Малкаса Пойнт

24

Джанис бе загубила битката — волята й не „победи“ кутията с кока-кола. Бе изпила половината на един дъх, а останалата отпиваше бавно, капка по капка, наслаждавайки се на студения сладък вкус. Чувстваше се виновна. Пълната алуминиева кутия бе добро оръжие. Но Джанис потърси аргументи и в полза на решението си да пие. Беше полудяла от жажда и реши, че колата ще й даде сила, необходима за бягството. При това имаше само две ръце. Едната ръка й трябваше, за да нанесе удар с крушката, а другата — да хвърли панталоните на Санди в лицето на онзи, който отвори вратата.

Разбира се, вместо панталоните можеше да използва пълната кутия. С нея имаше вероятност да зашемети натрапника при един добър удар в главата. Панталоните обаче изглеждаха по-сигурно средство. Щяха да й осигурят светкавично предимство пред противника, като го заслепят и объркат.

Когато в устата й падна и последната капка, тя се запита дали е направила правилен избор. Но вече бе твърде късно, за да си задава такъв въпрос.

Смачка кутията по средата. Тя се сплеска с пукот. Нещо назъбено одраска дланта й. Опипа с пръсти мястото и откри, че алуминият е цепнат в един ъгъл. Кутията се отвори с остри ръбове. Хвана долната и горната й част и започна да ги дърпа. Най-сетне двете части се отлепиха с шум, при който Джанис се сви от страх. Опря ръбовете им до голите си бедра и разбра, че са много остри.

Докато се чудеше по какъв начин може да използва новото оръжие, от коридора се чу тихо скърцане. Сърцето й се разтуптя лудо. Съжаляваше, че няма време да провери дали Санди продължава да е със завързани крайници и запушена уста, но трябваше да се приготви.

Пъхна винта на крушката между устните си. Имаше горчив вкус. Коленичи. Преметна панталоните на гърба си, а крачолите върху дясното си рамо. Хвана по една половинка от кутията в ръка с назъбените ръбове навън.

От коридора се чуха бавни стъпки — стъпки на обувки по дървен под. Обувки.

Значи е човек. Слава богу.

Джанис се притисна до стената. Сърцето й туптеше в задъхан ритъм. Направи две крачки встрани. Отдалечи се от вратата.

Стъпките спряха. Чу едно тихо „Хм?“. След това шумолене на хартия.

Това бе торбичката с храна, която Санди бе изпуснала.

Някой пъхна ключ. Бравата щракна и вратата се отвори. На синята светлина от коридора Джанис видя една ръка върху дръжката. След това през процепа се наведе дебела жена и надникна в тъмното.

— Санди? — извика тя.

Прозвуча като „Фанди“.

Дрезгавият глас й бе непознат. Коя беше тази? Не беше Маги Куч? Санди бе споменала друга жена, някоя си Агнес.

— Фанди, защо е толкоз тъмно?

Вратата се отвори по-широко. Агнес влезе в стаята и леко се приведе, за да вижда по-добре.

— К’во става тук? — попита тя.

В гласа й се долавяше известно объркване, което обаче бе лишено от тревога. Наведе се още напред и облегна едната си ръка върху коляното. Другата й ръка увисна пред тялото. Държеше книжната торбичка.

Санди започна да сумти.

Агнес рязко се изправи.

Джанис се промъкна тихо зад нея и я удари едновременно с двете половини на кутията. Жената изрева от болка.

Викът й разкъса тишината. Агнес се хвана за лицето и се обърна. Джанис замахна и с острата ламарина разсече опакото на ръката й. Агнес виеше и скимтеше. Но успя да протегне ръка. Изби ламарината от ръцете на момичето и обхвана с ръце тялото му. Джанис усети киселата гнила смрад, която се носеше от непознатата — беше горещо, дрехите й бяха изпотени.

Дъхът й секна, когато Джанис заби коляно в корема й. Ръцете й се отпуснаха. Джанис отново я ритна в отпуснатия корем. Агнес се преби надве. Лицето й се удари в спуканата електрическа крушка, блъсна металната основа в зъбите на Джанис и жената падна с писък на колене.

Джанис отстъпи от нея.

Вратата все още бе отворена.

Изтича към нея. Огледа се по коридора и видя, че няма никого. Затвори вратата, издърпа ключа от бравата и здраво го стисна. Санди бе казала, че с него не може да отключи входа, но може и да е излъгала.

Веднага след стаята, в която беше заключена, коридорът спираше пред празна стена. В другата посока минаваше покрай няколко врати. Повечето бяха затворени. Почти към края се виждаше парапет. Джанис извади остатъка от крушката от устата си и тръгна бързо към стълбите. Беше сигурна, че този етаж е безлюден. В противен случай, досега суматохата щеше да доведе някого.

Безлюден, може би, като изключим майката на Санди и бебето, които сигурно са заключени в една от тези стаи. Докато минаваше бързо покрай затворените врати, се поколеба дали да не ги освободи. Твърде опасно е — ако започне да отваря вратите, кой знае на какво може да попадне. Веднъж да се измъкне от това място, за останалото щяха да се погрижат ченгетата.

Стигна до първата отворена врата. Погледна вътре. Стаята бе тъмна и тиха.

Оставаха една стая в дъното и две, покрай които трябва да изтича.

Мина бързо покрай тях без неприятности. Когато стигна парапета, трепна от внезапно потропване зад гърба си. Очакваше го, но въпреки това се стресна и уплаши.

— По-мо-ощ! — Викаше Агнес. Гласът й бе приглушен. — По-мо-оощ! Пуснете ме!

Джанис затаи дъх и започна да слиза. Пространството долу бе полуосветено със синя светлина. Наведе се да погледне. В подножието на стълбата бе преддверието. И входната врата!

Откритото пространство вляво бе тъмно. Отдясно се виждаше сводеста врата към стая, която бе осветена в синьо. На стената висеше тъмна завеса. Джанис Видя няколко пръснати възглавници, покрити с лъскава материя подобна на сатен. Бързо се спусна по стълбите, без да отделя очи от вратата на стаята.

Входът се намираше на не повече от три метра. Ако тръгне натам, тези, които са в стаята, ще я видят.

Санди твърдеше, че ключът няма да отключи входната врата.

Джанис реши да не рискува. Мина тихо покрай колоната, която подпираше перилата на стълбите. Измина на пръсти тъмния проход, който се образуваше между стълбището и стената. Той я отведе към задната част на къщата — в стая с мазен под.

Това трябва да е кухнята, досети се тя.

Затвори летящата врата и потърси в тъмното ключа на лампата. Намери го. Синя светлина заля стаята.

Мина покрай печката. В дъното имаше мивка, дълъг плот, шкафове — горе и долу, но не виждаше никаква врата. До мивката бе окачена поставка с ножове. Остави крушката и ключа, както и ламарината от кутията с кока-кола. Избра един касапски нож и един с назъбено острие. Пъхна касапския нож в гащите си и почувства хладното му острие. Хвана здраво другия нож в дясната си ръка и пристъпи към една затворена врата до хладилника.

Не беше заключена. Отвори я. Тъмни стълби водеха надолу към мазе, осветено в синьо. Затвори вратата зад себе си. Въздухът бе студен. Треперейки, разгледа синия килим по пода на мазето. Видя и няколко пръснати възглавници.

Господи, моля те, нека да няма никого.

Нека да има тунел.

Пое дълбоко дъх и бързо се отправи надолу.

Мазето не беше празно.

Джанис се сепна и спря рязко. Вкопчи се в перилата и се взря през мъждивата светлина в три фигури.

Стояха до стената. Двама мъже и една жена. Голи и неподвижни. Главите им бяха странно отпуснати. Джанис отстъпи с едно стъпало нагоре и видя, че краката им не докосват пода.

— Господи — промърмори тя.

Слезе по останалите стъпала и бавно се приближи към телата.

Това са трупове, помисли си тя. Трупове.

От едното бедро на жената липсваха големи късове, сякаш бяха отхапани.

От гръдния кош на всяко от телата стърчеше стоманено острие.

Окачени са на куки.

Догади й се и се вцепени. Приближи се още. Краката й трепереха.

И трите трупа бяха разкъсани и покрити със засъхнала кръв, която на синята светлина изглеждаше виолетова.

Вдигна очи към едно от лицата и притисна с ръка устата си, за да не извика.

Едното око бе затворено, но другото я гледаше. Езикът се подаваше навън. Въпреки изкривените черти, тя разпозна лицето. Беше на Брайън Блейк.

След това погледна лицето на мъжа, окачен до Брайън.

НЕ!

След това жената.

НЕ Е ВЪЗМОЖНО! НЕ!!!

Джанис вървеше назад, клатеше неистово глава и не откъсваше очи от телата на родителите си. Падна на колене и покри лицето си.

Отзад се чу щракване на брава. Извърна се и погледна към горната част на стълбите. Вратата към кухнята се отвори.

Джек застана на вратата, направи снимка на стълбите, които водеха към мазето на „Къщата на Звяра“.

— Добре — прошепна той.

Ейб запали фенера. Мина покрай Джек и тръгна надолу. По средата се спря. Наведе се над перилата и освети пространството под стълбите. Нямаше нищо. Погледна и от другата страна. До стената бе опрян корабен сандък. Обърна се бавно, насочи снопа светлина към ъгъла и го разходи през цялото мазе. Покрай стените видя комплект градинарски уреди: лопати, гребло и мотика. Имаше рафтове, повечето празни, но някои бяха запълнени с буркани с консервирани храни. Друго нищо особено. Пръстеният под бе празен, с изключение на няколко големи кошници, подредени една в друга.

— Изглежда чисто — каза Джек.

Ейб кимна и слезе по останалите стълби. Обърна се и насочи фенера към сандъка.

— Снимай каквото искаш и да си вървим — каза той.

От върха на стълбите Джек направи три снимки. Ейб стоя със затворени очи срещу бързите изблици на светкавицата.

— Да вървим.

— Почакай. Искам да хвърля един поглед.

Ейб му подаде фенера. Докато Джек обхождаше мазето, Ейб гледаше към вратата и си представяше, че се хлопва. Ако някой дойде отгоре и я заключи…

— Ето тук — каза Джек.

— Какво?

— Дупката, за която говореше Гори.

Ейб избърза по пръстения под и отиде при Джек до изкривения куп кошници. Дупката в краката му бе неправилен кръг с диаметър около метър. Не отиваше право надолу, а се спускаше под полегат ъгъл в посока към задната стена на мазето.

Ейб покри очи. Джек снима.

— Това е — каза Ейб. — Да си вървим.

— Дръж това за момент — Джек му подаде фотоапарата.

— Какво да правя с него?

— Дръж го.

Джек се наведе и насочи фенера в дупката. Наведе глава до ръба и надникна в нея.

— Момичетата ни чакат — подкани го Ейб.

— Зная.

— Вече закъсняхме.

— Още няколко минути няма да променят нещата.

Джек легна на земята и започна да се провира през дупката.

— Сигурно се шегуваш — промърмори Ейб.

— Няма да ходя далеч — думите на Джек достигнаха до Ейб заглушени.

— Забавното е как ще се измъкнеш — каза Ейб.

В последния миг, преди да изчезне светлината, Ейб коленичи и хвана Джек за края на дънките. След това стана тъмно. Погледна през рамо и започна да наблюдава слабо осветения участък на пода.

Вече можеха да са горе. Можеха дори да излизат от къщата.

Дръпна панталона на Джек.

— Хайде!

Джек вече не се движеше.

— Добре ли си?

— Да — гласът му се чуваше, сякаш говори през възглавница. — Тунелът продължава.

— Излизай оттам.

— О, по дяволите.

— Какво?

— Нещо има отпред. Гледа ме в очите.

Ейб усети, че косата на врата му настръхва.

— Какво е?

— Трябва да се приближа.

— Какво е това? Идва ли към тебе?

— Не. Ха! Това е… бухал. Не, не е бухал, а само главата му. Божичко, тук има всякакви кости и кокали.

— Супер. Трябва да тръгваме — той хвана Джек за глезените и започна да го дърпа.

Миг по-късно в дупката се показа светлината — трептящ кръг около раменете на Джек. Появи се и главата му. Ейб продължи да го дърпа. Джек се измъкна, като си помагаше с лакти, които забиваше в пръстта.

— Дяволски невероятно — изруга той. — Виждах само на около шест метра, но трябваше да съзреш тази гадост. Цялото пространство бе претъпкано с кости.

— Човешки кости?

— Не толкова големи. По-скоро на кучета, на котки, катерици, мечета. И на още по-малки животни, като мишки или плъхове. Защо не им хвърлиш един поглед?

— Благодаря, няма нужда.

— Дали мога да ги заснема? Струва си да опитам, а?

Бързите стъпки по стълбите приличаха повече на животински, отколкото на човешки.

Джанис се притисна до влажната стена на тунела и се вторачи в синята светлина. Сърцето й се блъскаше, сякаш щеше да изскочи през ребрата. Дишането й бе примесено с дрезгави хлипания. Стисна ножа с двете си ръце, насочи острието към мазето и затаи дъх.

Зърна звяра, който мина пред входа на тунела. Краката й се подкосиха. Подпря се на стената, за да не падне. Стомахът й се обърна и тя преглътна горещата горчива течност, която се надигна в гърлото й.

Това нещо — или друго подобно — я е изнасилило. Неговите нокти са дърпали плътта й, животинската му муцуна е смукала и дъвкала гърдите й, пенисът му е бил дълбоко в нея, където продължаваше да усеща болка.

Това нещо — или неговият брат — е убило родителите й и…

Чу как нещо се отпаря.

Отблъсна се от стената и застана по средата на тунела. Облегна рамо върху хладната пръст на отсрещната стена и подаде глава зад ъгъла.

Звярът, леко приведен, бе с гръб към Джанис, а ноктите му късаха плът от бедрото на майка й. Джанис продължи да гледа неподвижно. Звярът поднесе кървящото месо към устата си.

Едно ъгълче в съзнанието й прошепна да бяга, да се възползва, докато чудовището е заето с плячката си.

Не, помисли си тя, не мога да направя това.

Звукът от дъвченето му я накара да запуши уста. Отдръпна се да не гледа, но продължаваше да чува.

Господи. Това е мама. Това, което яде онзи, е майка ми!…

В следващия миг скочи и побягна.

Не го направи тихо. Знаеше, че трябва да се промъкне незабелязано, но не можеше. Изтича по килима. От гърлото й се откъсна силен и див рев. Онова нещо я чу и се обърна. От устата му висяха остатъци плът. Погледна я с празни бледи очи, сякаш не му пукаше и продължи да дъвче, като размаха ръка с продълговати нокти пред лицето й. Тя се наведе и заби острието в корема му. Звярът изръмжа, изплю храната върху косата и гърба й. Залитна назад и се блъсна в трупа на майка й. Краката на трупа се залюляха от удара. Ръцете подскочиха. Главата се разтърси. Стоманеното острие изчезна, сякаш бе погълнато от гръдния кош. Майка й падна върху чудовището, поваляйки го на колене.

Джанис отстъпи назад. Звярът, все още с нож в корема, грабна трупа на майка й за гърлото и слабините и го запрати към Джанис. Тялото се сгромоляса на килима пред краката й.

Джанис подскочи, завъртя се и хукна обратно към тунела.

Трябваше да продължи да забива ножа в тялото на звяра!

Извика от болка, защото рамото й се удари в стената. Блъсна се в другата стена и падна с ридания на земята. Изправи се бързо. Продължи да залита напред, като опипваше в тъмното пътя с ръка и вървеше по-бавно, защото разбра, че в тунела има завои. Дясната й ръка гореше. По единия й крак се стичаше топла струйка. Касапският нож в гащите я бе порязал. Извади го.

Не чуваше нищо, с изключение на собственото си ридание, задъханото си дишане и потрепването на краката си по твърдата почва в тунела. Ако звярът я следва, трябва да е доста назад.

Навярно е тежко ранен и не може да върви.

Звярът вижда в тъмното, това си спомни от дневника.

По-добре да бе изгорила дневника.

Щях да си лежа на сигурно място в леглото у дома. И мама, и татко щяха да са живи. Как ли е стигнало чудовището до тях? Сигурно са дошли да я търсят. Господи, защо не останах вкъщи? Грешката е изцяло моя. Съжалявам, че изобщо някога чух за Брайън Блейк и Гормън Харди. Те ме въвлякоха в този ужас.

Сама се въвлякох.

Аз съм виновна за смъртта на мама и татко.

Но мога да се спася. Мога да спася и жената — майката на Санди и бебето — само да се измъкна оттук. Ще потърся помощ.

Трябва да стигна до „Къщата на Звяра“ и оттам — на улицата. После ще извикам ченгетата.

Стената изчезна. Опипа сляпо с двете ръце. Откри, че тунелът завива наляво и хлътна в тъмнината.

А ако в другия край има заключена врата?

Няма. Не може да има.

А ако я чака другият звяр?

Не.

Представи си, че Уик, или Маги, или Агнес, или Санди, или всички заедно стигат до „Къщата на Звяра“ преди нея и й отрязват пътя?

Имам нож, каза си. Ще ги изкормя.

В следващия миг мисълта й замръзна. Зад себе си чу сумтене и ръмжене. Впусна се бързо напред, водена от ужаса, без да мисли за завоите пред нея. Докато тичаше, шумовете зад нея се усилваха. Мобилизира ръцете и краката си. Правеше колкото се може по-дълги и по-бързи крачки. Дробовете я боляха, докато вдишваше. Раните й горяха. Бяха се отворили от напрежението. Потръпна от болка, когато дясната й ръка се удари в стената. Без да намалява, промени посоката към центъра.

Звярът вече бе много близо. По звука на ръмженето разбра, че е на един-два метра зад нея.

Лявото й рамо се блъсна в стената. Тялото й се усука. Джанис се залюля и падна по гръб.

Взря се в тъмното. Не можа да го види. Но чу съскане, което приличаше на сух, ироничен смях.

Нещо влажно и хлъзгаво разтвори краката й. Някой я теглеше за фланелката. Повдигна за миг гърба й. Дрехата започна да се смъква по раменете и Джанис остави ръкавите да се измъкнат от отпуснатите й ръце. Усети върху тялото си остри нокти. Гащите й бяха разкъсани. Нещо топло я пръсна по корема и гърдите — неговата кръв.

Върху лицето си усети топлия му дъх.

— Копеле! — изкрещя тя и замахна с ножа.

Ножът се заби в плътта на чудовището. Извади го и пак го заби. Звярът изрева от болка. След това я удари по ръката. Ножът изхвърча от вкочанените й пръсти.

Зад главата си чу стържещ звук, наподобяващ плъзгане на дърво по пръст.

Звярът я стискаше за раменете. Ноктите му се впиваха дълбоко. Тя се извъртя и го наръга с коляно. Съществото продължаваше да я държи. Отблъсна крака й. Пенисът му се заби в бедрото й.

Лицето му беше мъртвешки бяло и лъщеше като плужек. Върху нея капна слюнка от широката му уста. Почуди се защо изведнъж започна да вижда лицето му. Но преди да си отговори, главата му рязко се изви нагоре.

В ушите й гръмна рев, сякаш целият свят бе взривен.

Едното око на звяра представляваше лъскава дупка.

Част от муцуната му изхвърча.

Челюстта му се разпадна.

Джанис извърна лице. Онова, което бе останало от главата на звяра, тупна върху нея.

В тишината ушите й продължиха да бучат.

Мъжки глас каза:

— По дяволите!