Мексиканска готика

27

Той спеше, придърпал завивките до брадичката си. Стаята беше малка, вътре имаше място колкото за един стол и за тоалетка и тя седеше на стола точно до леглото. На тоалетката имаше фигурка на свети Юда Тадей и Ноеми вече няколко пъти му се беше молила и беше слагала в краката му цигара — като приношение от нея. Гледаше фигурката и мърдаше бавно устни, когато вратата се отвори и влезе Каталина. Беше в памучната нощница на една от приятелките на доктор Камарильо и се беше заметнала с дебел кафяв шал.

— Дойдох да проверя дали имате нужда от нещо, преди да си легна.

— Добре съм.

— Не е зле да си легнеш и ти — посъветва братовчедка ѝ и я хвана за рамото. — Почти не си почивала.

Ноеми я погали по ръката.

— Не искам, когато се събуди, да е сам.

— Така е вече два дни.

— Знам — отвърна Ноеми. — Как ми се иска да е като в приказките, които навремето ни четеше. В тях беше толкова лесно: не се искаше друго, освен да целунеш принцесата.

Двете погледнаха Франсис, бледото му лице се открояваше върху възглавницата. Доктор Камарильо се беше погрижил и за тримата. Беше промил раните им, беше им осигурил възможност да се изкъпят и да се преоблекат, беше им приготвил стаи, в които да ги настани, беше се свързал с Марта, за да ѝ каже да донесе от тинктурата, когато Ноеми обясни тихо, че имат нужда от нея. След като пийнаха по малко от тинктурата, ги заболя глава и им се пригади, но им мина бързо. Само на Франсис още му беше зле. Той бе потънал в дълбок сън, от който не можеха да го извадят.

— Няма да му помогнеш, ако се докараш до пълно изтощение — напомни Каталина.

Ноеми кръстоса ръце.

— Знам, знам.

— Искаш ли да ти правя компания?

— Добре съм. Заклевам се, ще си легна след малко. Всъщност не ми се спи. Не съм уморена.

Каталина кимна. И двете замълчаха. Франсис дишаше равномерно. И да сънуваше, сънищата не бяха неприятни. Ноеми чак съжали, че ѝ се иска той да е буден.

Истината беше, че я беше страх да си легне, понеже не знаеше какви кошмари ще я връхлетят в тъмното. Как постъпват хора, станали свидетели на ужасите, които те бяха видели? Беше ли възможно да се върнат безболезнено в нормалността, да се преструват, че не се е случило нищо, и да продължат нататък? На Ноеми ѝ се искаше да мисли, че случаят е точно такъв, но се опасяваше да не би сънят да покаже, че е грешала.

— Лекарят каза, че утре от Пачука ще дойдат двама полицаи и един прокурор, скоро ще се появи и баща ти. — Каталина намести шала. — Какво ще им кажем? Едва ли ще ни повярват.

Когато срещнаха двама селяни с магарета, Ноеми, Каталина и Франсис, уморени, целите в кръв и синини, не се бяха разбрали помежду си какво да казват, но селяните бяха стъписани от вида им и не тръгнаха да ги разпитват. Заведоха ги безмълвно в Триунфо. По-късно, след като се озоваха в дома на доктор Камарильо, вече нямаше как да не дадат някакво обяснение и Ноеми опрости нещата, като заяви, че Върджил е изгубил разсъдъка си, опитал се е да повтори стореното от сестра му и да избие до крак всички във Високото място, този път като опожари къщата.

Това обаче не обясняваше защо Ноеми е облечена в стара булчинска рокля, а Франсис — в сватбен редингот и защо по дрехите на двете жени има толкова много кръв.

Ноеми бе почти сигурна, че Камарильо не се е хванал на тяхната версия за събитията, но той се престори, че им вярва. Ноеми прочете в будните му очи безмълвно разбиране.

— Баща ми ще помогне да изгладим нещата.

— Дано — отвърна Каталина. — Ами ако ни предявят обвинение? Знаеш.

Ноеми се съмняваше, че ще ги задържат под стража, в Триунфо дори нямаше затвор. В най-лошия случай щяха да ги изпратят в Пачука, но според нея нямаше да го направят. Щяха да ги разпитат, да запишат набързо показанията им, но нямаше как да докажат много.

— Утре се прибираме — отсече Ноеми.

Каталина се усмихна и макар и уморена, Ноеми се зарадва на тази усмивка. Това беше усмивката на милата млада жена, с която тя беше израсла. На нейната Каталина.

— Ами тогава да поспим — подкани Каталина и се наведе да я целуне по бузата. — Ще дойдат рано сутринта.

Жените се прегърнаха и дълго се притискаха една в друга, Ноеми си наложи да не плаче. Най-малкото сега. После Каталина вдигна внимателно кичурите коса, паднали на лицето ѝ, и се усмихна още веднъж.

— Ако ти трябвам, съм в дъното на коридора — обясни тя.

Погледна за последно младежа и затвори след себе си вратата.

Ноеми бръкна в джоба на жилетката и напипа запалката.

Талисманът ѝ. Накрая извади смачкания пакет цигари, който Камарильо ѝ беше дал предния ден.

Запали цигара, потупа с крак и изтръска пепелта в една празна купичка. Болеше я гърбът. Беше седяла твърде дълго на неудобния стол, но отказваше да излезе от стаята, въпреки че първо Камарильо, а после и Каталина бяха идвали да я подканят. Беше всмукнала само няколко пъти от цигарата, когато Франсис се размърда, затова тя остави цигарата в купичката, премести я на тоалетката и зачака.

Франсис се беше размърдвал така и преди, беше намествал глава, но този път на Ноеми ѝ се стори, че е различно. Тя го докосна по ръката.

— Отвори очи — прошепна.

Рут ѝ го беше казвала многократно от страх и ужас, но гласът на Ноеми беше сърдечен.

Тя беше възнаградена: Франсис отвори клепачи и се взря в нея.

— Здравей — рече Ноеми.

— Здрасти.

— Чакай да ти дам малко вода. — На тоалетката имаше гарафа. Ноеми напълни една чаша и му даде да пийне. — Гладен ли си? — попита.

— За бога, не. Може би по-късно. Чувствам се ужасно.

— И изглеждаш така — увери го тя.

Той се усмихна едва-едва, после се разсмя.

— А, сигурно.

— Спиш вече два дни. Вече мислех как да те накарам да изплюеш ябълката като в лошо подобие на Спящата красавица.

— На Снежанка.

— Добре де. Доста блед си.

Той се усмихна отново и след като се опита да се понамести при горната табла на леглото, усмивката му помръкна.

— Всичко ли е унищожено? — прошепна разтревожен и притеснен.

— Двама се качиха от града в планината да видят какво е останало от къщата. Казаха, че се е превърнала в купчина тлеещи развалини. Високото място вече го няма, гъбите би трябвало да са изчезнали заедно с него.

— Да, според мен са изчезнали. Макар че… те са доста устойчиви на огън. Освен това съм чувал, че някои гъби… например смръчкулите… никнат по-лесно върху пожарища в гората.

— Това там не бяха смръчкули и не беше пожар в гората — напомни Ноеми. — И да е останало нещо, можем да го намерим и да го изгорим.

— Сигурно. — От тази мисъл Франсис явно се поуспокои — дотогава се беше вкопчил в завивките, а сега поотпусна хватката и въздъхна, взрян в Ноеми. — Какво ще стане утре, след като пристигне баща ти? — попита той.

— Ах, ти! През цялото време ли си подслушвал?

Франсис се смути и поклати глава.

— Не. Струва ми се, че ме събуди ти или вече съм се събудил сам. При всички положения чух как братовчедка ти каза, че баща ти пристига утре сутринта.

— Точно така. Скоро ще бъде тук. Според мен ще ти допадне. Както и Мексико Сити.

— С вас ли ще дойда?

— Не можем да те оставим тук. Пък и съм те свалила от планината. Според мен в такива случаи от мен се очаква да те закрилям. Сигурно има такъв закон — заяви тя сърдечно, в свой стил, както не беше говорила отдавна.

Беше ѝ трудно да приказва толкова нехайно, чак я заболя езикът, но успя и да се усмихне и Франсис като че ли се зарадва.

Трябваше да се учи, всичко беше въпрос на практика. Трябваше да се научи да живее без притеснения, без страхове, без мрак, който да я преследва по петите.

— Значи Мексико Сити — каза Франсис. — Много голям град.

— Ще свикнеш — увери го Ноеми и се прозя, като прикри уста с ранената си ръка.

Франсис се взря с натрошените ѝ пръсти.

— Много ли боли? — попита едва чуто.

— Боли малко. Известно време ще карам без сонати. Дали да не посвирим на четири ръце — ти ще ми помагаш с лявата.

— Сериозно те питам, Ноеми.

— Сериозно ли? Боли ме всичко. Ще ми мине.

А може би нямаше да ѝ мине, може би Ноеми никога вече нямаше да изтръгва както едно време звуци от пианото, може би никога нямаше да преглътне преживяното, но тя не искаше да го изрича на глас. Нямаше смисъл.

— Чух как братовчедка ти каза да поспиш. Наистина няма да е зле.

— Ха! Колко е скучно да спиш! — възкликна тя и започна да си играе с пакета цигари.

— Кошмари ли сънуваш?

Ноеми сви рамене и не отговори, само почука с показалец по пакета.

— Не сънувам кошмари за майка ми. Може би ще я сънувам по-нататък — продължи Франсис. — Но ми се присъни, че къщата отново е цяла и невредима и че аз съм вътре в нея, че този път няма как да се измъкна навън. Бях сам в къщата и всички врати бяха запечатани.

Ноеми смачка пакета.

— Нищо не е останало от нея. Казах ти вече, нищо.

— Беше по-голяма от преди. Беше къщата от времето, преди да започне да се руши, цветовете бяха ярки и в оранжерията растяха цветя, но имаше цветя и вътре, а по стълбището и в стаите имаше цели гори от гъби — обясни той невероятно спокойно. — И докато вървях, изпод краката ми никнеха гъби.

— Много те моля, тихо — прекъсна го Ноеми, предпочиташе той да е сънувал убийство, кръв и вътрешности.

Този сън бе много по-тревожен.

Тя пусна кутията цигари. И двамата погледнаха надолу към пода, към мястото между стола и леглото, където беше паднала.

— Ами ако къщата изобщо не е изчезнала? Ако е вътре в мен? — попита сподавено Франсис.

— Не знам — каза Ноеми.

Бяха направили всичко по силите си. Бяха изпепелили всички гъби, бяха унищожили мрака, бяха изпили тинктурата на Марта. Би трябвало къщата наистина да е изчезнала. „Да, в кръвта.“

Франсис поклати глава и въздъхна тежко.

— Ако е вътре в мен, трябва да му сложа край и не е хубаво ти да си наблизо, това не е…

— Не, само сън е.

— Ноеми…

— Не ме слушаш.

— Не! Само сън е. Сънищата не могат да ти навредят.

— Защо тогава не отиваш да си легнеш?

— Защото не искам и това няма нищо общо. Кошмарите не значат нищо.

Франсис понечи да възрази, а Ноеми се приближи, седна на леглото и накрая се пъхна под завивките, след което го прегърна и му каза да мълчи. Усети как ръката му се плъзга плахо по косата ѝ, чу как сърцето му прескача и сетне си връща обичайния ритъм.

Погледна го. Очите му блестяха от неизплаканите сълзи.

— Не искам да съм като него — пророни Франсис. — Може би ще умра скоро. И ти ще ме кремираш.

— Няма да умреш.

— Няма как да ми обещаеш такова нещо.

— Ще останем заедно — отсече Ноеми. — Ще останем заедно и ти няма да си сам. Поне това мога да ти обещая.

Прошепна му, че градът е прекрасен и ярък, че има квартали с извисили се нови сгради, места, където са се ширнали полета и няма никакви тайни. Че има и други градове, където слънцето напича земята и страните му ще поруменеят. Че могат да живеят край морето, в сграда с големи прозорци без пердета.

— Седнала си да ми разказваш приказки — промърмори Франсис, но я прегърна.

Не Ноеми, а Каталина разказваше приказки. За врани жребци с окичени със скъпоценности ездачи, за принцеси в кули, за вестоносци, пратени от Хубилай хан. Но Франсис имаше нужда от приказка, Ноеми пък имаше нужда да му разказва, докато накрая на него му е все едно дали тя лъже, или говори истината.

Той я притисна в обятията си и зарови лице в свивката на лакътя ѝ.

Накрая Ноеми заспа и не сънува нищо, когато се събуди, още не се беше развиделило, а Франсис се извърна с лице към нея и я погледна със сините си очи. Ноеми се запита дали няма някой ден да се взре внимателно в тях и да различи златистата пелена. Или ще улови собственото си отражение, което я гледа с очи от разтопено злато. Дали светът наистина не беше прокълнат кръг, змия, захапала опашката си, така че няма край, има само вечно унищожение и безкрайно себепоглъщане.

— Помислих си, че съм те сънувал — пророни още сънено Франсис.

— Истинска съм — увери го през шепот Ноеми.

Двамата замълчаха. Ноеми се наведе бавно и го целуна по устата, та Франсис да разбере, че тя наистина е там, а той въздъхна, преплете пръсти с нейните и затвори очи.

Ноеми си помисли, че бъдещето не може да бъде предсказано, че няма как да се досетиш каква ще е формата на нещата. Беше нелепо да мисли друго. Но онази сутрин те бяха млади и можеха да живеят с надежда. С надеждата, че светът може да бъде променен, да стане по-добър и прекрасен. Затова Ноеми го целуна още веднъж — за късмет. Когато Франсис я погледна, върху лицето му се беше изписала такава невероятна радост, че тя го целуна трети път — с любов.