Мексиканска готика

19

Ноеми си прибра багажа в куфарите бавно, с усещането, че е предателка — колебаеше се дали да си тръгва. Да. Не. Дали не трябваше да остане? Наистина не искаше да оставя Каталина сама. Но беше казала, че отива в града, и беше много важно да си прочисти главата. Реши да не се прибира в Мексико Сити. Вместо това щеше да отиде в Пачука, където щеше да пише на баща си и да намери добър лекар, готов да я придружи до Високото място. Семейство Дойл едва ли изгаряха от желание да го допуснат, но пак беше по-добре от нищо.

Насърчена от плана си за атака, тя приключи с багажа и се отправи към трапезарията. Тъй като това бе последната ѝ вечер в къщата и тя не искаше да изглежда разгромена или обезсилена, облече една от роклите, с които ходеше на партита. Беше от бежов тюл с бродерия и със златисти шарки, с жълта лента на талията и силно вталена от кръста нагоре. Роклята не беше разкроена, както Ноеми обичаше, но пак ѝ стоеше чудесно и беше точно като за такава вечеря.

Семейство Дойл явно се бяха ръководили от същата мисъл и смятаха момента за важен, едва ли не за тържествен. Масата беше с бяла жакардова покривка, по нея бяха наслагани сребърни свещници със запалени свещи. По случай заминаването на Ноеми бяха вдигнали забраната за разговори, макар че точно тази вечер тя предпочиташе да се наслаждава на тишината. Нервите ѝ още бяха опънати до скъсване след странните халюцинации, които беше получила. Още се питаше какво е причинило необичайното изживяване.

Заболя я глава. Ноеми реши, че е от виното. То беше силно, но и много сладко и вкусът му се задържаше по небцето.

От неприятната компания нещата се усложняваха още повече. Ноеми трябваше да се преструва и поне още малко да се държи сърдечно, но търпението ѝ вече се изчерпваше. Върджил Дойл беше грубиян, Флорънс не беше по стока от него.

Ноеми погледна към Франсис. До нея седеше единственият член от семейство Дойл, когото тя ценеше. Клетият Франсис. Тази вечер имаше доста нещастен вид. Ноеми се запита дали именно той ще я закара на сутринта до града. Надяваше се, че да. Така щяха да имат време да поговорят насаме. Можеше ли да разчита на Франсис да се грижи вместо нея за Каталина? Беше длъжна да помоли за помощ.

Франсис също я погледна набързо. Той тъкмо отвори уста, за да ѝ прошепне нещо, когато го прекъсна силният глас на Върджил.

— След вечеря ще се качим горе, разбира се.

Ноеми вдигна глава. Погледна Върджил.

— Моля?

— Казах, че баща ми очаква да го посетим след вечеря. За да се сбогува с теб. Нали не възразяваш да се отбиеш за малко в стаята му?

— И през ум не ми е минавало да си тръгвам, без да съм казала довиждане — отвърна Ноеми.

— И въпреки това само преди няколко часа изрази на всеослушание желанието си да отидеш в града — заяви доста хапливо Върджил.

Ноеми харесваше Франсис, но виж, за Върджил беше решила, че е непоносим. Той беше груб и отблъскващ, под лустрото на уж доброто възпитание можеше да бъде и жесток. Най-неприятен ѝ беше начинът, по който я гледаше сега — и друг път я беше гледал с тази ехидна вледеняваща усмивчица върху устните и с очи, втренчени в нея така, че ѝ идеше да си скрие лицето.

Във ваната от съня се беше чувствала горе-долу по същия начин. Тогава обаче я беше обзело и друго чувство. Приятно, но по някакъв ужасен начин, както когато имаш дупка в зъба и постоянно притискаш език към нея.

Свирепа, задъхана и в същото време отблъскваща похот.

Каква порочна мисъл по време на вечеря, когато Върджил седеше срещу нея на масата! Ноеми сведе поглед към чинията си. Този мъж знаеше тайните, разгадаваше желанията, които дори не си изрекъл. Ноеми не биваше да го гледа.

Възцари се дълго мълчание, накрая прислужницата влезе да вдигне чиниите.

— Няма да се учудя, ако утре сутринта стане невъзможно да се добереш до града — отбеляза Флорънс, след като им наляха още от виното и им поднесоха десерта. — Пътищата ще са ужасни.

— Да, при тези проливни дъждове — кимна Ноеми. — Така ли изгубихте рудника?

— Преди цяла вечност — отвърна Флорънс и махна с ръка. — Върджил тъкмо се беше родил.

Той кимна.

— Рудникът се наводни. Но така и така не работеше на пълни обороти. По време на Революцията е било трудно да намериш достатъчно работници. Всичките са се биели на едната или на другата страна. В рудник като този ти трябва постоянен приток на работна ръка.

— Вероятно е било невъзможно да върнете след края на Революцията хората. Всички ли са се пръснали? — попита Ноеми.

— Да, освен това нямаше как да наемаме нови бригади, от доста време баща ми беше болен и нямаше кой да наглежда работата. Много скоро това ще се промени, разбира се.

— Как?

— Каталина не ти ли е споменавала? Възнамеряваме да отворим отново рудника.

— Но той е затворен от много време. Мислех, че не разполагате с достатъчно средства.

— Каталина реши да вложи пари в рудника.

— Не си ми споменавал досега.

— Изхвърча ми от ума.

Върджил говореше толкова нехайно, че човек се изкушаваше да му повярва. Ала Ноеми бе готова да се обзаложи, че той си е държал езика зад зъбите, понеже е знаел до какъв извод ще стигне тя: че използва Каталина като покорна касичка.

Сега беше отворил дума за това, понеже искаше да я подразни и както много пъти дотогава, отново да я изгледа със злобната си усмивка. Искаше да позлорадства. Тя си тръгваше, защо Върджил да не позлорадства!

— Разумно ли е да го правиш? — попита тя. — При това състояние на жена ти?

— От това тя едва ли ще се почувства по-зле, не мислиш ли?

— Мисля, че е безсърдечно.

— Твърде дълго, Ноеми, просто съществуваме във Високото място. Твърде дълго. Време е отново да се разраснем. Растението трябва да намери светлина, ние трябва да намерим своето място в света. За теб може и да е безсърдечно. За мен е естествено. Пък и в края на краищата онзи ден именно ти ми говореше за промяна.

Колко мило от негова страна да свърже с нея намеренията си. Ноеми избута стола назад.

— Дали да не се сбогувам сега с баща ти? Уморена съм.

Върджил хвана чашата за столчето и вдигна вежда към Ноеми.

— Сигурно можем да пропуснем десерта.

— Още е рано, Върджил — възрази Франсис.

Цяла вечер не беше казал нищо друго, но и Върджил, и Флорънс се извърнаха рязко към него, сякаш през цялото време е ръсел обиди. Ноеми реши, че са му забранили да изразява мнение. Не че това я учудваше.

— Според мен точно сега е моментът — отвърна Върджил.

Всички станаха от масата. Най-отпред тръгна Флорънс, след като взе газената лампа, оставена на бюфета отстрани. Онази вечер в къщата беше много студено и Ноеми кръстоса ръце и се запита дали Хауард ще поиска да разговаря дълго с нея. Мили Боже, тя се надяваше, че не. Искаше ѝ се час по-скоро да се пъхне под завивките, за да стане рано и да се качи на проклетата кола.

Флорънс отвори вратата на стаята на Хауард и Ноеми влезе след нея. В камината гореше огън, балдахинът около леглото беше плътно затворен. Във въздуха се носеше зловоние. Твърде натрапчиво. Като от презрял плод. Ноеми се свъси.

— Тук сме — оповести Флорънс и остави газената лампа на полицата над камината. — Водим гостенката.

После Флорънс отиде при леглото и дръпна балдахина. Ноеми се насили да се усмихне любезно, очакваше да види Хауард Дойл старателно завит или може би облегнат на възглавниците в зеления халат.

Изненада се, че той лежи гол върху завивката. Кожата му беше ужасно бледа, вените му изпъкваха гротескно и наподобяваха прокарани с индиго черти по тялото му. Но не това бе най-отблъскващото. Единият му крак беше отекъл и по него се тъмнееха десетки големи рани.

Ноеми нямаше представа какво точно представляват. Не, не бяха тумори, защото туптяха бързо и бяха набъбнали по изпосталялото тяло, а кожата се беше опънала по костите, освен по крака с раните, покрили го като раковини — корпуса на кораб.

Беше ужасно, ужасно и Ноеми си помисли, че Хауард е труп, който вече се разлага, той обаче беше жив. Гърдите му ту се надигаха, ту се смъкваха и той дишаше.

— Приближи се — прошепна в ухото ѝ Върджил и я стисна за ръката.

От стъписване Ноеми не можеше да помръдне, но сега, след като усети как Върджил я хваща здраво, се опита да го отблъсне и да хукне към вратата. Той я издърпа обратно толкова силно, че още малко, и щеше да ѝ счупи костите, и макар да се задъха от болка, Ноеми продължи да се съпротивлява.

— Ела да ми помогнеш — каза Върджил и погледна Франсис.

— Пусни ме! — изпищя Ноеми.

Франсис не се приближи, но Флорънс я сграбчи за другата ръка и двамата с Върджил я завлякоха при горния край на леглото. Тя се завъртя и успя да изрита нощното шкафче, порцелановото нощно гърне падна на пода и се счупи.

— Застани на колене — нареди ѝ Върджил.

— Не — отсече Ноеми.

Избутаха я на пода, Върджил впи пръсти в плътта ѝ и обви с ръка врата ѝ.

Хауард Дойл завъртя глава върху възглавницата и погледна Ноеми. Устните му бяха отекли като крака, бяха покрити целите със спечени рани, надолу по врата му на тънка струйка течеше нещо черно, изцапало чаршафите. Именно от него идваше зловонието в стаята, толкова силно, че още малко, и Ноеми щеше да повърне.

— Господи — простена тя и се помъчи да се изправи и да се изплъзне, но Върджил я стискаше като с метално менгеме през врата и я тикаше още по-близо до стареца.

Той се беше надигнал в леглото, беше се обърнал и беше протегнал слаба ръка, беше се вкопчил с пръсти в косата на Ноеми и я придърпваше заедно с Върджил към себе си.

Тя беше толкова отвратително близо, че видя ясно цвета на очите му. Те не бяха сини. Цветът беше разводнен от ярка златиста ципа, наподобяваща точици разтопено злато.

Хауард Дойл ѝ се усмихна, оголил почернели зъби, а после долепи устни до нейните. Ноеми усети в устата си езика му, след това и слюнката, която ѝ прогори гърлото, докато старецът се притискаше към нея и Върджил я държеше да не мърда.

След няколко дълги мъчителни минути я пусна и Ноеми успя да си поеме дъх и да се обърне на другата страна.

Затвори очи.

Усещаше някаква лекота, мислите ѝ бяха разпилени. Беше замаяна. „Божичко — каза си, — Божичко, ставай и бягай.“ Повтаряше го отново и отново.

Погледът ѝ беше размътен, но когато се огледа, Ноеми видя, че е в пещера. Там имаше хора. Някой подаде на един мъж чаша и той отпи от нея. Гнусната течност прогори устата му и той замалко да припадне, но другите се засмяха и го потупаха приятелски по рамото. Когато беше пристигнал на това място, те не се бяха държали чак толкова дружелюбно — за тях той беше чужд човек. Бяха уплашени, и с основание.

Мъжът беше рус, със сини очи. Приличаше на Хауард, на Върджил. В овала на лицето, в носа. Но от дрехите и обувките му, от всичко в него и в мъжете в пещерата се разбираше, че е живял в друга епоха.

„Къде ли е това?“, помисли Ноеми. Но ѝ се виеше свят и шумът на морето я разсейваше. Тази пещера, дали океанът беше наблизо? В пещерата беше тъмно, един от мъжете държеше фенер, но светлината му беше оскъдна. Другите продължаваха да се шегуват, а двама помогнаха на русия да стане. Той се препъна.

Не се чувстваше добре, но те нямаха вина. Мъжът отдавна беше болен. Лекарят му беше казал, че няма лек за него. Че няма надежда, Дойл обаче бе продължил да се надява.

Дойл. Точно така, това беше той. Ноеми беше с Дойл.

Дойл бе на смъртен одър и в отчаянието си беше намерил пътя дотук в търсене на лек за онези, за които лек няма. Вместо да тръгне на поклонение по светите места, беше дошъл в тази ужасна пещера.

Те, тези хора, не го харесваха, ала бяха бедни, а той носеше тежка кесия със сребро. Той, разбира се, се опасяваше да не му прережат гръкляна и да му вземат среброто, но какво друго му оставаше? Единственото, което можеше да стори, бе да обещае, че стига да спазят обещанието си, ще има още сребро.

Парите, разбира се, не бяха всичко. Той беше наясно с това. Хората признаваха, че ги превъзхожда. Вероятно по навик. От устата им току се отронваше „Боже мой“, въпреки че бяха от най-изпадналата прослойка.

Ноеми видя в ъгъла на пещерата една жена. Беше със сплъстена коса и с грозновато прежълтяло лице. Държеше с костелива ръка шала около раменете си и гледаше с любопитство Дойл. Имаше и жрец, старец, който се грижеше за жертвеника на тяхното божество. Защото в крайна сметка това все пак беше свято място, макар и не като другите. Грубият жертвеник бе осветен не от свещи, а от плесен, увиснала от стените на пещерата. Върху жертвеника имаше паница, чаша и купчина кости.

Дойл си помисли, че ако умре, костите му ще бъдат прибавени към купчината. Но той не се страхуваше. Вече бе полумъртъв.

Ноеми си разтърка слепоочията. Вътре в черепа ѝ започваше ужасно главоболие. Тя присви очи и помещението затрепка като пламък. Опита да се съсредоточи върху нещо и очите ѝ паднаха върху Дойл.

Дойл. Ноеми беше видяла как обикаля и залита с лице, изпито от болестта, а сега изглеждаше така, сякаш пращеше от здраве, и замалко тя да го сбърка с друг. След като си бе върнал жизнеността, се очакваше да се прибере веднага вкъщи. Той обаче не бързаше да си тръгне и сега прокарваше ръка по голия гръб на жената. Бяха се оженили според обичая на нейния народ. Ноеми се отврати, докато мъжът докосваше жената, но той продължаваше да се усмихва. Явно се преструваше.

Имаше нужда от тях. Имаше нужда да го приемат, имаше нужда тези недодялани хора да го признаят за един от тях. Защото само така щеше да научи всичките им тайни. Вечен живот! Оставаше само да се пресегне и да го вземе. Глупците не го проумяваха. Използваха мухъла да лекуват с него раните си и да се поддържат здрави, той обаче можеше да им донесе много повече. Мъжът го беше виждал с очите си, доказателство за това беше жрецът, на когото се подчиняваха слепешката, а каквото не бе видял с очите си, мъжът бе пресъздал с въображението си. Какви невероятни възможности!

Жената не ставаше. Той го знаеше от самото начало. Но Дойл имаше две сестри, които го чакаха у тях да се прибере, и разковничето беше в това. В кръвта, в кръвта, жрецът вече го беше казал. И щом можеше да бъде в неговата кръв, значи можеше да бъде и в тяхната.

Ноеми притисна върховете на пръстите към челото си. Главоболието се засилваше и тя вече не виждаше ясно.

Дойл. Умът му беше остър като бръснач. Дори и когато тялото му бе започнало да го подвежда. Сега и тялото беше живо, жизнено и преливаше от енергия.

Жрецът долови колко силен е, прошепна, че може би именно той е бъдещето на паството, че няма как да минат без човек като него. Светецът беше стар и се страхуваше за бъдещето, за малкото паство в пещерата, за тези смирени хорица. Те ровеха из развалините, пълзяха в канта — такъв беше животът им. Бяха избягали тук, за да намерят сигурност, и досега бяха оцелели, но светът се променяше.

Светецът беше прав. Може би прекалено прав. Защото Дойл наистина беше замислил коренна промяна.

След като белите му дробове се напълниха с вода, жрецът се понесе надолу. Каква банална смърт!

После настанаха хаос, насилие и дим. Огън, огън, пожари. Обитателите на пещерата я възприемаха като крепост. Когато започна приливът, пещерата бе откъсната от сушата и до нея се стигаше само с лодка, така че тя се беше превърнала в удобно сигурно убежище. Те не притежаваха много, но имаха това.

Той беше сам, а те бяха четирийсетина, той обаче беше убил жреца и сега имаше власт над тях. Беше свят. Те бяха принудени да стоят на колене, докато той палеше каквото притежаваха, дрехите им. Пещерата се напълни с пушек.

Имаше лодка. Той завлече жената в лодката. Тя се подчини, беше вцепенена и уплашена. Докато той гребеше, жената го гледаше и той извърна очи.

Смяташе я за непривлекателна. Сега тя беше стряскащо грозна с издутия корем и с помръкналите очи. Но му трябваше. Щеше да послужи за целите му.

После Ноеми вече не беше с него, както преди това, когато го следваше като сянка. Сега беше с друг, с жена със спусната по раменете руса коса, която разговаряше с друго момиче.

— Променил се е — пророни младата жена. — Толкова ли не го виждаш? Очите му не са същите.

Другото момиче със сплетена на плитки коса поклати глава.

Ноеми също поклати глава. Брат им беше заминал на дълго пътуване и сега се беше завърнал — имаше много въпроси, които те искаха да му зададат, но той не им даваше да говорят. Първата жена смяташе, че го е сполетял някакъв ужас, че го е обсебило злото, другата обаче знаеше, че дълбоко в себе си той винаги е бил такъв.

Отдавна се страхувах от злото. Страхувах се от него.

Ноеми погледна надолу към ръцете си, към китката, която я сърбеше ужасно. Още преди да се е почесала, се появиха гнойни пъпки и по тях израстъци като косъмчета. Кадифеното ѝ тяло даваше плодове. Костният ѝ мозък, мускулите бяха прорязани от месести бели шапчици на гъби във вид на ветрила и когато тя отвори уста, от нея блъвна течност, черна и златиста, която потече на река по пода.

Ръка върху рамото ѝ и шепот в ухото ѝ.

— Отвори очи — каза машинално Ноеми.

Устата ѝ беше пълна с кръв и тя изплю собствените си зъби.