Мексиканска готика

9

Във вторник Ноеми се престраши да отиде на гробището.

Това второ посещение бе вдъхновено от Каталина: „Потърси на гробището“, беше казала тя, Ноеми обаче не очакваше да намери там нещо интересно. Но си помисли, че може да изпуши цигара-две на спокойствие, сред гробовете, щом Флорънс не ѝ разрешаваше да пуши дори когато се е усамотила в стаята си.

От мъглата гробището изглеждаше романтично. Ноеми си спомни, че Мери Шели се е срещала с бъдещия си съпруг именно на гробище: опасни връзки край гробница. Каталина ѝ беше разказала тази история, докато ѝ описваше възторжено „Брулени хълмове“. Друг неин любимец беше сър Уолтър Скот. Тя обичаше и филми. Какво удоволствие само ѝ беше доставила мъчителната любовна история в „Мария Канделария“25.

Навремето Каталина беше сгодена за най-малкия син на семейство Инклан, но после беше развалила годежа. Когато Ноеми я попита защо, след като момчето изглежда във всички отношения съвсем приемливо, Каталина бе отговорила, че е очаквала повече. Истинска любов. Истински чувства. Преди братовчедка ѝ носеше в себе си това присъщо на младите момичета изумление пред света и във въображението си постоянно си представяше жени, които се срещат на лунна светлина със страстните си възлюбени. Но не и сега. Сега в очите ѝ нямаше изумление, макар че тя пак си изглеждаше унесена и замечтана.

Ноеми се питаше дали Високото място я е лишило от илюзиите ѝ, или те вероятно така и така са щели да бъдат разбити.

В брака едва ли имаше нещо от страстната любов, за каквато четем в книгите. Всъщност Ноеми нямаше високо мнение за брака. Докато ухажваха някоя жена, мъжете бяха грижовни и се държаха мило, канеха я на партита и ѝ пращаха цветя, но щом се оженеха, цветята увяхваха. Женените мъже не пращаха на жените си любовни писма. Именно затова Ноеми беше склонна да сменя често ухажорите. Притесняваше се, че и да ѝ се възхити на блясъка, по-късно мъжът ще изгуби интерес към нея. Освен това ги имаше тръпката на преследването, насладата, плиснала се по вените ѝ, след като тя установеше, че някой от поклонниците ѝ си е изгубил ума по нея. Наред с другото нейните връстници бяха скучни, не говореха за друго, освен за партитата, на които са ходили предишната седмица или на които смятат да отидат следващата седмица. Лесни повърхностни мъже. Но мисълта, че сигурно има и по-стойностни мъже, я изнервяше, понеже тя се мяташе между взаимно изключващи се желания: искаше хем да има смислена връзка, хем да не се променя. Копнееше за вечна младост и несекващо веселие.

Ноеми заобиколи няколко струпани близо един до друг гроба с имена и дати, покрити с мъх. Облегна се на един счупен надгробен камък и бръкна в джоба си, за да извади пакета цигари. Видя как зад близката могила се движи нещо, силует, полускрит от мъглата и едно дърво.

— Кой е там? — попита с надеждата да не е някоя пума.

Само това оставаше!

От мъглата не виждаше ясно. Присви очи и свъсена, застана на пръсти. Силуетът. Стори ѝ се, че е с ореол. Жълт или златист на цвят, като светлина, която за миг се е отразила…

„Живее на гробището“, беше казала Каталина. Думите не бяха уплашили Ноеми. Но сега, докато стоеше навън само с пакет цигари и запалка, се почувства разголена и уязвима и неволно се запита какво точно живее на гробището.

„Плужеци, червеи, буболечки, нищо друго“, отговори си сама и след като бръкна в джоба си, стисна запалката, все едно е талисман. Силуетът, сив и размит, тъмно петно в мъглата, не тръгна към нея. Стоеше неподвижно. Можеше да е най-обикновена статуя. Зрителна измама, заради която статуята сякаш се движи.

Да, със сигурност беше зрителна измама, точно както и ореолът, който се беше мярнал за малко. Ноеми тръгна, искаше час по-скоро да се върне по същия път в къщата.

Чу шумолене в тревата, извърна рязко глава и забеляза, че силуетът е изчезнал. Нямаше как да е статуя.

Най-неочаквано Ноеми долови неприятно жужене почти като от пчелин, но не съвсем. Беше силно. Всъщност не, „силно“ не беше точната дума. Ноеми го чуваше съвсем ясно. То отскачаше към нея като ехо в празна стая.

„Живее на гробището.“

Трябваше да се прибере в къщата. Насам, надясно.

Мъглата, рехава и лека, когато Ноеми бе отворила портичката в оградата на гробището, сега се беше сгъстила. Ноеми се опита да си спомни накъде трябва да тръгне, дали надясно, или наляво. Не искаше да обърка пътя и да се натъкне на пума или да падне в урвата.

„Живее на гробището.“

Надясно, със сигурност беше надясно. Жуженето също се чуваше отдясно. Пчели или стършели. Е, какво, ако бяха пчели? Нямаше да я ужилят. Ноеми нямаше да бърка в пчелина, за да извади меда.

Но звукът. Беше неприятен. Заради него ѝ идеше да тръгне в другата посока. Жужене. Дали не бяха мухи? Мухи, зелени като изумруди, накацали по парче мърша. По месо, червено и сурово, всъщност защо изобщо Ноеми мислеше тези неща? Защо стоеше с ръка в джоба и с широко отворени очи и се ослушваше?…

„Потърси на гробището.“

Наляво, тръгни наляво. Към мъглата, която там изглеждаше още по-гъста, гъста като каша.

Чу се как някой стъпва върху клонка и тя пука, а после и глас, мил и топъл на студеното гробище.

— На разходка ли? — попита Франсис.

Беше със сиво поло, тъмносиньо яке и шапка в същия цвят. В дясната му ръка се поклащаше кошница. Ноеми все имаше чувството, че е безплътен, но сега в мъглата си изглеждаше съвсем истински, от плът и кръв. Точно от каквото тя имаше нужда.

— О, иде ми да те разцелувам, толкова се радвам да те видя — възкликна Ноеми весело.

Той се изчерви като домат, което не му отиваше и което, честно казано, си беше доста смешно, защото Франсис беше малко по-голям от нея, пък и беше мъж. Ако някой трябваше да се вживява в ролята на свенливата девойка, то това беше тя. Но едва ли на това място имаше много млади жени, които да се навъртат около Франсис.

Ноеми си помисли, че ако някога го заведе на парти в Мексико Сити, той или ще се вцепени от ужас, или ще бъде на седмото небе от щастие, само тези две крайности.

— Не съм сигурен, че съм направил нещо, с което да го заслужа — изпелтечи Франсис.

— Заслужаваш го и още как. В тази мъгла не мога да намеря пътя. Тъкмо си мислех, че сигурно ще се въртя в кръг с надеждата, че наблизо няма дерета, в които да падна. Виждаш ли нещо? И знаеш ли къде се намира портичката?

— Разбира се, че знам — отвърна той. — Не е толкова трудно, ако се огледаш. Пълно е с видими знаци, които да те насочат.

— Имам чувството, че пред очите ми е паднало було — заяви Ноеми. — Освен това се опасявам, че някъде наблизо има пчели, които могат да ме ужилят. Чух жужене.

Франсис се извърна надолу, кимна и погледна кошницата. Сега, когато той вече беше с нея, Ноеми си върна веселото настроение и се взря с любопитство в младежа.

— Какво носиш тук? — попита и посочи кошницата.

— Бера гъби.

— Гъби ли? На гробището?

— Разбира се. Наоколо е пълно.

— Само дано не смяташ да ги правиш на салата — каза Ноеми.

— Какво лошо има в това?

— Само като си помисля, че растат върху мъртви неща!

— Но гъбите винаги растат в един или друг смисъл върху мъртви неща.

— Не мога да повярвам, че се разхождаш в тази мъгла и търсиш по гробовете гъби. Звучи зловещо, сякаш си крадец на трупове от евтин роман от деветнайсети век.

На Каталина щеше да ѝ хареса. Нищо чудно и тя да идваше да бере на гробището гъби. Или просто да стои на същото това място и да се усмихва тъжно, докато вятърът си играе с косата ѝ. Книги, лунна светлина, мелодрама.

— Аз ли? — попита Франсис.

— Да. Обзалагам се, че носиш там вътре череп. Като герой от разказ на Орасио Кирога26. Я да видя!

Той беше покрил кошницата с червена кърпа, която махна, така че Ноеми да разгледа гъбите. Те бяха яркооранжеви, на мънички гънки, меки като кадифе. Тя стисна една между палеца и показалеца си.

— Cantharellus cibarius27. Много са вкусни и не са от гробището, растат малко по-нататък. Просто минавам оттук за по-пряко, вече се прибирам. Местните хора ги наричат duraznillos. Помириши ги.

Ноеми се надвеси още малко над кошницата.

— Миришат хубаво.

— И са красиви. Между някои култури и гъбите има важна връзка, знаеш ли? Индианците сапотеки от твоята страна са лекували зъбобол, като са давали на хората гъба, която им е действала като упойка. Ацтеките също са смятали гъбите за доста интересни. Ядели са ги, за да получават видения.

— Теонанакатъл28 — каза Ноеми. — Плът на боговете.

Той попита въодушевен:

— Значи знаеш за гъбите?

— Не, всъщност не: история. Мислех да стана историчка, но после се отказах и се насочих към антропологията. Поне засега планът е такъв.

— Ясно. Е, иска ми се да намеря малките тъмни гъби, които ацтеките са яли.

— Виж ти, не ми изглеждаш такова момче — заяви Ноеми и му върна оранжевата гъба.

— В смисъл?

— Смята се, че от тях ще бъдеш като пиян и ще станеш много похотлив. Поне така пише в испанските летописи. Какво си намислил, да си похапнеш от тях и да отидеш на среща ли?

— Не, няма такова нещо, не ги искам за това — изпелтечи бързо Франсис.

Ноеми обичаше да флиртува и много я биваше в това, но Франсис отново се изчерви и тя разбра, че е новак в тези неща. Дали някога беше ходил на танци? Тя не си го представяше да отиде в града, за да се позабавлява, не си представяше и да се целува тайно в някой тъмен киносалон в Пачука, макар че Пачука изобщо си беше изключена, понеже Франсис едва ли някога щеше да стигне чак дотам. Знае ли човек! Нищо чудно Ноеми да го целунеше, преди да си тръгне оттук, и той щеше да бъде направо поразен от постъпката ѝ.

Но всъщност Ноеми установяваше, че ѝ е приятно да са заедно, и не искаше да мъчи младежа.

— Шегувам се. Баба ми е от племето на мазатеките, а те поглъщат по време на някои обреди такива гъби. Но не заради похотта, а като причастие. Според тях гъбите ти говорят. Разбирам защо са ти интересни.

— Ами, да — отвърна Франсис. — Светът е пълен с толкова много невероятни чудеса, нали? Човек може да прекара целия си живот в това да навлиза в гори и джунгли и пак да не види и една десета от тайните на природата.

Говореше много развълнувано, чак беше забавно. Ноеми не я влечеше към естествените науки, но вместо да реши, че страстта му е нелепа, тя бе трогната от неговия плам. Когато говореше така, Франсис беше преизпълнен с живот.

— Всички растения ли харесваш, или интересът ти към ботаниката се ограничава с гъбите?

— Харесвам всички растения и имам голям хербарий с цветя, листа, папрат и така нататък. Но гъбите са по-интересни. Правя отпечатъци на спори и рисувам по малко — обясни той с доволен вид.

— Какво е отпечатък на спори?

— Слагаш хрилете върху хартия и ги притискаш. Така се разпознават гъбите. А колкото до ботаническите рисунки, те са красиви. Какви цветове! Бих могъл… дали…

— Какво дали? — попита Ноеми, защото Франсис не продължи.

Той стисна силно в лявата ръка червената кърпа.

— Дали някой път няма да пожелаеш да видиш отпечатъците? Сигурен съм, че не звучи много забавно, но ако ти доскучае ужасно, вероятно ще се поразсееш.

— С удоволствие, благодаря — каза тя: притече му се на помощ, защото той явно бе изгубил ума и дума и беше забил безмълвно поглед в земята, сякаш изречението щеше да поникне оттам.

Франсис ѝ се усмихна и отново покри внимателно с червената кърпа гъбите. Докато разговаряха, мъглата се беше поразсеяла и сега вече Ноеми виждаше надгробните камъни, дърветата, храстите.

— Най-после не съм сляпа — оповести тя. — Има слънце! И въздух.

— Да. Можеш да се прибереш и сама — отвърна донякъде разочаровано Франсис и се огледа. — Въпреки че можеш да ми правиш компания още малко. Ако не си много заета — добави той предпазливо.

Преди няколко минути Ноеми искаше час по-скоро да се махне от гробището, но сега то бе съвсем спокойно и притихнало. Дори мъглата изглеждаше приятна. Ноеми не можеше да повярва, че се е уплашила. Ами да, силуетът, който беше видяла, сигурно беше на Франсис, който е обикалял и е търсел по земята гъби.

— Пуши ми се — оповести тя и запали с чевръсти пръсти една цигара.

Предложи и на Франсис, но той поклати глава.

— Майка иска да си поговорите за това — каза угрижено.

— Пак ли ще ми каже, че пушенето е мръсен навик? — възкликна Ноеми, докато всмукваше от дима, понавела глава.

Обичаше да прави така. По този начин изпъкваше дългото ѝ изящно вратле, едно от най-красивите неща в Ноеми — с него тя се чувстваше едва ли не кинозвезда. Уго Дуарте и другите момчета, които се навъртаха около нея, със сигурност го намираха за очарователно.

Да, Ноеми беше суетна. Макар да не го смяташе за грях. Ако застанеше в съответната поза, приличаше малко на Кати Хурадо29, а тя, разбира се, знаеше в каква поза и под какъв ъгъл да застане. Но Ноеми се беше отказала от театралните курсове. Сега искаше да е като Рут Бенедикт30 или Маргарет Мийд31.

— Може би. Семейството държи на някои здравословни навици. Никакво пушене, никакво кафе, никаква силна музика и шумове, само студени душове, спуснати пердета, меки думи и…

— Защо?

— Така е било винаги във Високото място — поясни мило Франсис.

— На гробището има повече живот — подметна тя. — Дали да не напълним с уиски една манерка и да си направим парти тук, под бора? Аз ще пускам към теб кръгчета дим, можем да опитаме да намерим и халюциногенни гъби. И ако се окаже, че наистина разпалват страсти и желание за любов, аз няма да се дърпам много.

Ноеми се шегуваше. Всеки щеше да разбере, че е шега. Гласът и тонът ѝ бяха с мелодраматични нотки, към каквито една жена прибягва, когато преиграва. Но Франсис го изтълкува превратно и сега вече не се изчерви, а пребледня. Поклати глава.

— Майка ми… тя ще каже, че не е хубаво да намекваш… не е хубаво…

Франсис не се доизказа, макар че не се налагаше да го прави. Личеше си, че е отвратен.

Ноеми си представи как той разговаря с майка си, как шушука и изрича думата „мръсотия“, а после двамата кимат в знак на съгласие. Висши и нисши видове и Ноеми не спадаше към първата категория, не се вписваше във Високото място, не заслужаваше нищо, освен презрение.

— Все ми е тая какво мисли майка ти, Франсис — каза тя, после хвърли цигарата и я смачка, като я настъпи два пъти силно с обувката. Забърза към къщата. — Прибирам се. Много си скучен. — След няколко крачки спря, кръстоса ръце и се обърна. Франсис беше тръгнал след нея и вече беше наблизо. Ноеми си пое дълбоко дъх. — Остави ме. Не е нужно да ми показваш пътя.

Франсис се наведе и вдигна внимателно една гъба, която Ноеми беше настъпила случайно, докато беше бързала към портичката на гробището. Беше бяла като атлаз, пънчето се беше откършило от главичката и Франсис ги сложи в дланта си.

— Ангел унищожител — пророни той.

— Моля? — попита тя объркана.

— Отровна гъба. Отпечатъкът на спорите ѝ е бял, така ще я различиш от двойника, който става за ядене. — Франсис върна гъбата на земята и след като се изправи, изтръска калта по панталона си. — Сигурно ти се струвам смешен — промълви той тихо. — Смешен глупак, който се е вкопчил в полата на майка си. И ще си права. Не смея да направя нищо, което ще разстрои нея или чичо Хауард. Особено чичо Хауард.

Погледна я и Ноеми си даде сметка, че презрението в очите му не е към нея, а към самия него. Почувства се ужасно и си спомни как Каталина ѝ е казвала, че когато не си мери думите, е способна да нанесе дълбоки рани на хората.

„Колкото и да си умна, понякога не мислиш“, беше ѝ казала Каталина. Колко точно! Ето и сега стоеше тук и си съчиняваше разни небивалици, при положение че Франсис не ѝ беше казал нищо жестоко.

— Не. Извинявай, Франсис. Глупачката съм аз, държа се като шут — каза Ноеми, като се постара да го изрече весело, с надеждата той да разбере, че не го е направила нарочно и че със смях могат да забравят тази нелепа караница.

Франсис кимна бавно, но не изглеждаше убеден. Ноеми се пресегна и го докосна по пръстите, още кални от гъбата.

— Наистина съжалявам — повтори тя и този път заличи всяка насмешка в гласа си.

Франсис я погледна много сериозно и стисна пръстите ѝ между своите, после ги подръпна, сякаш за да я приближи до себе си. Но точно толкова бързо я пусна и отстъпи, грабна червената кърпа, с която беше покрил кошницата, и ѝ я подаде.

— Опасявам се, че те изцапах — каза.

— Да — Ноеми погледна ръката си с размазаната по нея кал. — Предполагам, че да.

Избърса се с кърпата и му я върна. Франсис я пъхна в джоба си и остави кошницата.

— Ти се прибирай — подкани той и извърна поглед. — Аз трябва да набера още гъби.

Ноеми не знаеше дали ѝ казва истината, или просто е разстроен и иска тя да си тръгне. Не го винеше, ако ѝ се беше обидил.

— Добре тогава. Не позволявай на мъглата да те погълне — каза тя.

Доста бързо стигна при портичката на гробището и я отвори. Погледна назад през рамо и видя в далечината силует: Франсис с кошницата, от стелещата се мъгла чертите му изглеждаха размити. Да, Ноеми беше видяла преди малко именно него на гробището, но в същото време ѝ се струваше, че няма как да е бил той.

„Може би е бил ангел унищожител от друг вид“, каза си и веднага съжали за тази странна зловеща мисъл. Наистина, какво я прихващаше днес?

Тръгна да се връща по същия път към Високото място, когато влезе в кухнята, завари Чарлс да мете със стара метла пода. Поздрави го с усмивка. Точно тогава се появи Флорънс. Беше облечена в сива рокля, беше си сложила двоен наниз перли и си беше вдигнала косата. Още щом зърна Ноеми, плесна с ръце.

— Ето ви най-после. Къде бяхте? Търсих ви. — Флорънс погледна свъсена надолу. — Внасяте кал. Изуйте се.

— Извинявайте — отвърна Ноеми и също погледна надолу към обувките си на висок ток, по които бяха полепнали кал и стръкчета трева.

Изу ги и ги хвана в ръка.

— Чарлс, вземи ги и ги изчисти — нареди Флорънс на мъжа.

— Мога да го направя и сама. Не се притеснявайте.

— Нека той.

Чарлс остави метлата и тръгна към нея с протегната ръка.

— Госпожице — беше единствената дума, която изрече.

— О! — възкликна Ноеми и му подаде обувките.

Той ги взе, грабна от рафта четка, седна на една табуретка в ъгъла и се зае да маха калта по високите токове.

— Братовчедка ви питаше за вас — допълни Флорънс.

— Добре ли е? — притесни се веднага Ноеми.

— Добре е. Скучаеше и искаше да поговори с вас.

— Мога да се кача още сега — предложи Ноеми и както беше по чорапи, забърза по студения под.

— Няма нужда — спря я Флорънс. — Точно сега спи.

Ноеми вече беше излязла в коридора. Обърна се да погледне Флорънс, която беше тръгнала след нея, и сви рамене.

— Дали да не се качите по-късно?

— Да, така ще направя — отговори Ноеми, но ѝ беше криво и се измъчваше от угризения, че не е била тук, когато Каталина е искала да я види.