13

Ноеми реши вечерта да си направят казино. Открай време обичаше такива вечери. Всички седяха в трапезарията, издокарани със стари дрехи, които бяха извадили от раклите на бабите и дядовците си, и си представяха, че са важни клечки в Монте Карло или Хавана. На това играеха всички деца и дори когато вече бяха прекалено големи за игри и дегизировки, братовчедите Табоада се събираха около масата, пускаха грамофона, тактуваха си бодро с крак и редяха внимателно картите. Във Високото място едва ли щеше да се получи същото, защото нямаха грамофонни плочи, които да пускат, но Ноеми реши, че стига да се постараят, сигурно ще възродят духа на вечерите с казино.

Пъхна в единия от широките джобове на жилетката колодата карти, а в другия шишенцето и надзърна в стаята на Каталина. Братовчедка ѝ беше сама и не спеше. Страхотно!

— Имам подарък за теб — оповести Ноеми.

Каталина седеше на прозореца. Обърна се и я погледна.

— Така ли, сега?

— Избирай, левия или десния джоб и ще получиш награда — отвърна Ноеми и отиде при нея.

— А ако не избера правилния джоб?

Косата на Каталина падаше по раменете ѝ. Тя не обичаше късите прически. На Ноеми това ѝ харесваше. Косата на Каталина беше лъскава и красива и Ноеми пазеше мили спомени как като малка я е решела и я е сплитала на плитки. Каталина бе много търпелива и ѝ разрешаваше да се държи с нея като с жива кукла.

— Тогава няма да разбереш никога какво имам в другия джоб.

— Много си смешна — усмихна се Каталина. — Добре де. Ще поиграя на играта ти.

— Оле!

Ноеми сложи в скута ѝ колодата карти. Братовчедка ѝ я отвори и се усмихна, после извади една от картите и я вдигна.

— Можем да изиграем няколко ръце — предложи Ноеми. — Дори ще те пусна да спечелиш първата.

— Виж ти! Не съм срещала дете, което толкова да държи да побеждава. Не че Флорънс ще ни разреши да играем до късно вечерта.

— Пак можем да поиграем поне малко.

— Нямам пари, не мога да залагам, а ти не играеш, ако на масата няма пари.

— Търсиш си оправдания. От тази ужасна, вечно недоволна Флорънс ли те е страх?

Каталина стана бързо и след като отиде при тоалетката, наклони огледалото, остави колодата при четката за коса и се огледа.

— Не. Няма такова нещо — отвърна тя, после взе четката и я прокара два-три пъти през косата си.

— Чудесно. Защото имам още един подарък за теб, но не го давам на страхопъзли.

Ноеми вдигна високо зеленото шишенце. Каталина се обърна с изумление в очите и взе внимателно шишенцето.

— Успяла си.

— Казах ти, че ще го донеса.

— Благодаря ти, благодаря ти, скъпа — възкликна Каталина и я придърпа, за да я прегърне. — Знаех си аз, че няма да ме изоставиш никога. Мислехме, че чудовища и призраци се срещат само в книгите, но те са си съвсем истински, знаеш ли?

Братовчедка ѝ я пусна и отвори едно чекмедже. Извади две носни кърпи, чифт бели ръкавици и накрая онова, което търсеше: малка сребърна лъжичка. После си наля с треперещи пръсти в нея от шишенцето веднъж, втори, трети път. На четвъртия Ноеми я спря, взе от ръцете ѝ шишенцето и го сложи на тоалетката при лъжичката.

— Господи, не пий толкова много. Марта каза по една лъжица било достатъчно — скара ѝ се Ноеми. — Само това оставаше да ми хъркаш цели десет часа, нека първо изиграем поне една ръка.

— Да. Да, разбира се — отговори Каталина и се усмихна едва-едва.

— И така, аз ли да разбъркам картите, или ти ще ми окажеш тази чест?

— Дай да видя.

Каталина плъзна длан по колодата. После спря, вдигна ръка с пръсти, надвиснали над колодата карти, сякаш тя се беше вцепенила. Пъстрите ѝ очи се разшириха, устните ѝ бяха стиснати. Каталина изглеждаше много странно. Като жена, изпаднала в транс. Ноеми се свъси.

— Каталина! Зле ли ти е? Искаш ли да седнеш? — попита тя.

Каталина не отговори. Ноеми я хвана леко за ръката и се опита да я заведе на леглото. Каталина не помръдна. Пръстите ѝ се свиха в юмрук, тя продължи да гледа с диви очи право напред. Със същия успех Ноеми можеше да се опита да помръдне слон. Беше невъзможно да накара братовчедка си да се премести и на сантиметър.

— Каталина — каза тя. — Защо не…

Чу се силен пукот — мили Боже, помисли си Ноеми, понеже прозвуча като наместване на стави — и Каталина се разтрепери. От глава до пети, с всяка своя клетка. Когато треперенето стана по-трескаво и се появиха и гърчове, Каталина се хвана за стомаха и заклати глава, а от устата ѝ се изтръгна ужасяващ писък.

Ноеми се помъчи да я хване и да я завлече на леглото, но Каталина беше силна. Уж изглеждаше съвсем крехка, а се съпротивляваше и се дърпаше и накрая двете паднаха на пода — устата на Каталина ту се отваряше, ту се затваряше, ръцете ѝ се вдигаха и падаха, краката ѝ се тресяха неудържимо. Отстрани на устата ѝ потече струйка слюнка.

— Помощ! — извика Ноеми. — Помощ!

Навремето имаше съученичка с епилепсия, която, макар и в училището да не получаваше пристъпи, веднъж ѝ каза, че носи в чантата малка пръчка, за да я сложи в устата си, в случай че започнат гърчове.

Пристъпът на Каталина ставаше все по-силен — което изглеждаше невъзможно, но въпреки това се случваше, — затова Ноеми грабна от тоалетката сребърната лъжица и я пъхна в устата на братовчедка си, за да не си прехапе езика. Събори колодата карти, оставена върху тоалетката. Картите се разпиляха на ветрило по пода. Валето погледна с укор Ноеми.

Тя изтича в коридора и закрещя:

— Помощ!

Никой ли не беше чул суматохата? Ноеми хукна, заблъска по вратите и продължи да крещи колкото ѝ глас държи. Най-неочаквано изникна Франсис, а след него се появи и Флорънс.

— Каталина получи пристъп — обясни им тя.

Всички се втурнаха към стаята. Каталина още беше на пода и се гърчеше. Франсис се спусна и я сложи да седне, като я прегърна и се опита да я удържи. Ноеми понечи да му помогне, но Флорънс ѝ препречи пътя.

— Излез — нареди тя.

— Мога да помогна.

— Вън, вън — повтори Флорънс и след като избута Ноеми, ѝ затръшна вратата под носа.

Ноеми заблъска яростно, но не ѝ отвори никой. Тя чу шепот и от време на време по някоя дума, изречена на висок глас. Тръгна да снове напред-назад из коридора.

Когато Франсис излезе и затвори бързо вратата след себе си, Ноеми се стрелна към него.

— Какво става? Как е Каталина?

— В леглото е. Отивам да доведа доктор Къминс — отвърна Франсис.

Тръгнаха към стълбището, той крачеше толкова бързо, че Ноеми трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Ще дойда с теб.

— Не — отсече Франсис.

— Искам да направя нещо.

Той спря и поклати глава, после стисна ръцете ѝ между дланите си. Заговори тихо:

— Ако дойдеш, ще стане по-лошо. Отиди във всекидневната и щом се върна, ще мина да те взема. Няма да се бавя.

— Обещаваш ли?

— Да.

Франсис се втурна надолу по стълбището. Тя също се завтече след него и щом слезе на долния етаж, захлупи лице върху дланите си — очите ѝ се бяха напълнили с парливи сълзи. Когато влезе във всекидневната, те вече се стичаха на ручейчета и Ноеми седна на килима, притиснала длани. Минутите се изнизваха бавно. Тя си избърса носа с ръкава на жилетката и сълзите с длани. Изправи се и зачака.

Франсис я беше излъгал. Мина много време. И още по-лошо — когато се върна, с него бяха доктор Къминс и Флорънс. Пак добре, че Ноеми беше имала време да се посъвземе.

— Как е Каталина? — попита тя и забърза към лекаря.

— Сега спи. Кризата отмина.

— Слава Богу — отвърна Ноеми и се отпусна на едно от канапетата. — Не проумявам какво се случи.

— Случи се ето това — тросна се Флорънс и вдигна шишенцето, което Ноеми беше донесла от Марта Дювал. — Откъде го взе?

— Това е отвара, приспивателно — обясни Ноеми.

— От приспивателната ти отвара ѝ призля.

— Не — поклати Ноеми глава. — Каталина каза, че ѝ трябва.

— Имате ли медицинска подготовка? — попита доктор Къминс.

Очевидно беше недоволен. Ноеми усети как устата ѝ пресъхва.

— Не, но…

— Значи нямате представа какво има в шишенцето?

— Обясних ви вече, Каталина каза, че лекарството ѝ трябва, за да заспива по-лесно. Самата тя ме помоли да ѝ го донеса. Взимала го е и преди, няма как да ѝ е прилошало от него.

— Но ето че ѝ прилоша — отвърна лекарят.

— Тинктура с опиум. Ето какво си напъхала в устата на братовчедка си — допълни Флорънс, като сочеше обвинително Ноеми.

— Не съм правила такова нещо.

— Много неразумно, наистина много неразумно — промърмори доктор Къминс. — Направо не разбирам къде ви е бил умът да ѝ носите някаква мръсна отвара. А после да се опитвате да пъхате в устата на братовчедка си лъжица. Вероятно сте чували онези смешни небивалици за хора, които си гълтат езика? Глупости. Пълни глупости.

— Аз…

— Откъде взе тинктурата? — попита Флорънс.

Каталина я беше помолила да не казва на никого, затова Ноеми не отговори, макар че, ако беше споменала Марта Дювал, щеше да се отърси от бремето на вината. Вкопчи се с една ръка за облегалката на канапето и заби пръсти в плата.

— Можеше да я убиеш — отсече жената.

— Няма такова нещо!

На Ноеми ѝ се доплака отново и ако беше дала воля на сълзите, сигурно щеше да ѝ олекне, но не можеше да си го позволи в тяхно присъствие. Франсис се беше преместил зад канапето и Ноеми усети пръстите му върху ръката си — почти като на призрак. Това я поуспокои и ѝ вдъхна смелост да си мълчи.

— От кого сте взели отварата? — попита лекарят.

Ноеми се взря в тях, без да пуска канапето.

— Иде ми да те ударя през лицето — заяви Флорънс. — Виж се само с какво неуважение гледаш.

Флорънс се приближи. На Ноеми ѝ се стори, че тя наистина се кани да я удари. Изтласка встрани ръката на Франсис, готова да се изправи.

— Ще ви бъда признателен, доктор Къминс, ако отидете да прегледате баща ми. Разтревожен е от цялата тази олелия днес вечерта — каза Върджил.

Беше влязъл доста нехайно в стаята и гласът му бе съвсем овладян, когато той се насочи към бюфета отстрани и погледна гарафата, сякаш беше сам и смята като всяка друга вечер да си налее нещо за пиене.

— Да. Да, разбира се — отвърна лекарят.

— Най-добре вие двамата да отидете с него. Искам да поговоря насаме с Ноеми.

— Няма да… — подхвана Флорънс.

— Искам да остана насаме с нея — повтори рязко Върджил.

Гладката коприна на гласа му се беше превърнала в шкурка.

Тримата тръгнаха да излизат, лекарят промърмори: „Да, още сега“, Флорънс закрачи в сурово мълчание. Франсис излезе последен и затвори бавно вратата на всекидневната, но първо хвърли на Ноеми притеснен поглед.

Върджил напълни чашата, разклати течността и се взря в съдържанието, после отиде при Ноеми и седна на канапето до нея, като я докосна с крак.

— Навремето Каталина ми е казвала, че си много волево същество, но чак сега разбрах каква силна воля имаш — каза той и остави чашата откъм дългата страна на масата. — Братовчедка ти е мекушава, нали? Ти обаче си момиче с характер.

Говореше толкова небрежно, че Ноеми ахна. Сякаш това беше някаква игра и на нея не ѝ беше призляло от притеснение.

— Имай малко уважение — промълви тя.

— Според мен друг трябва да проявява уважение. Това тук е моят дом.

— Съжалявам.

— Изобщо не съжаляваш.

Очите му бяха непроницаеми. Но в тях като че ли се четеше презрение.

— Наистина съжалявам. Опитвах се да помогна на Каталина.

— Странен начин да го показваш. Как смееш постоянно да разстройваш жена ми?

— В какъв смисъл постоянно да я разстройвам? Тя се радва, че съм тук, сама ми го каза.

— Водиш непознати да я преглеждат, после ѝ носиш отрова.

— За Бога! — възкликна Ноеми и се изправи.

Той веднага я сграбчи за китката и я дръпна да седне. Хвана я за превръзката и когато я докосна, Ноеми я заболя и тя се свъси — кожата ѝ сякаш пламна. Върджил вдигна ръкава, видя превръзката и се ухили.

— Пусни ме.

— Това тук доктор Камарильо ли го е правил? Като тинктурата? Той ли беше?

— Не ме докосвай — нареди Ноеми.

Той обаче не я пусна, вместо това се надвеси над нея. Стисна я силно за ръката. Ноеми си помисли, че Хауард прилича на насекомо, а Флорънс — на насекомоядно растение. Докато Върджил Дойл си беше хищник високо в хранителната верига.

— Флорънс е права. Заслужаваш човек да ти удари плесница, за да ти е за урок — промърмори той.

— Дори някой в тази стая да получи плесница, уверявам те, че това няма да съм аз.

Върджил отметна назад глава и се засмя силно и неудържимо, после посегна слепешката към напитката си. Докато вдигаше чашата, няколко тъмни капки от течността паднаха на страничната масичка. От гласа му Ноеми направо подскочи. Но той поне я беше пуснал.

— Ти си луд — каза Ноеми и разтърка китката си.

— Да, полудял от притеснение — отвърна Върджил и изпи на един дъх виното.

Вместо да остави отново чашата на масата, той я метна небрежно на пода. Тя не се счупи, само се търкулна по килима. Но и да се беше счупила, какво? Беше си негова. Върджил можеше да я счупи, ако пожелае. Както всичко в къщата.

— Наистина ли мислиш, че си единствената, която се притеснява какво ще се случи с Каталина? — попита той, както се взираше в чашата. — Предполагам, че да. Когато Каталина писа на семейството ти, какво си помисли — охо, най-после можем да я измъкнем от лапите на този мъж, който само създава неприятности? А сега сигурно си мислиш: „Знаех си аз, че е лош“. Баща ти определено не ме хареса за мъж на братовчедка ти. Докато рудникът работеше, той щеше да се радва, че тя се омъжва за мен. Тогава нямаше да имам цена. Той нямаше да ме смята за недостоен. Сигурно и досега не може да си намери място, че Каталина избра мен, ти също. Е, аз не съм човек, който си прави тънки сметки, аз съм Дойл. Няма да е зле да го помните.

— Не знам защо изобщо повдигаш този въпрос.

— Защото смяташ, че не съм годен за нищо, и тръгна да лекуваш Каталина. Смяташ, че не се грижа за нея както трябва, промъкваш се и зад гърба ми ѝ наливаш в устата някаква помия. Какво си мислеше, че няма да забележим ли? Знаем всичко, което се случва в къщата.

— Тя ме помоли за лекарството. Вече казах на леля ти и на лекаря — и през ум не ми е минавало, че ще се случи такова нещо.

— Не, не знаеш много неща, а пак се държиш така, сякаш си наясно с всичко, нали? Голяма глезла си и навреди на жена ми — отсече той с брутална окончателност.

Изправи се, взе чашата и я остави върху полицата над камината. Ноеми усети в сърцето си двойния пламък на гнева и на срама. Беше ѝ неприятно, че Върджил ѝ говори така, беше ѝ неприятен целият разговор. И въпреки всичко май наистина беше постъпила безразсъдно. И си беше заслужила да я смъмрят. Не знаеше как да отговори и усети как очите ѝ отново се пълнят със сълзи при спомена за лицето на клетата Каталина.

Върджил явно бе забелязал душевния ѝ смут или може би просто бе решил, че ѝ се е карал достатъчно, защото гласът му трепна.

— Днес вечерта замалко да ме направиш вдовец, Ноеми. Извинявай, но точно сега не ми е до любезности. Не е зле да си лягам вече. Денят беше тежък.

Наистина изглеждаше уморен, откровено изтощен. Сините му очи блестяха точно както при внезапна треска. От това ѝ стана още по-криво, че е забъркала цялата тази каша.

— Длъжен съм да те помоля да оставиш на доктор Къминс медицинските грижи за Каталина и никога повече да не носиш в къщата разни отвари и церове. Слушаш ли ме?

— Да — потвърди тя.

— Ще се придържаш ли към това простичко указание?

Ноеми стисна юмруци.

— Да — отвърна и се почувства едва ли не като малко дете.

Върджил пристъпи една крачка към нея, гледаше я изпитателно, сякаш се опитваше да открие лъжа, но лъжа нямаше. Ноеми говореше сериозно и въпреки това Върджил се приближи още повече и се взря в лицето и нацупените ѝ устни като учен, който трябва да подложи на анализ всяка подробност в някой организъм и да я опише.

— Благодаря. Има много неща, Ноеми, които няма как да разбереш. Но бъди наясно, че добруването на Каталина е от изключително значение за нас. Ти ѝ навреди и така навреди и на мен.

Ноеми се извърна на другата страна. Мислеше, че Върджил ще излезе от стаята. Вместо това обаче той продължи да стои до нея. После, сякаш след цяла вечност, се отдръпна и се насочи към вратата.

Загрузка...