Малкаса Пойнт

22

Джанис вече имаше чувството, че чака безкрайно дълго. Съжаляваше за счупената крушка. Сега имаше оръжие, но непрогледната тъмнина бе страшна. Известно удобство бе килимът, на който седеше, и стената, на която бе облегнала гръб. Радваше се дори на болката в раните и на къркоренето в стомаха, защото й помагаха да не загуби реалното усещане за тялото си, което не виждаше и в което от време на време се съмняваше.

Ръцете й постоянно опипваха голата кожа. Понякога се изпъваше цялата, за да почувства килима и твърдия под. В това положение избледняваше усещането й, че се носи някъде извън тялото си.

Мислите й се рееха неспокойно.

Какво ще стане, ако не се появи никой? Може би са я оставили тук да умре от глад? Но преди това ще издъхне от жажда. Господи, колко пресъхнала бе устата й! Зъбите й тежаха като гранитни блокове.

Не беше яла от вечерята снощи. Свински пържолки, варен ориз със сос „терияки“, чай с лед. Как й се искаше да има в момента цял галон чай с лед. Ще го изпие направо от каната, ще разлее част от него по шията и гърдите си.

Ще дойдат, каза си тя. Рано или късно. Нямаше да ме скрият тук ида ме превързват, само за да ме оставят да умра. Ще ме запазят жива за Звяра.

Господи, Звяра.

Но аз ще ги надхитря. Ще отворят вратата. И аз ще избягам като светкавица. Ако се наложи — ще ги разпоря. Няма да им се дам, няма да ме хванат жива.

А може би вратата ще се отвори, и това ще бъде татко, или ченгетата. Сигурно ме търсят. Но не знаят къде.

Защо снощи не си остана вкъщи. Това е наказанието ти. Беше си паднала по Брайън и сега си плащаш. Какво е станало, с Брайън? Вероятно е мъртъв. Може и да е жив. Може да е в къщата. Затворник.

Някой друг също е затворен тук. Някой с бебе.

Може би къщата е пълна с пленници.

Ето защо Куч я е построила без прозорци. Не за да се пази от Звяра, както понякога твърди пред туристите, а за да затваря вътре пленници.

Джанис лежеше просната на пода с разперени ръце и крака, с лице притиснато в килима, а умът й скачаше от мисъл на мисъл. Изведнъж чу стъпки. Сърцето й подскочи. Изправи се рязко и залази наляво, като с една ръка пипаше в тъмното, за да стигне стената. Ноктите й одраскаха стената и тя плъзна дясната ръка встрани, до касата на вратата.

Стъпките се приближаваха.

Тя опипа килима, търсейки слепешком крушката. Беше я оставила близо до края на вратата, с назъбеното стъкло надолу, за да не си пореже пръстите, докато се опитва да я намери.

До ушите й достигна метално стържене и леко щракване — някой пъхаше ключ в бравата.

Къде е по дяволите?

В следващия миг дясната й ръка докосна крушката. Хвана я за винта и започна да се изправя, точно когато вратата се отвори. Срещу синята светлина на коридора се очерта силуетът на момиче. С брадичката си бе стиснала хартиена торбичка. В една ръка носеше кутия безалкохолна напитка, а в другата — ключ. Момичето извика и отстъпи бързо назад. Джанис се спусна към нея. Торбичката падна в краката й.

Джанис бе изненадана от ниския ръст на непознатата и очевидната й младост. И не хукна да бяга. Вместо това, сграбчи момичето за фланелката и я дръпна към себе си. Метна ръка около гърба й, обърна я и я притисна към касата на вратата. Момичето изсумтя, но замахна с лявата ръка и цапна Джанис с алуминиевата кутия в лицето. Ударът я зашемети. Джанис залитна назад, повлече момичето и двете паднаха.

Джанис бе отдолу. Търкулна се и хвана махащите ръце на другото момиче. После го притисна върху килима. Момичето под нея се мяташе и гърчеше, а тя изпълзя върху нея, седна на гърдите й и с колене прикова ръцете й в пода.

— Стани! — настоя момичето. — Стани, ти казвам! — краката й изхвръкнаха нагоре и едното й коляно се заби в гърба на Джанис. — Кучка!

Джанис вдигна юмрук. На смътната светлина от коридора видя свирепото изражение върху лицето на момичето, което бе много младо — на тринадесет или четиринадесет години. Въпреки младостта си беше съучастница на нейните врагове. Трябваше да внимава с нея. Джанис замахна с юмрук. Тялото под нея се изви. Светлината изчезна. Миг след като стовари юмрука върху надменното лице, вратата шумно се хлопна.

Отново настъпи непрогледна тъмнина.

Джанис размахваше юмруци яростно, слепешком. Всеки удар нараняваше кокалчетата й и предизвикваше болка в китките.

Момичето хлипаше.

— Недей, спри. Моля те!

— Млъкни. Не мърдай или ще те убия. Кълна се, ще те убия.

За да подкрепи думите си с доказателства, Джанис стисна непознатата за гърлото.

— Обещавам.

— Добре — отпусна я, но продължи да държи пръстите си около врата й. — Как мога да се измъкна оттук?

— Не можеш.

— Опичай си акъла!

— Не можеш — изхълца момичето. — Вратата е заключена.

— Но ти я отключи.

— Само за да… вляза. След като я ритнах, тя отново се заключи. Опитай… ако не ми вярваш.

— Къде е ключът?

— В коридора. Изпуснах го в коридора.

— Искаш да кажеш, че и двете сме заключени?

— Да, и по-добре не ми причинявай болка, защото съжаляваш.

Джанис я удари по лицето.

— Кой още е в къщата?

— Сама ще разбереш.

Удари я още веднъж.

— Без повече остроумни отговори, малко лайно. Кой е тук?

Момичето подсмръкна.

— Маги — промърмори тя. — И Уик. И Агнес. И майка ми брат ми.

— Чух бебешки рев.

— Това е брат ми, Джуд. Той е на шест месеца.

— А Звярът?

Тя се поколеба.

— Тук ли го държат?

— Те не го държат. Това е неговият дом.

— Разхожда се на свобода, така ли?

— Да.

— Прекрасно.

— Ако не се върна, ще дойдат да ме търсят.

— Това е чудесно. Ще имам готовност.

— Не можеш да се измъкнеш оттук. Невъзможно е! Мислиш ли, че майка ми щеше да стои, ако имаше начин да се измъкне? Непрекъснато прави опити, но винаги я хващаме.

— Хващаме? Искаш да кажеш, че собствената ти майка е пленница и ти помагаш на другите?

— Не можем да я оставим да избяга. Ще развали всичко.

— Що за дете си ти?

Тя не отговори.

— Как се казваш?

— Санди. Санди Хейс.

— Виж какво, Санди Хейс, аз ще се измъкна оттук и ще разваля всичко. Бъди сигурна в това.

— Никакъв шанс.

Джанис я стисна за гърлото.

— Добре, стой мирно. И през ум да не ти минава да мърдаш.

Слезе от тялото на Санди. Коленичи до нея в тъмното и опипа фланелката до панталоните. Напипа колан. Разкопча катарамата и го свали. Окачи го около врата си, за да не го загуби, и провери джобовете на панталона й. Изглеждаха празни. Разкопча копчето на кръста, свали ципа и смъкна панталоните до колената на Санди. Момичето носеше обувки. Свали ги, постави ги наблизо и продължи да събува панталоните.

Опита да ги обуе. Отказа се. Бяха твърде малки.

Плъзна ръце по краката на Санди и пъхна пръсти под ластика на гащите й.

— Хей!

— Млъквай!

Свали й ги и ги обу. Тънката материя се разтегна достатъчно и гащите й станаха. Стисна Санди за бедрото.

— Седни и си свали фланелата!

Изчака. Санди й я подаде в тъмното.

Джанис протегна ръка и взе дрехата. Сложи я на себе си и разбра, че е малка. Беше много тясна и ако я облече, ще притиска раните й. Разтегна яката и след това разцепи фланелката по цялата дължина. Облече я без проблеми, като рубашка, отворена на гърба.

С колана завърза краката на Санди.

Ръцете й продължаваха да са свободни. Можеше да ги завърже със сутиена й. Прокара ръка по корема на момичето. Напипа бинт.

— Превързана си?

— Имам рана.

Пръстите й се спуснаха по кожата на Санди и откриха още две превръзки — една отстрани и една на гърдата. Момичето не носеше сутиен.

— Как се нарани? — попита Джанис.

— Както и ти.

— Как така?

— Знаеш как.

— Звярът ли?

— Да, Звярът. Понякога става груб, докато го правим.

— Ти му позволяваш?

Изведнъж момичето хвана грубо китките на Джанис.

— Ти също ще му позволиш! Само почакай и ще видиш дали няма с нетърпение да го чакаш.

Джанис се освободи от хватката на момичето.

— Ти си луда — каза тя.

— Ще видиш. Дори на майка ми й харесва. Не си признава, но й харесва.

— И затова се опитва да избяга?

— Опитва се заради бебето. Страхува се, че могат да го убият. Но те няма да направят такова нещо. Разбираш ли, те си мислят, че ако причинят зло на Джуд, майка ми ще се самоубие. А те не искат това. Трябва им жива.

— За какво?

— По същата причина, поради която искат и ти да си жива. Трябваш им. Той те иска. За да ти направи бебета.

Джанис усети как утробата й се сви от студ.

— Бебета ли? — промълви тя. — Чии бебета? На Уик ли?

— Не се прави на глупава. Уик няма право да ни докосва. Веднъж се опита да ме чука и Маги го преби от бой. Никой не ни пипа, освен Сет и Джейсън.

— Кои са те?

— Синовете на Маги и Ксанаду.

— Ксанаду?

Джанис усети студени тръпки по гърба, когато разпозна името от дневника на Лили Торн.

— Той бе убит миналата година. Приятелят на майка ми уби и него, и Зарт, и Ахил, но си плати за това. Маги го пипна.

— Господи — промълви Джанис, — всичките са зверове?

— Зарт беше син на Маги, а Ахил на Агнес. Ксанаду беше баща и на двамата. Ръкър уби и тримата, но Маги го пипна, преди да унищожи Сет и Джейсън.

— Значи… в къщата има два звяра? Преди малко каза, че е само един.

— Ти каза, че е един.

— Ти не ме поправи.

— Трябваше ли?

— Малко лайно.

— Виж какво, защо не се сдобрим? Можем да станем приятелки. Ще прекараш тук дълго време и за тебе ще е по-добре, ако ми станеш симпатична. Мога да ти донеса нещо специално.

— Как да се измъкна оттук?

— Вече ти казах. Невъзможно е!

— Защо?

— Ще те хванат.

— На горния етаж ли сме?

— Да, но…

— Къде се намира стълбата?

— Това аз го знам, а ти ще трябва да го разбереш.

Джанис възседна отново момичето и притисна ръцете й към пода.

— Каза, че скоро ще се качат. Ако не ми отговориш, ще те намерят мъртва. Накъде са стълбите?

— Няма значение. Така или иначе, не можеш да се измъкнеш.

— По дяволите, казвай!

— Вратата се заключва отвътре. Дори и да…

— Къде е ключът?

— Никога няма да ти кажа.

Джанис я шляпна силно. Момичето извика от болка и се изви под нея.

— Продължавай — изхълца Санди. — Прави каквото искаш. Нищо няма да ти кажа.

Джанис се чудеше къде е загубила счупената крушка. Навярно е някъде наблизо. Но се съмняваше, че ще има сили да заколи момичето. Реши да разкъса превръзките и да разреже раните й, но мисълта я отврати.

— Ключът, с който влезе тук — каза тя. — Отваря ли външната врата?

— Не.

— Сигурно Маги го държи в себе си.

Момичето подсмръкна, но не отговори. Джанис разбра, че правилно е отгатнала. В такъв случай, за да се добере до ключа, се налагаше да победи Маги — може би да надделее над всички обитатели. Изглеждаше безнадеждно.

— Зверовете — каза тя — в къщата ли са?

— Може би.

— Ако не са тук, къде са?

— Понякога… — Санди хлипаше — понякога са в „Къщата на Звяра“.

— Какво правят, разхождаш се насам-натам?

Санди не отговори.

— Как стигат до къщата? Не могат да излизат и да се разхождат по улицата?

— Могат! — каза го много бързо.

И изведнъж Джанис разбра.

Изглеждаше налудничаво, но и всичко останало беше такова, а това бе единственото възможно обяснение. Първият звяр, Ксанаду, е изровил тунел от хълма до мазето на Лили Торн. Защо да няма още един тунел, който да свързва двете къщи? Трябва да е дълъг около двеста метра, но защо пък не? Тунел, който води от едното мазе до другото. По какъв друг начин зверовете можеха да се придвижват свободно от едната къща до другата? Естествено, че не можеха да се показват открито, да пресичат „Крайбрежна улица“ и да влизат през портала, без някой, рано или късно, да ги забележи. Със сигурност имаше тунел.

И тя щеше да го намери.

Не искаше Санди да знае какво бе разкрила.

— Предполагам, че ще се наложи да взема онзи ключ от Маги — каза Джанис.

— Нямаш никакъв шанс.

— Ще видиш.

Слезе от Санди, обърна я обратно и седна на дупето й. Махна фланелката си и опипа трите лепенки, които придържаха марлената превръзка на лявата й гърда и рамо. Краищата върху гърдата се бяха отлепили и висяха свободно. Тя ги хвана и отлепи бинта от разкъсаната плът. Дръпна лепенките от гърба си. След като махна превръзката, в ръцете си държеше три парчета бинт, всяко по около тридесетина сантиметра. Опъна ги — изглеждаха достатъчно здрави.

Притисна китките на Санди една до друга и яко ги завърза с трите парчета бинт. Провери дали възлите са стегнати. След това обърна Санди по гръб.

— Отвори си устата.

Намери с пръсти устните й. Бяха здраво стиснати. Тя прищипна ноздрите на Санди. Момичето се сгърчи, изскимтя и отвори уста. Джанис натъпка превръзката в устата. Разкъса средната лепенка от превръзката на корема, прокара я през отворената уста на Санди и я притисна до бузите й.

— Нито гък — предупреди Джанис. — Само ако чуя нещо, така ще те ударя, че ще изгубиш и ума, и дума.

Стенанието спря. Единственият звук, който се чуваше, бе свистенето на въздуха през носа на Санди.

Джанис облече отново фланелката. Уви гърба си с панталоните на момичето и бавно изпълзя настрани, като опипваше килима и търсеше крушката. Намери я. Назъбеният й край убоде дланта й. Взе я внимателно. Близо до вратата попадна на кутията, която Санди бе изпуснала.

Остави панталоните, крушката и кутията до стената. Там щеше лесно да ги намери. След това натисна дръжката на вратата. Не помръдна. Вратата се бе заключила, както твърдеше Санди. Бе сигурна, че ключът е паднал в коридора, но въпреки това го търси дълго време.

Най-накрая се отказа. Седна до вратата с гръб към стената. Разгъна панталоните в скута си и постави върху тях крушката, с основата нагоре. След това вдигна кутията. Беше студена и тежка. Разклати я. Течността вътре се разплиска.

Сигурно е нещо газирано.

Езикът й подразни небцето. Докосна сухите й като гранитни блокове зъби.

Санди бе използвала алуминиевата кутия като оръжие, когато я фрасна по главата. Джанис също можеше да я използва по този начин, ако се отвореше вратата.

Но не бива да изпива съдържанието. Ще олекне.

Облиза кондензираните капчици по кутията и зачака.