Малкаса Пойнт

6

Брайън седеше на ръба на леглото и видя как Джанис минава пред паркирания мерцедес. Тя го забеляза, че гледа през прозореца и се усмихна. Беше се преоблякла в жълта лятна рокля без ръкави и с широк колан на кръста, която вятърът вееше около краката й. Носеше куп бели хавлиени кърпи. На свивката на лакътя ù висеше голяма чанта.

— Ето я — каза той и отпи от мартинито.

Гормън се втурна да отвори вратата и с лек поклон каза:

— Entrez.6

Джанис влезе. Пазейки равновесие на един крак, тя затвори вратата зад себе си с бялата маратонка на другия крак. Гормън пое кърпите от ръцете й. Постави ги върху нощното шкафче и се усмихна като любезен домакин.

— Седни някъде, мила.

— Благодаря — отговори тя с тънък глас.

Звучеше много неспокойно. Отпрати към Брайън бърза усмивка със стиснати устни и се насочи към ръба на другото легло. След като остави чантата на земята, седна изправена и стегната. Поглади роклята около бедрата си и облиза устни.

— Стаята… стаите харесват ли ви? — попита тя и погледът й подскочи от Брайън към Гормън.

— Чудесни са — каза Гормън. — Желаеш ли един коктейл?

Тя кимна и бретонът на челото й се разлюля.

— Да, с удоволствие.

— Да й поискаме ли паспорта? — попита Брайън.

Тя се разсмя тихо и неспокойно.

— Признавам. На осемнадесет години съм само7.

— Вече си голяма — каза Брайън. — Само не ни издавай.

Този път смехът й не беше толкова напрегнат. Извърна глава, за да наблюдава как Гормън налива два пръста мартини в една от водните чаши. Той остави стъкления шейкър, набоде една маслина на клечка за зъби и я пусна в питието. Подаде чашата на Джанис, доля своето питие и това на Брайън, завъртя един стол и седна с лице към нея. Вдигна, чашата до нивото на очите си.

— Позволете ми да вдигна наздравица. За „Къщата на Звяра“, за нашето партньорство и нашият успех.

Чукнаха се с ръбовете на чашите и пиха. Джанис отпи съвсем малка глътка. Направи физиономия и се усмихна, след това опита още веднъж и кимна, сякаш този път беше по-добре.

— Вермутът ли е много? — попита Гормън.

— Не, добре е. Много е добре.

— Сега ще преминем ли към същността на въпроса?

— Да.

— Обмислях дълго предложението ти да делим по равно. Изглежда малко „солено“, но съм съгласен с аргумента, който посочваш, че книгата не би могла изобщо да съществува без твоята помощ. В крайна сметка идеята е твоя и ти си тази, която притежава дневника. Стигнах до извода, че предложението е разумно.

Тя повдигна вежди, които изчезнаха зад завесата на бретона.

— Това означава ли, че сте съгласен?

— Точно така.

— Чудесно!

— Брайън?

Брайън остави чашата и отвори ключалките на дипломатическото куфарче, което лежеше до него на леглото. Вдигна капака, извади кафяв плик и измъкна два чисто напечатани листа. Подаде ги на Джанис.

— Позволих си — обясни Гормън — да подготвя договор. Според него аз съм единственият собственик на авторските права, а ти няма да носиш никаква отговорност във връзка с предложената творба. Освен това ще получиш петдесет процента върху постъпленията от всички продажби. Също така, твоето участие в проекта ще бъде запазено в тайна. Добавих тази точка в твоя полза, тъй като останах с впечатление, че се страхуваш да бъдеш замесена в тази история.

Кимайки, тя прочете горния лист. Когато приключи, прехвърли долния отгоре.

— Еднакви са — каза Гормън.

Тя го прегледа.

— Нямам възражения.

Гормън се наведе и й подаде скъпата си позлатена писалка.

— Можеш да подпишеш и двете страници…

Тя постави документите върху колената си и драсна подписа и датата в долния край на всеки екземпляр. И двата бяха подписани от Гормън Харди още преди две седмици.

— Единият е за теб, а другият остава за нас — обясни Брайън.

Тя му подаде единия лист и върна писалката на Гормън. Сгъна своето копие и го пъхна в чантата си. Бръкна под пуловера си и извади тънко томче с кожена подвързия. На предната корица имаше месингова ключалка, но каишката висеше свободно на гърба.

— Това ли е дневникът? — попита Гормън.

— Вече е Ваш — тя му го подаде и отпи голяма глътка от мартинито.

Гормън отвори тетрадката на първата страница.

— „Моят дневник — прочете на глас. — Достоверно описание на моя живот и най-съкровените ми преживявания, том дванадесети, в годината господна 1903-та. Елизабет Мейсън Торн.“ Страхотно — мърмореше той и прелистваше страниците.

— Много е досадно, докато не стигнете до месец април — каза Джанис. — След това започва една страстна история със семейния лекар. Около осемнадесети май се появява Звярът. Нарича го Ксанаду.

— Ксанаду? Както в „Кубла хан“?

— Предполагам — каза Джанис. — Така или иначе кръщава го Ксанаду. Събитията в дневника изглеждат невероятни. Щях да мисля, че някои неща са съчинени, ако не се изясняваше кой стои зад убийствата в „Къщата на Звяра“. Имам предвид, че тези убийства наистина са станали. Няма съмнение.

— Хм-м-м — Гормън отвори дневника на произволна страница и започна да чете. — „Топлият му дъх, който почувствах върху лицето си, миришеше на пръст и диви гори. Той положи ръце на раменете ми. Ноктите му се забиха в плътта ми… Стоях пред това създание, омаломощена от страх и почуда, докато то разкъсваше нощницата ми.“

Брайън тихо подсвирна.

Джанис го погледна и се усмихна с ъгълчетата на устата си. Алкохолът й действа, помисли си той.

— „Когато останах съвсем гола — продължи Гормън, — започна да души тялото ми като куче. Облиза с език гърдите ми. Продължи да души дори и най-интимните ми части, като ги допираше с муцуната си.“

Джанис притисна коленете си още по-близо.

— По всичко личи — каза Гормън и затвори дневника, — че тези мемоари отговарят на твоите сведения. Как точно стигнаха до тебе?

— Както Ви обясних в писмото, намерих дневника в една от стаите.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече?

Тя допи мартинито и кимна.

— Още едно? — предложи Гормън.

— Да, с удоволствие.

Момичето отвори широко очи, като че ли искаше да провери дали клепачите й още се движат добре.

Гормън взе чашата й, наля един пръст от прозрачната течност и я подаде. Тя отпи малко.

— И така…

— Имаш ли нещо против, ако записвам?

На лицето й се появи смущение.

— Нали няма да присъствам в книгата?

— Няма. Нищо от това, което кажеш, няма да бъде написано в книгата, но ще сме по-сигурни, ако имаме твоето изявление относно произхода на ръкописа. Може би не знаеш, но за предишната ни книга имаше обвинения срещу нас относно нейната достоверност.

— Така ли?

— „Ужасът при водопада на Черната река“ — обясни Брайън. — Някои хора ни обвиниха, че сме измислили цялата ужасна история.

Джанис се намръщи.

— Но вие не сте измислили нищо, нали?

— Разбира се, че не сме — каза Брайън. — Но нямахме много доказателства, с които да подкрепим твърденията си. Затова искаме да запишем на касетофон думите ти. И ако някой започне да се занимава с нас, ще имаме записа на твоето изявление, с което ще докажем, че днешният ни разговор наистина се е състоял.

— Аха — тя кимна. — Разбирам. Добре, съгласна съм.

Гормън взе малкия касетофон от тоалетката и го включи.

— Следва изявлението на Джанис Крогън от Малкаса Пойнт, Калифорния, в което обяснява как е намерила дневника на Елизабет Торн — той се наведе напред и постави касетофона до нея върху леглото.

— Добре — започна тя. — Казвам се Джанис Крогън. Семейството ми притежава мотела „Уелкъм Ин“ тук, в Малкаса. Аз помагам в мотела. Намерих дневника миналото лято в стая номер девет. Беше през юни, в края на юни. Нямаме камериерки. Татко казва, че това са разходи, които те погубват. Аз и майка ми — ние почистваме. Така намерих дневника. Беше под едно легло в стая номер девет. Казах ли го вече? Както и да е, стаята беше девет. Навярно някой от гостите го е загубил там.

— Имаш ли представа кой може да е бил? — попита Гормън.

Тя поклати глава и изду с език лявата си буза. Намръщи се на питието и отпи още една глътка.

— Може да е стоял известно време. Не знам. Два дни преди това в номер девет имаше една жена с дете. Това беше, когато… когато… онзи тип…

Изведнъж лицето на Джанис се сви. Затвори и стисна клепачи, устата й се изви в пародия на усмивка и от очите й потекоха сълзи. Хлипайки силно, затисна с длан очите си. Другата й ръка трепереше и разлюля питието в чашата.

Брайън взе чашата от пръстите й. Джанис се приведе и зарови лице в двете си ръце. Той седна до нея и прегърна разтрепереното й тяло.

— Успокой се — каза утешително и стисна рамото й. — Всичко е наред, Джанис.

— Съжалявам — успя да промълви между хлипанията. — Вие трябва…

— Шш-шт — той нежно погали косата й.

Потупа гърба й. Тя се дръпна, когато я докосна, но той усети приятната топлина на тялото й.

Бавно тя възвърна самообладание.

Гормън й подаде книжна салфетка. Момичето попи сълзите и избърса очи. След това седна изправена и пое дълбоко дъх, който изпусна треперейки.

— По-добре ли си? — попита Брайън.

— По-добре съм — тя подсмръкна и разтърси глава, като че ли засрамена от поведението си. — Съжалявам. Мислех… мислех, че съм го забравила. А всъщност, май не съм — усмихна се вяло. — Този тип, за когото ви разказвах… той… господи!

Ръката на Брайън погали съчувствено гърба й.

— Успокой се — каза той.

— Хванах го, когато се опитваше да влезе в едно от бунгалата — каза тя бързо, като че ли да приключи по-скоро. — Водеше със себе си едно момиченце, малко дете на име Джони. Беше убил родителите й. Беше я отвлякъл и, господи, какви ужасни неща й правеше! Разбрах всичко това по-късно. Но този тип, казваше се Рой, ме сграбчи и двете ни завърза в една от стаите… Изнасили ни.

— Какъв ужас — промълви Гормън.

— Да. Той… той беше… толкова гаден — тя стисна здраво устни, мускулите на челюстите й изпъкнаха и шумно пое въздух през ноздри. — Както и да е, това се случи два дни преди да намеря дневника. Не зная дали Рой има нещо общо с него. Джони успя да се освободи и избяга, а той хукна след нея. Тогава го видях за последен път. Просто изчезна, както и четирима от нашите гости. Всичките, петима души… — тя сви рамене. — Като че ли изчезнаха от лицето на земята.

Вдигна чашата от пода и отпи.

— Имаше още нещо странно. Тези хора — те бяха в стаи девет и дванадесет — оставиха целия си багаж и една кола. През нощта багажът им беше още тук, но на другата сутрин всичко бе изчезнало. С изключение на дневника, който намерих след един ден. Дали са го забравили те или не, нямам никаква представа. Възможно е да е лежал под леглото с дни, седмици, или кой знае колко време. Ето как намерих дневника.

— И не си казала на никого? — попита Гормън.

— Не. Бях сама в стаята. Чистех с прахосмукачката. Погледнах в него и веднага разбрах, че се разказва за „Къщата на Звяра“. Разпознах името на жената — Торн. Тя е построила къщата, а децата и сестра й били първите жертви. Тя умряла в някаква лудница. Знам всичко това от посещенията в къщата. Често ходех на обиколки. Не че ми харесваше особено, но това е най-голямото забавление наоколо. Така че когато имаме гости от други градове — роднини и близки — винаги ги водим в „Къщата на Звяра“. Затова познавах много добре историята, която разказват в къщата и когато видях какво пише в дневника, очите ми едва не изскочиха. Скрих го в стаята си и го прочетох целия по-късно. Доста се уплаших.

— Защо? — попита Гормън.

— Прочетете го и ще разберете. Искам да кажа, аз знаех, че някой е убил всички тези хора, но си мислех, че е… Не знам точно какво, но не чудовище, за бога. Мислех, че всичко това са глупости, докато не прочетох дневника. Освен това бях малко неспокойна, че държа в ръцете си такова документално четиво. Ако някои хора бяха разбрали…

— Какви хора?

— Ами като Маги Куч. Тя е старата чанта, която е собственица на къщата. „Къщата на Звяра“! Ще я видите, ако отидете да разгледате обекта. И този подлизурко, Уик Хапсън. Той й е като лакей — продава билетите.

— Когато днес следобед спряхме там — отбеляза Гормън, — на касата стоеше младо момиче.

Джанис вдигна рамене.

— Нямам представа коя може да е. Опитвах се да стоя настрани от мястото. Не можеш да го отбягваш непрекъснато, но не съм ходила на обиколка, откакто прочетох дневника. И нямам никакво намерение. Може да са наели някое момиче. Не зная.

— След като прочете дневника, какво направи?

— Нищо. Държах го скрит. Много си мислех да го изхвърля. Бях неспокойна от самия факт, че е в мене. Но след това реших, че е ценен. Когато миналата година прочетох Вашата книга, разбрах, че може да се напише книга по него. И Ви се обадих с писмо.

Гордън се наведе напред и взе касетофона.

— Има ли още нещо, което желаеш да добавиш?

— Не, това е всичко.

Той изключи касетофона.

Джанис изпи остатъка от мартинито. Остави празната чаша върху леглото.

— А сега какво?

— Сега — каза Гормън, — ще прочета дневника. Утре ще посетим къщата. Искаш ли да дойдеш ли с нас?

— Не. Не зная. Може би. Ще си помисля.