Мексиканска готика

15

Ноеми почука и почака малко, после почака още малко, но не ѝ отвори никой. Тя стоеше пред къщата на Марта и подръпваше притеснена дръжката на дамската си чанта, докато накрая не се призна за победена и не тръгна към Франсис, който я гледаше с любопитство. Бяха оставили колата недалеч от градския площад и се насочиха към нея, макар и Ноеми да му беше казала, че както предния път, може да я изчака там. Франсис обаче отвърна, че ще му дойде добре да се поразходи. Ноеми се зачуди дали не се опитва да я държи под око.

— Явно няма никого в къщата — обясни тя.

— Искаш ли да почакаш?

— Не. Трябва да отскоча и до клиниката.

Той кимна и двамата се отправиха бавно към центъра на Триунфо, където вместо кални пътеки имаше истински път. Ноеми се притесняваше, че е толкова рано и лекарят няма да бъде там, но точно когато стигнаха пред клиниката, иззад ъгъла се показа и Хулио Камарильо.

— Доктор Камарильо! — възкликна тя.

— Добро утро — поздрави лекарят. Носеше под мишницата на едната ръка хартиен пакет, а в другата лекарска чанта. — Подранили сте. Ще подържите ли това за малко?

Франсис се протегна и грабна лекарската чанта. Доктор Камарильо извади връзка ключове и отключи, после хвана вратата, за да влязат преди него. Насочи се към регистратурата, остави плика зад нея и им се усмихна.

— Май не сме се запознавали официално — каза Хулио, — но съм ви виждал и преди в пощата, заедно с доктор Къминс. Вие сте Франсис, нали?

Русият мъж кимна.

— Да, Франсис съм — потвърди непринудено.

— Да, когато през зимата поех клиниката от доктор Корона, той всъщност спомена вас и баща ви. Доколкото разбрах, са играли заедно карти. Мъж на място е доктор Корона. А между другото, ръката безпокои ли ви, Ноеми? Заради нея ли сте тук?

— Може ли да поговорим? Разполагате ли с време?

— Разбира се. Влизайте — покани ги лекарят.

Ноеми отиде заедно с него в кабинета. Обърна се да види дали Франсис смята да я придружи, но той седеше с ръце в джобовете на един от столовете в чакалнята и гледаше пода. Ако бе тръгнал с намерение да я държи под око, не се справяше, макар че може би бе решил само да подслушва. На нея ѝ олекна при мисълта, че всичко това му е безразлично. Тя затвори вратата и седна срещу доктор Камарильо, който се настани зад бюрото.

— Та какво ви води насам?

— Каталина получи пристъп — обясни Ноеми.

— Какъв пристъп? Епилепсия ли има?

— Не. Купих от онази жена, от Марта Дювал, отвара, някакво лекарство. Каталина ме помоли, твърдеше, че с него заспивала по-лесно. Но щом го изпи, получи пристъп. Днес сутринта отидох да се видя с Марта, нея обаче я нямаше. Исках да ви питам дали сте чували да се е случвало и друг път в града, дали от тези лекове се е разболявал и друг.

— Марта ходи при дъщеря си в Пачука, излиза и да бере билки, затова сигурно не сте я намерили. А колкото до това дали се е случвало и друг път, не съм чувал. Доктор Корона все щеше да спомене, сигурен съм. Артър Къминс прегледа ли братовчедка ви?

— Той каза, че пристъпът е причинен от опиумна тинктура.

Доктор Камарильо грабна една писалка и я завъртя между пръстите си.

— Да знаете, че доскоро с опиум се лекуваше епилепсия. Винаги има вероятност някое лекарство да предизвика алергия, но Марта внимава много с тези неща.

— Доктор Къминс я нарече шарлатанка.

Лекарят поклати глава и върна писалката върху бюрото.

— Не е шарлатанка. Мнозина ходят при Марта за церове и тя им помага доста. Ако смятах, че застрашава здравето на жителите на града, нямаше да го допусна.

— Ами ако Каталина е прекалила с дозата?

— Да е прекалила с дозата ли? Да, разбира се, свръхдозата си е опасно нещо. Тя може да изпадне в безсъзнание, да повръща, но работата е там, че Марта няма откъде да набави опиумна тинктура.

— В смисъл?

Доктор Камарильо преплете пръсти и се подпря на лакти върху бюрото.

— Тя не предлага такова лечение. Опиумна тинктура ще намерите по аптеките. Марта прави нейните лекове от билки и растения. Тук няма макове, с които да изработи такава тинктура.

— В такъв случай казвате, че братовчедка ми явно се е поболяла от друго.

— Няма как да съм сигурен.

Ноеми се свъси, не знаеше как да разчете тази информация. Беше дошла да търси лесни отговори, а отговори нямаше. Тук явно нищо не беше лесно.

— Съжалявам, че не мога да ви бъда от по-голяма полза. Дали да не прегледам обрива, преди да си тръгнете? Сменихте ли превръзката? — попита доктор Камарильо.

— Не съм. Съвсем ми изскочи от ума.

Дори не беше отворила бурканчето с цинковия мехлем. Хулио махна превръзката — Ноеми очакваше да види същата разранена, зачервена кожа. И тя да изглежда дори още по-ужасно от последния път. Вместо това китката ѝ беше заздравяла напълно. По кожата нямаше и следа от рана. Лекарят се смая.

— Каква изненада! Виж ти, обривът е изчезнал — каза той. — Досега не съм виждал такова нещо. Обикновено трябва да минат седем до десет дни, понякога и седмици, докато кожата се изчисти. А не са минали и два дни.

— Явно съм извадила късмет — заяви тя дръзко.

— И то какъв! — съгласи се лекарят. — Ама че работа! Имате ли нужда от още нещо? Ако нямате, ще предам на Марта, че сте я търсили.

Ноеми си спомни странния кошмар и втория път, когато е ходила насън като сомнамбул. Но не мислеше, че и тук лекарят може да ѝ помогне с нещо. Той сякаш ѝ казваше: от мен няма голяма полза. Ноеми бе напът да реши, че Върджил е бил прав, когато е казал, че Камарильо е прекалено млад и неопитен. Или може би тя не беше в настроение. Определено беше уморена. Внезапно я връхлетяха притесненията от предния ден.

— Много мило от ваша страна — отвърна Ноеми.

Ноеми очакваше да се прибере в стаята си, без да я забележи никой, но искаше прекалено много, разбира се. Не беше минал и час, откакто те с Франсис се бяха върнали с колата, и Флорънс дойде да я търси. Носеше ѝ подноса с обяда, който остави на масата. Не каза нищо неприятно, лицето ѝ обаче беше много кисело. Приличаше на лицето на надзирателка, решила да потуши бунт.

— Върджил иска да поговори с теб — заяви Флорънс. — Мога ли да очаквам, че до един час ще се нахраниш и ще бъдеш готова да се явиш при него?

— Разбира се — отвърна Ноеми.

— Чудесно. Ще дойда да те взема.

И наистина се върна точно след един час, после я поведе към стаята на Върджил. Спряха пред вратата и Флорънс почука веднъж, но кокалчетата на пръстите ѝ почти не докоснаха дървената повърхност и Ноеми отсъди, че Върджил изобщо не е чул, той обаче отговори силно и ясно:

— Влез.

Флорънс натисна дръжката на вратата и я задържа, за да пусне Ноеми да влезе първа. След това затвори внимателно вратата след нея.

Първото, което Ноеми забеляза, щом влезе в стаята на Върджил, беше внушителният портрет на Хауард Дойл, който гледаше отвисоко стаята, беше допрял длани и на пръста му се виждаше пръстенът с кехлибара. Леглото на Върджил беше скрито отчасти зад параван от три части с нарисувани по него клонки люляк и рози. Пред паравана имаше избелял килим и две протрити кожени кресла.

— Днес сутринта пак си ходила в града — каза Върджил. Гласът му долетя иззад паравана. — На Флорънс ѝ е неприятно, когато правиш така. Когато ходиш някъде, без изобщо да предупредиш.

Ноеми се приближи към изрисувания параван. Забеляза, че сред цветята и папрата се е свила змия. Беше се скрила много добре и надзърташе иззад розовия храст. Дебнеше точно като змията в Райската градина.

— Мислех, че е проблем да ходя сама в града — отвърна Ноеми.

— Пътищата са лоши, всеки момент дъждовете ще се засилят. Ще станат поройни. Пръстта се превръща в кално море. Когато съм се родил, рудниците са се наводнили от дъждовете. Изгубили сме всичко.

— Да, забелязах, наистина вали. И пътят не е добър. Но не е и непроходим.

— Ще стане. Засега не вали много, но скоро отново ще има жестоки дъждове. Подай ми, ако обичаш, халата, на креслото е.

Ноеми грабна тежкия ален халат, оставен на едно от креслата, и се върна при дървения параван. Стресна се, щом видя, че Върджил не си е дал труда да си облече риза и стои нехайно полугол. Беше откровено нескромно и прекалено небрежно и Ноеми се изчерви, засрамена.

— Как тогава доктор Къминс ще стига дотук? Нали уж идва да преглежда — попита тя и му подаде халата, но първо се извърна на другата страна.

Постара се да говори овладяно, въпреки че страните ѝ пламтяха. Ако Върджил смяташе да я хвърли в ужас, трябваше да се постарае повечко.

— Той има камионетка. Наистина ли смяташ, че непрекъснато сновем нагоре-надолу по планините с колите, които имаме?

— Струва ми се, че Франсис щеше да ме предупреди, ако смяташе, че е опасно.

— Франсис — повтори Върджил. Ноеми го погледна, щом чу името. Върджил пристегна колана на халата. — Имам чувството, че прекарваш времето главно с него, а не с Каталина.

Упрекваше ли я? Не, според Ноеми Върджил правеше друго. Преценяваше я, както бижутер се взира в диамант, за да прецени доколко е чист, или ентомолог разглежда под микроскоп крилете на пеперуда.

— Прекарвам с него разумно количество време.

Върджил се усмихна безрадостно.

— Колко внимателна си с думите. Колко овладяна пред мен. Представям си те в твоя град на партита и внимателно подбрани думи. Не смъкваш ли поне от време на време там маската?

Той ѝ показа с ръка да седне на едно от креслата. Ноеми най-демонстративно не обърна внимание на поканата.

— Странна работа, аз пък си мислех, че тук можеш да ме научиш на едно-друго за маскарадите — отвърна тя.

— В смисъл?

— Не за пръв път Каталина се разболява така. И друг път е пила същата тинктура и е получила същата реакция.

Смяташе да не споменава за това, но сега реши да види как ще реагира той на думите ѝ. Върджил я беше подложил на проверка. Сега беше неин ред да стори същото.

— Наистина прекарваш много време с Франсис — продължи Върджил и в гласа му прозвуча недоволство. — Да, пропуснах да спомена предишния случай.

— Колко удобно.

— Моля? Лекарят ти обясни, че Каталина е предразположена към депресия, а ти реши, че всичко това са лъжи. Ако ти бях казал, че е склонна и към самоубийство…

— Не е склонна към самоубийство — възрази Ноеми.

— Е, да, ти нали знаеш всичко — промърмори Върджил.

Изглеждаше леко отегчен и махна с ръка, сякаш отпъждаше невидимо насекомо. Сякаш отпращаше Ноеми. Това я вбеси.

— Взе Каталина от града, доведе я тук и ако тя наистина е склонна към самоубийство, за това си виновен ти — отсече тя.

Искаше да бъде жестока. Искаше да му го върне тъпкано, но след като избълва отровата, съжали за думите си, защото както никога Върджил като че ли се разстрои. Изглеждаше така, сякаш Ноеми го е ударила — миг, в който нямаше друго, освен болка или може би срам.

— Върджил — подхвана тя, той обаче поклати глава, за да я спре.

— Не, права си. Аз съм виновен. Каталина се влюби в мен, защото беше заблудена. — Върджил седеше с изправен гръб на креслото, беше отпуснал ръце върху страничните облегалки и не сваляше очи от Ноеми. — Седни, ако обичаш.

Тя не беше готова да се помири с него. Не седна. Продължи да стои зад креслото и да се държи за облегалката. Хрумна ѝ и смътната мисъл, че ако стои права, ще избяга по-лесно от стаята. И тя не знаеше откъде се е взела тази мисъл. Ноеми се притесни, задето си е казала, че трябва да бъде готова да скочи и да хукне като газела, за да избяга. Вероятно си мислеше такива неща, защото не ѝ беше приятно да разговаря с Върджил, докато са сами в стаята му.

На негов терен. В неговото леговище.

Ноеми подозираше, че Каталина изобщо не е стъпвала в тази стая. А дори и да е идвала, то е било за кратко посещение. Тук не бяха останали следи от нея. Обзавеждането, огромната картина, завещана от бащата на Върджил, дървеният параван, старинните тапети с едва забележими следи от мухъл по тях — всичко това принадлежеше на Върджил Дойл. Това тук бяха неговият вкус, неговите вещи. Дори чертите му сякаш допълваха стаята. Русата коса се открояваше по изумителен начин на фона на тъмната кожа, в рамката на гънките червен плюш лицето му сякаш беше от алабастър.

— Братовчедка ти има развихрено въображение — отбеляза Върджил. — Вероятно си е представяла, че съм някакъв трагичен, романтичен герой. Момче, изгубило съвсем невръстно майка си заради една безсмислена трагедия, със семейство със състояние, което в годините на Революцията се е изпарило, израсло с болен баща в огромна къща в планините, която малко по малко се руши.

Да, сигурно ѝ е харесвало. В началото. Във Върджил имаше устременост, която вероятно е допаднала на Каталина, и той може би е блестял много ярко в къщата с мъглата навън и с искрящата светлина на сребърните полилеи вътре. Ноеми се запита колко ли бързо този блясък на новите изживявания е помръкнал.

Върджил явно усети въпроса, защото се подсмихна.

— Каталина безспорно си е представяла къщата като прелестно убежище в стил рустик, което с малко усилия може да стане по-весело. Не че баща ми ще разреши, разбира се, да сменим и едно-единствено перде. Животът ни е подчинен на неговата воля.

Той се извърна да погледне портрета на мъжа, който приличаше на Хауард Дойл, и почука тихо с пръст по страничната облегалка на креслото.

— А ти ще смениш ли някое от пердетата?

— Ще сменя доста неща. Баща ми не е напускал къщата от десетилетия. За него това място дава идеална представа за света, нищо повече. Виждал съм бъдещето и си давам сметка за ограниченията.

— В такъв случай, ако е възможна някаква промяна…

— Определен вид промяна — съгласи се Върджил. — Но не и промяна, при която аз да се превърна в нещо, каквото не съм. Няма как да промениш същността на нещата. Точно това е проблемът. Според мен лошото е, че Каталина е искала друго. Не е искала мен — от плът и кръв, с всичките ми недостатъци. Тя се почувства нещастна още от самото начало и да, за това съм виновен аз. Не можех да оправдая очакванията ѝ. Тя виждаше в мен неща, каквито не съществуваха.

„Още от самото начало.“ Защо тогава Каталина не се е прибрала у дома? Но още докато си задаваше въпроса, Ноеми вече знаеше отговора. Семейството. Всички щяха да се възмутят, а светските страници на вестниците щяха да се напълнят с най-отровното мастило. Точно както се опасяваше баща ѝ.

— Какво си видял в нея?

Бащата на Ноеми беше сигурен, че са парите. Ноеми се съмняваше Върджил да си го признае, но беше убедена, че е в състояние да се добере до истината, да я разчете между редовете. Да разкрие отговора, дори и той да си остане забулен в тайна.

— Баща ми е болен. Всъщност е на смъртен одър. Искаше, преди да си иде, да ме види задомен. Искаше да знае, че имам жена и деца, че родът няма да бъде прекъснат. Това не беше първият път, когато ме молеше да се оженя, не беше и първият път, когато изпълних желанието му. Бил съм женен и преди.

— Не знаех — каза Ноеми. Беше изненадана. — Какво се е случило?

— Според баща ми тя беше жена точно като за мен с тази малка подробност, че той пропусна да ме попита какво мисля по въпроса — подсмихна се Върджил. — Това всъщност беше дъщерята на Артър. Още когато бяхме малки, баща ми си втълпи, че ще се оженим. „Някой ден, след като се ожените“, все ни повтаряха. Но това не помогна. Обратното. Венчахме се, след като навърших двайсет и три години. Тя не ме харесваше. Аз я смятах за скучна. Въпреки това си мисля, че сигурно щяхме да създадем нещо като семейство, ако не бяха помятанията. Тя пометна цели четири пъти и това я сломи. Тя ме изостави.

— Развела се е?

Той кимна.

— Да и накрая си дадох сметка, че баща ми иска да се оженя повторно. Ходих няколко пъти в Гуадалахара, после и в Мексико Сити. Запознах се с жени, които бяха интересни и красиви и със сигурност щяха да харесат на баща ми. Но единствена Каталина наистина прикова вниманието ми. Беше мила. Това не е качество, което се среща в изобилие във Високото място. Допадна ми. Допадна ми, че е мек човек, романтичка. Искаше приказка и аз бях готов да ѝ я дам. Но после всичко се обърка, разбира се. Не само заради болестта ѝ, но и заради това че се чувстваше самотна и тъжна. Мислех, че е наясно какво значи да живее с мен, самият аз разбирах какво е да живея с нея. И ето докъде се докарахме.

Да, приказка. Снежанка с вълшебната целувка и Красавицата, преобразила Звяра. Каталина беше чела всички тези приказки на по-малките момичета и се беше вживявала, докато бе изричала всеки ред в тях. И сега това тук бяха плодовете на нейните мечти. Това тук беше нейната приказка. Тя се свеждаше до един не особено успешен брак, който, съчетан със заболяването ѝ и с душевния ѝ смут, се бе стоварил като тежко бреме върху плещите ѝ.

— Ако има нещо, което да не ѝ харесва, то това е къщата, можеш да я заведеш другаде.

— Баща ми държи да останем във Високото място.

— Все някой ден трябва да поемеш живота си в свои ръце, нали?

Той се усмихна.

— Да поема живота си в свои ръце. Не знам дали си забелязала, но никой от нас няма свой живот. Баща ми има нужда да съм тук, сега се разболя и жена ми, пак същата история. Трябва да останем тук. Даваш ли си сметка в какво трудно положение съм?

Ноеми разтърка ръце. Да, даваше си сметка. Не ѝ харесваше, но си даваше сметка. Имаше чувството, че се въртят в кръг. Може би Франсис беше прав и беше за предпочитане тя да си събере багажа. Но не, Ноеми отказваше да го направи.

Върджил впери поглед в нея. Син и съсредоточен, син като внимателно обработен лапис лазули46.

— Е, май се отклонихме от въпроса, заради който те повиках. Исках да се извиня за думите, които казах при последната ни среща. Не бях в настроение. И сега не съм. При всички положения наистина съжалявам, ако съм те засегнал — заяви Върджил, с което я учуди доста.

— Благодаря — отвърна Ноеми.

— Надявам се да бъдем приятели. Няма нужда да се държим така, сякаш сме врагове.

— Знам, че не сме врагове.

— Опасявам се, че в началото всичко тръгна накриво. Дали да не опитаме отново? Обещавам, ще помоля доктор Къминс да поразпита в Пачука за психиатри — като възможност. Можеш да ми помогнеш да изберем подходящия, може дори да му пишем заедно.

— Ще се радвам.

— Значи примирие?

— Не сме във война, не забравяй.

— А, да. И все пак — отвърна той и протегна ръка.

Ноеми се подвоуми, после излезе иззад креслото и я пое. Дланта на Върджил беше голяма и покри изцяло нейната, хватката му беше силна.

Ноеми се извини и излезе. Докато се връщаше в стаята си, видя Франсис, стоеше пред една врата и я отваряше. От стъпките ѝ той трепна и я погледна. Наклони в безмълвен поздрав глава, но не каза нищо.

Ноеми се запита дали Флорънс му се е скарала, че е изпълнил молбата ѝ. Нищо чудно да го изправеха пред Върджил и той да му кажеше същото, каквото беше казал и на нея: че прекарва повечето време с Ноеми. Тя си представи как се карат. През шепот. Хауард не обичаше силния шум и дори и да имаше сблъсъци, те сигурно протичаха шепнешком.

„Няма да ми помага повече — помисли си Ноеми, докато се взираше в разколебаното му лице. — Изчерпах добрата му воля.“

— Франсис! — повика Ноеми.

Младежът се престори, че не я е чул. Затвори тихо вратата след себе си и се скри от поглед. Беше погълнат от едно от многото помещения в къщата, от един от търбусите на този звяр.

Ноеми притисна длан към вратата, после размисли и продължи нататък, усещаше остро, че вече е създала достатъчно главоболия. Искаше да поразсее напрежението. Реши да намери Флорънс и я завари да говори в кухнята с Лизи, една от прислужниците, и двете шептяха.

— Имаш ли малко време, Флорънс? — попита Ноеми.

— Братовчедка ти спи. Ако искаш да…

— Не е за Каталина.

Флорънс махна с ръка към прислужницата, после се извърна към Ноеми и ѝ даде знак да я последва. Отидоха в стая, където Ноеми не беше влизала. В нея по полиците се виждаха кошнички с конци и пожълтели модни журнали. По стената имаше стари пирони, от които личеше къде навремето е имало картини — сега бяха останали само по-светли петна и едва доловимите очертания на рамките. Но в стаята беше много уютно, много чисто и подредено.

— Какво искаш? — попита Флорънс.

— Днес сутринта помолих Франсис да ме закара до града. Знам, не обичаш да излизаме, без да предупредим. Исках да знаеш, че вината е моя. Не му се сърди.

Флорънс седна на големия стол до масата и преплела пръсти, се взря в Ноеми.

— Мислиш ме за сурова, нали? Не, не отричай.

— Строга е по-точната дума — отвърна любезно Ноеми.

— Важно е в къщата, в живота да се поддържа усещането за ред. Така по-лесно определяш мястото си в света, къде ти приляга да бъдеш. Благодарение на класификациите можем да определим точното място на всяко същество. Няма смисъл да се самозабравяш и да забравяш задълженията си. Франсис има задължения, има работа. Ти го отклоняваш от тях. Заради теб той забравя задълженията си.

— Но със сигурност няма работа през целия ден.

— Така ли? Откъде знаеш? И по цял ден да почива, защо да прекарва времето с теб?

— Не съм искала да отнемам цялото му време, но не виждам…

— Той става за смях, когато е с теб. Забравя какъв би трябвало да бъде. И нима си въобразяваш, че Хауард ще му разреши да бъде с теб? — Флорънс поклати глава. — Клетият той — промълви тя. — Какво искаш, а? Какво искаш от нас? Не ни е останало нищо, което да раздаваме.

— Исках да се извиня — отвърна Ноеми.

Флорънс притисна ръка към дясното си слепоочие и затвори очи.

— Вече се извини. Върви, върви.

И като окаяното същество, което Флорънс беше споменала и което не знае къде му е мястото, не знае и как да го намери, Ноеми поседя малко на стълбите, вторачена в нимфата върху колоната и в прашинките, които подскачаха в един лъч светлина.