16

Флорънс не разрешаваше на Ноеми да постои малко сама с Каталина. На една от прислужниците — Мери, беше наредено да стои на страж в ъгъла. Вече не можеха да вярват на Ноеми. Не го изричаха на глас, но още щом тя се приближеше до леглото на братовчедка си, прислужницата започваше да снове наоколо, да подрежда дрехите в гардероба, да сгъва одеяла. Безсмислен труд.

— Не можеш ли да го направиш по-късно, ако обичаш? — помоли тя Мери.

— Сутрин не ми остава време — отвърна с безизразен глас прислужницата.

— Мери, много те моля.

— Не ѝ обръщай внимание — подкани Каталина. — Седни.

— Ох, аз… Да, няма значение — промълви Ноеми, като се постара да не се разстройва. Не искаше да пада духом — заради Каталина. Пък и Флорънс ѝ бе заявила, че може да прекарва с Каталина половин час и нито минута повече, и тя смяташе да се възползва в пълна мяра. — Изглеждаш много по-добре.

— Лъжкиня — отсече Каталина, но се усмихна.

— Да ти оправя ли възглавниците? Да ти донеса ли пантофките, така че довечера да потанцуваш като някоя от дванайсетте принцеси от „Скъсаните пантофки“47?

— Ти харесваше рисунките в онази книжка — пророни Каталина.

— Така е. Признавам си, стига да можех, щях да прочета и сега приказката.

Прислужницата се зае да оправя пердетата и им обърна гръб, след което Каталина погледна с блеснали очи Ноеми.

— Дали да не ми почетеш стихове? Ето там е старата ми стихосбирка. Знаеш колко обичам сестра Хуана48.

Ноеми наистина помнеше книгата, оставена на нощното шкафче. Подобно на томчето с най-различни приказки, и тази книга беше фамилно съкровище.

— Кое да ти прочета? — попита Ноеми.

— „Колко глупави са мъжете“.

Ноеми разлисти страниците. Бяха протрити, помнеше ги добре. Но имаше и нещо странно. Между тях беше пъхнат сгънат жълт лист хартия. Ноеми погледна братовчедка си. Каталина не каза нищо, беше стиснала устни, но Ноеми прочете в очите ѝ неприкрит страх. Тя погледна по посока на Мери. Жената още беше заета с пердетата. Ноеми пъхна в джоба си листа хартия и се взря в стихотворенията. Прочете няколко, като внимаваше гласът ѝ да не трепери. Накрая на вратата се появи Флорънс със сребърен поднос, на който имаше чайник и чашка, също сребърни, и няколко бисквити в порцеланова чинийка.

— Време е Каталина да си почине — оповести тя.

— Разбира се.

Ноеми затвори рязко книгата и се сбогува любезно с братовчедка си. Влезе в стаята си и видя, че Флорънс е идвала и тук. Както и при Каталина, имаше поднос с чаша чай и няколко бисквити.

Ноеми не обърна внимание на чая и затвори вратата. Не ѝ се ядеше, от цяла вечност не се беше сещала и да пуши. Положението беше такова, че не ѝ се правеше нищо.

Тя разгърна листа хартия. Позна в ъгъла почерка на Каталина: „Това е доказателство“, беше написала тя. Ноеми се свъси и отново отвори писмото, питаше се какво ли е написала Каталина. Дали отново странните твърдения, които беше изпратила на баща ѝ? Именно с онова писмо беше започнало всичко.

Но писмото не беше от братовчедка ѝ, както си мислеше Ноеми. Беше по-старо, хартията вече се ронеше и листът явно беше откъснат от дневник. Нямаше дата.

Записвам тези мисли върху хартия, защото това е единственият начин да остана твърда в намерението си. Утре нищо чудно да изгубя смелост, но тези думи би трябвало да ме задържат като с котва към тук и сега. Към сегашния миг. Постоянно чувам гласовете, шепота им. Нощем те сияят. Може би това щеше да бъде поносимо, това място щеше да бъде поносимо, ако не беше той. Нашият господар и повелител. Нашият Бог. Яйце, пукнато от край до край, и мощна змия, която се надига от него с широко разтворена паст. Великото ни наследство, въплътено в кръв и кост, пуснало дълбоки корени. Боговете са нетленни. Ето какво са ни внушавали, ето в какво вярва майка. Но майка не може да ме защити, не може да спаси никого от нас. Всичко е в мои ръце. Независимо дали това е светотатство, убийство или и двете. Той ме наби, когато разбра за Бенито, аз обаче се заклех начаса никога да не посягам на дете и да не изпълнявам неговата воля. Твърдо убедена съм, че тази смърт няма да бъде грях. Това е избавление и моето спасение.

Р.

Р., една-единствена буква за подпис. Рут. Дали това наистина беше страница от дневника на Рут? Ноеми не мислеше, че Каталина ще седне да подправя подобно нещо, нищо че приличаше страховито на обърканото писмо, написано от нея. Но къде ли го беше намерила Каталина? Къщата беше голяма и стара. Ноеми си представи как Каталина върви по затъмнените коридори. Представи си как повдига някоя от разхлабените дъски по пода, под която е скрита част от тайния дневник.

Надвесена над писмото, Ноеми прехапа устна. Който и да прочетеше това късче хартия със зловещите изречения върху него, щеше да повярва и в призраци, и в проклятия, в двете. Тя, разбира се, никога не беше вярвала, че има неща, които вдигат шум нощем. Небивалици и бабини деветини, ето какво си беше казвала. Беше чела „Златната клонка“, беше кимала, докато бе преглеждала главата за прогонване на духове и зли сили, беше разгръщала с любопитство списанието с подробности за връзката между привиденията и болестите в Тонга49 и се беше забавлявала с писмото до редактора на „Фолклор“, където надълго и нашироко се разказваше как някой си бил срещнал дух без глава. Нямаше навика да вярва в свръхестественото.

„Това е доказателство“, беше казала Каталина. Но доказателство за какво? Ноеми остави писмото на масата и го изглади. Прочете го още веднъж.

„Осмисли фактите, глупачко такава“, смъмри се тя и си загриза нокътя. А какви бяха фактите? Че братовчедка ѝ говори за привидение в къщата и за гласове. Рут също описваше гласове. Ноеми не беше чувала гласове, но бе сънувала кошмари и беше ходила насън като сомнамбул, което не беше правила от години.

Човек можеше да стигне до извода, че става дума за три неразумни жени в нервен срив. Едно време лекарите са щели да сложат диагноза „истерия“. Ала Ноеми беше всичко друго, но не и истеричка.

Щом трите не бяха истерички, значи и трите наистина се бяха натъкнали на нещо вътре в къщата. Но дали непременно ставаше дума за нещо свръхестествено? За проклятие? За призрак? Дали нямаше по-разумен отговор? Дали Ноеми не откриваше закономерност там, където такава нямаше? В края на краищата хората правеха това: търсеха закономерности.

Нищо чудно Ноеми да обединяваше в едно три различни истории.

Искаше ѝ се да го обсъди с някого, защото в противен случай щеше да си протрие подметките, докато сновеше напред-назад из стаята. Пъхна листа хартия в джоба на пуловера, грабна газената лампа и тръгна да търси Франсис. От два-три дни той я избягваше — Ноеми предполагаше, че Флорънс е дръпнала и на него конското за задълженията и работата — но не смяташе, че Франсис ще ѝ затръшне вратата под носа, ако тя отидеше при него, още повече че този път нямаше да го моли за услуга. Просто ѝ се искаше да си поговорят. Насърчена, Ноеми отиде при него.

Той ѝ отвори и още преди да я е поздравил, както се полага, Ноеми подхвана:

— Може ли да вляза? Трябва да поговорим.

— Сега ли?

— Пет минути. Моля те!

Той примига разколебан, прокашля се, за да печели време.

— Да. Да, разбира се.

Стените в стаята му бяха покрити с пъстри рисунки и гравюри на растения. Ноеми преброи десетина пеперуди, старателно забодени с карфици и покрити със стъкло, и пет нарисувани с много любов акварела с гъби — имената им бяха написани отдолу със ситни букви. Имаше две библиотеки, пълни с томове с кожена подвързия, и книги, струпани на спретнати купчинки по пода. В стаята като уханието на екзотичен букет се носеше миризмата на стари страници и мастило.

В стаята на Върджил имаше кресла за сядане, а при Франсис — не. Ноеми видя тясното легло с тъмнозелено покривало и горна табла с богата дърворезба с листа и с вездесъщата змия, захапала опашката си, в средата. Имаше и писалище в същия стил, по което бяха струпани още книги. В ъгъла се виждаха празна чаша и чинийка. Франсис явно се хранеше тук. Не използваше масата в средата на стаята.

След като се приближи, Ноеми разбра защо: масата беше отрупана с листове хартия и принадлежности за рисуване. Тя огледа подострените моливи, шишенцата туш и тънкописците. Кутията акварели с четки отстрани. Имаше много рисунки с въглен, други бяха с туш. Ботанически скици, много на брой.

— Рисуваш хубаво — отбеляза Ноеми и докосна отстрани една рисунка на глухарче, после я вдигна с другата ръка към газената лампа.

— Да, рисувам — потвърди Франсис някак учудено. — Опасявам се, че нямам с какво да те почерпя. Изпих си чая.

— Не понасям чая, който правят тук. Ужасен е — отвърна тя, докато оглеждаше друга рисунка, този път на далия. — Навремето се опитвах да рисувам. Струваше ми се, че е логично. Все пак баща ми произвежда багрила и бои. Но не ми се получаваше. Пък и обичам повече снимките. Те улавят нещата в даден момент.

— Но картините разкриват повече. Те улавят същината.

— Освен това си и поет.

Франсис се смути.

— Хайде да седнем — предложи той и след като взе от нея лампата, я сложи на писалището, където вече беше подредил няколко свещи.

На нощното шкафче имаше още една газена лампа почти като нейната, само че по-голяма. Стъклото ѝ беше оцветено в жълто и затова тя обагряше стаята в топли кехлибарени тонове.

Франсис ѝ посочи голямо кресло с метнато на облегалката покривало на сплетени от рози венци и бързо отмести двете книги, които беше оставил на него. Грабна стола при писалището, седна пред Ноеми и след като сплете пръсти, се понаведе леко напред.

— Често ли ходиш в семейното предприятие? — попита той.

— Когато бях малка, ходех в кабинета на баща ми и уж пишех на машината доклади и писма. Но вече не се интересувам толкова от това.

— Не искаш ли да поемеш нещата в свои ръце?

— На брат ми това му харесва. Аз обаче не виждам защо да се занимавам с бои и багрила, въпреки че семейството ми ги произвежда. Или още по-лошо: защо да се омъжвам за наследника на друг производител на бои, за да направим предприятието още по-голямо. Може би искам да правя друго. Може би имам изумителна тайна дарба, която трябва да развивам. Нищо чудно да разговаряш с един от най-добрите антрополози.

— А не с пианистка, която изнася концерти, така ли?

— Защо не и двете — сви тя рамене.

— Разбира се.

Креслото беше удобно, Ноеми харесваше и стаята. Тя се извърна да погледне акварелите с гъби.

— И тези там ли са твои?

— Да, рисувал съм ги преди няколко години. Не са много добри.

— Красиви са.

— Щом казваш — отвърна той с усмивка, явно беше горд.

Лицето му не беше красиво, дори бе някак несъразмерно.

Ноеми харесваше Уго Дуарте, защото той беше голям хубавец, тя си падаше по мъже със стил, които се обличаха добре и знаеха как да те очароват. Но ѝ допадаха и несъвършенството на Франсис, особнячествата му, това, че не беше плейбой и притежаваше ненатрапчив ум.

Той отново беше облечен в кадифеното сако, но нали беше в стаята си, се разхождаше бос и си беше сложил стара смачкана риза. Във вида му имаше нещо мило и съкровено.

Ноеми бе обзета от желанието да се наведе и да го целуне, от чувство, ярко, необуздано и пламенно, както когато искаш да запалиш клечка кибрит. Въпреки това се поколеба. Беше лесно да целунеш някого, когато от това не зависеше нищо, и по-трудно, когато целувката щеше да значи нещо. Ноеми не искаше да усложнява още повече нещата. Не искаше да си играе с Франсис.

— Не си дошла да хвалиш рисунките ми — изрече той, сякаш доловил колебанията ѝ.

Наистина не беше дошла за това. Ни най-малко. Ноеми се прокашля и поклати глава.

— Замислял ли си се някога, че къщата може да е обитавана от духове?

Франсис ѝ се усмихна едва-едва.

— Какви странни неща говориш!

— Със сигурност. Но си имам основателни причини да питам. Та замислял ли си се?

Настъпи мълчание. Франсис бръкна бавно в джобовете си и погледна килима под краката си. Свъси се.

— Няма да ти се присмивам, ако ми кажеш, че си виждал призраци — допълни Ноеми.

— Призраци не съществуват.

— А ако съществуват? Питал ли си се някога за това? Не ти говоря за омотани в чаршафи привидения, които влачат след себе си вериги. Преди време четох една книга за Тибет. Авторката ѝ Алегзандра Дейвид-Нийл твърди, че там хората могат да сътворяват духове. С волята си да направят така, че те да се появят. Как ли ги наричаше? Тулпа.

— Звучи като някакви небивалици.

— Разбира се. Но в университета „Дюк“ има един професор на име Дж. Б. Райн, който изучава парапсихологията. Например телепатията като разновидност на екстрасензорното възприятие.

— Какво всъщност ми казваш? — попита Франсис, в думите му се долавяше ужасна предпазливост.

— Казвам, че братовчедка ми може би е напълно с разсъдъка си. Може би в къщата има паранормални явления, които могат да бъдат обяснени съвсем логично. Още не знам как, това вероятно няма нищо общо с парапсихологията, но нали помниш онова старо словосъчетание: луд като шапкар.

— Пак не разбирам.

— Твърди се, че шапкарите са склонни да полудяват, но то е заради материалите, с които едно време са работели. Докато са правели филцовите шапки, са вдишвали от живачните изпарения. И сега човек трябва да внимава с тези неща. За да овладеем разпространението на мухъла, прибавяме към боите живак, но при определени условия човек може да се разболее от живачните изпарения. Всеки, който е стоял в дадена стая, може да изгуби разсъдъка си не за друго, а заради боята.

Най-неочаквано Франсис се изправи и я хвана за ръцете.

— Не казвай и дума повече — примоли се тихо.

Изрече го на испански. Откакто Ноеми беше дошла в къщата, говореха само на английски, тя не помнеше Франсис да е казал и една-едничка дума на испански. Не помнеше и да я е докосвал. И да го беше правил, беше непреднамерено. Сега обаче я държеше здраво за китките.

— И мен ли ме мислиш за луда като тези шапкари? — попита тя също на испански.

— Мили Боже, не. Мисля, че си си съвсем нормална и че си умна. Може би прекалено умна. Защо не ме послушаш? Наистина да ме послушаш? Тръгни си още днес. Още сега. Това място тук не е за теб.

— Какво знаеш, а не ми го казваш?

Франсис се взря в нея, без да я пуска.

— Ноеми, това, че няма призраци, не означава, че не те преследват. И че можеш да не се страхуваш. Прекалено безстрашна си. Баща ми беше същият и плати скъпо и прескъпо.

— Паднал е в урвата — уточни Ноеми. — Или има още нещо?

— Кой ти каза?

— Аз попитах първа.

Сърцето ѝ се вледени от уплаха. Франсис се отдръпна притеснено и беше неин ред да го хване за ръцете. За да го задържи намясто.

— Ще ми отговориш ли? — попита. — Има ли още нещо?

— Прекаляваше с пиенето и си счупи врата. Наистина падна в урвата. Толкова ли е наложително да го обсъждаме точно сега?

— Да. Защото явно не искаш да обсъждаш с мен нищо по никое време.

— Не е вярно. Казах ти предостатъчно, стига да си слушала внимателно — възрази Франсис и след като издърпа ръцете си, ги отпусна тъжно на раменете ѝ.

— Слушам.

Сякаш за да я опровергае, Франсис издаде звук като от тиха въздишка и тя си помисли, че сигурно ще ѝ заговори, но точно тогава в коридора се разнесе силен стон и Франсис се отдръпна.

Колко странна беше акустиката на това място! Ноеми се запита защо ли звуците се чуват толкова ясно.

— Чичо Хауард. Пак го боли — обясни смръщен Франсис, сякаш го беше заболяло него. — Едва ли ще издържи още дълго.

— Съжалявам. Сигурно ти е трудно.

— Нямаш представа. По-добре да умре.

Беше ужасно да го каже, но Ноеми си помисли, че вероятно не е никак лесно да живееш ден след ден в тази скърцаща къща с дъх на застояло и да стъпваш на пръсти, за да не притесняваш стареца. Какво ли негодувание избуяваше в едно младо сърце, на което са отказани всякаква любов и привързаност? Защото Ноеми не си представяше някой някога да е обичал Франсис. Не го бяха обичали нито чичо му, нито майка му. Дали Върджил е бил някога приятел с него? Дали двамата се споглеждаха предпазливо и споделяха колко са недоволни от живота си? Но макар и да носеше своята си болка, Върджил все пак беше излизал по широкия свят. Докато Франсис беше прикован към тази къща.

— Ей — каза Ноеми и се пресегна да го докосне по ръката.

— Помня как ме биеше с бастуна, когато бях малък — подхвана замислен Франсис през дрезгав шепот. — За да ме научел да съм силен, все това повтаряше. А аз си мислех: мили Боже, Рут е била права. Била е права. Само че не е успяла да го довърши. И няма смисъл човек да опитва, но тя е била права.

Той изглеждаше неописуемо нещастен и колкото и ужасни да бяха думите му, Ноеми изпита не ужас, а по-скоро съжаление и не трепна, продължи да го държи здраво за ръката. Не тя, а Франсис се извърна, отскубна се.

— Чичо Хауард е чудовище — каза ѝ. — Не се доверявай на Хауард, не се доверявай на Флорънс, не се доверявай на Върджил. А сега си върви. Жалко, че ми се налага да те отпращам толкова скоро, но нямам друг избор.

И двамата замълчаха. Франсис беше отпуснал глава и беше свел очи.

— Ако искаш, мога да поостана — предложи Ноеми.

Той я погледна и се усмихна едва-едва.

— Майка ми ще побеснее, ако те завари тук, а тя ще дойде всеки момент. Когато Хауард изпадне в такова състояние, майка ми иска всички да сме наблизо. Върви да спиш, Ноеми.

— Де да можех да заспя — въздъхна тя. — Но може да започна да броя овце. Как мислиш, дали ще помогне?

Ноеми прокара пръст по корицата на книгата най-отгоре на купчинката при креслото, на което седеше. Нямаше какво друго да каже, но не си тръгваше, просто протакаше с надеждата Франсис да сподели още нещо въпреки задръжките си, да отвори дума за призраците и тайнственото присъствие в къщата, което тя искаше да проучи, ала напразно.

Франсис хвана ръката ѝ, вдигна я от книгата и погледна Ноеми в лицето.

— Много те моля — прошепна. — Не те излъгах, когато казах, че ще дойдат да ме вземат.

Даде ѝ газената лампа и ѝ отвори вратата. Ноеми излезе в коридора.

Погледна през рамо, преди да завие зад ъгъла. Франсис още стоеше на прага и приличаше малко на призрак от сиянието на лампата и на свещите в стаята, от което русата му коса наподобяваше отвъден пламък. В прашните градчета в дълбоката провинция се мълвеше, че вещиците умеели да се превръщат в огнени кълбета и да отлитат надалеч. Така обясняваха блуждаещите огньове. Ноеми си спомни за тях, а също за златистата жена, която ѝ се беше присънила.

Загрузка...