Малкаса Пойнт

23

— Какво ще кажете, ако дойдем и ние — предложи Нора, и да чакаме в колата?

— Аз нямам нищо против — каза Джек.

Вдигна фланелата си и пъхна полуавтоматичния „Колт“ 0.45 под колана на дънките.

— Мисля, че е по-добре — каза Ейб — вие с Тайлър да останете тук. Не знаем къде ще паркираме колата. Ако мине някое ченге и види, че чакате, може да заподозре нещо.

— Да — съгласи се Тайлър. — Имаш право.

— Защо не ни чакате в „Керидж Хаус“? — предложи Джек. Пийте по нещо. Ще се върнем много бързо.

Ейб сгъна дебелото синьо одеяло на леглото. Джек преметна през рамо фотоапарата на Харди.

— Върви — каза му Ейб. — Идвам веднага.

Когато останаха насаме, Тайлър се хвърли в прегръдката му. Той я притисна нежно.

— Успокой се и се опитай да не мислиш за нас — каза той.

— Да.

— Иди с Нора и изпий един-два коктейла. Разкажи й как сме измислили за утре. Ако не пиеш на екс, ще се върнем преди да си свършила второто питие.

— Дано.

— Повярвай ми!

Целуна я, а тя се притисна пламенно в него. Ейб пъхна ръце под пуловера на Тайлър и погали топлия й гладък гръб.

— Много те обичам — прошепна той.

— Обичам те, Ейб — в очите й блестяха сълзи.

— Само да не те грабне някой мъж, докато чакаш, защото ще се побъркам.

Тя почти се усмихна.

Целуна я бързо за последно и леко освободи ръцете си. Взе одеялото и отвори вратата. Джек стоеше до колата с ръце върху хълбоците на Нора.

— Да тръгваме — каза Ейб.

Отвори предната врата, хвърли одеялото на задната седалка и се обърна към Тайлър.

— До скоро.

Тя кимна. С опакото на ръката потърка носа си. Нора отиде при нея. Стояха една до друга, а силуетите им се очертаваха под светлината от близката веранда.

— Ако не се върнете до един час — каза Нора, — ще извикаме морската пехота.

— Глупости — извика Джек. — Пехотата, това сме ние.

Нора вдигна палци, а Тайлър им махна. Ейб тръгна на заден ход. Махна им с ръка, включи фаровете и се отправи към изхода.

— Ще бъде чудесно — каза Джек.

— Да. Но щеше да е по-добре, ако момичетата не знаеха.

— Нямаше как, този лигльо Гори повдигна въпроса пред всички.

— Истински задник!

— Истински страхливец. Лайно! Ако аз мислех да пиша книга за тази къща, щях да проникна там през нощта и да видя какво е. Да усетя атмосферата.

— Сигурно ще поиска да ни интервюира след това — отбеляза Ейб и сви вляво по пътя.

— Ако се опита, ще поискаме пари. Хвърля долари като конфети — Джек свали прозореца и показа лакът. — Дано чекът му да е истински.

— Не би посмял да те измами.

— Трябва да се навъртам около него, докато утре намеря банка.

— Не бих се притеснявал за това.

— А трябва, защото половината пари са твои.

— Нищо подобно, правя ти компания.

— Глупости. Ще делим наполовина.

— Като се върнем обратно в мотела, ще ме почерпиш нещо и ще сме уредили сметките.

— Много лесно може да ти угоди човек.

Ейб намали. Влязоха в търговската част. Кафенето, в което бяха обядвали, още работеше, както и магазинът за алкохолни напитки срещу него и един бар на следващата пресечка. Останалата част на града вече бе притихнала. Идваше нощта. Пътят бе пуст, с изключение на няколко коли, паркирани до тротоарите.

— Между другото — каза Ейб, — какво ще кажеш, ако момичетата дойдат утре с нас?

— Имаш предвид, в твоя хотел?

— Точно така.

— Ами, нямам нищо против.

— Някакви възражения?

— Будалкаш ли ме?

— Тайлър ще говори довечера с Нора.

— Нора ще дойде. Много си пада по тялото ми. Но кой може да я вини. Великолепно е, както и нейното.

— Забелязах.

Джек се засмя.

— Така ли? Много странно как си успял! Откакто пристигнахме, не си свалил очи от Тайлър. Вие двамата май много сте хлътнали. Видях как се гледате. Кога е сватбата?

— Не сме стигнали чак дотам.

— Така ли? Това е изненада.

— Искам да прекарам още няколко дена с нея, преди…

— Правилно. Дръж я на тръни. Но все пак не чакай твърде дълго, защото може тя да ти направи предложение.

— Може и да ми хареса. А какво става с теб и Нора?

— Това момиче е истинско блаженство, но и през ум не ми минава да се обвързвам. Достатъчно бях „женен“ за войнишки батальон цели дванадесет години. Имам нужда от свобода. Но усещам, че нямам нищо против да се наслаждавам на свободата си заедно с нея. Никога не съм се чувствал толкова добре. Истината ти казвам.

Ейб намали и обърна глава наляво, докато минаваха покрай „Къщата на Звяра“. Капакът на будката за билети бе спуснат. Ливадата зад оградата бе тъмна. Не се виждаше никаква светлина от прозорците.

— Изглежда безлюдна — отбеляза той.

— Дали Бобо е вътре?

— Не се надявам.

Пътят свиваше и тръгваше нагоре към гористите хълмове. Ейб отпусна педала на газта и започна да се оглежда встрани от пътя, търсейки място да спре. Не след дълго видя широка отбивка и сви. Изгаси светлините и загаси мотора.

Джек се обади в тишината:

— Мислиш ли, че онова нещо съществува?

— Бобо ли?

— А-ха.

— Не изглежда много вероятно. Но кой знае?

Ейб се пресегна пред Джек, отвори жабката и взе 44-калибров „Ръгър Блекхок“. Извади кутия с патрони и я напъха в джоба на якето. На пода под седалката намери електрическия фенер.

Излязоха от колата.

Ейб взе одеялото от задната седалка и го сложи под мишница. Мушна револвера отзад, в дънките. Държеше фенера, но не го запали.

Пресякоха пътя, минаха през шубрака от другата страна и прескочиха една канавка. Отправиха се нагоре по склона. Вече не виждаха пътя. След това прекосиха хълма и тръгнаха надолу. Под краката им хрущяха листа и борови иглички.

Джек тихо каза:

— Ейб, ти ме познаваш. Не съм суеверен като теб.

— Като изключим заешката лапа, която носеше при три караула във Виетнам.

— Това е друго. Искам да кажа, че съм последният човек, който би повярвал в разни духове и чудовища, нали така?

— Да, така е.

— Обаче, знаеш ли, този Бобо е дошъл от Австралия. Погледни Австралия. Има животни, които са толкова идиотски: кенгуру, птицечовка и други странни двуутробни животни. Кой може да каже, че бащата на Капитан Франк не е попаднал на някакъв особен вид и наистина не го е донесъл?

— Да, прав си.

— Трябва да имаме едно на ум.

— И аз така мисля.

— Трябва да се опитаме да хванем тази гад.

— Трябва да се опитаме да влезем, да направим снимките колкото се може по-бързо, и да се върнем при момичетата. Не знам Нора, но Тайлър толкова се тревожи, че едва се държи.

— Гори плаща хилядарка за няколко снимки на мястото, а представи си колко би платил за трупа на онова нещо? — Джек тихо се засмя. — Сигурно ще го препарира и ще го отнесе със себе си.

— А защо да не го вземем ние, да го препарираме и да го поставим във фоайето на „Боровата шишарка“? — предложи Ейб.

— Може, защо не?

— Но Тайлър няма да се съгласи.

— Виждаш ли, тя вече те държи изкъсо, а ти дори още не си се оженил.

Ейб го смушка с лакът. След това през дърветата пред себе си, видя страничната ограда на „Къщата на Звяра“. Той посочи надясно. Тръгнаха по хълма, доста над нивото на оградата, но успоредно на нея.

— Ще продадем онова нещо на Гори — прошепна Джек. — За цяла пачка. А за хотела ще купим истинско произведение на изкуството.

— Разбрано — съгласи се Ейб. — Стига да съществува и да се появи.

— Ако нямаме късмет, няма да се появи.

Спускаха се в мълчание. Докато вървяха, Ейб изучаваше къщата и територията около нея. Дворът изглеждаше пуст. Прозорците на къщата от страничната стена и отзад бяха тъмни. Беше сигурен, че ако вътре някой почиства или охранява стаите, някъде щеше да свети.

— Ако има някой вътре — каза той, — ще се откажем.

— Добре — съгласи се Джек.

— До миналото лято не са имали алармена система, нито охрана…

— Само Звярът.

— Така че, не би трябвало да имаме никакви проблеми по тази линия, освен ако не са взели по-сериозни предохранителни мерки.

Склонът се спускаше в една долчинка, в дъното на която Ейб тръгна през ниските храсти към задния ъгъл на оградата. Следвайки оградата, той наблюдаваше пътя в далечината, докато накрая някаква сграда препречи видимостта му. Погледна през рамо към Джек и каза:

— Ако се появят ченгета, хвърляме оръжията. Ако не успеем да духнем, нека ни приберат за влизане с взлом. Това е по-малко обвинение, в сравнение със съпротива при задържане и незаконно притежаване на оръжие.

— Винаги можем да си ги приберем после.

Ейб спря някъде около средата на оградата. Хвърли одеялото върху шиповете. То падна на тревата от другата страна.

— Внимавай с тези остри шипове — каза Джек. — Ще има да викаш!

Двамата едновременно атакуваха оградата. Хванаха се за една напречна преграда, скочиха, държаха се здраво с ръце, поставиха по един крак на горната пречка между отвесните колони и шиповете. Скочиха на земята. Ейб грабна одеялото от тревата и пресече двора. Претича покрай призрачнобяла барака към тъмната сянка, която къщата хвърляше под лунната светлина. Джек го следваше по петите. Двамата изкачиха стълбите на верандата.

Подът изскърца под тежестта му. Пристъпи към задната врата. Надникна през едно от стъклата. С изключение на проникващата нищожна светлина през прозорците, вътре бе тъмно. Ейб застана встрани.

— Това е твоя работа — прошепна той. — Ще ме поканиш ли да вляза?

Джек удари с рамо долния десен прозорец на вратата. Тишината бе нарушена от шума на разбитото стъкло. Посипаха се счупени парчета. Паднаха на пода и се натрошиха с трясък.

— Каква елегантност — каза Ейб подигравателно.

— Готово — обяви Джек и бръкна през отвора.

— Задръж! Да изчакаме няколко минути. Може да се покаже някой.

Ейб наблюдаваше прозорците на вратата и се ослушват внимателно. В къщата нищо не светна, а до слуха му достигаха само нощните звуци на вятъра, щурците и няколко далечни птици. Чуваше и как бие сърцето му. Силно и бързо. Облиза устни. Стомахът му се бе свил на възел. Краката леко трепереха. Не обичаше да чака.

— Давай — каза той.

Джек промуши ръка през счупеното стъкло. Опит вратата отвътре. В следващия миг Ейб чу сухото щракване на отварящо се резе. Джек дръпна ръка, натисна бравата отвори вратата. Долният й край мина през счупените стъкла и се отвори широко. Джек избърса отпечатъците си дръжката.

Ейб го последва в стаята. Запали фенера и плъзна сноп светлина по кухненски шкафове, дълъг плот, мивка и стара печка.

Джек прошепна:

— Трябва ли да снимам кухнята?

— Хайде да започнем отгоре и да снимаме надолу. Като излизаме оттук, ще щракнем една и в кухнята.

Ейб изгаси фенера и поведе по коридора между стълбите и стената. Спря се в преддверието, погледна към салона, към антрето, към коридора, който водеше към сувенирния магазин. Навсякъде бе тъмно и тихо.

Пребори се с желанието да се хване за перилата и тръгна нагоре по стълбите. Колкото и леко да стъпваше, при всяка негова крачка се чуваше скърцане и пукане.

Ако никой не е чул шума от разбития прозорец, каза си той, то няма да чуят и тези шумове.

В главата му се промъкна мисълта, че може би счупването на прозореца все пак е било чуто. И вместо да дойде да види какво става, онова нещо е решило да се спотайва и дебне.

Онова нещо!

Това място ти действа.

Стигна горната площадка на стълбите. Ейб се огледа наляво. Лунната светлина от прозореца хвърляше бледо сияние в коридора. Не видя никакво движение. Коридорът вдясно бе съвършено тъмен. Спомни си, че има прозорец в дъното, но завесите около фигурата на Дженсън спираха всякаква светлина от тази посока.

— Хайде първо да отидем в стаята на момчетата! — предложи той. — Води напред.

Джек кимна и тръгна по коридора. Ейб го последва. Видя как приятелят му докосна завесите, докато вървеше близо до стената. Движението на материята извика у Ейб образа на нещо живо, което се крие зад нея. Кожата му настръхна, когато кадифените гънки се залюляха. Избърза през тесния проход.

В края на прохода се обърна и погледна през рамо. Завесите продължаваха да се клатят, сякаш бяха раздвижени от вятъра. Светна фенера в лявата си ръка, пресегна се зад гърба и извади револвера. Дръжката му се хлъзна в изпотената му длан, но тежестта на оръжието беше приятна. Държеше го до тялото си. Влязоха в спалнята.

Бутна с лакът вратата. Тя почти се затвори. Той се облегна на нея и чу как ключалката щракна зад него.

Джек намери шнура, дръпна го и завесите се разтвориха.

— Побързай — прошепна Ейб.

Пъхна фенера в джоба на якето, а цевта на револвера в предния джоб на дънките.

Стаята имаше два прозореца — един, който гледаше към града, и един към задния двор и хълмовете. Прескочи восъчните тела на двамата убити синове на Лили Торн и избърза към по-далечния прозорец. Погледна към покривите на сградите по „Крайбрежна улица“ и осветеното шосе. Една-единствена кола се движеше на север. Разгърна одеялото и прикри прозореца.

— Хайде — каза и затвори очи, защото не искаше да изгуби способността да вижда в тъмнината, с която очите му вече бяха свикнали.

През клепачите усети бързо премигване на светлина. Чу как филмът се превъртя автоматично.

Джек прошепна:

— Кажете „зеле“, господа, и се усмихнете — и направи още една снимка. След това още една. — Готово.

Ейб метна одеялото на рамо. Извади револвера и се върна до вратата, а Джек дръпна завесите. Сега, когато му престоеше да отвори вратата, съжали, че я е затворил. Лявата му ръка се поколеба върху дръжката.

Успокой се, каза си той.

Зареди ударника на револвера и отвори широко вратата.

Тъй като върху него не скочи нищо, Ейб изпусна трептяща въздишка. Продължи да държи оръжието в готовност и пристъпи в коридора.

— Отпечатъците — каза Джек бодро и твърде силно. — Ще ги оправя.

Ейб чу как отново щракна бравата. После Джек мина покрай него и пресече коридора към детската стая. Опита дръжката.

— Как си с ключалките? — запита Джек.

— Остави — каза му Ейб.

— Мога да я отворя с ритник.

— Просто снимай затворената врата. Харди може да я пусне със загадъчно заглавие. Почакай да закрия прозореца.

Отпусна ударника, пъхна револвера в джоба и се отправи към края на коридора. Вдигна одеялото високо. Затули прозореца. И стоя със затворени очи, докато Джек направи снимката. След това метна одеялото на рамо, извади револвера и се обърна.

Джек го нямаше.

Завесите около фигурата на Дженсън леко се полюшваха.

Стомахът на Ейб се сви.

— Джек! — извика тихо той.

Никакъв отговор.

Ослуша се дали няма да чуе шум от борба, но единствено долови биенето на собственото си сърце.

Тръгна бавно към спуснатите завеси. Опитвайки се да скрие тревогата в гласа си, каза:

— Джек, стой там!

Долният край на завесата се развя. Ейб зареди ударника. От пода се надигна нещо безформено и обемисто.

— Какво има? — попита Джек.

— Опитваш се да ме уплашиш ли?

Джек се засмя.

— Не знаех, че си плашлив.

Повдигна завесата. Ейб се вмъкна под нея.

— Нека да се движим заедно. Не мога да ти пазя задника, ако не зная къде се намира.

Джек пусна завесата да падне.

Ейб извади фенера и го включи. Червената материя от тавана до пода висеше и ги обграждаше отвсякъде. Въздухът бе тежък и спарен. Изолиран от останалата част на коридора, Ейб се почувства уязвим.

Джек отстъпи назад и дръпна завесата встрани. Вдигна фотоапарата и каза:

— Една секунда.

— Какво?

Ейб освети восъчната фигура на Дан Дженсън. Тялото лежеше по гръб, близо до Зиглърови, с разкъсан врат и очи, които светеха на светлината.

— Не го снимай! — каза Ейб.

Джек кимна.

— Трябваше да се досетя.

Ейб се наведе, хвана манекена за десния глезен и го издърпа през завесата. Изгаси светлината. Изправи се и се взря в тъмния коридор. Дишаше дълбоко. Хладният въздух беше свеж.

Зад него по пода проблесна тънка струйка светлина. Чу шума на апарата. Джек направи две крачки. Смени позата си за следващата снимка.

В съзнанието си чу как Тайлър извика, видя как очите й се обръщат, коленете й се подгъват. Посегна и я хвана. Почувства тежестта й върху гърдите си. Спомни си празния поглед в очите й след това и как бе хукнала към вратата пред него, за да повърне.

Вдигна крак. Натисна го силно върху лицето на манекена и усети как восъчните му черти се мачкат и трошат под подметката на обувката.

Джек се приближи зад него.

— Господи! Какво правиш…?

— Грижа се за бизнеса — отвърна Ейб и отново удари с крак главата. — Нека проклетите туристи да се заплесват по някой друг.

Когато свърши, освети пода. От главата не бе останало нищо, освен топка смачкан восък, сплъстени коси и две разбити на парчета стъклени очи.

Изгаси фенера.

— Хайде да свършваме — каза той. — Момичетата чакат.