Мексиканска готика

23

Сега, когато преструвките вече бяха излишни, ѝ разрешаваха да разговаря с Каталина без бдителната прислужница, която да ги шпионира. Вместо нея компания на Ноеми правеше Франсис. Вероятно ги възприемаха като едно цяло. Като два симбиотични организма, привързани един за друг. Или като надзирател и затворница. Каквито и да бяха съображенията им, Ноеми бе признателна за възможността да поговори с братовчедка си и придърпа стола по-близо до леглото, където Каталина си почиваше. Франсис стоеше в другия край на стаята, гледаше през прозореца и безмълвно ги оставяше да се наговорят през шепот насаме.

— Извинявай, че не ти повярвах, когато прочетох писмото — каза Ноеми. — Трябваше да се досетя.

— Нямало е как да знаеш — възрази Каталина.

— И все пак, ако въпреки възраженията им те бях отвела, сега нямаше да сме тук.

— Нямаше да го допуснат. Достатъчно е, че дойде, Ноеми. От присъствието ти ми олеква. Както в приказките, които четяхме навремето: ти все едно развали магия.

По-скоро се дължеше на тинктурата, дадена ѝ от Франсис, ала Ноеми кимна и хвана братовчедка си за ръцете. Но как ѝ се искаше да е вярно! Приказките, които Каталина ѝ беше чела, винаги имаха щастлив край. Лошите биваха наказвани, редът биваше възстановяван. Принцът се качва в кулата и сваля долу принцесата. Дори страшните подробности, например отрязаните палци на заварените сестри, избледняваха и се забравяха, щом Каталина оповестеше, че след това всички са живели щастливо до края на дните си.

Сега Каталина не можеше да повтори тези вълшебни думи: и живели щастливо до края на дните си, и Ноеми можеше само да се надява, че бягството, което са замислили, не е приказка. Надеждата беше единственото, което имаха.

— Той знае, че нещо не е наред — каза внезапно Каталина и примига бавно.

Ноеми се притесни от думите ѝ.

— Кой?

Каталина стисна устни. И друг път се беше случвало най-неочаквано да замълчи, сякаш изгубила нишката на мисълта си. Колкото и да ѝ се искаше на Каталина да твърди, че е по-добре, тя още не се беше възстановила. Ноеми прибра зад ухото ѝ един кичур коса.

— Каталина! Какво има?

Братовчедка ѝ поклати глава и след като легна, ѝ обърна гръб. Ноеми я докосна по рамото, тя обаче избута ръката ѝ. Франсис се приближи към леглото.

— Според мен е уморена — отбеляза той. — Хайде да се връщаме в стаята ти. Майка каза, че искала да пробваш онази рокля.

Ноеми всъщност не си беше представяла роклята. Изобщо не ѝ беше до това. И понеже нямаше никакви предварителни очаквания, щеше да се задоволи с всичко. Въпреки това се изненада, когато я видя върху леглото си, и я огледа притеснена. Не искаше да я докосва.

Роклята беше от копринен шифон и атлаз, високата яка беше украсена с гипюрена дантела и с перлени копченца отзад по целия гръб. Години наред беше стояла прибрана в голяма прашна кутия и можеше да се очаква, че молците са я прояли, но макар и платът да беше пожълтял леко, дрехата беше непокътната.

Не беше грозна. Не това отблъскваше Ноеми. Но ѝ се струваше, че тя въплъщава мечтите на друго момиче, на мъртво момиче. Може би на две момичета. Дали я беше носила и първата жена на Върджил?

Приличаше ѝ на изоставена змийска кожа. Хауард щеше да смъкне кожата си, да се пресели в ново тяло и да потъне в него като острие в топла плът. Уроборос.

— Пробвай я, за да ѝ направим корекциите — подкани Флорънс.

— Имам хубави рокли. Роклята от лилава тафта…

Флорънс стоеше, изопната като струйка, с леко вдигната брадичка и пръсти, преплетени под гърдите ѝ.

— Дантелата по яката, виждаш ли я? Взета е от по-стара рокля, напасната е към окончателната кройка. И копчетата, те също са от друга рокля. И децата ти ще я носят. Така се правят тези неща.

Ноеми се наведе предпазливо и забеляза, че на талията платът е скъсан и при бюста също има две-три дупчици. Роклята не беше чак толкова съвършена, колкото изглеждаше.

Ноеми я грабна и отиде да се преоблече в банята, а когато излезе оттам, Флорънс я огледа от глава до пети. Взеха ѝ мерки, отбелязаха с карфици къде трябва да се направят промени: тук да се посъбере, там да се поотпусне. Флорънс каза тихо няколко думи на прислужницата Мери, която отвори друга прашна кутия и извади чифт обувки и було. Булото беше в много по-окаяно състояние от роклята. С времето бе пожълтяло и бе придобило цвета на слоновата кост, а красивата дантела на цветя по краищата беше съсипана от грозни петна плесен. Обувките също бяха безнадеждни и за капак ѝ бяха с един номер по-големи.

— Става — отсъди Флорънс. — Ти също ставаш — добави презрително.

— Ако съм ти толкова неприятна, защо не помолиш мило чичо си да отмени сватбата?

— Не ставай за смях. Мислиш, че ще се откаже ли? Голям апетит му се е отворил — отвърна тя и докосна една от къдриците на Ноеми.

Върджил също я беше пипал по косата, но при него това имаше друго значение. Флорънс я оглеждаше.

— Годност, ето какво повтаря той. Добра наследственост и качество на кръвта. — Флорънс пусна косата на Ноеми и я изгледа сурово. — Мъжете са си похотливи, какво да ги правиш. Той просто иска да те има — като пеперуда в колекцията си. Поредното красиво момиче.

Мери сгъваше безмълвно булото, докосваше го така, сякаш е безценно съкровище, а не съсипано парче плат на петна.

— Един Бог знае какъв изроден ген се е заселил в тялото ти. Чужд човек си ти, от раса, лишена от хармония — продължи Флорънс и метна обувките на леглото. — Но къде ще ходим, трябва да го приемем. Така каза той.

— Et Verbum caro factum est — отвърна по инерция Ноеми, беше си спомнила израза.

Той беше повелител, жрец и отец, всички бяха негови чеда и последователи, които му се подчиняваха слепешката.

— Е, поне се учиш — отсече Флорънс и се подсмихна.

Ноеми не отговори, вместо това се заключи отново в банята и смъкна роклята. Облече своите дрехи и остана доволна, че жените са прибрали роклята в кутията и са излезли безмълвно.

Облече и дебелия пуловер, подарък от Франсис, и си бръкна в джоба — стисна запалката и намачкания пакет цигари, които напоследък криеше там. Щом докосна тези неща, се почувства по-спокойна — те ѝ напомняха за дома. От мъглата навън не се виждаше нищо, Ноеми беше хваната като в капан между стените на Високото място и не беше никак трудно да забрави, че е дошла от друг град и не знае дали някога ще го види отново.

След малко дойде Франсис. Донесе подноса с вечерята и бръснача, увит в носна кърпа. Ноеми се пошегува, че това е страхотен сватбен подарък, и той се засмя. Докато тя се хранеше с подноса върху скута си, двамата седяха един до друг на пода, Франсис успя да пусне още някоя и друга шега и Ноеми се засмя.

Веселото им настроение беше пометено от далечен неприятен стон. От звука по къщата сякаш премина тръпка. Той беше последван от още стонове, после от тишина. Ноеми беше чувала и друг път такива стонове, но днес вечерта те звучаха особено ясно.

— Скоро той ще се пресели в друго тяло — подхвана Франсис, сякаш прочел въпроса в очите ѝ. — Тялото му се разпада. След деня, когато Рут го простреля, така и не се възстанови напълно, пораженията бяха ужасни.

— Защо досега не се е преселил в друго тяло? Още когато са го ранили? — попита Ноеми.

— Не е могъл. Не е имало ново тяло, в което да се всели. Трябва му тяло на голям човек. С мозък, който вече да е зрял. Двайсет и четири-пет години, това е времето, когато може да се превъплъти. Върджил е бил съвсем невръстен. Флорънс е била малко момиче, пък и да е била по-голяма, той никога няма да се прехвърли в женско тяло. Затова е протакал, а тялото му се е върнало лека-полека към някакво подобие на здраве.

— Но е могъл да се превъплъти веднага щом Върджил е навършил двайсет и четири-пет, а не да продължава да стои в тялото на старец.

— Всичко е свързано. Къщата, гъбата, която расте навсякъде из нея, хората. Нараниш ли семейството, нараняваш и гъбата. Рут нанесе поражения върху самата тъкан на живота ни. Възстановявал се е не само Хауард, възстановявало се е всичко. Но сега е достатъчно силен и ще умре, тялото му ще даде плод и той ще започне нов цикъл.

Ноеми си представи как раните по къщата се покриват с белези, как тя диша бавно и между дъските тече кръв. Това ѝ напомни на един от сънищата ѝ, в който стените туптяха.

— Ето защо няма да дойда с теб — продължи Франсис, докато си играеше с приборите — въртеше между пръстите си една от вилиците, после я остави, готов да грабне подноса и да излезе. — Всички сме свързани помежду си и ако избягам, те ще разберат, може дори да ни проследят и да ни намерят с лекота.

— Но не можеш да останеш тук. Какво ще ти причинят?

— Вероятно нищо. Пък и да ми причинят, това вече не те засяга. — Той стисна подноса. — Чакай да отнеса това и да…

— Едва ли говориш сериозно — прекъсна го Ноеми, после грабна подноса, остави го на пода и го избута встрани.

Франсис сви рамене.

— Събирам провизии за теб. Каталина се опита да избяга, но не се беше подготвила добре. Две газени лампи, компас, карта, може би две дебели якета, за да стигнеш пеш до града, без да премръзнеш. Трябва да мислиш за себе си и за братовчедка си. Не за мен. Аз не съм толкова важен. Истината е, че друг свят не познавам.

— Дървото, стъклото и покривът не могат да съставляват свят — възрази Ноеми. — Ти не си орхидея, която расте в парник. Няма да допусна да останеш тук. Взимай любимите си рисунки, любимата си книга или каквото решиш, идваш с нас.

— Това място ти е чуждо, Ноеми. А на мен не. Какво ще правя извън него? — попита той.

— Каквото пожелаеш.

— Но това е подвеждащо. Права си да мислиш, че съм израсъл като орхидея. Старателно създаден, старателно отглеждан. Да, като орхидея съм. Пригодена за определен климат, за определено количество светлина и топлина. Създаден съм с една-едничка цел. Рибата не може да диша на сушата. Моето място е при семейството.

— Ти не си риба и орхидея.

— Баща ми се опита да избяга и сама виждаш доколко се е справил — възрази Франсис. — Майка и Върджил са се върнали.

Той се засмя безрадостно и Ноеми не се и съмняваше, че е в състояние да остане тук — великомъченик от студен мрамор, допуснал по плещите му да се натрупа прах и позволил на къщата да го погълне бавно и неусетно.

— Ще дойдеш с мен.

— Но…

— Няма „но“! Наистина ли не искаш да се махнеш от това място? — настоя тя.

Франсис се беше сгърбил и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се втурне през вратата, после обаче си пое неуверено дъх.

— За Бога, наистина ли си толкова сляпа? — попита той тихо и измъчено. — Искам да дойда с теб, където и да отидеш. И в проклетата Антарктида, ако ще пръстите ми да премръзнат — чудо голямо! Но тинктурата може да прекъсне връзката между къщата и теб, а не между нея и мен. Живял съм прекалено дълго с нея. Рут се опита да намери заобиколен път, опита се да убие Хауард, за да избяга. Не се получи. Опитът на баща ми също. Решение няма.

В думите му имаше ужасна логика. Въпреки това Ноеми вироглаво отказваше да ги приеме. Нима всички в къщата бяха като нощни пеперуди, хванати в убийствен буркан и след това забодени с карфици на таблото?

— Виж какво — заяви Ноеми. — Тръгвай след мен. Ще ти бъда нещо като онзи ловец на плъхове с флейтата.

— Който тръгне след ловеца с флейтата, не свършва добре.

— Забравила съм от коя приказка е — отвърна ядосана Ноеми. — Но въпреки това ме последвай.

— Ноеми…

Тя вдигна ръка и го докосна по лицето, после плъзна пръсти надолу по челюстта му.

Франсис я погледна безмълвно, устните му мърдаха, ала той само събираше смелост и още не бе изрекъл думите. Пресегна се и притегли полека Ноеми към себе си. Плъзна длан надолу по гърба ѝ, а тя отпусна буза върху гърдите му.

В къщата цареше тишина, тишина, която не ѝ хареса, понеже ѝ се стори, че всички дъски, които обикновено скърцат и стенат, са спрели да скърцат, часовниците по стените са престанали да тиктакат и е притихнал дори дъждът, който плющеше по стъклата на прозорците. Сякаш някакъв звяр дебнеше, за да им се нахвърли.

— Подслушват, нали? — прошепна Ноеми.

Не можеха да ги разберат, защото двамата говореха на испански. Но това пак я притесняваше.

— Да — потвърди Франсис.

И той беше уплашен, Ноеми го усещаше. В тишината сърцето му туптеше силно до ухото ѝ. Накрая Ноеми вдигна глава и погледна Франсис, а той долепи показалец до устните си, надигна се и се отдръпна от нея. А Ноеми се запита дали, освен че чува, къщата може и да ги вижда.

Мракът трептеше и се полюшваше като паяжина, те двамата седяха на сребристо парче коприна. И най-малкото движение да направеха, щяха да се издадат и паякът щеше да им се нахвърли. Каква ужасна мисъл и въпреки това Ноеми се запита дали не е по-добре да навлезе по своя воля в това студено чуждо пространство, нещо, което не беше правила никога дотогава.

Това я хвърляше в ужас.

Но в края на краищата Рут се спотайваше в мрака и Ноеми искаше да поговори още веднъж с нея. Не беше наясно как да го постигне. След като Франсис си тръгна, Ноеми лежеше на леглото с ръце отстрани до тялото, заслушана в собственото си дишане, и се опитваше да си представи лицето на младата жена, както то бе изобразено на портрета ѝ.

Накрая започна да сънува. Те двете с Рут бяха на гробището и вървяха сред надгробните камъни. Около тях се стелеше гъста мъгла, Рут носеше фенер, който светеше в болнаво жълто. Спряха пред входа на гробницата и вдигнаха глави, за да погледнат статуята на Агнес. Фенерът не светеше достатъчно силно и статуята беше отчасти в здрач.

— Майка ни — обясни Рут. — Спи.

„Не ти е майка“, помисли Ноеми, защото Агнес беше починала млада, детето ѝ също.

— Баща ни е чудовище, идва през нощта, промъква се из къщата. Чуваш стъпките му пред вратата — обясни Рут и вдигна фенера по-високо, с което промени шарката от светлина и мрак: ръцете и тялото на статуята останаха в тъмното, но лицето ѝ се виждаше — невиждащи очи и здраво стиснати устни.

— Баща ти вече не може да те нарани — каза Ноеми.

Защото, ако не друго, Рут можеше да разчита поне на тази милост. Няма как да изтезаваш призраци. Но момичето се свъси.

— Винаги може да ни нарани. Не спира да ни наранява. Никога няма да спре. — Рут насочи фенера към Ноеми, при което тя вдигна ръка, за да затули очите си. — Никога, никога, никога. Виждала съм те. Мисля, че те познавам.

Разговорът беше накъсан и въпреки това бе по-смислен от другите пъти, когато Ноеми беше общувала с момичето. Всъщност за пръв път ѝ се струваше, че разговаря с истински човек, а не с бледо копие, направено под индиго. Но Рут беше точно това, нали? Избледняло копие на ръкопис, който отдавна е бил унищожен. Човек не можеше да вини Рут за това, че говори несвързано, че мърмори, че вдига и сваля фенера отново и отново, като кукла, навита с ключе.

— Да, виждала си ме из къщата — потвърди Ноеми и хвана леко за ръката Рут, за да спре движението. — Трябва да ти задам един въпрос и се надявам, че имаш отговор. Колко силна е връзката между семейството ти и къщата? Може ли човек от рода Дойл да си тръгне оттук и да не се върне никога? — попита тя, защото още си мислеше какво ѝ е казал Франсис.

Рут понаклони глава и погледна Ноеми.

— Баща ми е всесилен. Разбра, че нещо не е наред, прати майка да ме спре… и другите, другите и тях. Опитах се да мисля трезво. Записах на хартия плана си, съсредоточих се върху думите.

Страницата от дневника. Като средство да закрепи намеренията си. Това ли беше ключът към мрака? Така ли човек можеше да го изиграе? Като се съсредоточи върху заповеди и указания и се остави те да го направляват?

— Рут, човек от рода Дойл може ли изобщо да си тръгне от къщата?

Рут вече не я слушаше, очите ѝ бяха изцъклени. Ноеми стоеше точно пред нея.

— Не си ли мислила да избягаш? С Бенито?

Младата жена примига и кимна.

— Да — пророни тя. — Ти може би ще успееш. И аз си мислех, че мога. Но е по-силно от мен. В кръвта е.

Като при цикадите, за които ѝ беше разказал Франсис. „Ако се налага, ще го изнеса на ръце“, помисли тя и се изпълни с решимост, въпреки че думите на Рут не ѝ вдъхнаха твърдата увереност, от която се нуждаеше. Поне съществуваше възможност Франсис да бъде изтръгнат от хватката на Хауард Дойл и прословутата му къща.

— Тук е тъмно, нали? — каза Рут и погледна нагоре към небето. Нямаше звезди, луна. Само мъгла и нощ. — Вземи — подаде тя фенера на Ноеми.

Ноеми го сграбчи и стисна между пръстите си металната дръжка. Рут седна пред статуята, докосна я по краката и я огледа. После легна, сякаш се канеше да подремне на легло от мъгла и трева.

— Не забравяй да отвориш очи — каза тя на Ноеми.

— Отвори очи — пророни Ноеми.

След като ги отвори и се обърна към прозореца, видя, че слънцето се е показало. Довечера тя щеше да се омъжи.