Мексиканска готика

24

Той, този фарс на бракосъчетание, протече отзад напред. Първо гощавката, после венчавката.

Събраха се в трапезарията, Франсис и Ноеми седнаха един до друг, Флорънс и Каталина — срещу младоженците, а Върджил на челното място. Не присъстваха нито Хауард, нито доктор Къминс.

Прислужниците бяха запалили много свещи, масата с бяла жакардова покривка беше отрупана с чинии. Във високите вази от тюркоазено стъкло имаше големи букети диви цветя. Онази вечер чиниите и чашите бяха сребърни и макар че бяха старателно лъснати, изглеждаха много стари, по-стари от онези, които беше чистила Ноеми. Сигурно са ги използвали за пиршества преди четири века. Ако не и повече. Съкровища от хранилищата им, старателно прибрани в сандъци като чернозема, който Хауард беше докарал, за да сътворят наново света, където той се е разпореждал като господар.

Франсис седеше вдясно от Ноеми и беше облечен в сив двуреден редингот с тъмносива вратовръзка към него. Ноеми се запита дали така е бил облечен и младоженецът на Рут, или дрехите са реликва от друг роднина. Колкото до Ноеми, в някоя от раклите ѝ бяха намерили прилично було. Беше от бял тюл и покриваше челото ѝ, беше прихванато с фиби и гребени.

Ноеми не ядеше и пиеше само вода, не говореше, другите също мълчаха. Вълшебното правило на тишината отново бе наложено и беше нарушавано само от шумоленето на някоя салфетка. Ноеми погледна по посока на Каталина и тя също извърна очи към нея.

Гледката наподобяваше една от картинките в детските книжки с приказки, когато насред сватбената гощавка в помещението влиза зла вещица. Ноеми си припомни масата, отрупана с месо и сладкиши, жените с високи украшения на главата, мъжете с тесни дрехи с огромни буфан ръкави. Тя докосна сребърната чаша и още веднъж се запита на колко години е и дали Хауард е бил роден преди три, четири, пет века и дали се е разхождал в тесен панталон до коленете и във впита връхна дреха. Беше го сънувала, но сънят беше смътен или може би се бе заличил в паметта ѝ. Колко ли пъти Хауард е умирал и се е сдобивал с ново тяло? Ноеми погледна Върджил, той също се извърна към нея и вдигна чаша, заради което Ноеми бързо заби очи в чинията си.

Часовникът отброи часа и това им послужи за знак. Всички станаха. Франсис хвана Ноеми за ръката и двамата тръгнаха да се качват заедно по стълбището: мъничко сватбено шествие, насочило се по лъкатушните коридори към стаята на Хауард. Ноеми се досети интуитивно, че са се запътили натам, и въпреки това трепна пред вратата и стисна ръката на Франсис толкова силно, че сигурно го заболя. Той ѝ прошепна в ухото:

— Заедно сме.

Влязоха вътре. Във въздуха се носеше тежката миризма на развалена храна, Хауард пак лежеше на леглото с почернели устни, покрити с гнойни язви, този път обаче се беше завил и до него стоеше доктор Къминс. В църква мирише на тамян. Тук миришеше на разложение.

Още щом зърна Ноеми, старецът се усмихна.

— Красива си, скъпа — каза той. — Една от най-красивите невести, на които съм имал възможност да се полюбувам.

Тя се замисли колко ли на брой са тези невести. Поредното хубаво момиче в колекцията му, както беше казала Флорънс.

— Верността към семейството бива възнаграждавана, наглостта — наказвана. Запомни го и ще бъдеш много щастлива — продължи старецът. — И така, вие двамата трябва да бъдете венчани. Елате.

Къминс се отдръпна и те заеха мястото му при леглото. Хауард продължи на латински. Ноеми нямаше представа какво казва, но по едно време Франсис приклекна и тя също застана на колене. Това хореографско подчинение на отеца си имаше своето значение. „Повторение — помисли си Ноеми. — Един и същи път, който се изминава отново и отново. Кръгове.“

Хауард подаде на Франсис лакирана кутийка и той я отвори. Върху коприненото кадифе бяха сложени две мънички изсъхнали парченца жълта гъба.

— Яжте — нареди Хауард.

Ноеми взе парченцето гъба, Франсис направи същото. На нея не ѝ се искаше да го лапа, да не би то да притъпи или спре въздействието на тинктурата, която тя пиеше тайно, но повече я притесняваше откъде се е взела тази гъба. Дали я бяха откъснали някъде около къщата, или я бяха взели от гробището с неговите трупове? Или тя беше порасла върху плътта на Хауард и някой я беше откъснал с чевръсти пръсти и после от мястото, където е отрязал пънчето, е рукнала кръв?

Франсис я докосна по китката — подканваше я да му даде да изяде гъбата, после вече беше неин ред и той сложи гъбата в устата ѝ. Това ѝ заприлича на странна пародия на причастието и при тази мисъл тя замалко да прихне. Беше много притеснена.

Преглътна бързо. Гъбата нямаше вкус, но виното в чашата, която Франсис допря до устните ѝ, беше противно сладко, макар че Ноеми отпи съвсем малко. Повдигна ѝ се по-скоро от миризмата, блъснала я в ноздрите и сляла се с другата миризма в стаята, с миазмите на болести и разложение.

— Може ли да те целуна? — попита Франсис и тя кимна.

Той се наведе, допирът му беше лек, почти неуловим като от перце, после Франсис се изправи и ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне.

— А сега да дадем напътствия на младото семейство — заяви Хауард, — така че съюзът им да бъде плодоносен.

По време на бракосъчетанието бяха разменили само няколко думи и беше очевидно, че то е приключило. Върджил даде знак на Франсис да го последва, а Флорънс хвана Ноеми и я отведе в стаята ѝ. В нейно отсъствие една от прислужниците я беше украсила. Беше наслагала цветя и в други от високите вази, беше оставила на леглото букет, прихванат със стара панделка, и беше запалила много от високите свещи. Беше се получила някаква пародия на романтика. Миришеше на неуместна пролет, на цветя и восък.

— За какви напътствия говореше? — попита Ноеми.

— Невестите в семейство Дойл са прилични момичета, целомъдрени и скромни. За тях е голямо тайнство какво се случва между един мъж и една жена.

Ноеми се съмняваше, че случаят е такъв. Хауард беше развратник, Върджил не падаше по-долу от него. Може и да запазваха по нещичко за накрая, но не се лишаваха изцяло.

— Мога да посоча как се казват всички части на тялото — отвърна Ноеми.

— Значи всичко ще бъде наред — заяви Флорънс и вдигна ръце, за да ѝ помогне да свали булото, ала Ноеми отмести ръката ѝ, макар че за миг се позамая и малко помощ можеше да ѝ бъде от полза.

— Мога и сама. Можеш да си вървиш.

Стиснала ръце под гърдите си, Флорънс я изгледа и излезе.

„Слава Богу“, помисли Ноеми.

Отиде в банята и се погледна в огледалото, после се зае да маха фибите и гребените и метна парчето тюл на пода. Температурата беше паднала. Ноеми се върна в стаята и облече пуловера, който обичаше да носи. Бръкна в джобовете и усети запалката — студена и твърда между пръстите ѝ.

Отново ѝ се зави свят. Но не неприятно, не както последния път, когато беше ходила в стаята на Хауард. Сигурно беше от алкохола, въпреки че Ноеми не се беше докоснала до виното, само бе отпила съвсем мъничко по време на бракосъчетанието.

Забеляза по тапета в ъгъла на стаята същото петно, което я беше уплашило. Сега не мърдаше, но по краищата му подскачаха мънички златисти точици. Ала щом затвори очи, Ноеми осъзна, че златистите точици са в очите ѝ, сякаш е гледала дълго електрическа крушка.

Все така със затворени очи седна на леглото и се запита къде ли е сега Франсис, какво му говорят и дали и той усеща как го побиват тръпки.

Ноеми носеше в себе си смътния спомен за друга сватба, за друга невеста с наниз перли. Сутринта преди сватбата беше получила сребърно ковчеже и вътре в него имаше пъстроцветни панделки, накити и коралов гердан. Ръката на Хауард върху нейната, пръстенът с кехлибара, тя не го иска, но няма избор… Кой беше това… Агнес или Алис? Ноеми не беше сигурна. Вероятно Алис, защото момичето мислеше за сестра си…

Сестрата.

Покрай това Ноеми си спомни Каталина и след като отвори очи, погледна тавана. Жалко, че не си бяха поприказвали. Че не си бяха казали и една-единствена дума. Дума, която да ги поуспокои и двете.

Ноеми разтърка с длан устата си. Сега вече бе значително по-топло в стаята, която преди сякаш бе скована от сутрешен мраз. Тя се извърна и видя Върджил, стоеше при леглото.

За миг ѝ се стори, че греши, че това е Франсис и че се е припознала, или пък ѝ действаше мракът, който отново я объркваше. Така де, от къде на къде Върджил ще идва в стаята ѝ? После обаче Върджил ѝ се ухили — Франсис никога не ѝ се усмихваше така. Подигравателно.

Ноеми скочи на крака, готова да побегне, но се препъна и той я стисна за ръката, хвана я с две бързи движения.

— Ето ни отново заедно, Ноеми — каза.

Хватката му беше твърда и Ноеми си даваше сметка, че няма да излезе на глава с него само с физическа сила. Пое си въздух.

— Къде е Франсис?

— Зает е, четат му конско. Наистина ли си въобразяваше, че няма да разберем? — попита Върджил, после бръкна в джоба си и ѝ показа стъкленото шишенце с тинктурата. — При всички положения нямаше да подейства. Как се чувстваш?

— Пияна. Отрова ли сте ни дали?

Той прибра отново шишенцето в джоба си.

— Не. Малък сватбен подарък, афродизиак. Жалко, че Франсис няма да може да му се наслади.

Ноеми си спомни, че има при себе си бръснач. Скрит под дюшека. Все беше нещо. Стига тя да успееше да се добере до него. Но Върджил още я държеше за ръката и не я пусна дори когато тя опита да се отскубне.

— Омъжена съм за Франсис.

— Него го няма тук.

— Но баща ти…

— И него го няма. Колко странно, точно сега и двамата са заети. — Той понаклони глава. — Франсис е хлапак с жълто около устата, няма никакъв опит, докато аз знам какво правя. Знам какво искаш.

— Не знаеш нищо — прошепна Ноеми.

— Сънуваш ме и насън идваш да ме търсиш — отвърна Върджил. — Животът те отегчава, Ноеми. Обичаш мъничко опасност, а у дома са те гледали под похлупак, да не би да се счупиш. На теб обаче ти се иска да се счупиш, нали? Играеш си с хората и ти се иска на някого да му стиска също да си играе с теб.

Това не беше въпрос, Върджил не чакаше отговор и долепи устни до нейните. Тя го ухапа, но не за да осуети действията му и той го знаеше. Беше прав, че Ноеми обича да си играе, че ѝ е приятно да флиртува, да дразни и да танцува, че всички стъпват на пръсти около нея, защото е от семейство Табоада, че от време на време сърцето ѝ се обвива в мрак и Ноеми изпитва желание да удари като котка.

Но дори когато си го признаваше, дори когато си даваше сметка, че дълбоко в себе си е такава, Ноеми разбираше и че всъщност не е такава.

Явно, без да иска, го беше изрекла на глас, защото Върджил се засмя.

— Разбира се, че си такава. Мога да те ощипя, но си такава.

— Не съм.

— Именно мен желаеш, именно за мен си мечтаеш. Разбираме се, нали? Познаваме се, при това истински. Под пластовете благоприличие ти не правиш друго, освен да желаеш.

Тя му удари плесница. Не постигна нищо. След възможно най-кратката пауза Върджил я хвана за лицето и извърна главата ѝ на другата страна, после прокара пръст по врата ѝ. Ноеми изпъшка от страст, силна и неудържима, от пагубна наслада.

Мухълът в ъгъла на стаята мърдаше и се размиваше, пръстите на Върджил се бяха забили дълбоко в плътта ѝ и я притегляха към него. Мухълът беше осеян с жилчици злато, Върджил се опитваше да вдигне полата ѝ, да я бутне на леглото, да пъхне ръка между бедрата ѝ. От движението я обзе паника.

— Чакай! — каза тя, докато Върджил я притискаше припряно и невъзмутимо.

— Стига си ме дразнила, няма какво да чакам.

— Роклята! — Той се свъси ядосан, а Ноеми заговори отново с надеждата да спечели време. — Помогни ми да я съблека.

От това настроението му като че ли се пооправи и той я озари с усмивка. Ноеми успя да се изправи и след като съблече пуловера и го метна на леглото, Върджил вдигна косата ѝ, за да оголи тила ѝ, а Ноеми се помъчи трескаво да измисли как да се измъкне…

Видя с крайчеца на окото, че мухълът със златните жилчици е плъзнал по стената и сега се стича по пода. Начупваше се и се променяше, образуваше шарки на триъгълници, които се превръщаха в ромбове и после в спирали. Ноеми кимна, имаше чувството, че някой я натиска със страшна сила по лицето и малко по малко я души.

Нямаше да се измъкне никога от къщата. Беше лудост да си въобразява, че може да избяга. Беше грешка да иска да се махне оттук. Прииска ѝ се да е част от всичко това, да се слее със странния механизъм, с жилите, мускулите и костния мозък на Високото място. Искаше ѝ се да се слее с Върджил.

Желание.

Той беше разкопчал горните копчета отзад на роклята. Ноеми трябваше да се е изнесла отдавна. Трябваше да излезе от стаята още в началото, при първия лек пристъп на тревога, но във всичко това имаше и тръпка, нали? Проклятие, загадка. Ноеми дори очакваше развълнувана да разкаже на Франсис. Точно така, загадка, която да разбули.

И още от самото начало тя я привличаше болезнено. Защо не? Защо не?

Защо не? Желание.

Тялото, дотогава студено, сега пламтеше, мухълът се беше стекъл долу на черна локвичка в ъгъла. Тя ѝ приличаше на черната жлъчна течност, която Хауард беше изплюл в гърлото ѝ, от този спомен ѝ се повдигна, в устата ѝ загорча и Ноеми си помисли за Каталина, за Рут и Агнес и всички ужасни неща, които им бяха причинили и които сега щяха да причинят и на нея.

Тя се извърна, за да не гледа мухъла, който трептеше и се преобразяваше, и изблъска с все сила Върджил. Той се препъна в скрина в долния край на леглото и падна. Ноеми веднага приклекна и пъхна ръка под дюшека, за да извади с вкочанени пръсти бръснача, който беше скрила там.

Стисна го и погледна Върджил, който се беше проснал на пода. Беше си ударил главата и лежеше със затворени очи. Най-после на Ноеми ѝ беше провървяло. Тя си пое бавно въздух, надвеси се над тялото му и бръкна да извади от джоба тинктурата. Намери я, махна капачето и отпи мъничко, после си избърса с ръка устата.

Подейства ѝ веднага и осезаемо. Тя усети как ѝ се гади, ръцете ѝ се разтрепериха, шишенцето се изплъзна от пръстите ѝ и се счупи на пода. Ноеми се хвана за една от подпорите на балдахина и си пое бързо дъх. Господи! Мислеше, че ще припадне. Ухапа се силно по ръката, за да се отърси от унеса. Получи се.

Черните локвички, стекли се от мухъла по пода, се отдръпнаха, мъглата в съзнанието ѝ се разсея. Ноеми облече жилетката, пъхна бръснача в единия джоб и запалката в другия.

Погледна Върджил, който още лежеше на пода, и се поколеба дали да забие острието в черепа му, но ръцете ѝ трепереха отново и тя изпитваше остра нужда да се махне оттук, по-далеч от него. Трябваше да вземе Каталина. Нямаше време за губене.