Мексиканска готика

4

Донесоха ѝ закуската на поднос. Ноеми беше благодарна, че днес сутринта не ѝ се налага да се храни с цялото семейство, макар че един дявол знаеше какво ще ѝ донесе вечерта. От тази възможност да се усамоти, кашата, препечената филия и сладкото, които ѝ донесоха, ѝ се сториха малко по-вкусни. За пиене ѝ бяха донесли чай, който Ноеми не обичаше. Предпочиташе кафето, и то чисто, без мляко, докато чаят определено дъхтеше леко на плодове.

След като си взе душ, Ноеми си сложи червило и малко черен молив на очите. Знаеше, че най-привлекателни у нея са големите тъмни очи и чувствените устни, и се възползваше в пълна мяра от това. Внимателно прегледа дрехите си и избра рокля с плисета от кръста надолу от морава тафта. Беше прекалено пищна, за да я носи през деня — преди осем месеца беше посрещнала 1950 година с подобна рокля — но обичаше такива тоалети. Това беше нейното предизвикателство към мрачната обстановка наоколо. Ноеми реши, че така ще ѝ бъде по-забавно да проучва къщата.

Вътре наистина беше много мрачно. От дневната светлина Високото място не ставаше по-гостоприемно. Ноеми тръгна по коридорите на първия етаж и отвори две-три скърцащи врати, където неизменно я посрещаше призрачната гледка на мебели, покрити с бели чаршафи, и плътно спуснати пердета. Ако в помещението случайно проникнеше някой слънчев лъч, из въздуха се виждаха прашинки. В коридорите на всяка стенна лампа с електрическа крушка се падаха по три, които не светеха. Личеше отдалеч, че повечето помещения в къщата не се използват.

Ноеми очакваше семейство Дойл да има пиано, пък било то и неакордирано, а се оказа, че няма, никъде не се виждаха и радиоприемник или стар грамофон. А тя обичаше толкова много музиката. Всичко от Лара14 до Равел15. И танците. Колко жалко, че беше оставена без музика.

Ноеми влезе в библиотеката. Помещението беше опасано от тесен дървен фриз с повтарящи се акантови листа, разделени от пиластри, покрай стените имаше високи вградени библиотеки, натъпкани с книги с кожени подвързии. Ноеми се пресегна напосоки и свали един от томовете — беше съсипан от мухъл и миришеше силно на прогнило. Ноеми затвори рязко книгата и я върна на мястото ѝ.

По лавиците имаше и цели течения на стари списания, включително „Евгеника. Как да подобрим расата“ и „Евгениката в Съединените щати“.

„Съвсем намясто“, помисли си Ноеми при спомена за грозните въпроси на Хауард Дойл. Дали не държеше шублер, с който да мери черепите на гостите си?

В ъгъла имаше самотен глобус със старите имена на държавите, а при прозореца — мраморен бюст на Шекспир. В средата на библиотеката беше сложен голям кръгъл килим и когато го погледна, Ноеми забеляза, че на него върху тъмночервен фон е изобразена черна змия, захапала опашката си и заобиколена от ситни цветя и увивни растения.

Това вероятно бе една от най-поддържаните стаи в къщата — със сигурност една от най-използваните, ако се съди от това, че нямаше прах — но и тя изглеждаше леко занемарена, със завеси, избелели до отблъскващо зелено, и с доста от книгите, разядени от плесен.

В дъното на библиотеката имаше друга врата, която водеше към голям кабинет. Там на стената бяха закачени три глави на елени. В ъгъла имаше празен шкаф за пушки с вратички от шлифован кристал. Някой беше ходил на лов и после се беше отказал. На черното орехово писалище Ноеми намери още списания с изследвания по евгеника. В едно от тях имаше отбелязана страница. Ноеми зачете:

Ноеми вече не се питаше дали Хауард Дойл не държи шублер, сега се питаше колко на брой шублера има. Дали не бяха в някой от високите шкафове отзад заедно с родословното дърво на семейството? До писалището имаше кошче за отпадъци и Ноеми пусна в него списанието, което бе прочела.

Тръгна да търси кухнята, предишния ден Флорънс ѝ беше обяснила къде се намира. Помещението беше слабо осветено, с тесни прозорци и с олющена боя по стените. На дългата пейка седяха двама души, сбръчкана жена и мъж, който, макар и видимо по-млад, също беше с прошарена коса. Със сигурност беше прехвърлил петдесетте, а жената вероятно наближаваше седемдесетте. Когато Ноеми влезе, двамата вдигнаха глави, но не я поздравиха.

— Добро утро — подхвана тя. — Вчера не ни запознаха както трябва. Аз се казвам Ноеми.

И двамата продължиха да я гледат безмълвно. Отвори се врата и в кухнята влезе още една жена, и тя с побеляла коса, носеше кофа. Ноеми разпозна прислужницата, която им беше поднесла вечерята, беше връстница на мъжа. Тя също не каза нищо на Ноеми, вместо това кимна, после кимнаха и мъжът и жената на пейката, сетне насочиха отново вниманието си към онова, което вършеха. Дали във Високото място всички се придържаха в поведението си към мълчанието?

— Аз…

— Работим — каза мъжът.

След това тримата прислужници сведоха погледи, изпитите им лица бяха безразлични за присъствието на ярката млада жена от висшето общество. Дали Върджил или Флорънс не им бяха съобщили, че Ноеми не е чак толкова важна и те могат да не си дават труда да са любезни с нея?

Тя прехапа устна и излезе от къщата през задната врата, която прислужницата беше отворила. Както и предишния ден, имаше мъгла и беше мразовито. Ноеми съжали, че не е облякла по-удобна дреха, рокля с джобове, където да държи цигарите и запалката. Загърна се с червения шал около раменете си.

— Вкусна ли беше закуската? — попита Франсис и Ноеми се извърна към него.

Той също беше излязъл през кухненската врата, беше облечен в топъл пуловер.

— Да, беше чудесна. Как ви минава денят?

— Добре.

— Какво е това там? — попита Ноеми и посочи обвитата в мъгла дървена постройка на хвърлей от тях.

— Бараката, където държим генератора и горивото. Зад нея е гаражът. Искате ли да го видите? И може би да отидете на гробището?

— Разбира се.

Гаражът изглеждаше така, сякаш вътре в него имаше катафалка и два врани коня, но там бяха вкарани два автомобила. С единия — луксозен и по-стар, Франсис я беше докарал тук, другият беше по-нов, но много по-скромен. Около гаража се виеше пътека и те тръгнаха по нея между дърветата и в мъглата, докато излязоха при двукрила порта от ковано желязо, украсена със същия мотив — змията, захапала опашката си — който Ноеми беше видяла в библиотеката.

Продължиха по сенчеста пътека, дърветата отстрани бяха толкова близо едно до друго, че през клоните почти не проникваше светлина. Ноеми си представи гробището във времена, когато е било по-подредено, със старателно поддържани храсти и цветни лехи, сега обаче то се беше превърнало в царство на бурените и на избуялата трева, на растителност, която още малко и щеше да погълне всичко. Надгробните камъни бяха обрасли с мъх, отстрани на гробовете бяха поникнали гъби. Самото въплъщение на покрусата. Дори дърветата изглеждаха посърнали, макар че Ноеми не можеше да каже защо. Дърветата си бяха дървета.

Тя си помисли, че английското гробище ѝ се струва толкова тъжно в своята цялост, а не с отделните си части. Да, тук цареше запустение, но растителността и надгробните камъни се превръщаха в ужасяваща отблъскваща гледка не само заради запустението, но и заради сенките, които дърветата хвърляха, заради бурените около гробовете, заради мразовития въздух.

На Ноеми ѝ домъчня за всеки, погребан тук, както ѝ беше мъчно за всеки, който живееше във Високото място. Тя се наведе, за да разгледа един от надгробните камъни, после втори и се свъси.

— Защо всички са от 1888 година? — попита.

— Преди Мексико да извоюва независимостта си, съседният рудник е бил управляван от испанци, после десетилетия наред пустее, защото никой не вярва, че в него може да се добият достатъчни количества сребро. Но чичо Хауард е бил на друго мнение — обясни Франсис. — Купил е съвременни английски машини и е наел голяма бригада англичани, които да вършат работата. Пожънал е успех, но две-три години след повторното отваряне на рудника е избухнала епидемия. Погубила е повечето миньори англичани и те са били погребани тук.

— А след това? Какво е направил той след това? Наел е още миньори от Англия ли?

— А… не, не се е налагало… още от самото начало е наемал и мексиканци, доста на брой… не всички от тях обаче са погребани тук. Според мен някои са погребани в Триунфо. Чичо Хауард знае повече.

Гробище за избрани, помисли си Ноеми, но така като че ли беше за предпочитане. Семействата на местните миньори сигурно искаха да посещават гробовете им, да носят цветя, а това щеше да бъде невъзможно, ако трябваше да идват тук — мястото беше доста далеч от града.

Продължиха нататък и Ноеми спря пред мраморна статуя на жена върху пиедестал с венец от цветя в косата. Беше отстрани на гробница с вход с фронтон и сочеше с дясната ръка към вратата. Над нея с главни букви беше изсечено името ДОЙЛ, както и латинските думи: Et Verbum caro factum est.

— Кой е изобразен на статуята?

— Би трябвало да прилича на вуйна Агнес, починала по време на епидемията. Тук са погребани всички от семейство Дойл: вуйна, дядо и баба, братовчедите — продължи той, после замълча притеснен.

Тишината не само на гробището, но и в цялата къща притесняваше Ноеми. Тя беше свикнала с шума от трамваи и автомобили, с чуруликането на канарчетата във вътрешния двор, при веселия шадраван, с лая на кучетата и с мелодиите, които се лееха от радиото, с това, че готвачката му пригласяше, докато стоеше при печката.

— Тук е много тихо — отбеляза Ноеми и поклати глава. — Не ми харесва.

— А какво ви харесва? — попита той заинтригуван.

— Предмети на мезоамериканските занаяти, сладолед с мексиканска ябълка, филмите с Педро Инфанте, музиката, танците, да шофирам — започна да изброява тя, като свиваше пръсти.

Обичаше и да дърдори, но беше сигурна, че Франсис се е досетил и сам.

— Опасявам се, че не мога да помогна особено. Какъв автомобил шофирате?

— Най-красивия буик, който сте виждали някога. Кабриолет, разбира се.

— Разбира се?

— По-забавно е да шофираш открит автомобил. Косата ти се вее като на кинозвездите. Освен това ти хрумват разни идеи, мислиш по-добре — поясни тя и прокара шеговито ръка през къдравата си коса.

Баща ѝ твърдеше, че се занимавала прекалено много с външния си вид и обичала прекалено много партитата, за да взима на сериозно следването, сякаш една жена не можеше да прави едновременно две неща.

— Какви идеи?

— За дипломната работа, когато дойде време за нея — отвърна Ноеми. — Какво да правя в края на седмицата. Мисля най-добре, когато се движа.

Франсис я гледаше, но после сведе очи.

— Много различна сте от братовчедка си — каза ѝ.

— И вие ли ще ми кажете, че съм по-скоро от „по-тъмния вид“ — заради косата и цвета на кожата?

— Не — отговори Франсис. — Нямах предвид външния вид.

— А какво?

— Намирам ви за чаровна. — Лицето му се сгърчи от паника. — Не че братовчедка ви не е чаровна. Но вие сте чаровна по някакъв особен начин — побърза да уточни той.

„Защото не си виждал Каталина преди“, помисли Ноеми. Не я беше виждал в града, как, облечена в красива кадифена рокля, върви от единия край на стаята към другия с нежна усмивка върху устните и с очи, пълни със звезди. Докато тук, в тази стая с дъх на мухъл, с помръкнали очи и с тяло, превзето от болестта… всъщност може би положението не беше чак толкова отчайващо. Може би, преди да се разболее, Каталина пак се е усмихвала мило и е държала мъжа си за ръка, за да го изведе навън да броят заедно звездите.

— Казвате го, защото не познавате майка ми — отвърна тя ведро. Не искаше да изрича на глас какво си мисли за Каталина. — Няма по-чаровна от нея на земята. В нейно присъствие се чувствам недодялана и незабележима.

Франсис кимна.

— Знам какво е. Върджил е наследникът на семейството, бляскавата надежда на рода Дойл.

— Завиждате ли му? — попита Ноеми.

Франсис беше много слаб, беше с лице като на гипсов светец, преследван от мисълта за очакващото го мъченичество. Под очите му се тъмнееха кръгове, които приличаха върху бледата кожа на синини, и Ноеми се запита дали не е болен от нещо. Докато Върджил Дойл беше като изсечен от мрамор: той излъчваше сила, а Франсис — слабост, и чертите на Върджил: веждите, скулите, чувствената уста, бяха по-дръзки, определено по-привлекателни.

Нямаше нищо осъдително в това Франсис също да мечтае за такава жизненост.

— Завиждам му не за лекотата, с която борави с думите, не за външността и общественото положение, а за това, че може да пътува. Аз съм стигал най-далеч до Триунфо. А той е ходил къде ли не. Не за дълго, винаги се връща бързо, но пак си е нещо. — В думите му нямаше горчивина, в тях се долавяше само нещо като умора и примирение. — Когато беше жив, баща ми ме водеше в града и аз не свалях очи от гарата — продължи Франсис. — Все се опитвах да се промъкна при разписанието.

Ноеми оправи шала с надеждата да намери в гънките му топлина, но на гробището беше много усойно и мразовито и тя бе готова да се закълне, че след като са навлезли в него, температурата е паднала с градус-два. Ноеми потрепери и това не убягна на Франсис.

— Бива ли да съм толкова глупав — укори се той и си свали пуловера. — Вземете го.

— Не се притеснявайте. Само това оставаше да премръзнете заради мен. Ако тръгнем, може би ще се постопля.

— Добре, тръгваме, но много ви моля, вземете го. Честна дума, няма да премръзна.

Тя облече пуловера и омота шала около главата си. Помисли си, че сега Франсис сигурно ще ускори крачката, но той не бързаше да се прибира. Явно беше свикнал с мъглата, с мразовитата сянка на дърветата.

— Вчера попитахте за сребърните предмети в къщата. Бяхте права, те са от нашия рудник — поясни Франсис.

— Той е затворен отдавна, нали?

Каталина беше споменала нещо такова за рудника и затова бащата на Ноеми смяташе, че Върджил не е мъж за нея. Струваше му се чужд човек, който вероятно се жени само заради парите. Ноеми подозираше, че баща ѝ е позволил на Каталина да се омъжи за него, защото се е чувствал виновен, задето е отпратил предишния кандидат за ръката ѝ. Каталина наистина го обичаше много.

— Станало е по време на Революцията. Тогава са се случили много неща и едно е довело до друго, затова добивът на сребро е бил прекратен. В годината, когато Върджил се е родил — 1915-а, е настъпил окончателният край. Рудникът е бил наводнен.

— В такъв случай излиза, че той е на трийсет и пет години — отбеляза Ноеми. — А вие сте много по-млад.

— С десет години — кимна Франсис. — Доста голяма разлика във възрастта, но докато порасна, нямах друг приятел.

— Не сте ли ходили на училище?

— Обучаваха ни във Високото място.

Ноеми се опита да си представи как къщата се оглася от детска гълчава и смях, как малчуганите играят на криеница, въртят пумпал или подмятат топка. Но не успя. Къщата не би допуснала подобно нещо. Къщата би настоявала да излизат от нея напълно пораснали.

— Мога ли да попитам нещо? — подхвана Ноеми, когато заобиколиха гаража и пред тях изникна Високото място — мъглата се беше разстъпила. — Защо държите на масата да се мълчи?

— Чичо Хауард е много възрастен, с разклатено здраве и много чувствителен за шумове. А в къщата се чува всичко.

— Чак в стаята му горе? Едва ли чува какво си говорят хората в трапезарията.

— Чува се — настоя Франсис със сериозно лице и очи, вперени в старата къща. — При всички положения това тук е неговият дом и именно той определя правилата.

— А вие не ги нарушавате никога.

Той я погледна леко озадачен, сякаш досега не му беше хрумвало, че е възможно и това. Ноеми беше сигурна, че никога не е прекалявал с пиенето, никога не се е заседавал до прекалено късно, никога не е изказвал мнение, което да не съвпада с мнението на семейството.

— Да, не ги нарушаваме — потвърди Франсис отново с примирение в гласа.

След като влязоха в кухнята, Ноеми свали пуловера и му го върна. Сега там имаше само една прислужница, по-младата, беше седнала при печката. Не ги погледна, беше погълната от онова, което вършеше, и не ги удостои дори с един-единствен поглед.

— Не, задръжте го — предложи както винаги любезно Франсис. — Топъл е.

— Само това оставаше да ви отмъквам дрехите.

— Имам и други пуловери — заяви той.

— Благодаря.

Франсис ѝ се усмихна. В помещението влезе Флорънс, отново беше облечена в тъмносиня рокля и лицето ѝ беше сурово — жената погледна Франсис, после и Ноеми, сякаш са малки деца и тя се опитва да разбере дали са излапали бонбоните от забранената кутия.

— Елате да обядваме — подкани Флорънс.

Този път на масата бяха само тримата, не се появиха нито старецът, нито Върджил. Приключиха набързо с обяда и след като чиниите бяха вдигнати, Ноеми се прибра в стаята си. Донесоха ѝ вечерята на поднос, от което тя разбра, че предния ден са вечеряли в трапезарията по изключение, като за първа вечер, което вероятно важеше и за днешния обяд. Заедно с подноса ѝ донесоха газена лампа, която тя остави на нощното шкафче. Опита се да почете „Магьосници, пророци и вещери занде16“, която си беше донесла, но непрекъснато се разсейваше. Тук наистина се чуваше всеки шум — помисли си Наоми, докато слушаше как скърца дюшемето.

На места по тапета в ъгъла на стаята имаше мухъл, който привлече погледа ѝ. Ноеми си спомни зелените тапети, които викторианците са обичали толкова много и които са съдържали арсен. Били са оцветени в така нареченото парижко зелено и зеленото на Шееле17. И някъде по книгите Ноеми май беше чела, че имало микроскопични гъбички, които, след като се съединели с багрилата в тапетите, образували съдържащ арсен газ, от който хората в стаята се поболявали.

Беше сигурна, че е чувала как тези изключително образовани викторианци са се избивали един друг с тези гъбички, които се съединявали и с лепилото и предизвиквали невидими химични реакции. Не помнеше как се казват гъбичките — дали латинското им име не беше brevicaule — но според нея не грешеше във фактите. Дядо ѝ е бил химик, баща ѝ произвеждаше бои и оцветители и тя знаеше, че ако искаш да получиш литопон, трябва да смесиш цинков сулфит с бариев сулфат, както и милиард други интересни неща.

Е, тапетите не бяха зелени. Нямаха нищо общо със зеления цвят, бяха мръснорозови, с цвета на повехнали рози, покрити с грозни жълти медальони. Медальони или кръгове, които, ако се взреш отблизо, приличаха на венци. Ноеми май предпочиташе да са зелени. Тези тапети тук бяха ужасно грозни и когато тя затвори очи, пред очите ѝ заподскачаха жълти кръгове: цветни петна на черен фон.