Мексиканска готика

3

Флорънс дойде да я вземе точно в седем, носеше газена лампа, с която да осветява пътя. Слязоха в трапезария с увиснал над нея чудовищен полилей, който много приличаше на полилея във входното антре и който си остана незапален. Имаше маса, която преспокойно можеше да побере дванайсетина души, със съответната бяла жакардова покривка. По нея бяха наслагани свещници. Покрай дългите и тънки бели свещи Ноеми изпита чувството, че е в църква.

При стените имаше бюфети, пълни с дантела, порцелан и най-вече със сребърни прибори. С чаши и чинии с гордите инициали на собствениците — тържествуващото стилизирано Д от Дойл, — с подноси и празни вази, които навремето сигурно са проблясвали в сиянието на свещите, а сега изглеждаха посърнали и помръкнали.

Флорънс посочи стол и Ноеми седна. Франсис вече седеше от другата страна на масата и Флорънс се настани до него. Влезе беловласа прислужница, която сложи пред тях купички с рядка супа. Флорънс и Франсис започнаха да се хранят.

— Другите няма ли да дойдат? — попита Ноеми.

— Братовчедка ви спи. Чичо Хауард и братовчедът Върджил вероятно ще слязат, но по-късно — отговори Флорънс.

Ноеми сложи салфетката върху коленете си. Хапна от супата, но малко. Не беше свикнала да се храни в такъв час. Вечерите не бяха време да преяждаш: у тях хапваха само сладкиши с кафе с мляко. Ноеми се запита как ще се вмести в новото разписание. „А l’anglaise — както се изразяваше учителят ѝ по френски. — La panure a l’anglaise6“ — караше я той да повтаря. Дали в четири часа щяха да пият чай? Или беше в пет?

Купичките бяха отнесени в мълчание, пак в мълчание се появи основното ястие — пиле с гъст бял сос с гъби, който не изглеждаше никак вкусен. Виното, което ѝ сипаха, беше много тъмно и сладко. Не ѝ хареса.

Ноеми избута с вилицата гъбите отстрани на чинията и се опита да види какво има в бюфета отсреща, който тънеше в мрак.

— Нещата там са предимно от сребро, нали? — попита тя. — От вашия рудник ли е?

Франсис кимна.

— Да, навремето е добито там.

— Защо рудникът е затворил?

— Имаше стачки, а после… — подхвана Франсис, но майка му тутакси вдигна глава и изгледа Ноеми.

— Не разговаряме по време на вечеря.

— Не казвате дори „подай ми солта“, така ли? — попита весело Ноеми, докато въртеше вилицата.

— Виждам, че се смятате за много забавна. Не разговаряме по време на вечеря. Така е прието тук. Държим в къщата да е тихо.

— Стига, Флорънс, защо да не си поговорим малко. В чест на гостенката — възкликна мъж в тъмен костюм, след като влезе в помещението — подпираше се на Върджил.

„Стар“ не беше дума, подходяща, за да го опише. Той беше направо грохнал, лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, по черепа му вироглаво се бяха задържали няколко редки косъмчета. Той също беше много блед, като твар, която живее под земята. Може би като гол охлюв. На фона на тази бледност изпъкваха вените — нагънати морави и сини нишки.

Ноеми загледа как той тътрузи крака към челното място на масата и сяда. Върджил също седна на стола отдясно на баща си под ъгъл, така че наполовина да остане в здрача.

Прислужницата не донесе на стареца чиния, сложи пред него само чаша тъмно вино. Може би той вече се беше нахранил и беше слязъл само заради Ноеми.

— Аз, уважаеми господине, съм Ноеми Табоада. Радвам се да се запознаем — подхвана тя.

— Аз пък съм Хауард Дойл, бащата на Върджил. Макар че вече сте се досетили.

Старецът си беше сложил на врата старовремско шалче, прикрило го с гънките си, и като украса върху него кръгла сребърна игла и носеше на показалеца голям пръстен с кехлибар. Той се вторачи в нея. Беше като топен в белина, но очите му бяха стряскащо сини и ясни, не бяха изгубили от възрастта блясъка си, без катаракт. Горяха със студен пламък върху грохналото му лице и приковаваха вниманието на младата жена, сякаш ѝ правеха дисекция.

— Много по-тъмна сте от братовчедка си, госпожице Табоада — заяви Хауард, след като приключи с огледа.

— Моля? — попита тя, решила, че не е чула добре.

Той я посочи.

— И кожата, и косата. Много по-тъмни са, отколкото на Каталина. Предполагам, че отразяват не френското, а индианското ви потекло. Имате в жилите си индианска кръв, нали? Като повечето mestizos7 тук.

— Майката на Каталина беше французойка. Баща ми е от Веракрус8, а майка ми — от Оахака9. По линия на майка ми сме мазатеки10. Какво точно искате да кажете? — попита тя безизразно.

Старецът се усмихна. Със стиснати устни, без да се виждат зъбите му. Тя си ги представи пожълтели и нащърбени.

Върджил бе повикал с ръка прислужницата и тя сложи пред него чаша вино. Другите бяха продължили да се хранят в мълчание. Явно разговорът щеше да се води само между двама души.

— Само отбелязвам. А сега ми кажете, госпожице Табоада, и вие ли като господин Васконселос11 смятате, че е задължение, не, призвание на мексиканския народ да изкове нова раса, която да обхване всички други? „Космическа раса“? Бронзова раса? Въпреки проучването на Давънпорт и Стегерда12?

— Какво имате предвид, работата им в Ямайка ли?

— Браво на вас. Каталина беше права. Наистина се интересувате от антропология.

— Да — потвърди тя.

Нямаше желание да се разпростира отвъд тази едносрична дума.

— Какво мислите за смесването на нисшите и висшите видове? — продължи той с въпросите, без да обръща внимание на притеснението ѝ.

Ноеми усети, че всички в семейството са вперили погледи в нея. Присъствието ѝ беше нещо ново за тях, което излизаше извън пределите на установените порядки. Организъм, вкаран в стерилна среда. Те чакаха да чуят какво ще разкрие и да разнищят думите ѝ. Е, какво пък, нека видят, че умее да запазва спокойствие.

Имаше опит в общуването с досадници. Не се плашеше от тях. От посещенията си по коктейли и ресторанти се беше научила, че ако реагира по някакъв начин на грубите им подмятания, те само стават още по-напористи.

— Чела съм един научен труд на Гамио13, в който той изказва мисълта, че коренното население в страната ни е оцеляло след жесток естествен подбор и европейците само ще спечелят, ако се слеят с него — каза тя, после докосна вилицата и усети под върховете на пръстите си студения метал. — Това преобръща цялата представа за висше и нисше, нали? — попита Ноеми и въпросът ѝ прозвуча невинно, но и леко хапливо.

По-възрастният Дойл явно остана доволен от отговора ѝ, лицето му се оживи.

— Не ми обръщайте внимание, госпожице Табоада. Не исках да ви обидя. Вашият сънародник Васконселос… той говори за тайнствата на „естетическия вкус“, който ще допринесе за създаването на въпросната бронзова раса, и според мен сте добър пример за този вид.

— За кой вид?

Той се усмихна още веднъж, устните му се разтегнаха встрани и този път се видяха и зъбите му. Не бяха жълти, както си беше представяла тя, бяха порцеланово бели и цели. Венците обаче, които също се видяха, бяха отблъскващо морави.

— Пример за новата красота, госпожице Табоада. Господин Васконселос дава ясно да се разбере, че непривлекателните няма да имат потомство. Красотата привлича красота и ражда красота. Тя е средство за подбор. Както виждате, ви правя комплимент.

— Твърде странен комплимент — успя да промълви тя, след като преглътна погнусата си.

— Приемете го, госпожице Табоада. Не ги раздавам с лека ръка. А сега… уморих се. Ще се оттегля, но вие изобщо не се съмнявайте, разговорът ми вдъхна сили. Помогни ми, Франсис.

По-младият мъж отиде при стареца — същинска восъчна фигура, и те излязоха от стаята. Флорънс отпи от виното, както държеше внимателно чашата за столчето и я притискаше към устните си. Отново ги похлупи потискаща тишина. Ноеми си помисли, че стига да внимава, ще чуе как бият сърцата на всички.

Как ли изобщо Каталина живееше на такова място? Беше толкова мила, открай време се държеше закрилнически и наглеждаше с усмивка по-малките. Наистина ли я караха да седи на тази маса в пълно мълчание, на плътно спуснати пердета и на мъждивата светлина на свещите? Дали онзи старец се опитваше да подхване с нея такива неприятни разговори? Дали я разплакваха? На масата в трапезарията у тях в Мексико Сити баща ѝ обичаше да им задава гатанки и да дава награда на детето, отговорило първо.

Прислужницата се върна да вдигне чиниите. Досега Върджил не бе обръщал внимание на Ноеми и най-после я погледна — очите им се срещнаха.

— Сигурно имаш въпроси към мен.

— Да — потвърди тя.

— Ела във всекидневната.

Той грабна от масата един от сребърните свещници и отиде по коридора в просторно помещение със също толкова огромна камина, над която имаше черна орехова лавица с резбовани цветя по нея. Над камината беше окачен натюрморт с плодове, рози и нежни увивни растения. Допълнителна светлина идваше и от газените лампи на двете еднакви абаносови маси.

В единия край на помещението имаше две еднакви канапета, тапицирани с избелял зелен плюш, и до тях три кресла с покривчици върху облегалките. Белите вази, които сега събираха прах, издаваха, че навремето помещението се е използвало за посрещането на гости и за забавления.

Върджил отвори вратите на един бюфет със сребърни панти и мраморен плот. Извади гарафа със запушалка в странната форма на цвете и напълни две чаши, след което подаде едната на Ноеми. После се разположи на твърдото пищно кресло с тапицерия от златен брокат при камината. Ноеми също седна.

Стаята бе осветена добре и сега вече тя можеше да получи по-ясна представа за мъжа. Бяха се запознали на сватбата, но всичко бе станало съвсем набързо, пък и оттогава беше минала цяла година. Ноеми дори беше забравила как изглежда той. Беше рус, със сини очи като баща си, с изваяно като от скулптор лице, белязано с властно изражение. Двуредото му графитеносиво сако от вълнен плат с рибена кост му стоеше безупречно, макар че мъжът не бе сметнал за необходимо да слага вратовръзка и горното копче на ризата му беше разкопчано, сякаш той се стремеше към показна небрежност, каквато нямаше как да притежава.

Ноеми не знаеше как да се обърне към него. Момчетата на нейната възраст се хващаха лесно на ласкателства. Но Върджил беше по-възрастен. Ноеми трябваше да се държи по-сериозно и да обуздае вроденото си кокетство, да не би той да я помисли за вятърничава. Върджил имаше вид на човек, който има властта да се разпорежда тук, но и Ноеми беше в правото си да иска: беше изпратена да изпълни задача.

Хубилай хан е изпращал в царството си вестоносци, които са носели камък с неговия печат, и който се е държал лошо с тях, се е излагал на опасността да бъде убит. Каталина ѝ беше разказвала за него наред с другите предания и притчи.

Върджил трябваше да бъде наясно, че и Ноеми държи в джоба си невидим камък.

— Много мило, че дойдохте толкова бързо — подхвана той, макар че гласът му не издаваше никакви чувства.

Беше любезен, но не и сърдечен.

— Нямах друг избор.

— Виж ти!

— Баща ми е притеснен — поясни Ноеми.

Това беше нейният камък, въпреки че Върджил излъчваше властност, белязала всичко наоколо, цялата къща и вещите в нея. Ноеми беше от рода Табоада и беше изпратена не от друг, а от самия Леокадио Табоада.

— Както се постарах да му обясня, няма място за тревога.

— Каталина казва, че страда от туберкулоза. Но според мен това не обяснява докрай писмото ѝ.

— Вие видяхте ли това писмо? Какво точно пише в него? — попита Върджил, след като се наклони напред.

И този път гласът му не издаваше никакви чувства, но той беше нащрек.

— Не съм го запомнила дума по дума. Достатъчно ми е, че баща ми ме помоли да ви посетя.

— Ясно.

Върджил завъртя чашата между дланите си и тя проблесна и заискри от отблясъците на огъня. Върджил се облегна. Беше красив. Като скулптура. Лицето му сякаш не се състоеше от кожа и кости, а беше посмъртна маска.

— Каталина не беше добре. Вдигаше много висока температура. Точно тогава е изпратила писмото.

— Кой я лекува?

— Моля? — каза Върджил.

— Сигурно някой я лекува. Флорънс братовчедка ли ви е?

— Да.

— Та братовчедка ви Флорънс ѝ дава лекарствата. Сигурно има и лекар.

Върджин стана от креслото, грабна ръжена и разръчка горящите цепеници в камината. Във въздуха политна искра, която падна на една от плочите, захабена от времето и пукната по средата.

— Има лекар. Казва се Артър Къминс. От години е наш семеен лекар. Вярваме му напълно.

— Той на какво мнение е, дали поведението ѝ не е малко необичайно дори ако отчетем туберкулозата?

Върджил се подсмихна.

— Необичайно. Имате ли медицински познания?

— Не. Но баща ми не ме праща тук, защото смята, че всичко е наред.

— Не, в писмата си баща ви настоява за психиатри при първа възможност. Все за това пише — подметна презрително Върджил.

Ноеми се подразни, че говори за баща ѝ така, сякаш той е ужасен и несправедлив.

— Ще поговоря с лекаря на Каталина — заяви тя вероятно по-рязко, отколкото беше редно, защото Върджил веднага върна с рязко бързо движение на ръката ръжена на поставката.

— Много напористи сме, а?

— Не точно напористи. По-скоро притеснени — отговори Ноеми и се постара да се усмихне, за да покаже на Върджил, че въпросът не е чак толкова съществен и може да се реши лесно, и това явно проработи, защото той кимна.

— Артър наминава веднъж седмично. В четвъртък ще дойде да прегледа Каталина и баща ми.

— И баща ви ли е болен?

— Баща ми е стар. Страда от болежките, с които времето обременява всички. Ако изчакате дотогава, ще имате възможност да поговорите с Артър.

— Засега нямам намерение да си тръгвам.

— А колко очаквате да останете у нас?

— Не много, надявам се. Но достатъчно, за да видя дали Каталина няма нужда от мен. Ако ви идвам в повече, със сигурност бих могла да намеря къде да отседна в града.

— Градът е съвсем малък. Няма хотел, няма дори странноприемница. Не, можете да останете тук. Не се опитвам да ви отпратя. Но май предпочитам да бяхте дошли по друг повод.

Ноеми не мислеше, че там има хотел, макар че щеше да се зарадва, ако намереше. Къщата беше мрачна, както и всичките ѝ обитатели. На такова място човек се разболяваше лесно.

Тя отпи от виното. Пак беше тъмно като виното в трапезарията, сладко и силно.

— Доволна ли сте от стаята? — попита Върджил по-меко, малко по-сърдечно.

Може би Ноеми не му беше враг.

— Хубава е. Странно е, че няма електричество, но не мисля, че някой е умирал само защото не разполага с електрически крушки.

— Според Каталина в светлината на свещите има нещо романтично.

Ноеми не се учудваше. Именно такива неща въодушевяваха братовчедка ѝ: стара къща, кацнала на хълм, лунна светлина и мъгла като в офорт в готически роман. Като в „Брулени хълмове“ и „Джейн Еър“, книги, каквито Каталина харесваше. Мочурища и паяжини. А също замъци и зли мащехи, които карат принцесите да ядат отровни ябълки, страховити феи, които проклинат млади момичета, и вещици, които превръщат принцовете в диви зверове. Ноеми предпочиташе да обикаля в края на седмицата от парти на парти и да шофира кабриолети.

Така че в крайна сметка къщата може би беше точно като за Каталина. Дали братовчедка ѝ просто не беше вдигнала температура? Ноеми стисна чашата между дланите си и прокара палец отстрани по нея.

— Нека ви налея още една чаша — предложи Върджил, вживял се в ролята на внимателен домакин.

Виното сигурно щеше да я хване. Ноеми вече беше леко замаяна и когато Върджил ѝ предложи още една чаша, тя само примига. Той я докосна по ръката, докато се пресягаше към чашата ѝ, но Ноеми поклати глава. Знаеше си мярката и никога не я прекрачваше.

— Не, благодаря — отсече тя, после остави чашата и стана от креслото, оказало се по-удобно, отколкото бе предполагала.

— Настоявам.

Тя поклати още веднъж кокетно глава, за да омекоти отказа — това винаги ѝ помагаше.

— За бога, не. Ще откажа, ще се омотая в одеялото и ще си легна да спя.

Лицето му пак беше сдържано, но когато той се взря съсредоточено в нея, по него се появи повече жизненост. Очите му проблеснаха. Беше открил нещо, което да привлече вниманието, някоя от думите или движенията ѝ му се бяха сторили интересни. Явно не беше свикнал да му отказват. Но пък това важеше за мнозина мъже.

— Мога да ви изпратя до стаята — предложи мило и галантно Върджил.

Тръгнаха да се качват по стълбището, Върджил държеше газена лампа, изрисувана на ръка с увивни растения, от които светлината ѝ ставаше изумрудена и придаваше на стените странен оттенък: обагряше в зелено плюшените завеси. Освен многото други неща Каталина ѝ беше разказвала как Хубилай хан умъртвявал враговете си, като ги душал с плюшени възглавници — за да няма кръв. Ноеми си помисли, че с всичките си килими, пискюли и нагънати платове къщата може да задуши цяла войска.