Малкаса Пойнт

27

Ейб отпусна педала на газта, защото от странична улица изскочи камионетка. Запраши пред тях по „Крайбрежна улица“. Не спря на светофара, който светеше червено. Ейб също не спря.

— Обзалагам се, че това бе шефът на полицията — каза у Джек.

Точно от другата страна на улица „Плажна алея“ камионетката сви в отбивката. После рязко спря. Гумите й изхвърлиха прах. Ейб се отправи натам.

— Губиш — каза Ейб, когато видя отвътре да изскача набита жена.

Линда? Не, казваше се Луси, спомни си той. Не носеше униформа. Беше облечена в дънки и памучна риза. Краят на ризата й висеше отвън. Пристегната бе в кръста от колан с кобур. Погледна към колата на Ейб. След това се обърна и изтича към предницата на камионетката.

Ейб, Джек и Гормън слязоха. Гормън вървеше на няколко крачки отзад. Ейб вдигна разтворени ръце, когато видя, че са привлекли вниманието на другите.

Другите бяха четирима: Луси, полицейският началник Пърсел и двама полицаи в униформа. Стояха до отворената врата на полицейска кола. Друга патрулна кола беше паркирана зад тях. Сигналните светлини не бяха запалени.

— Ейб Клантън — представи се Ейб. — Това са Джек Уайът и Гормън Харди.

Пърсел кимна.

— Трябваше да останеше в мотела. Но след като сте дошли, искам всички да стоите на разстояние. Останете тук на пътя, освен ако не ви заповядам нещо друго. Не желаем в тази работа да се намесват цивилни.

— Да, сър — каза Ейб. — Това си е ваша работа. Но все пак, ако имате нужда от помощ, извикайте ни.

— Ще се справим — отвърна Пърсел.

Един от полицаите хлътна на седалката и излезе с пушка след миг. Ейб разпозна, че е 12-калиброва, полуавтоматична, марка „Итика“.

— Къщата няма заден изход — отбеляза Пърсел.

— Няма и прозорци — допълни Луси.

Бърза светкавица стресна жената. Пърсел и другите погледнаха навъсено Гормън.

Той направи още една снимка.

— Благодаря ви — каза и свали фотоапарата.

Пърсел поклати глава.

— Да вървим.

Тръгна по непавираната алея към къщата. Луси вървеше редом с него, а другите двама ги следваха.

— И какво? Ние просто ще стоим тук? — попита Гормън.

— Ще постъпим както ни казаха.

Гормън направи крачка встрани, но Джек го хвана за врата.

— Стой тук! — нареди му той и погледна към Ейб. — Мислиш ли, че са изфирясали?

— Камионетката на Куч е пред гаража.

— Сигурно са разбрали, че момичето се е измъкнало. В мазето имат три трупа. Затворили са онази жена и бебето, плюс един звяр. Как ще прикрият всичко това?

— Бих казал, че не могат — отвърна Ейб.

— Дано ченгетата да разбират от работата си.

— Казаха ни да не се намесваме. Значи няма да се намесваме.

Близо до тъмната веранда на входа Пърсел посочи в двете посоки. Двамата униформени полицаи се пръснаха. Заеха позиции отляво и отдясно, а Пърсел и Луси изкачиха стълбите. Луси извади пистолет и опря гръб в стената. Пърсел пристъпи пред входната врата.

— Нищо не виждам — оплака се Гормън, хленчейки.

— Млъкни — измърмори Ейб.

Взря се в далечната врата. Видя как Пърсел вдигна ръка да почука. Не чу почукването. Пърсел свали ръка до тялото.

Ейб осъзна, че е притаил дъх.

В следващия миг видя синьо сияние, което очерта силуета на Пърсел. И още някой, който стоеше на вратата. Ейб чу биенето на сърцето си. Минаваха секунди.

Пърсел сигурно говори с онзи на вратата, мислеше той. Кой ли беше? Маги Куч, която вероятно отрича…

Мъжки глас, приглушен от разстоянието, извика „Не!“ и Пърсел внезапно се наведе. В ушите на Ейб гръмна изстрел. Пърсел се сви на две и залитна назад. Започна да се търкаля по стълбите. В същия момент, някъде отстрани, взрив завъртя като пумпал полицая с пушката. Другото ченге се обърна и се прицели в камионетката. Преди да успее да стреля, един куршум прониза главата му.

Луси замръзна до стената като разпъната на кръст.

Ейб се втурна между паркираните коли. Измъкна бързо револвера от дънките си и леко приведен изтича по алеята.

— Залегни! — извика той на Луси.

Входната врата се хлопна, разсичайки снопа синя светлина.

Луси се наведе. Миг по-късно се чу глух монотонен гърмеж на пушка. Тя падна на едно коляно и насочи пистолета си към камионетката. Изстреля четири бързи изстрела. Един мъж извика. Излезе, олюлявайки се иззад прикритието на камионетката, падна на колене и се прицели с пушката в Луси. Сгърчи се и се сгромоляса под канонадата от куршуми, с които Луси, Джек и Ейб нарешетиха тялото му.

Ейб се изправи. Не чуваше нищо. Ушите му бучаха.

Проснатият на земята не се помръдваше.

Луси продължаваше да стои на едно коляно. През шума в ушите си Ейб долови търкалянето на гилзи по дървения под на верандата. Разбра, че Луси пълни оръжието.

Заедно с Джек избързаха напред. Той се наведе над Пърсел. Мъжът лежеше по гръб, държеше се с ръце за корема и се гърчеше от болка.

— Успокой се — каза му Ейб, — ще докараме помощ.

Зад себе си чу бързи стъпки. Изправи се, и в този момент мигновена светлина освети изкривеното лице и кървавата риза на полицейския началник.

— Какво правиш, за бога, Харди!

Гормън отстъпи встрани и направи още една снимка на Пърсел. След това изтича към полицая, който бе покосен отляво на стълбите.

Джек, който бе коленичил до другия полицай вдясно, извика:

— Този е мъртъв.

Луси слезе назад по стълбите с пистолет, насочен към затворената врата.

Светкавицата отново проблесна. Гормън направи още две снимки на ченгето в краката си. Ейб го избута грубо настрани и приклекна до безжизненото тяло. Този имаше рана на гърдите. Сложи ръка на шията, за да напипа пулса.

— Мъртъв е — извика и се изправи. — Луси, върни се в колата и извикай линейка по радиостанцията.

Луси кимна и се затича към шосето.

Джек стоеше над мъжа, който бе стрелял от засада към двамата полицаи. Ейб отиде при него.

— Това е онзи старчок, който ни скъса билетите — каза Джек.

— Ние май скъсахме неговия завинаги — каза Ейб.

Гормън задъхано изтича покрай тях. Светкавицата освети мършавия побелял мъж. Ейб успя да види половин дузина дупки от куршуми върху предницата на мръсната му риза и панталоните. Малки дупки, през които бяха влезли куршумите от 38-калибровия пистолет на Луси и големи отбори, от които бяха излезли сачмите, които го бяха уцелили отзад. Гормън се наведе и направи още една снимка.

— Влизаме ли? — попита Джек.

Гласът му бе тих и нетърпелив.

— Да.

— Тя се е подготвила.

— Ще ни очаква да проникнем през предната врата. А ние ще влезем отзад.

— Няма задна врата — посочи Гормън.

— Но има тунел.

— Където убихте звяра?

— Искаш ли да го видиш? — попита Джек.

— Трябва.

— По-добре вземи някакво оръжие — каза му Ейб.

Гормън кимна и се втурна към застреляния в главата полицай. Ейб и Джек напълниха отново оръжията си. Гормън направи две снимки на мъртвия. После клекна и вдигна от тревата револвера.

— Знаеш ли да стреляш? — попита Джек.

— Пробвал съм.

— Само не го насочвай към някого, когото не искаш да убиваш.

— Не съм толкова глупав — каза Гормън.

Ейб отиде до Пърсел. Полицаят продължаваше да се държи за корема, но вече не се гърчеше.

— Влизаме вътре да свършим работата — каза Ейб. — Стой тук. Насам идва линейка.

Тъкмо тръгваха към шосето, когато Ейб видя Луси. Тя тичаше към тях. Под мишница бе стиснала чантичка за първа помощ. Ейб я пресрещна.

— Влизаме през тунела към къщата.

— Може би е по-добре и аз…

— Погрижи се за Пърсел. Дръж под око предната врата, но не се опитвай да влезеш.

Тя кимна.

— Кой стреля по Пърсел?

— Онази Куч. Маги. Както си говореше спокойно и изведнъж…

— Ако излезе, изпразни един пълнител в нея.

— Напълно си прав. Ще я застрелям като куче.

Ейб я потупа по гърба и изтича към пътя. Джек и Гормън го последваха. Ейб спря при една от полицейските коли. Там откри голям фенер. Докато пресичаше „Крайбрежна улица“, В далечината забеляза фарове. Някъде отдалече се носеше сирена. Мина бързо покрай будката за билети на „Къщата на Звяра“, прескочи подвижната преграда и изтича по алеята.

— Чакай! — извика Гормън.

Изкачи стълбите на входа по две наведнъж. Спря се пред вратата и я изрита с тока на обувката си под дръжката на бравата. Вратата се отвори с трясък.

Светна фенера.

Джек беше зад него.

— Чакайте! — извика отново Харди.

Миг по-късно се появи пухтящ и намусен на стълбите на верандата.

Тримата мъже влязоха в къщата.

Фенерът на Ейб освети озъбената мутра на същество, застанало до стената в преддверието. Насочи револвера си към него, но не стреля. Разбра, че това е старата препарирана маймуна — поставка за чадъра. Въздъхна облекчено.

— Трябва да сме предпазливи — прошепна той. — Има още един звяр и три жени.

— Мислиш ли, че може да са тук? — попита Гормън.

— Всичко е възможно — отговори му Джек.

— Тунелът е мястото, откъдето ние можем да влезем. Но същевременно е и мястото, откъдето те могат да излязат, ако решат да се оттеглят — отбеляза Ейб.

— Мислиш ли, че са успели да стигнат дотук?

— Да — каза Ейб.

Тръгна. Мощният му фенер хвърляше напред силна струя светлина.

Тайлър сви зад мустанга на Ейб. Покрай тях мина линейката. До верандата на къщата на Куч една жена се изправи и размаха ръце. На земята около нея лежаха няколко неподвижни тела. Гърлото на Тайлър се сви.

— Господи! — промълви Нора.

Линейката тръгна към алеята. Сирената пищеше, а сигналните светлини се въртяха. Насочи се към жената.

— Карай зад нея — каза Джанис от задната седалка.

Тайлър натисна газта, заобиколи колата на Ейб и сви по алеята. Линейката спря. Тайлър приближи отзад и намали. Изскочиха двама санитари. Отвориха задните врати. Тайлър дръпна рязко ръчната спирачка.

— Този мъж ей там е ченге — каза Нора.

Тайлър изхвърча от колата. Изтича покрай линейката. Сигналните светлини хвърляха червени отблясъци и тя успя да види вляво от верандата някакво тяло. Беше в униформа. Жена с пистолет в ръката бе коленичила до един мъж и правеше знаци на санитарите да побързат с носилката.

Мъжът на земята бе непознат на Тайлър.

— Това е мъжът от „Къщата на Звяра“ — извика Нора, която бе застанала пред камионетката.

— Хей! — извика жената. — Кои сте вие? Махайте се!

— Имаше ли тук трима мъже? — попита Тайлър.

— Да.

— Къде са?

— Казаха, че ще влязат през някакъв тунел.

— Добре ли са?

— Да! Махнете се оттук!

Тайлър и Нора стигнаха до омнито едновременно. Джанис стоеше до задната врата.

— Влизайте — извика рязко Тайлър.

Трите врати се хлопнаха силно.

— Какво ще правим сега? — попита Нора.

— Ще ги последваме.

Тайлър дръпна лоста назад и подкара колата на заден ход към улицата.

— С какво ще им помогнем? — попита Нора. — Само ще им пречим.

— Трябва ни оръжие — каза Джанис.

Тайлър тръгна напред, зави по тревата до линейката и спря рязко. С Нора изскочиха от колата.

— Почакайте! — извика полицайката.

— Нужно е оръжието им! — каза Тайлър. — Трябва да помогнем.

— Ще помогнете като се махнете оттук.

Санитарите вдигнаха падналия полицай и го положиха на носилката.

— Моля Ви! — каза Тайлър. — Ще Ви ги върнем.

Жената насочи пистолета си към Тайлър.

— Изчезвай!

— За бога, госпожо! — изтърси Нора.

Тя се прицели в Нора.

— Глупава гъска! — изкрещя Тайлър.

Завъртя се бързо и се качи в колата. Нора хлътна вътре и хлопна вратата.

— Нищо не можем да направим без оръжие — каза Джанис.

Тайлър обърна колата и удари спирачката. Загледа се покрай задницата на камионетката през голото поле към гората, от другата страна на улица „Плажна алея“.

— Капитан Франк — сети се тя.

— Какво той?

— Харди каза, че имал цял арсенал.

— Да вървим! — подкани ги Джанис.

Тайлър мина направо през полето. Колата подскачаше по неравната земя и хрущеше през бурени и ниски храсти. Цялата се друсаше и тресеше. Нора се притисна в таблото. Тайлър се бореше да не изпусне волана. След малко фаровете осветиха редицата пощенски кутии. Забеляза един процеп през дърветата вляво, а колата подскочи от едно малко възвишение и падна върху черния път.

— По дяволите! — извика Нора.

Тайлър завъртя волана. Почти щеше да се размине с дървото. Последва силно раздрусване, когато го удари. Десният фар се разби, но колата отскочи и продължи да се движи. Излезе на тясното неравно платно на улица „Сийсайд“, а единственият й фар пронизваше тъмнината.

— Ето го! — каза Нора.

Тайлър натисна педала на спирачката и обърна към автобуса. Колата излезе от пътя. Гумите й шумно минаха през куп празни бирени кутии. Тайлър натисна клаксона с всичка сила.

Нора и Джанис изскочиха, докато издърпваше лоста на ръчната спирачка. Когато ги настигна, те вече тропаха силно на вратата на автобуса.

— Какво става?

Тайлър се обърна. Белобрадото лице на Капитан Франк се бе показало през един отворен прозорец, някъде по средата на автобуса.

— Ние сме — каза тя. — Тайлър и Нора. Снощи си приказвахме в бара, спомняте ли си? Имаме нужда от помощта Ви.

— Правилно ли чух изстрели? — попита той.

Гласът му прозвуча пиянски.

— Преследват Звяра. Вашият Бобо. Искаме да им помогнем. Имате ли оръжие?

— Преследват Бобо ли?

— Побързайте. Можете да дойдете с нас, ако искате.

— А-а-а!

Лицето му изчезна от прозореца. Вътре в автобуса светна нещо, което огря ярко боядисаните стъкла. След няколко секунди вратата се отбори.

— Мили боже, ти ли си това, Джанис Крогън?

— Аз съм — отговори тя.

— Изглежда Бобо те е нападнал.

— Да.

— Трябва да побързаме — каза Тайлър и пристъпи към вратата.

Капитан Франк носеше къси гащи на райета и нищо друго. Тялото му бе покрито с бели косми.

— Вземете си някакви дрехи — каза му Тайлър, — и ни покажете къде държите оръжията си.

— Да, качете се на борда, милички.

Гормън стискаше в потната си ръка полицейския револвер и слизаше по стълбите на мазето след Ейб и Джек. С другата ръка се държеше за парапета. Бе тъмно, като изключим светлата пътека, която образуваше фенерът.

Стъпалата скърцаха под краката им.

Пръстеният под на мазето изглеждаше сив. След това фенерът обходи помещението от край до край. Снопът светлина обикаляше в кръг. По стените се извиваха и умираха сенки.

— Ето я твоята дупка — прошепна Ейб.

Насочи светлината върху едно тъмно петно близо до купа с кошници.

Гормън се опита да каже нещо. Но от устата му излезе само задавен звук. Изкашля се и попита:

— Снимахте ли го?

— Да — каза Джек. — Тогава чухме Джанис.

В пълно мълчание Гормън ги последва към пода на мазето. Застанаха един до друг в основата на стълбите. Ейб насочи фенера към стената до стълбата. Спря снопа светлина върху корабен сандък.

— Това е вратата им — каза той.

Гормън забеляза халка с късо въже, закачено отстрани на сандъка — очевидно дръжка, с която сандъкът се премества към стената.

Светлината разкри входа на тунела.

И звяра.

— Добре, че не си е тръгнал — прошепна Джек.

Приближиха се.

Съществото лежеше с лице към пода, в самото начало на тунела. Плътта му лъщеше толкова бяла, сякаш светеше. Гърбът му бе нарешетен. Гормън бързо извърна поглед от остатъците от главата.

— Не сме го снимали — предупреди го Джек.

Гормън пое дълбоко дъх.

— Имате ли нещо против да го обърнете?

— Имаме работа — каза Ейб. — Можеш да останеш тук, ако искаш.

Прескочи една от разперените ръце и влезе по-навътре в тунела.

— Чакайте. Не можете да ме оставите.

— Тогава тръгвай — каза му Джек и последва Ейб.

Светлината се превърна в слаб отблясък, когато Ейб изчезна зад един завой. Още един миг и Гормън щеше да остане на тъмно. Стисна зъби и започна да обикаля звяра. Гледаше го и едва ли не очакваше, че ръката му с остри нокти ще го сграбчи за глезена. Светлината изчезна. Вече не го виждаше. Нещо го бутна в обувката. Той изпищя и подскочи.

Втурна се напред. Блъсна се във влажна стена. Намери пътя си пипнешком по завоя, докато най-сетне забеляза пред себе си трептящата светлина и забързаните фигури на Джек и Ейб.

— Чакайте ме! — извика той.

Джек се обърна.

— По-тихо, по дяволите!

Гормън бързо се присъедини към двамата мъже. Стоеше близо до Джек. Не можеше да освободи мисълта си от трупа на звяра при входа на тунела. Сигурно е мъртъв. Но не мръдна ли в тъмнината? Единият проснат крак на звяра се блъсна в обувката му? Не, просто го е ритнал, като е минавал покрай него. Трябва да е мъртъв.

А ако не е?

А ако идва след тях?

Абсурд!

И въпреки това, с гърба си усещаше, че нещо пълзи.

Настъпи Джек.

— По дяволите, внимавай къде стъпваш!

— Може ли да вървя между двама ви?

— Хайде, давай. Малко да понастъпиш и Ейб.

— Ще престанете ли да говорите? — прошепна Ейб.

Джек се притисна в стената на тунела. Гормън мина покрай него. Като чу зад себе си стъпките на Джек, веднага се почувства по-добре. Но сърцето му продължаваше да бие лудо. Устата му бе пресъхнала и леко му се гадеше. Краката му трепереха.

Вече съжаляваше, че тръгна с тези мъже. Трябваше да остане в мотела, на сигурно място.

Мисълта за мотела му напомни за Джанис.

Значи, момичето не е умряло. Това беше удар. Поне нямаше никакво подозрение, че той е убил родителите й. Слава богу!

Но тя щеше да създаде неприятности, независимо, че договорите бяха унищожени. Ако отнесе въпроса в съда… Разбира се, че може да разреши проблема като й даде сумата, за която се бяха споразумели.

Половината от всичко!

Ако „Черната река“ бе такъв бум — куп глупости за духове и едно-единствено самоубийство (ах, да, самоубийството, Марта) за да звучи достоверно и да се продава по-добре — то успехът на тази история трябва да скочи до небесата.

Колко души умряха досега? Тази нощ — четирима. Трима снощи. Пленничеството на Джанис (ще трябва да я интервюирам!), двама затворени в къщата на Куч от бог знае колко време. И най-голямата печалба от всичко това е трупът на звяра.

Ще бъде отразено от средствата за масова информация в цялата страна.

И аз, Гормън Харди, ще бъда в центъра на събитието.

Потенциалните възможности бяха шеметни.

Ще бъде кощунство да даде половината на Джанис. Ех, да я беше убил звярът…

Без съмнение, че я е изнасилил.

А родителите й са убити, и двамата.

Никой няма да се усъмни, ако при тези обстоятелства едно момиче посегне на себе си.

Не можеше да поеме риска да инсценира две самоубийства — на Джанис и на Капитан Франк.

С Капитан Франк щеше да се справи по друг начин.

За Джанис самоубийството е идеален вариант. Но по какъв начин? Едно момиче едва ли би си пръснало черепа. За прерязване на вените не може и да става дума, защото ще предизвика недоумение у читателите, ако умре като съпругата на Брайън. Отравяне? Може би. Това трудно ще се организира, но…

Следвайки Ейб зад един завой в тунела, видя отпред синьо излъчване. Ейб изгаси фенера.

Излъчването сигурно идва от мазето на къщата на Куч, досети се Гормън.

В стомаха му се сви ледена топка. Сърцето му започна да бие още по-забързано. Треперещите му крака станаха оловни, сякаш искаха да го дръпнат назад.

Джек го мушна с лакът.

— Не спирай.

Не бе разбрал, че е спрял. Направи една крачка, после още една.

Ейб приклекна в отвора на тунела. Протегна глава и се огледа на двете страни. След това се изправи и влезе в мазето.

Ако има някаква опасност, каза си Гормън, Ейб нямаше да върви така смело.

Стисна още по-здраво револвера и го последва. Краката му стъпваха тихо по синия килим. Ейб продължи към стълбите, а Гормън се обърна надясно. На стената в дъното висяха телата на двама голи мъже — Марти Крогън и Брайън. Кожата им изглеждаше синя под странната светлина, която идваше от тавана. Кръвта им бе виолетова, почти черна. Тялото на Клер бе проснато на килима близо до лъскавите възглавници, пръснати по пода. Той се вторачи в ужасната зинала дупка в бедрото й. Обзе го паника. Стоеше неподвижно и не можеше да си поеме дъх.

Джек застана пред него и разтърси рамото му.

— Хей — прошепна му той, — да вървим.

Гормън отблъсна ръката му, олюля се назад, обърна се целият и се вмъкна в тунела. На самия вход хвърли поглед назад. Ейб и Джек стояха в основата на стълбите и го наблюдаваха, но нищо не казваха. Впусна се в тъмнината и започна да тича.

Нека да си мислят каквото искат.

Нека да си мислят, че съм страхливец.

Протегна лявата си ръка и напипа влажната стена, по която започна да се води, за да се махне по-скоро от отвратителната синя светлина в мазето.

Предпочиташе тъмнината. Предпочиташе всичко друго, пред това да изкачи онези стълби и да влезе в къщата. Страхуваше се от края на тунела. Там трябваше да е звярът. Но той бе мъртъв (трябва наистина да е умрял!), а тези двамата ги очакваше друг звяр в къщата на Куч. Там ги чакаше още Маги с пистолет в ръка и може би още други хора, но най-вече — звярът, който изяжда хора.

Нека да грабне онези двама глупаци. Мене не може да ме хване.

Продължи да тича, докато падна. На четири крака Гормън пое дълбоко от влажния въздух. Не чуваше нищо, освен собственото си учестено дишане и биенето на сърцето си. Не виждаше нищо, а само безкрайна черна тъмнина.

Докъде бе стигнал? Със сигурност трябва да е вече поне до половината. Искаше да си почине, но знаеше, че не е в безопасност, докато не излезе от „Къщата на Звяра“. Копнееше за свежия нощен въздух, за лунната светлина. Представи си как притичва по ливадата към „Крайбрежна улица“ и се заключва в колата на Ейб… Как му се искаше вече да е там.

Изправи се и потърси стената. Погледна през рамо, после тръгна отново напред. След като си влачи краката няколко крачки, успя да се затича.

Вече си добре, каза си той. Почти излезе. Скоро ще стигнеш.

Гледай да не настъпиш звяра.

Ще падна върху него, а той ще ме…

Само ако имаше фенер! Или поне кибрит!

Поне да знаеше докъде е стигнал!

Звярът е мъртъв. Ако паднеш върху него, ще се изцапаш. Но той е мъртъв и не може нищо да ми направи. А ще знам, че съм бил в „Къщата на Звяра“ и след миг ще съм отвън.

Кой казва, че живият звяр е в къщата на Куч? Кой казва, че не се намира в „Къщата на Звяра“?

Последната мисъл уплаши истински Гормън, но той продължи да тича. Потътри се, следвайки извивката на тунела и видя пред себе си мъждива светлина.

Там не трябваше нищо да свети.

Нищо не разбираше, освен ако не се бе обърнал някак си в противоположна посока. Но светлината в мазето на Куч бе синя, а тази е бяла.

Направи още един завой. Залитна и спря. Затаи дъх.

Присви очи от яркия блясък.

Светлината идваше от бензинова лампа, която съскаше в тишината.

Брадат мъж — Капитан Франк — се бе навел над проснатото тяло на звяра. Беше го преобърнал по гръб. Точно зад него стоеше момиче с жълта блуза. Джанис! Нора и Тайлър също бяха там. Всички държаха пистолети. Всички бяха вперили очи в звяра.

Гормън вдигна револвера си, прицели се внимателно в Джанис и стреля.