Мексиканска готика

7

Вечерта отново повикаха Ноеми на мрачната маса с покривката от бял жакард и свещите и около тази старовремска маса се събраха всички от семейство Дойл: Флорънс, Франсис и Върджил. Патриархът явно щеше да вечеря в стаята си.

Ноеми хапна малко — само разбъркваше с лъжицата купичката, зажадняла не за храна, а за разговор. След известно време вече не успя да се сдържи и се засмя. Към нея се насочиха три чифта очи.

— Наистина ли през цялото време трябва да си държим езика зад зъбите? — попита тя. — Толкова ли не можем да кажем три-четири изречения?

Гласът ѝ беше като звън на тънко стъкло, пълна противоположност на тежките мебели и завеси и точно толкова мрачните лица, извърнати към нея. Не че искаше да ги дразни, но по душа си беше волна птица и не проумяваше как някой може да бъде толкова сериозен. Усмихна се с надеждата да получи в отговор същото, миг лекота в тази пищна клетка.

— По правило не разговаряме по време на вечеря, както вече обясних последния път. Но вие, както личи, изгаряте от желание да нарушавате всички правила в къщата — подхвана Флорънс и си избърса старателно устата със салфетката.

— В смисъл?

— Ходили сте с една от колите в града.

— Трябваше да пусна две писма в пощата.

Не беше лъжа, защото Ноеми наистина беше написала кратко писмо на семейството си. Мислеше да прати писмо и на Уго, но после се отказа. Уго и Ноеми не бяха двойка в същинския смисъл на думата и Ноеми се притесняваше, че ако му пише, той ще го изтълкува като знак за скорошна сериозна връзка.

— Можеше да ги пусне и Чарлс.

— Предпочитах да го направя аз, благодаря.

— Пътищата са лоши. Какво щяхте да правите, ако автомобилът беше заседнал в калта? — попита Флорънс.

— Сигурно щях да се върна пеша — отвърна Ноеми и остави лъжицата. — Наистина не е болка за умиране.

— За вас може и да не е. Но планината е опасна.

Думите не изглеждаха откровено враждебни, но неодобрението на Флорънс беше лепкаво като петмез и бе обгърнало всички срички до последната. Изведнъж Ноеми се почувства като малко момиченце, което за наказание са пернали по кокалчетата на пръстите, и затова вдигна брадичка и погледна жената по същия начин, както беше гледала монахините в училище, защитена от бронята на спокойното непокорство. Флорънс дори приличаше малко на игуменката: и нейното лице беше белязано от мрачно униние. Ноеми едва ли не очакваше жената да ѝ нареди да извади молитвената броеница.

— Мисля, че бях пределно ясна, когато пристигнахте. Трябва да се допитвате до мен за всичко, свързано с къщата, с хората и вещите в нея. Бях съвсем конкретна. Казах ви, че до града ще ви кара Чарлс, а ако не той, то Франсис — натърти Флорънс.

— Все мислех, че…

— И сте пушили в стаята. Не си правете труда да отричате. Казах, че е забранено.

Флорънс се втренчи в Ноеми и тя си представи как жената души чаршафите и оглежда чашите за следи от пепел. Точно като хрътка, излязла на лов. Ноеми понечи да възрази, да каже, че е пушила два пъти в стаята, че и двата пъти е смятала да отвори прозореца и няма никаква вина, че той не се отваря. Изобщо не помръдваше, сякаш го бяха заковали.

— Мръсен навик. Като някои момичета — допълни Флорънс.

Сега беше ред на Ноеми да я изгледа. Как смееше! Но преди да е казала нещо, се намеси Върджил.

— Жена ми твърди, че баща ти е доста строг — рече той със завидно самообладание. — Държи на навиците си.

— Да — потвърди Ноеми и го погледна. — Понякога.

— Флорънс се грижи от десетилетия за Високото място — продължи Върджил. — Тъй като нямаме много посетители, сигурно се досещаш, че и тя държи на навиците си. И е неприемливо гостите да пренебрегват правилата в къщата, не мислиш ли?

Ноеми се почувства притисната в ъгъла, помисли си, че предварително са решили да ѝ се накарат. Дали го правеха и с Каталина? Братовчедка ѝ сигурно влизаше в трапезарията и предлагаше нещо — за храната, за обзавеждането, за реда, — а те ѝ запушваха вежливо и мило устата. Клетата Каталина, беше толкова покорна и хрисима, явно не им беше трудно да я прекършат.

Още от самото начало на Ноеми не ѝ се ядеше, а сега вече изобщо не ѝ беше до храната и вместо да се опитва да разговаря, отпи от противно сладкото вино. Накрая Чарлс влезе да им съобщи, че след вечерята Хауард иска да ги види, затова те се качиха горе като придворни, готови да приветстват краля.

Стаята на Хауард беше много голяма и беше обзаведена със същите тежки тъмни мебели, които изобилстваха в цялата къща, на прозорците имаше дебели плюшени пердета, които скриваха и най-тънкия лъч светлина.

Най-изумителното в стаята беше камината с дървената полица отгоре, украсена с дърворезба — на пръв поглед фигурите по нея приличаха на кръгове, но се оказа, че са змии, захапали опашките си, каквито Ноеми вече беше виждала на гробището и в библиотеката. Пред камината имаше канапе, на което седеше патриархът, облечен в зелена роба.

Онази вечер той изглеждаше още по-стар. Приличаше на мумиите, които Ноеми беше виждала в катакомбите в Гуанахуато22, подредени на две редици, така че туристите да могат да ги разгледат. Стояха цели-целенички, бяха се запазили по прищявка на природата и бяха извадени от гробовете, защото не е имало кой да плати погребалната такса, за да бъдат изложени. И Хауард беше сбръчкан и съсухрен, сякаш вече беше балсамиран и природните стихии бяха разяли всичко, освен костите и костния мозък.

Другите влязоха преди Ноеми и се ръкуваха един по един със стареца, а после отстъпваха встрани.

— Ето те и теб. Ела, поседи с мен — каза старецът и я повика с ръка.

Ноеми седна до него и му се усмихна колкото от любезност. Вместо да дойдат при тях, Флорънс, Върджил и Франсис предпочетоха да седнат на второто канапе и креслата в другия край на помещението. Ноеми се запита дали Хауард посреща винаги така хората, дали си избира някой късметлия, на когото да разреши да седне до него, сякаш е на аудиенция, докато другите от семейството са отпратени по-надалеч. Навремето стаята сигурно е била пълна с роднини и приятели и всички те са чакали с надеждата Хауард Дойл да свие пръст и да повика точно тях да поседят малко с него. Ноеми беше виждала из къщата снимки и картини с изображенията на много хора. Картините бяха стари, може би не на всички бяха нарисувани роднини, живели във Високото място, но от гробницата се разбираше, че семейството е голямо или че се очаква наследниците, които ще се озоват там, да са многобройни.

Погледът на Ноеми беше привлечен от две големи картини, закачени над камината. На тях бяха изобразени две млади жени. И двете бяха руси и си приличаха много, човек можеше да реши, че жената е една и съща. Имаше обаче и разлики: едната беше с права руса коса с ягодов оттенък, другата — с медени къдрици и жената вляво бе с по-заоблено лице. Едната беше с пръстен с кехлибар, същия като на ръката на Хауард.

— Ваши роднини ли са? — попита тя, привлечена от сходните черти, за които реши, че са на семейство Дойл.

— Това са жените ми — обясни Хауард. — Агнес почина малко след като пристигнахме по тези места. Чакаше дете, когато болестта я отнесе.

— Моите съболезнования.

— Беше отдавна. Но тя не е забравена. Духът ѝ е жив във Високото място. А жената вдясно е втората ми съпруга. Алис. Беше плодовита. Предназначението на жената е да съхрани родовата кръв. Децата… е, сега жив е само Върджил, но тя изпълни дълга си, при това добре.

Ноеми вдигна очи към бледото лице на Алис Дойл, към русата коса, спуснала се на водопад по гърба ѝ, към дясната ръка, с която тя държеше между два пръста роза, към вглъбеното ѝ лице. И Агнес вляво беше лишена от ведрост и стискаше в ръцете си букет, а по пръстена с кехлибара проблясваше случаен лъч светлина. Облечени в коприна и дантела, двете гледаха… как? Решително? Самоуверено?

— Бяха големи красавици, нали? — попита старецът.

Изрече го гордо, като човек, получил на местния панаир награда за кобилата или свинята си.

— Да. Въпреки че…

— Въпреки че какво, скъпа?

— Нищо. Много си приличат.

— А как иначе! Алис е по-малката сестра на Агнес. Двете останаха сираци, без пукнат грош, но са ми роднини, братовчедки, затова ги подслоних. И когато дойдох тук, двамата с Агнес се оженихме, а Алис пристигна с нас.

— Два пъти сте се оженили за своя братовчедка — отбеляза Ноеми. — И за сестрата на жена си.

— Какво скандално има в това? Катерина Арагонска първо е била омъжена за брата на Хенри VIII, а кралица Виктория и Албърт са братовчеди.

— Значи се мислите за крал?

Хауард се пресегна и я потупа по ръката, кожата му изглеждаше тънка като пергамент и суха.

— Нищо чак толкова грандиозно — усмихна се той.

— Не съм скандализирана — усмихна се учтиво Ноеми и поклати леко глава.

— Почти не познавах Агнес — сви рамене Хауард. — Оженихме се и след няма и година трябваше да правя погребение. Къщата още не беше готова, рудникът работеше от няколко месеца. После минаха години и Алис порасна. В тази част на света нямаше мъже като за нея. Изборът ми беше съвсем естествен. Може да се каже, предопределен. Това е портретът ѝ от сватбата. Виждаш ли тук? Датата се вижда ясно върху дървото отпред. 1895. Чудесна година. Много сребро имаше през нея. Цяла река.

Художникът наистина беше изобразил годината и инициалите на младоженката: АД, така, сякаш са издълбани върху дървото. Върху портрета на Агнес се виждаше същият детайл, годината беше изсечена върху каменна колона: 1885, АД. Ноеми се запита дали просто са изтупали от прахта чеиза на предишната младоженка и са го връчили на по-малката ѝ сестра. Тя си представи как Алис вади бельото с инициалите ѝ, извезани по него, как допира до гърдите си някоя стара рокля и се гледа в огледалото. Дойл, отново Дойл. Не, не беше скандално, но си беше странно.

— Красавици, милите ми красавици — каза старецът, дланта му още беше върху ръката на Ноеми, когато той се извърна отново към картините и я загали по кокалчетата на пръстите. — Чувала ли си някога за картата на красотата, съставена от доктор Голтън23? Той обикаля Британските острови и описва жените, които вижда. Обединява ги в три групи: привлекателни, безлики и отблъскващи. Лондон е на първо място по красота, Абърдийн — на последно. На пръв поглед начинанието си е доста странно, но в него, разбира се, има известна логика.

— Отново естетика — каза Ноеми, после издърпа внимателно ръката си и се изправи, сякаш искаше да разгледа отблизо картините.

Честно казано, стана ѝ неприятно от допира на стареца и от едва доловимата неприятна миризма, която лъхаше от него. Може би той се беше намазал с някакъв мехлем или лекарство.

— Да, естетика. Не бива да я отхвърляме като нещо вятърничаво. Все пак Ломброзо24 е изучавал лицата на хората, за да открие сред тях престъпниците, нали така? Телата ни крият много загадки и разказват без нито една дума много истории.

Ноеми погледна над главите им портретите, сериозните уста, издадената брадичка и буйната коса. Какво са си казвали те в сватбените си рокли, докато четката се е плъзгала по платното? Аз съм щастлива, нещастна, все ми е едно, чувствам се ужасно. Никой не знаеше. Човек можеше да си съчини сто истории и от това те не ставаха верни.

— Последния път, когато разговаряхме, спомена Гамио — каза Хауард, после грабна бастуна и се изправи, за да застане до Ноеми. Опитът ѝ да се отдалечи от него удари на камък, старецът спря точно до нея и я докосна по ръката. — Права си. Гамио смята, че естественият подбор е тласнал коренното население на континента напред, позволил му е да се приспособи към биологичните и географските фактори, на които чужденците не могат да издържат, когато пресаждаш цвете, трябва да се съобразиш с почвата, нали така? Гамио е бил на прав път.

Старецът се облегна с две ръце на бастуна и кимна, загледан в портретите. На Ноеми ѝ се искаше някой да отвори прозореца. В стаята беше задушно, другите разговаряха през шепот. Ако изобщо разговаряха. Дали не бяха млъкнали? Гласовете им приличаха на жужене на насекоми.

— Защо не си омъжена, госпожице Табоада? Тъкмо на възраст за задомяване си.

— Баща ми си задава същия въпрос — отвърна Ноеми.

— И какви лъжи му казваш? Че си много заета? Че се вглеждаш в доста млади мъже, но никой не може да те плени?

Това се доближаваше много до отговорите, които Ноеми даваше, и ако старецът беше изрекъл думите малко по-нехайно, те можеха да минат и за шега и тогава вече Ноеми щеше да го хване за ръката и да се засмее. „Господин Дойл“, щеше да каже и те щяха да поговорят за майка ѝ и за баща ѝ, за брат ѝ, с когото постоянно се караше, и за братовчедите ѝ, много на брой и всичките забавни.

Но думите на Хауард Дойл бяха изречени сурово и в очите му се четеше някаква болезнена възбуда. Старецът ѝ се ухили и вдигна със слабата си ръка един кичур от косата ѝ, сякаш ѝ правеше услуга — сякаш беше видял боклуче, закачило се за нея, и го беше махнал — но не. Нямаше доброта в движението, с което мъжът премести къдрицата зад гърба ѝ. Дори на преклонна възраст беше висок и на Ноеми не ѝ харесваше да го гледа от долу, не ѝ харесваше да вижда как се е надвесил над нея. Приличаше на хилаво насекомо, напъхало се в кадифена роба. Устните му се извиха в нещо като усмивка, когато старецът се надвеси още повече и се взря внимателно в Ноеми.

Миришеше лошо. Ноеми се извърна и се хвана за полицата над камината. Срещна очите на Франсис, който ги наблюдаваше. Заприлича ѝ на уплашена птица, на гълъб с кръгли стреснати очи. Беше ѝ много трудно да си представи, че Франсис е свързан по някакъв начин с мъжа насекомо пред нея.

— Синът ми показа ли ти оранжерията? — попита Хауард и отстъпи назад, после се извърна към огъня и очите му вече не бяха толкова неприятни.

— Не знаех, че имате оранжерия — отвърна тя, леко изненадана.

Но пък не беше отваряла всички врати в къщата, нито я беше оглеждала педя по педя. Нямаше такова желание, беше се ограничила само с първия път, когато я погледна набързо. Високото място не беше от гостоприемните домове.

— Съвсем малка и доста запусната, както повечето неща тук, но покривът е със стъклопис. Може би ще ти хареса. Върджил, казах на Ноеми, че ще ѝ покажеш оранжерията — допълни Хауард на висок глас, който прокънтя внезапно в притихналата стая и на Ноеми ѝ се стори, че тя ще се разтресе.

Върджил само кимна и понеже го изтълкува като знак, се приближи.

— С удоволствие, татко — заяви той.

— Чудесно — отвърна Хауард, после стисна Върджил за рамото и тръгна през стаята към Флорънс и Франсис, за да седне на мястото, освободено от сина му.

— Баща ми сигурно те притеснява с разказите си какви според него са най-съвършените мъже и жени — подхвана Върджил и ѝ се усмихна. — Отговорът е остроумен: семейство Дойл са най-добрите представители на човешкия род наоколо, аз обаче се опитвам да не се вживявам в подобно твърдение.

Ноеми беше малко учудена от усмивката, но я посрещна радушно след странното хилене на Хауард.

— Говореше за красотата — уточни тя с чаровно овладян глас.

— Красотата. Ама, разбира се. Е, навремето е бил голям ценител на красотата, макар че сега не може да яде друго, освен пюре и заспива най-късно в девет.

Ноеми вдигна ръка, за да прикрие усмивката си. Върджил прокара показалец по змията върху дърворезбата, сега беше малко по-сериозен и усмивката му беше по-сдържана.

— Извинявай за онази вечер. Бях груб. И днес Флорънс го направи на голям въпрос за колата. Ти обаче не се засягай. Няма как да знаеш всичките ни навици и малки правила — допълни той.

— Не се притеснявай.

— Под голямо напрежение сме. Баща ми е с разклатено здраве, сега се разболя и Каталина. Напоследък не съм в настроение. Не искам да си мислиш, че си нежелана тук. Радваме се, че си при нас. Много.

— Благодаря.

— Струва ми се, че не си ми простила докрай.

Да, не му беше простила докрай, но ѝ олекна да види, че не всички в семейство Дойл са толкова мрачни и намусени през цялото време. Може би Върджил ѝ казваше истината и преди Каталина да се разболее, е бил по-склонен да се весели.

— Още не, но ако продължаваш в същия дух, може и да изтрия една-две черни точки, които съм сложила срещу името ти.

— Пишеш точки ли? И играеш карти?

— Едно момиче трябва да държи под око доста неща. Танците не са единственото, което го занимава — отвърна тя с присъщата ѝ лекота, сърдечно.

— Доколкото разбрах, си отлична танцьорка и те бива в картите. Най-малкото според Каталина — рече Върджил все така с усмивка.

— Мислех, че това ще те скандализира.

— Ще се изненадаш.

— Обичам изненадите, но само когато са придружени с мил дълбок поклон — оповести Ноеми и понеже Върджил се държеше мило, тя също реши да е мила и да го възнагради с усмивка.

В отговор Върджил я погледна признателно, сякаш казваше: „Току-виж сме станали приятели“. Предложи ѝ с движение да го хване под мишница и двамата тръгнаха към останалите от семейството, с които поговориха още няколко минути, после Хауард заяви, че е уморен, за да им прави компания, и всички се пръснаха.

На Ноеми ѝ се присъни странен кошмар, съвсем различен от сънищата ѝ в къщата, макар че всички нощи бяха неспокойни.

Присъни ѝ се, че вратата се отваря и Хауард Дойл влиза бавно, с оловна стъпка, от която дъските скърцат и стените се разтрисат. В стаята сякаш с гръм и трясък беше нахълтал слон. Ноеми не можеше да помръдне. Беше завързана с невидима нишка за леглото. Очите ѝ бяха затворени, но тя пак виждаше стареца. Наблюдаваше го отгоре, от тавана, а после от пода — гледната ѝ точка се менеше.

Видя се и как спи. Видя, че Хауард идва при леглото и отмята завивките. Видя го, а очите ѝ пак останаха затворени дори когато той се пресегна да я докосне по лицето, сетне прокара върха на нокътя си надолу по врата ѝ и започна да разкопчава с тънка ръка копчетата на нощницата ѝ. Беше леденостудено, а той я събличаше.

Ноеми усети зад себе си присъствие, усети нещо, както усещаме студено място в къщата, който беше там, имаше и глас — надвеси се над нея и прошепна:

— Отвори очи — каза гласът, женски глас.

В друг сън в стаята ѝ имаше златиста жена, но не беше същата, както сега. Беше различна, Ноеми си помисли, че този глас е младежки.

Очите ѝ бяха като залепени, ръцете ѝ лежаха отпуснати на леглото, а Хауард Дойл се надвеси, взря се в нея, докато тя спеше. Усмихна се в мрака, белите му зъби проблеснаха в болната разлагаща се уста.

— Отвори очи — подкани гласът.

По слабото тяло като на насекомо на Хауард Дойл се плъзна лунна или друга светлина и Ноеми видя, че при леглото не стои старецът. Беше Върджил Дойл, който оглеждаше ръцете и краката ѝ, гърдите, срамните косми. Хилеше се като баща си, с неговата бяла уста и оглеждаше Ноеми като пеперуда, забодена с карфица върху кадифе.

Върджил ѝ запуши устата с ръка и я натисна в леглото, а леглото беше много меко, хлътваше и се клатеше като восък, беше като восък, Ноеми имаше усещането, че я натискат в легло от восък. Или в тиня, в пръст. В легло от пръст.

Усети как по тялото ѝ се плисва сладко отвратително желание, от което тя завъртя хълбоци, загъна се като змия. Но не тя, а той се усука около нея, погълна с устни треперливата ѝ въздишка, Ноеми не го искаше, не го харесваше, не харесваше пръстите, забили се прекалено силно в плътта ѝ, и въпреки това ѝ беше трудно да си спомни защо не го иска. Трябваше да го иска. Трябваше да иска да я обладаят в пръстта, в мрака — без предупреждение и извинение.

Гласът до ухото ѝ заговори отново. Беше много настойчив, направо я пронизваше.

— Отвори очи.

Тя ги отвори и се събуди, за да установи, че е премръзнала — беше изритала завивките и сега те бяха на кълбо в краката ѝ. Възглавницата беше паднала на пода. Вратата беше плътно затворена. Ноеми притисна ръце към гърдите си и усети колко забързано бие сърцето ѝ. Прокара длан отпред по нощницата си. Всички копчета си бяха на мястото.

А къде да бъдат!

В къщата беше тихо. Никой не вървеше по коридорите, никой не се промъкваше нощем по стаите, за да зяпа заспали жени. Въпреки това мина много време, докато Ноеми заспи отново, а един-два пъти чу, че дъските скърцат, побърза да седне в леглото и се заслуша за стъпки.