Мексиканска готика

22

На другата сутрин Франсис дойде да види как е и отново ѝ даде мъничко от тинктурата, а после ѝ каза кои от нещата са безопасни за ядене. Щом падна нощта, той се появи отново с подноса с храна и ѝ съобщи, че след като се навечерят, трябва да отидат в библиотеката — Върджил ги чакал там да поговорят.

Макар че Франсис държеше газена лампа, пак беше много тъмно и Ноеми не виждаше портретите по стената в коридора за библиотеката, въпреки че ѝ се искаше много да спре и да разгледа картината, на която беше изобразена Рут. Това беше подтик, породен от любопитство и състрадание. И Рут като нея е била тук като в затвор.

Веднага щом Франсис отвори вратата на кабинета, Ноеми усети как я удря неприятната миризма на покрити с мухъл книги. Стори ѝ се странно, че от известно време е свикнала с нея и почти не я забелязва. Запита се дали това не означава, че тинктурата действа.

Върджил седеше на писалището. Осветлението в стаята с ламперия по стените беше съвсем оскъдно и в мъждивата светлина той сякаш беше слязъл от картина на Караваджо — лицето му сякаш беше без капчица кръв по него. Тялото му беше застинало като на звяр, който се опитва да се слее с околната среда. Той беше преплел пръсти и когато видя Ноеми и Франсис, се наведе с усмивка напред, за да ги поздрави.

— Явно си по-добре — каза. Ноеми седна пред него, а Франсис до нея — тя погледна безмълвно Върджил и само с това отговори на въпроса му. — Повиках те тук, защото трябва да изясним някои неща. Франсис твърди, че си наясно с положението и си готова да сътрудничиш с нас — продължи Върджил.

— Ако имаш предвид как съм разбрала, че не мога да си тръгна от тази ужасна къща, да, това, за съжаление, вече ми е пределно ясно.

— Не се огорчавай, Ноеми… веднъж къщата да те опознае, и ще ти се струва прекрасна. И така, струва ми се, че въпросът стои по следния начин: дали си решила да създаваш главоболия, или по своя воля ще се присъединиш към семейството ни.

Трите глави на елени върху стената хвърляха дълги сенки.

— Имаш доста интересна представа за „по своя воля“ — отвърна Ноеми. — Предлагаш ли ми някаква друга възможност? Според мен не. Решила съм да остана жива, ако ме питаш за това. Не ми се ще да се озова в някоя яма като онези клети миньори.

— Не сме ги хвърляли в никакви ями. Всички са погребани на гробището. И те трябваше да умрат. Все някак човек трябва да прави почвата по-плодородна.

— С човешки тела. Вместо тор, а?

— Те така и така щяха да умрат. Сбирщина изпосталели въшливи селяндури.

— И първата ти жена ли беше въшлива селяндурка? И нея ли използва, за да направиш почвата по-плодородна? — попита Ноеми.

Замисли се дали и нейният портрет е окачен отвън, до фотографиите на всички останали от семейство Дойл. Нещастна млада жена, която е вдигнала брадичка и се опитва да се усмихва колкото за пред фотоапарата.

Върджил сви рамене.

— Не. Но тя при всички положения не беше подходяща и не мога да кажа, че ми липсва.

— Колко мило.

— Няма да ме накараш да си посипя главата с пепел, Ноеми. Оцеляват силните, слабите отпадат. Мисля, че ти си доста силна — заяви той. — И какво красиво личице имаш, с мургава кожа и тъмни очи. Нещо ново!

„Тъмно месо“, помисли си Ноеми. Нищо повече от месо, тя не беше нищо повече от парче телешко, което касапинът оглежда и увива в амбалажна хартия. Екзотично девойче, от което усещаш тръпка в слабините и устата ти се пълни със слюнка.

Върджин се изправи, заобиколи писалището и след като застана зад Ноеми и Франсис, стисна здраво облегалките на столовете.

— Както сигурно знаеш, семейството ми прави всичко възможно да запази рода чист. Внимаваме много кой ни ражда деца, така че да предаваме на следващото поколение най-желаните черти. Плод на това е съвместимостта ни с гъбите в къщата. Има само една малка пречка. — Върджил тръгна да обикаля около тях — гледаше надолу към писалището и си играеше с един молив. — Знаеш ли, че кестените, които растат сами, не дават плод? Трябва да бъдат опрашени от друго дърво. Това явно вече важи и за нас. Да, майка ми е родила на баща ми две живи деца, но е имало и много мъртвородени. Върнеш ли се назад във времето, се натъкваш на същото. Мъртвородени деца, деца, починали още съвсем невръстни. Преди Агнес баща ми е имал две други жени, които не са ставали за нищо. Понякога се налага да влееш нова кръв, така да се каже. Баща ми, разбира се, винаги е бил много твърд в тези неща и е настоявал да си нямаме вземане-даване с простолюдието.

— Висши и нисши черти на характера — отбеляза хладно Ноеми.

Върджил се усмихна.

— Именно. Старецът дори е докарал пръст от Англия, за да е сигурен, че условията ще бъдат както в родината ни, не е вярвал на местните. Но както е тръгнало, сега се налага. Въпрос на оцеляване.

— И така се е появил Ричард — вметна Ноеми. — Така се е появила Каталина.

— Да. Въпреки че, ако първо бях видял теб, нямаше да избера Каталина, щях да предпочета теб. Ти пращиш от здраве, млада си и мракът явно те харесва.

— Сигурно и парите ми са добре дошли.

— Е, това си е задължително условие. Тъпата ви Революция ни остави без пукнат грош. Трябва да си върнем състоянието. Както казах, въпрос на оцеляване.

— Убийство, според мен това е най-точната дума. Убили сте всички онези миньори. Заради вас те са се поболели, не сте им казали защо не се чувстват добре и вашият лекар ги е оставил да умрат. Явно си убил и любимия на Рут. Въпреки че тя ти го е върнала тъпкано.

— Не си особено мила, Ноеми — каза той, без да сваля очи от нея. Беше раздразнен и се обърна към Франсис: — Мислех, че си позагладил нещата с нея.

— Ноеми няма да се опитва повече да бяга — отвърна Франсис и плъзна длан върху ръката ѝ.

— Добра първа стъпка. Втората е да напишеш на баща си писмо, за да му обясниш, че ще останеш тук до Коледа, за да правиш компания на Каталина. А щом дойде Коледа, ще му съобщиш, че си се омъжила и смяташ да живееш с нас.

— Баща ми ще се разстрои.

— В такъв случай ще се наложи да му напишеш още няколко писма, за да разсееш притесненията му — каза благо Върджил. — А сега защо не седнеш да напишеш първото писмо?

— Сега ли?

— Да. Ела насам — повика я Върджил и потупа с длан по стола зад писалището, на който беше седял допреди малко.

Ноеми се подвоуми, но се изправи и седна на стола, предложен ѝ от него. Той беше приготвил и лист хартия и писалка. Ноеми ги погледна, но не се докосна до тях.

— Хайде — подкани отново Върджил.

— Не знам какво да кажа.

— Напиши нещо убедително. Само това оставаше баща ти да ни дойде на гости и да легне болен от някоя странна болест, нали?

— Да — пророни тя.

Върджил се надвеси и я стисна силно за рамото.

— В гробницата има колкото щеш място, а както отбеляза и ти, нашия лекар не го бива много-много да лекува болести.

Ноеми изтика ръката му и започна да пише. Върджил се обърна на другата страна.

Накрая тя подписа писмото. Щом приключи, Върджил отново застана зад нея и след като прочете написаното, кимна.

— Сега доволен ли си? — попита Франсис. — Тя си изигра ролята.

— Тепърва има да я играе — промърмори Върджил. — Флорънс е тръгнала да търси из къщата булчинската рокля на Рут. Ще си направим сватба.

— Защо? — попита Ноеми.

Устата ѝ беше пресъхнала.

— Хауард много държи на такива подробности. На церемониите. Обича ги.

— Откъде ще намерите свещеник?

— Ще ви венчае баща ми, правил го е и преди.

— Значи ще се омъжа в Църквата на светата кръвосмесителна гъба? — изтананика тя. — Съмнявам се, че това се брои.

— Не се притеснявай, по някое време ще те завлечем, разбира се, и пред официалните власти.

— Точно така, ще ме завлечете.

Върджил остави с трясък писмото на писалището и Ноеми се стресна и трепна. Спомни си колко силен е той. Беше я внесъл в къщата така, сякаш е по-лека и от перце. Ръката му, отпусната на писалището, беше голяма и сигурно можеше да причини огромни вреди.

— Смятай, че си извадила късмет. Казах на баща си, че нищо не пречи Франсис да те завърже довечера за леглото и да те изчука, без да се церемони много-много, но според него не било редно. Все пак си дама. Не съм съгласен. Истинските дами не са необуздани, а както знаем и двамата, ти изобщо не си невинно агънце.

— Нямах представа…

— О, със сигурност имаш представа за доста неща.

Пръстите му се плъзнаха по косата ѝ. Съвсем лек допир, от който по цялото ѝ тяло премина тръпка, по вените ѝ плъзна тъмно сладостно усещане, все едно беше изпила прекалено бързо много шампанско. Точно като в сънищата ѝ. Мина ѝ през ума да забие зъби в рамото му и да го ухапе силно. Неудържим пристъп на желание и омраза.

Ноеми скочи, изтика стола така, че да е между нея и Върджил.

— Недей!

— Какво „недей“?

— Престани — намеси се и Франсис и отиде бързо при Ноеми. Стисна ѝ ръката, за да я поуспокои, напомни ѝ припряно с поглед, че в края на краищата имат план, а после се обърна към Върджил и отсече твърдо: — Тя ми е годеница. Проявявай малко уважение към нея.

Върджил явно не се развесели от думите на братовчед си, тънката му кисела усмивчица се разшири, готова всеки момент да се превърне в зъбене. Ноеми беше сигурна, че няма да им остане длъжен, но той я изненада — най-неочаквано вдигна мелодраматично ръце, сякаш се предава.

— Е, май за пръв път в живота си показваш зъби. Чудесно — каза Върджил. — Ще бъда любезен. Но и тя трябва да си мери думите и да си знае мястото.

— Добре. Ела — подкани Франсис и я изведе бързо от кабинета, както държеше газената лампа — от внезапното движение на светилника сенките затрепкаха и замърдаха. Вече в коридора той се обърна към Ноеми: — Добре ли си? — попита я тихо, като премина на испански.

Тя не отговори. Затегли го по коридора и го заведе в една от прашните стаи с покрити с чаршафи кресла и канапета, която не се използваше. Изправиха се пред огромно огледало от пода до тавана, украсено в горния край с богата дърворезба на плодове, цветя и вездесъщата змия, която дебнеше на всеки ъгъл в къщата. Ноеми спря като закована и се загледа в змията, а Франсис замалко да се блъсне в нея и затова ѝ се извини пак през шепот.

— Каза, че ще ни приготвиш провизии — каза тя, без да сваля очи от украсата около огледалото и страховитата змия. — А оръжие?

— Оръжие ли?

— Да. Пушки и револвери.

— Пушки няма след онова, което се случи с Рут. Чичо Хауард държи в стаята си револвер, но аз нямам достъп до него.

— Все трябва да има някакво оръжие.

Ноеми се стресна от това колко настойчива е. Видя разтревоженото си лице, отразено в огледалото, и се извърна, отвратена от гледката. Ръцете ѝ трепереха и се наложи тя да се хване за облегалката на стола, за да се поуспокои.

— Ноеми? Какво има?

— Не се чувствам в безопасност.

— Осъзнавам, че…

— Това са номера. Не съм наясно с мисловните ви игри, знам обаче, че когато Върджил е наблизо, ставам друга — заяви Ноеми и вдигна рязко ръце, за да махне от лицето си кичурите коса. — Най-малкото напоследък. Магнетичен. Ето как го описа Каталина. Е, не се учудвам. Но това не е само обаяние, нали? Ти ми спомена, че къщата може да те накара да правиш някакви неща…

Ноеми не се доизказа. Върджил отприщваше най-лошото в нея, тя изобщо не го харесваше и в същото време напоследък той пробуждаше в нея и някаква покварена тръпка. Фройд е разтълкувал стремежа към смъртта: как човек, застанал на ръба на пропаст, внезапно изпитва подтик да скочи в нея. Тук със сигурност действаше отколешният принцип — Върджил играеше на подсъзнателна струна, за чието съществуване Ноеми и не подозираше. Играеше си с нея.

Тя се запита дали същото се наблюдава и при цикадите, за които ѝ е споменал Франсис. И които, дори разяждани отвътре, дори когато органите им стават на прах, продължават да зоват с песен други цикади и да се съвкупяват с тях. Нищо чудно дори да пееха още по-високо, защото сянката на смъртта създава в мъничките им телца трескава потребност и ги тласка към собственото им унищожение.

Върджил пораждаше насилие и похот, но и зашеметяваща наслада. Радостта, каквато носи жестокостта, и кадифената черна упадъчност, каквато дотогава Ноеми бе вкусвала само в малки дози. Това беше нейната ненаситна, най-импулсивна същност.

— Няма да ти се случи нищо — увери я Франсис и остави газената лампа на една заметната с чаршаф маса.

— А ти няма как да го знаеш.

— Най-малкото докато аз съм наблизо.

— Не можеш да си наблизо през цялото време. Не беше наблизо, когато той ме сграбчи в банята — възрази Ноеми.

Франсис стисна едва доловимо зъби, по лицето му се плиснаха срам и гняв и той се изчерви до мораво. От галантността му нямаше никаква полза. Франсис искаше да бъде нейният рицар, а не можеше. Ноеми кръстоса ръце и сведе брадичка.

— Все трябва да има някакво оръжие, много те моля, Франсис — настоя тя.

— Може би бръсначът ми. Мога да ти го дам. Щом ще се чувстваш по-спокойна.

— Да, ще се чувствам по-спокойна.

— В такъв случай го вземи — отвърна Франсис и явно беше искрен.

Ноеми осъзнаваше, че това е дребен жест, който не решава проблемите ѝ. Рут е носела пушка и това не я е спасило. Ако наистина я теглеше към смъртта, ако къщата засилваше някакъв дефект на психиката ѝ, значи нямаше обичайно оръжие, което да я предпази. Въпреки това тя оценяваше готовността на Франсис да ѝ помогне.

— Благодаря.

— За нищо. Дано нямаш нищо против брадати мъже, защото няма как да се обръсна, нали бръсначът е при теб — допълни той в опит да се пошегува и да поразведри обстановката.

— Не е болка за умиране, ако от време на време се натъквам на малко четина — отвърна тя в тон с него.

Франсис се усмихна и усмивката, както и гласът бяха искрени. Всичко във Високото място беше осквернено и изкривено, а ето че Франсис беше успял да остане отзивчив и внимателен като странно растение, попаднало в погрешна цветна леха.

— Наистина си ми приятел, нали? — попита Ноеми.

Не ѝ се вярваше, тя очакваше някакъв капан, но май капан нямаше.

— Вече би трябвало да знаеш отговора — отвърна той, но не недоброжелателно.

— На това място е много трудно да различиш истината от лъжата.

— Знам.

Те се погледнаха безмълвно. Ноеми тръгна да обикаля из стаята, като прокарваше ръка по покритите с чаршафи мебели, по дърворезбата отдолу и вдигаше прахта, трупала се по тях. Видя, че Франсис я гледа с ръце в джобовете. Ноеми подръпна един от чаршафите и отдолу се показа диван със синя тапицерия, на който тя седна и пъхна под себе си крака.

Франсис седна до нея. Огромното огледало, надвиснало над стаята, сега беше точно пред тях, но беше помътняло от времето и изкривяваше отраженията им, превръщаше ги в привидения.

— Кой те е научил на испански? — попита Ноеми.

— Баща ми. Обичаше да научава нови неща, да учи езици. Учеше и мен, опита се да учи и Върджил, но той не проявяваше интерес към такива уроци. След като баща ми почина, помагах на Артър с документите и задачите. Той също знае испански и с него се упражнявах. Винаги съм смятал, че ще заема мястото му.

— Че ще бъдеш нещо като представител на семейството в града, така ли?

— Поне това ми внушаваха да очаквам.

— Не си ли имал и други желания? Освен да служиш на семейството?

— Когато бях млад, мечтаех да замина. Но това са детски мечти, като да станеш циркаджия. По-късно вече забравих за това. Нямаше смисъл да го помня. След случилото се с баща ми… той беше по-силен по дух, по-смел, а пак не можеше да напрани друго, освен да се подчини на волята на Високото място.

Докато говореше, Франсис бръкна в джоба на сакото си и извади малкия портрет, който Ноеми вече беше виждала. Тя се надвеси и го разгледа по-внимателно от първия път. Беше в емайлиран медальон, който от едната страна беше оцветен в синьо, а от другата бе украсен със златни момини сълзи. Ноеми прокара нокът по едно от цветята.

— Баща ти знаеше ли за мрака?

— Преди да дойде във Високото място ли? Не. Оженил се е за майка ми и тя го е довела тук, но явно не му е споменавала за мрака. В началото той не е знаел. Когато е научил цялата истина, вече е било много късно и накрая той се е съгласил да остане.

— Явно предлагат това и на мен — отбеляза Ноеми. — Възможността да стана част от семейството. Не че баща ти е имал голям избор.

— Предполагам, че е обичал майка ми. Обичал е мен. Не знам.

Ноеми му върна медальона и той го пъхна в джоба си.

— Наистина ли ще има сватбена церемония? С булчинска рокля? — попита тя.

Спомни си редиците снимки и картини по коридорите, запечатали всяко поколение във времето. И сватбените портрети в стаята на Хауард. Стига да можеха, щяха да нарисуват и портрет на Каталина в същия стил. Както и на Ноеми. И двата портрета щяха да висят един до друг над камината. Щеше да има и снимка на младоженците, издокарани в скъпа-прескъпа коприна и кадифе.

Огледалото ѝ даваше смътна представа как ще изглежда такава сватбена снимка, защото отразяваше Ноеми и Франсис и сериозните им лица.

— Това е традиция. Едно време е имало пищни гощавки и всеки от гостите е поднасял на младоженката подарък от сребро. Родът винаги е притежавал рудници и всичко е започнало със среброто.

— В Англия ли?

— Да.

— И сте дошли тук, за да търсите още сребро.

— Там се е изчерпало. Изчерпали са се среброто, калаят, късметът ни. Пък и в Англия са ни подозирали, че вършим нередни неща. Хауард е смятал, че тук ще задават по-малко въпроси и той ще може да прави каквото си реши. Не е грешал.

— Колко работници са умрели?

— Няма как да знаем.

— А питал ли си се?

— Да — прошепна той и в гласа му прозвуча срам.

Къщата е била построена върху кости. И никой не е забелязал тези зверства, тълпите от хора, които са влизали в къщата и в рудника и не са излезли никога вече. За да бъдат оплакани, за да бъдат намерени. Тази змия тук не поглъщаше опашката си, тя поглъщаше всичко наоколо, и то ненаситно, стръвно.

Ноеми погледна оголените зъби на змията около огледалото, после се извърна и положи брадичка върху рамото на Франсис. Седяха така дълго: тя — смугла, той блед, в странен контраст помежду си сред снежнобелите чаршафи, а мракът в къщата наоколо ги обграждаше като винетка.