Милионерша търси запознанство

След двадесетина минути ние излязохме от апартамента и потеглихме към Бедино, където живееше човекът, който ни се обади. Не чак толкова отдавна Бедино беше едно най-обикновено село, но преди няколко години то се оказа в пределите на града. Тук високите блокове съжителстваха с къщите, имаше езеро, брезова горичка и непроходима кал след дъжда. Този район предизвикваше непреодолима омраза у онези, които живееха тук, и страх у останалите граждани. Във всички обяви, които бяха свързани с търсене на жилища, задължително се посочваше: „Не приемаме предложения за Бедино.“

Много рядко бях идвала в този квартал и сега, докато гледах през прозореца на джипа, разбрах, че не съм изгубила нищо. В този момент районът ми бе интересен само по една причина — гробището беше на крачка оттук.

Намерихме бързо къщата. Улица „Съветска“, която бе изцяло застроена с къщи, започваше от новите блокове, свършваше до горичката и изглеждаше много живописно. Къщата с номер 11, която бе изградена от червени тухли и имаше резбован навес над площадката пред входната врата, много ми хареса, което обаче не бих казала за собственика й.

Спряхме пред портичката и аз позвъних, тъй като, слава богу, бутонът на звънеца бе до самата портичка. Залая куче, сетне мъжки глас заповяда: „Тихо!“, металната портичка се отвори и аз видях пред себе си един мъж. Първото, което установих, бе, че той изобщо не е някакъв престарял дядо. Дори може би още не бе навършил шестдесет години, макар че докато слушах гласа му по телефона, си представях някаква стогодишна развалина. Но в момента не това ме потресе. Мъжът беше дребен на ръст. Като казвам това, нямам предвид, че приличаше на джудже, а просто беше по-нисък от мен с няколко сантиметра. Ала тялото му изглеждаше като някакъв съвсем незабележим придатък към голямата му плешива глава. Плешивината му ме изуми. Тя беше лъщяща, конусообразна и приковаваше погледа до такава степен, че очите, носът и устните му направо оставаха незабележими.

— Здравейте! — поздрави мъжът. — За ковчега ли идвате?

— Точно така — кимна Стас, а аз продължих да стоя като побита, тъй като бях потресена от гледката, която се разкри пред мен.

— Вие ли сте госпожа Смородина? — обърна се мъжът към мен. — Носите ли паспорта си? Защото не ми се ще това да иде в чужди ръце…

Не биваше да споменава паспорта ми, защото на това място остра болка прониза моето сърце. Заради всички тези безумни произшествия бях забравила за него, а сега отново осъзнах, че съм лишена от документа си и тежко въздъхнах.

— Госпожа Смородина — отвърна сурово Стас — не си носи паспорта и изобщо няма защо да го прави, тъй като страната ни помни своите герои. Ако искате да получите хиляда рубли, трябва веднага да ни заведете при ковчега. Ако не искате — довиждане!

— Моля — предложи Плешивия и се отдръпна от вратата, но аз не бързах да се възползвам от гостоприемството му.

— Ами кучето?

— Вързано е с верига.

Огромната кавказка овчарка съсредоточено ни наблюдаваше. Плешивия тръгна към плевника, като пътьом ни обясняваше:

— Сложих го тук, под навеса, за всеки случай, току-виж — времето се развалило…

Навесът бе пристроен към плевнята и под него наистина се мъдреше един ковчег, поставен върху тухли. Бронзовата му табелка сияеше и общо взето — последното убежище имаше образцов вид.

— Като новичък е — прокара ръка по капака му и гордо заяви Плешивия. — Това е то дъбът… А как само е изработен! Но са изтръгнали болтовете му… За съжаление нямах време да го поправя.

Съжалението му бе искрено и изобщо се усещаше, че ковчегът на татко му бе легнал на сърцето. Ала въпросният ковчег подейства на Стас по съвършено различен начин. Той се навъси и немного любезно попита:

— Къде го намерихте?

— В горичката — отвърна Плешивия. — Отидох да разходя кучето там и изведнъж гледам — ковчег. Такава находка е малко необичайна, не мислите ли? Болтовете му — изтръгнати, а ковчегът — празен. За всеки случай пуснах кучето да надуши следите, но то не откри нищо. А след това видях табелката и се изправих пред избор. До нас вече бе стигнал слухът, че на гробището са разкопали някакъв гроб. Ужасно светотатство! Та затова трябва ше да реша дали да се обадя в милицията, или да се свържа с вдовицата. И реших, че ще е по-добре да направя второто.

— Има си хас — ченгетата няма да ви дадат пукната пара.

— Това не беше единственият ми аргумент — кимна Плешивия и отново йезуитски се усмихна. — Бихте ли ми дали хилядарката?

Стас му подаде парите, в продължение на тридесетина секунди Плешивия разглежда банкнотата на светлината, кимна в знак на задоволство и предложи:

— Вземете го.

Ние се спогледахме.

— Един момент — рече Стас, хвана ме за ръката и ме поведе под навеса. — Какво да правим? Ако не вземем този идиотски ковчег, възможността да го продаде на още някого е напълно реална, способен е на всичко… — Което си е право — така си беше, Плешивия имаше вид на изключително предприемчив човек. — Или ще се обади в милицията.

— Ами че аз също се канех да се обадя в милицията.

— Но той ще им каже, че е говорил с вдовицата. Сигурен съм, че ченгетата ще се заинтересуват от това.

— Но нали аз съм тази, която дойде да вземе ковчега…

— Точно така. И това ще ги заинтересува още повече, защото е сигурен знак, че знаеш къде се намира вдовицата.

— Ти какво предлагаш да направим?

— Ще трябва да вземем тази гадория.

— Изобщо не е гадория…

— Зная, зная. Това е последното убежище на татко и на всичкото отгоре е направено от истински дъб, че и табелка си има.

Плешивия ни гледаше напрегнато и се усмихваше. Стас отиде при него и му каза:

— Бихте ли ни помогнали да го натоварим в колата? Ще си платим естествено.

— С удоволствие! — откликна Плешивия. — Трябва да ви предупредя, че ковчегът е тежък. Аз здравата се поизпотих с него, докато го докарах от горичката с една ръчна количка, която сам съм си направил.

— Значи вече имате опит — зарадва се Стас.

Оказа се, че не е лесна работа да натоварим ковчега в джипа и изгубихме доста време с това занимание, а най-важното бе, че покрай нас се събра тълпа любопитни. С общи усилия се справихме със задачата, но това не ме накара да се почувствам кой знае колко щастлива.

— Някой ще ни наклепа в милицията — притеснявах се аз, докато се отдалечавахме от къщата.

— Да ни наклепа! — злобно отвърна Стас, който направо бе каталясал от пренасянето.

Въздъхнах тежко, но нашите изпитания не свършиха с това. Стигнахме до гаража и тогава се изправихме пред задачата да извадим ковчега от колата.

Стас не можеше да извика никого на помощ, най-вече защото вътре бе колата на Рита, пък и щеше да му се наложи да обясни някак желанието си да държи в своя гараж това дъбово чудо. Вкарахме джипа в гаража, заключихме вратата и се мъчихме в продължение на половин час, докато ковчегът най-сетне се озова на тезгяха. Стас го зави с покривалото на колата, но въпреки това продължаваше да бъде малко нервен. А аз искрено се зарадвах, когато излязохме на чист въздух.

И тогава се сетих, че сутринта трябваше да отидем при Олег Петрович Конюши, на чието име се водеше хондата, но пренасянето на ковчега ни отне много време и сега часовникът показваше 12:30, тъй че едва ли щяхме да заварим чевръстия алкохолик вкъщи. Ала Стас предложи да опитаме и ние се понесохме към казармата. Тя нищо не се бе променила от вчера насам и на мен ми хрумна една мисъл, която побързах да кажа на глас:

— А не е ли опасно да се срещаме с него?

— Не мисля, че е опасно — заяви Стас, който видимо се ободри, след като се избави от ковчега.

— Ами ако не повярва на приказките ни за хондата, която е ударила джипа ти?

— Толкова по-зле за него! — отвърна строго той. — Ако не иска да си поговори с нас, ще си говори с милицията.

„По-добре би било да си поговори с милицията“ — помислих си. Стас вече крачеше към входа, а аз тръгнах подире му. Щом се озовах в дългия коридор, в който цареше пълна тишина, реших, че напразно съм се притеснявала и че едва ли ще намерим Конюши вкъщи — и веднага се разстроих.

Стас почука силно на близката врата, като очевидно също не разчиташе на успех, но неочаквано иззад вратата се разнесе някакъв шум, а след това се потътриха и стъпки. За разлика от капката никотин, която можеше да убие кон, никой не си бе направил труда да изчисли какво би могло да причини едно алкохолно дихание. Но бях сигурна, че ако този мъж дъхнеше в муцуната на заек, без проблеми можеше да го убие. Аз бях доста по-едро същество от заека, но направо се олюлях върху краката си, когато той се обърна към мен.

— Леле, колко си зле! — изкриви физиономия Стас. — Веднага трябва да угасиш махмурлука си с нещо.

— Трябва ами! — горестно въздъхна мъжът. — Само че нямам с какво.

Стас измъкна от джоба си стотачка и я развя под носа на страдалеца.

— А ти какво искаш? — облиза се той.

Въпросът дали този мъж има хонда беше лишен от всякакъв смисъл и би прозвучал подигравателно, та явно по тази причина Стас попита:

— Имаш ли шофьорска книжка?

— Аз ли? — искрено се изненада мъжът. — Че за какъв дявол ми е шофьорска книжка? Никога не съм имал кола, нито някога ще имам. Освен ако не се окаже, че имам някой роднина в Америка. — Той се разхили, показвайки остатъците от зъбите си. Гледката бе в състояние да докара до инфаркт всеки стоматолог.

Стас леко побутна мъжа и влезе в стаята, а аз го последвах. Колкото и странно да звучи, стаята имаше напълно приличен вид и дори изглеждаше посвоему уютна. Впечатлението разваляше единствено масата с остатъци от гуляй по нея. Нещо мърдаше върху плота й, предположих, че е котка, приближих се — и рухнах в несвяст.

Припадъкът ми може и да не беше дълбок, но със сигурност бях изгубила съзнание, защото най-много от всичко на света се страхувам от плъхове. Вярно, до този момент ги бях виждала само на кино, ала сега гадината най-ненадейно бе застанала пред мен посред бял ден и… абе изобщо не бях подготвена за срещата с нея и затова се стоварих в ръцете на Стас. А той се оказа до мен в най-подходящия момент.

Стас също не хареса плъха и го чух как възкликна на висок глас, а после се изрази крайно неприлично, в смисъл нецензурно, но реших да не обръщам внимание на това, тъй като вече бях дошла в съзнание. Ужасно се изплаших да не би на Стас да му хрумне да ме сложи на дивана, но понеже той също не изпитваше симпатии към гризачите, взе правилното решение и ме понесе към колата. Мъжът развеселено се затича напред, отвори вратата и започна да разказва:

— При нас винаги е било тъмно като в пещ, а когато събориха къщите наоколо, всички плъхове направо се преселиха тук. Страшно нахални са станали. Веднъж на пияна глава заспах на пода, а те едва не ми прегризаха ушите, ето виж, честна дума… Иначе какво толкова — нека да си ходят насам-натам, ама нападат храната. В неделя така се стреснах, че от уплаха изпуснах една бутилка заради тези гадове, а вътре беше останало още малко за пиене.

Слушах го и се притеснявах, защото ако продължеше в този дух, рискувах да не се свестя напълно. Но в същия момент вратата на колата се захлопна, мъжът млъкна и аз отворих очи.

— Спасих те! — радостно ми съобщи Стас, а аз жално изхлипах.

— Ей! — разтревожи се мъжът, тъй като вероятно се изплаши, че ние веднага ще тръгнем и ще го оставим без мечтаната стотачка. — А защо дойдохте?

В този момент вече бях успяла окончателно да дойда на себе си, въздъхнах, погледнах към мъжа, а после — към Стас, след това се извърнах и с това дадох да се разбере, че смятам всички въпроси за безсмислени. Ала Стас реши да се презастрахова, но попита нещо доста по-различно от онова, което очаквах да чуя от него:

— На кого си дал паспорта си, за да регистрира колата си?

— На никого! — изненада се Конюши. — Веднъж си изгубих паспорта, но беше преди две години. Сетне направо се изтормозих, докато си извадя нов.

Това беше нещо, на което повярвах изцяло.

— А имаш ли един такъв познат… — Последва описание на младежа с хондата, в което аз внесох няколко корекции, тъй като го бях виждала, а Стас го описваше по чужди думи.

Мъжът първо помисли малко, после зададе уточняващи въпроси, сетне отново се замисли, изобщо отнесе се отговорно към задачата, но не можа да си спомни никого, който да прилича на описания човек. Накрая Конюши получи стотачката си и заситни към магазина, а Стас се въодушеви, макар че лично аз не виждах никакъв повод за това.

— Да вървим! — изкомандва той и седна зад волана.

— Къде? — полюбопитствах.

— Там, където се срещнахме с онзи тип за втори път. Ако ни провърви и се окаже, че живее в същия вход…

— А ако не ни провърви?

— Проблемите трябва да се решават в момента на възникването им.

След половин час спряхме до блока, който ни интересуваше. Мислех си, че се бях скрила от дъжда в първия вход, но Стас уверено ме поведе към втория. А тъй като тогава младежът се качи нагоре по стълбите, ние също се качихме там и започнахме да обикаляме апартаментите на втория етаж.

Късметът ни застигна още в първия апартамент. Вратата ни отвори дама на неопределена възраст с оранжеви коси, дълъг нос и пронизващ поглед. Щом ме видя, тя строго се смръщи, сетне премести поглед към Стас и лицето й видимо просветна.

— Здравейте! — каза напевно жената, сложи ръка на кръста си и кокетно се усмихна, като по този начин заприлича на самка на крокодил в любовен период.

— Здравейте! — възкликна Стас, сякаш цял живот с нетърпение бе очаквал срещата с тази оранжевокоса особа. — Търсим един младеж, който има хонда, той е идвал тук. Исках да кажа, че е идвал във вашия вход. — Говореше бързо, като не даваше възможност на дамата да се опомни, и завърши така: — Сестра ми си е забравила в колата му една чанта с документи. Може да има неприятности в службата си.

На това място се досетих, че трябва да вляза в ролята на сестрата, и вяло се усмихнах. Мадам се облегна на рамката на вратата и се замисли.

— Не зная — натъжено заяви тя след около минута. — На два пъти видях една светла кола пред входа, но дали беше хонда или не… не ги разпознавам кой знае колко. От съседите само Сидорови имат кола — един запорожец, преди няколко дни се повреди. Може някой да е идвал при Вера, която живее отсреща. Или да е бил квартирантът на Сергеевни. Сигурно е бил той… Елате с мен! — изкомандва ни тя. — Сергеевна си е вкъщи, преди около четиридесет минути видях през прозореца, че се прибира.

Мадам решително се отправи към съседната врата, а ние тръгнахме след нея. Отвори ни жена на около петдесет години.

— Здрасти! — поздрави я оранжевокосата. — Квартирантът ти вкъщи ли си е?

— Премести се — горестно съобщи домакинята и попита, отправяйки въпроса си към нас: — Да не би да търсите квартира?

— Търсят твоя квартирант, момичето си е забравило някакви неща в колата му.

— Кога се премести? — попита Стас.

— Вчера. Обади ми се, дойде при мен в работата ми и ми върна ключовете. Толкова добро момче беше, никакви грижи не ми създаваше. Ама взе, че се премести.

— А къде се премести? — попита отново Стас.

— В Абкан — ощастливи го с отговора си тя. — Той е оттам, а тук беше дошъл по някаква работа.

— Дълго ли живя при вас?

— Половин година. Никакви грижи не ми създаваше…

— А знаете ли адреса му в Абкан?

Погледнах със съмнение Стас, тъй като нямах никакво намерение да ходя в някакъв си Абкан. Всъщност ако това можеше да помогне на Рита…

— Адресната му регистрация е тукашна — каза жената. — Един негов приятел го беше записал в общежитие, но той не искаше да живее там и беше прав — защо трябва да се мъчи, след като има пари да си наеме квартира?

— Трябва ни адресът му, нали разбирате, тези документи са много важни за фирмата…

— Влезте — кимна Сергеевна, — всичко съм си записала, ей сега ще ви кажа.

Влязохме в апартамента. Жената явно чистеше, защото насред стаята имаше прахосмукачка, а до вратата — кофа за боклук. Изведнъж Стас клекна пред кофата и съсредоточено започна да разглежда нещо в нея. Това негово поведение предизвика паника у мен. В същото време домакинята извади един лист от чантата си и го протегна към мен, тъй като Стас беше много зает с кофата за боклук.

Ако можеше да се вярва на написаното върху листа, то квартирантът бе нашият весел борец с гризачите — Олег Петрович Конюши, на когото между другото принадлежеше и хондата. Върнах листа с кисела физиономия, а Стас прекъсна наблюденията си над боклука, изправи се и внезапно попита:

— А какво е станало със стената ви? — И кимна по посока на банята, чиято врата бе широко отворена.

— Ами започнах да чистя, закачих с нещо плочката и тя отхвръкна. Добре че поне не се счупи.

Стас отиде в банята и отново клекна, но този път пред стената, и дори надникна в дупката, която се бе образувала, а сетне бръкна с ръка в нея.

— Дребна работа — каза оптимистично, — може да се оправи за петнадесет минути, блокът е стар и стената малко се е изронила.

— Тук скоро и таванът ще падне на главите ни — намеси се оранжевокосата мадам. — Блокът е на шестдесет години и никога не е виждал ремонт.

— А къде работеше вашият квартирант? — върна се Стас към темата, която ме интересуваше далеч повече от капиталния ремонт.

— Ох, забравих как беше, хем ми го каза… нещо, свързано с нефта, в някаква фирма. Частна.

— Няма начин да не е частна — изтърси Стас. — А не ви ли остави телефонния си номер?

— Не — поклати глава домакинята. — Момчето направо беше златно. На всяко първо число сам ми даваше парите за месец напред, съседите не се оплакваха от него, може да се каже, че дори не го виждаха. Ей на, Михайловна от седми апартамент знае всичко за всички наоколо, а твоя, вика, дори нито веднъж не съм го забелязала. Беше кротък, не пиеше, пазеше чисто в апартамента. А пък сега има да търся квартиранти и изобщо не се знае какви ще намеря.

Съседките навлязоха в тази тема, а ние ненатрапчиво се сбогувахме и скоро след това се качихме в колата. Аз бях разстроена, а Стас продължаваше да излъчва оптимизъм и това ме подразни.

— Нищо не разбирам! — заявих сърдито, но забележката ми се отнасяше по-скоро към настроението на Стас, отколкото към състоянието на нашите работи.

— Маня, той го е направил — заяви Стас и се усмихна, широко, показвайки ослепителните си зъби. — Сигурен съм, че сме на прав път. Той го е направил.

— Кой какво е направил? — напрегнах се аз.

— Той е убиецът. За какъв дявол нормален човек ще иде, да регистрира собствената си кола на чуждо име и ще си вземе квартира под наем с краден паспорт?

— Че защо пък да е бил краден? — В този момент ми хрумна една доста по-различна идея: — Стас, трябва да се върнем в онзи развъдник на плъхове и да притиснем здравата Конюши, за да разберем при какви обстоятелства е изгубил паспорта си. Току-виж, спомнил си за онзи младеж. Всъщност какъв смисъл има, щом той си е заминал за Абакан. Това далеч ли е?

— Кое?

— Абакан.

— Много далеч. На другия край на света, дори нямам представа на кой точно. Маня, слънчице мое, казвам ти, че сме на прав път. Този тип е убиецът.

— Хубаво би било, ако е така. Исках да кажа, че е хубаво, в смисъл че е добре за Рита. Значи мислиш, че той е убил Сева, така ли?

— Почти съм сигурен в това. Самата ти каза, че се е движил с колата си след Сева.

— Да, но не съм го видяла да влиза в блока, пък и времето не съвпада…

— Маня, в банята му имаше тайник, а в кофата за боклук беше изхвърлен омаслен парцал. Вероятно оръжието е било увито в него.

— Сева беше убит с бейзболна бухалка — припомних му.

— Това не е важно. Младежът е професионален килър, разбираш ли? Квартирата и колата са следи, които не водят доникъде.

— А ти от какво си толкова доволен? — учудих се аз. — Следите наистина не водят доникъде, а ние трябва да спасим Рита. При това положение какво можем да разкажем на милицията — че един час преди убийството сме видели някакъв младеж, който е невъзможно да бъде открит, така ли?

— В състояние ли си поне да ме изслушаш? — възмути се Стас. — Без да ме прекъсваш. Опитвам се да се съсредоточа и ми се ще…

— Добре — кимнах бързешком.

— Значи нещата стоят по следния начин: нека възприемем като аксиома факта, че младежът е килър и е убил Сева. Ти го срещаш в онзи блок и той бързо-бързо изчезва оттам. Защо?

— Откъде да зная?

— Ти си го познала, и той също те е познал. Виждали сте се и преди и той го знае.

— Искаш да кажеш, че след като ме е срещнал за втори път, е предпочел да се презастрахова, така ли?

Стас отвори уста, но не ми отговори веднага:

— Може и така да е. Но аз имам друга версия. Вие не случайно сте се срещнали в блока на Слава.

— Искаш да кажеш, че…

— Слава си е налягал парцалите вкъщи… Искаш ли вода?

— Да, благодаря — отвърнах, преглъщайки.

— Извинявай, че изпадам в подробности, но те са важни. И тъй, той доста дълго време си е налягал парцалите вкъщи. Ти на няколко пъти си ходила там…

— Защо ми разказваш тези неща? Много добре помня как стана всичко.

— Та тъй, напълно възможно е ти да си се срещнала на стълбището с убиеца, който тъкмо е отивал при Слава. Ченгетата по-добре се ориентират в тези работи и имат възможност доста точно да установят часа на убийството.

— Но защо е трябвало да убива Слава? — недоумявах аз.

— А Слава кого е утрепал предишния ден? Точно така… и онези свирепи момчета са жадували мъст. И ето че…

— А как са успели да открият Слава? И не разбирам какво общо има с това Сева.

— Ако онзи тип, когото търсим, е килър, значи между двете убийства няма връзка. Той просто е изпълнявал заповеди — и толкоз. Но твоето поведение го е стреснало и затова си е обрал крушите. По дяволите, а взривът в апартамента? Не всеки може да сложи взривно устройство в леглото ти. И какво излиза — че е искал да убие теб, така ли? Заради това, че сте се срещнали в онзи вход? Но нали по това време Сева е бил жив?

— Че как ме е открил? — изплаших се.

— Може да те е проследил…

— Ами че аз от половин година не съм се появявала в онзи апартамент, каква работа бих могла да имам там? Просто се водя, че живея на този адрес… — На това място двамата се спогледахме и едновременно издадохме горестен стон заедно със заветната дума:

— Паспортът… Разбира се, паспортът! — изсумтя Стас. — На ти сега една адресна регистрация. Откъде иначе би могъл да знае, че ти не живееш там? Вмъкнал се е в апартамента, сложил е бомбата и… Слава богу, че не си била там. Мъчно ми е за апартамента ти, но ти си ми по-мила и по-скъпа…

— А как се е озовал при него моят паспорт? — намръщих се. Аз също си бях по-мила и по-скъпа от апартамента и мисълта, че наоколо броди някакъв психар, който е обзет от натрапчивата идея да ме претрепе и убие, изобщо не ме караше да се чувствам щастлива.

— Срещнала си го в блока на Слава и е логично да се предположи, че те са се познавали и че обирът на кафенето…

— Искаш да кажеш, че убиецът е въпросният Юра, така ли?

— Прекрасна версия! — кимна Стас. — Но само ако съм в състояние да допусна, че на един килър ще му хрумне да обира кафене в компанията на някакъв си алкохолик… Само че подобно предположение по-скоро прилича на делириум. Което означава, че е по-логично да предположим, че господата от обкръжението на убития са се добрали по някакъв начин до Юра, а чрез него са стигнали и до Слава и тези двамата скоропостижно са ритнали камбаната. Сигурен съм, че Юра лежи в някоя морга, а може би трупът му дори още не е намерен, но това не е важно. Важното е, че вещественото доказателство от обира — твоята чанта с паспорта ти в нея — се е озовало в ръцете на килъра. А след като той те е видял у Слава…

— Да не би името ми да е написано на челото ми? — възмутих се искрено.

— Не ме прекъсвай! Може самият Слава да му е казал, че си ходила при него.

— Откъде-накъде ще му го казва?

— Не зная. Може килърът да е чул, че вратата му се отваря и затваря и да е попитал: „Кой беше при теб?“

— Смяташ, че са си говорили приятелски, така ли? — попитах иронично.

— Може и да не е било приятелски. По-важното е, че килърът е решил, че ти си опасна и се е възползвал от паспорта ти.

— Нещо не се връзва — рекох след кратък размисъл.

— Всичко звучи прекрасно, освен две неща: защо килърът е решил да остави улики в апартамента на Слава и по този начин да демонстрира, че той има пряко отношение към убийството? И освен това — пистолетът. Слава твърдеше, че оръжието им е било играчка, но пистолетът най-ненадейно е гръмнал.

— Искаш да кажеш, че някой е сменил пистолета, така ли? Сменил е играчката с истинско оръжие?

Само свих рамене, а Стас се подсмихна:

— Трябва да си пълен глупак, за да не различиш…

— Аз със сигурност не бих могла да ги различа — отбелязах, а Стас се навъси:

— Ти си жена.

— Какво от това?

— Ами това, че не си ходила в казармата.

— Юра също може да не е ходил в казармата.

Продължихме да се препираме на тази тема още малко, докато Стас не си спомни, че имаме среща с неговия познат, който ни бе обещал да хвърли светлина върху онова, с което се бе занимавал Сева. С други думи надявахме се да изясним каква би могла да е причината, заради която са го убили.

В продължение на няколко минути Стас се опитваше да се обади на някого по телефона, докато не откри следите на своя приятел, след което ние се понесохме презглава нанякъде — нещо, с което, честно казано, вече бях успяла да свикна. Срещата ни бе определена в един фитнесклуб. Намираше се срещу някаква градинка, а до него се издигаха сградата на районната администрация и една банка. Клубът изглеждаше доста внушително, на фасадата му се мъдреше табела с надпис Фитнесклуб, а малко по-долу висеше бележка: Достъп — само с клубни карти.

— Ще те почакам тук — обявих аз, щом влязохме в охраняемия паркинг.

— Защо? — изненада се Стас.

— Кой е този тип, с когото се каниш да се срещнеш?

— Едно много симпатично момче, което си пада по брюнетки. Няма да имаш никакви проблеми с него, тъй като си блондинка.

— А с какво се занимава? — продължих да се заяждам.

— И той самият не знае със сигурност с какво се занимава. Добре, чакай ме тук. Макар че е глупаво. Щом не искаш да се срещнеш с моя познат, можеш да отидеш в бара или в залата за тренировки, току-виж — там ти харесало?

— Няма да ми хареса! — отсякох строго. — Мразя физкултурата.

— Защо я мразиш? — прояви жив интерес Стас.

— В осми клас ни караха да прескачаме коза.

— Всички сме прескачали коза.

— Точно така. Само че можеш ли да се сетиш какво се случи с мен?

— Сигурно си я яхнала — радостно прихна той.

— Естествено. Разтегнах си сухожилието. И оттогава словосъчетанието физкултура и спорт събужда у мен остра ненавист.

— Страхотна история!

— Има си хас! Но все пак от всичко това имаше и един положителен резултат. Баща ми се оплака на директора на училището и аз бях освободена от физическо до завършването си.

Охраната, която от известно време ни наблюдаваше с недоумение, се раздвижи или по-точно — раздвижи се един от охранителите и тръгна към нас със сатанинска усмивка. Не мога да кажа от какво, но се изплаших и изскочих от колата. Щеше да е глупаво отново да вляза в нея и затова поех след Стас към клуба.

Причината за неподозираната ми антипатия към клубния живот изобщо не се коренеше в моята омраза към спорта, макар че тя също имаше значение. Просто събрах накуп онова, което бях научила от безбройните разговори и посещението на двойката Вася + Вадим, и здравият ми разум прецени, че може би не си струва да се навирам в устата на лъва, още повече че никой не ме принуждаваше да го правя. Но в този момент си спомних за страдащата Рита и ме досрамя от самата мен.

Стас ми направи път да мина пред него и ние се озовахме в огромен вестибюл, където дежуряха двама млади мъже. Сетих се, че би трябвало да съм притежател на клубна карта, с каквато не разполагах, и се оклюмах, понеже като нищо можеха да ни изхвърлят оттук. Двамата младежи ни поздравиха едновременно, а единият дори подлизурски каза:

— Добър ден, Станислав Генадиевич.

И в този момент аз погледнах с други очи своя придружител. В смисъл че продължих да гледам на него по същия начин, ала в главата ми се роди една мрачна мисъл: „Какво всъщност зная за този тип? Нищо — освен името му. Спомена ми нещо за някаква фирма и за някакви бензиностанции, но тъй като изобщо не съм ги виждала, остава ми само да вярвам на думите му. А съдейки по всичко, на него нищо не му коства и да излъже.“

В това време Стас извади мобилния си телефон и започна да се обажда на някого, като уверено вървеше по посока на бара. Разговорът му бе кратък, а ние вече бяхме подминали поредната стъклена врата и се бяхме озовали в уютно помещение без прозорци, чийто интериор бе издържан в японски стил. Към нас се втурна облечено в червени дрехи момиче и ни поведе към дъното на залата, където се настанихме удобно.

Приятелят на Стас се появи след пет минути. Беше среден на ръст, с яко телосложение, а главата върху дебелия му врат изглеждаше несъразмерно малка за торса. Ала погледът му в никакъв случай не можеше да бъде наречен тъп, в него се четеше пъргав ум и дори известно лукавство, които, трябва да призная, ме изненадаха, защото сляпо вярвах на народната мъдрост: „Който има сила, няма акъл.“ Значи този младеж бе изключение от правилото.

Мъжете се поздравиха. Стас ни запозна — младежът се казваше Денис, — той седна срещу нас и отдели половин минута, за да ме разгледа.

— Това ли е приятелката ти? — попита накрая и разтегли уста до ушите си.

— Това е годеницата ми — без да му мигне окото, излъга Стас.

— Решил си да се жениш, така ли? — изненада се Денис, погледна ме отново и обяви: — Жалко.

— Защо да е жалко? — повдигна вежди придружителят ми.

— Аз също бих се оженил за нея. Върви им на някои хора…

— Всеки момент мога да се откажа от брака с него — ощастливих го аз. — Според мен той още не е готов за семеен живот.

— Готов съм — обади се Стас, но младежът кимна в знак на съгласие.

— В тази работа не бива да се бърза. Вгледай се в него по-внимателно, помисли. Между нас да си остане, но наоколо има и по-хубави момчета.

— За всеки случай да ти кажа — изсумтя Стас. — Този тип е женен и има две деца. От третия си брак.

— Значи тъкмо е време да се ожени за четвърти път и да се укроти.

И двамата се разсмяха, а аз въздъхнах. В наше време беше толкова трудно да намериш достоен спътник в живота, който да бъде богат, умен, красив, че и да не кръшка. Явно тъй и щях да си умра стара мома.

Когато им писна да се хилят, те изпиха по чаша минерална вода — аз си бях поръчала кафе — и преминаха към сериозните проблеми.

— Защо изведнъж си се заинтересувал от Сева? — попита Денис.

— Мащехата на Маня…

— Зная — махна с ръка той. — Да не би да си решил да откриеш килъра? Няма смисъл. Ченгетата ще тикнат жената в затвора за пет години и всички ще бъдат доволни.

— А защо мислите, че това е работа на килър? — най нахално се намесих аз.

Денис и Стас се спогледаха.

— Добре де — изсмя се Денис — тук няма никакви страшни тайни, тъй че ще говорим откровено. Аз съм сигурен, че жената — не зная как се казва мащехата ти — не е убила Сева. Вчера се позаинтересувах от тази история, понеже Стас ме помоли да го направя. И мога да ви кажа следното: Павлик не си пада по наркотиците, ти знаеш това… — При тези думи Стас изкриви физиономия, сякаш го бе заболял зъб. — Не си пада по тях — повтори Денис — Но… обстоятелствата го принуждават да си затваря очите пред някои неща. Знаеш също и това. А сега ще ти кажа онова, което вероятно не знаеш. Сева беше някакъв далечен роднина на нашия Павлик. Но напоследък те се сприятелиха до такава степен, че вече минаваха за близки хора. Направо за родни братя. Сева смяташе търговията с наркотици за много изгоден бизнес и активно пропагандираше тази своя идея. Тя не хвърли във възторг нашите хора, най-вече защото никой няма нужда от неприятности, а те няма как да не възникнат. Но въпреки всичко Павлик вече не смяташе тази идея за налудничава, което според мен бе плод на старанията на Сева. Самият Сева работеше директно с Артур. Сигурен съм, че това име ти е известно, но, разбира се, вършеха нещата на дребно, защото Рижия никога не би му позволил да се разгърне истински. Сева имаше нужда от подкрепата на Павлик, а Павлик не бързаше да му я окаже, тъй като много добре знаеше как се отнася бандата към всякакви нововъведения. Сред нашите има много хора като теб, които направо откачат, когато стане дума за това… Тъй че, казано с две думи, Сева вършеше разни неща на дребно и чакаше Павлик да узрее. И най-неочаквано щастието ги споходи: някакви малоумници ограбиха някакво кафене и застреляха Рижия. Това беше точно от онези случаи, които с пълно право могат да бъдат наречени дар от Бога. Сева се сдоби с шанса яко да стъпи на краката си. Но най-ненадейно умря.

— Кой има полза от това? — попита Стас. Денис разпери ръце:

— Много хора. Например аз. Аз съм от онези, които винаги са били против идеите на Сева.

— Сериозно те питам — обиди се Стас.

— Ами сериозно ти отговарям. Аз например по това време никак не се харесвах на Артур. Те имаха делово споразумение с Рижия, но нашият Павлик не е Рижия и сътрудничеството с него би могло да не се стори чак толкова привлекателно за Артур.

— Да не би момчетата на Рижия да са решили да го очистят?

— Едва ли — поклати глава Денис. — Сред тях няма човек, който би могъл да изкомандва останалите. Там всеки работи за себе си.

— Напоследък Сева нямал никакви пари. Постоянно вземал назаем.

— Чух за това — кимна Денис. — Павлик беше изненадан от тази работа, тъй като той не бе искал пари от него, макар че му е било най-лесно да постъпи точно така. Полюбопитствах със задна дата и разбрах, че Сева не е платил на Артур за последната партида. Впрочем той е много ядосан от това, тъй като парите никак не са малко.

— Вие твърдите, че Артур би могъл да има интерес от смъртта на Сева — намесих се аз, предизвиквайки изненадата на мъжете. — А в такъв случай дали той не би могъл…

— По-логично е първо да си вземе парите. А после…

— А ако просто е използвал това като предлог? — Стас се засмя, а Денис се изхили. Аз се почувствах като пълна глупачка, но не за дълго. — Размяната на стока и пари не става ли веднага? — попитах решително.

— Ами… не съм специалист по тези въпроси — изсумтя Денис. — Може да става по различен начин. Например Сева може да е вземал стоката само за да я пласира. Вземаш определено количество и го раздаваш на търговците на дребно по нощните клубове, после събираш парите и си получаваш процента. Сева не беше сериозен човек в бизнеса, макар че много му се искаше да минава за такъв. Но без Павлик нямаше никакъв шанс. Почти съм сигурен, че не е бил нищо повече от куриер на Артур.

— Куриер ли? — не разбрах аз.

— Аха. Въпросното междинно звено. С малък процент.

— Значи куриер — повторих и погледнах към Стас, тъй като почувствах нещо като озарение.

Но в този момент Денис отново заговори и озарението ме напусна.

— Маня, пред теб ли убиха Рижия в кафенето?

— Да — кимнах аз. — Дори ме взеха за заложник.

— Ченгетата не успяха да изровят нищо смислено — и жалко! Павлик искаше да разбере кой от нашите хора е толкова чевръст. А смъртта на Сева го натъжи. Мисля, че той с лекота ще преживее загубата на своя роднина, но тук намирисва на липса на уважение, а това вече е въпрос на чест. Затова, приятели мои, ако имате нужда от помощ, можете смело да разчитате на нея.

— При мен дойдоха двама души, които ме разпитваха за смъртта на Рижия — отбелязах. Денис кимна, но аз тъй и не разбрах как да тълкувам жеста му и дали той просто се съгласи с думите ми, или е знаел за онова посещение. — Вася и Вадим — добавих, — двама много сериозни млади мъже.

— Точно така е — подсмихна се Денис.

— Да не би да са натоварени с поръчението да проучат цялата тази работа? — намеси се Стас.

— Едва ли тези момчета са годни да направят това, по-скоро те са видимото доказателство, че Павлик е решил да въведе ред в своята територия. Макар че те може и да извадят късмет… Самият Павлик изобщо не крие, че много иска да си разчисти сметките за двете убийства, които станаха в неговия район. Той дори определи награда за главите на онези малоумници.

— Кои малоумници? — обърках се аз.

— Онези двамата, които пречукаха Рижия. Е, и убиецът на Сева също много го интересува.

— И какво успяхме да научим? — ядосвах се аз, когато вече бях седнала до Стас в колата. — Сева е търгувал с наркотици, дължал е много пари на някакъв си Артур и би могъл да бъде убит от кого ли не. А в задачата се пита как бихме могли да намерим този тип.

— Ще го намерим — отвърна Стас, но не успя да ме убеди.

— Ще го намерим — повторих презрително. — Много се съмнявам в това.

— Напразно се съмняваш. Страшно много напреднахме само за едно денонощие.

— Но ти сам каза, че ако Сева е бил убит от килър, никога няма да открием кой е бил той.

— Вземам думите си назад. Щом с тази работа са се заели нашите мафиоти, има голяма вероятност да го открият. Денис ни обеща подкрепа и това звучи обнадеждаващо, не мислиш ли?

Само свих рамене. В това време Стас спря пред един търговски център и аз полюбопитствах:

— Какво ще купуваш тук?

— Обувки. Няма ли да ги купим най-сетне? Сърцето ми се къса, като се сетя за тях.

По принцип трябваше да изпитам възхищение от такъв късмет. На вас често ли ви се е случвало да срещнете мъж, чието сърце се къса за обувките ви? Лично на мен това ми се случваше за пръв път. Но вместо възторг, изпитах нещо като подозрителност. Всеки път, щом погледнех към Стас, кой знае защо, струваше ми се, че ме водят за носа. И сега отново му хвърлих един пълен с недоверие поглед. А той втренчи в мен кристално чистите си очи, които преливаха от щастие, примесено с детинска неподправеност. И аз покорно се потътрих подире му.

Смело мога да кажа, че ми провървя. Новите доставки пълнеха очите и дори малко се развълнувах, тъй като ми се искаше да изкупя целия щанд. Наложи ми се дълго да избирам и аз с огромна радост се отдадох на това занимание. Дори и вече горчиво да съжаляваше, че ме е довел тук, Стас по никакъв начин не го показа. Той се настани в едно кресло в ъгъла и търпеливо ме зачака, като от време на време се прозяваше, ала щом погледите ни се срещнеха, Стас пламваше от ентусиазъм и разпалено повтаряше:

— Прекрасно, изумително, никога не съм виждал нещо по-съвършено!

След като здравата се измъчих, аз заделих три чифта обувки, за да ги премеря още веднъж и да избера един от тях. Честно казано, толкова се увлякох на заключителния етап, че направо забравих за Стас. Затова когато той най-неочаквано се появи зад гърба ми и сграбчи трите кутии с думите: „Вземаме ги“, първата ми мисъл беше: „Тоя пък какво иска?“ Но след това се изпълних с благодарност и дори с нежност. И погледнах на него по някакъв по-особен начин. Хванах го под ръка, притиснах глава до рамото му, тъй като не знаех по какъв друг начин мога да изразя чувствата си, и дори не се опитах да открия ирония в думите му, когато той отбеляза:

— Изумителна жена си. Сигурен съм, че много малко хора са в състояние да си изберат обувки само за някакви си три часа и двадесет и пет минути.

— Скучно ли ти стана? — попитах възможно най-затрогващо.

— Какво говориш? Гледката бе завладяваща. Ти беше възхитителна, очите ти пламтяха, лицето ти се одухотвори… Жалко, че не съм обувка, защото никога не си ме поглеждала по този начин.

— Подиграваш ми се — отбелязах, тъй като заподозрях нещо лошо в думите му.

— Нищо подобно. Впрочем очите ти продължават да светят и ти все още ме държиш под ръка. Може да се смята, че все пак съм закачил нещо от обувките.

— Идеята беше твоя — напомних му и измъкнах ръката си.

— Моя беше. И съм готов всеки ден да посвещавам по три часа на различни покупки. Ще изпия една кофа валериан и ще мога да понеса всичко това с лекота. Пътят към сърцето на жената минава през магазина.

— Вече съжалявам, че се съгласих да дойда с теб — обявих мрачно, макар че изобщо не съжалявах.

Много скоро се озовахме вкъщи, имам предвид — в апартамента на Стас. Рита дремеше пред телевизора, а нас ни очакваше разкошна вечеря. Стас започна да опитва от чиниите, заради което Рита го плесна през ръцете:

— Не можеш ли да почакаш две минути, докато притопля кокошката? Нямах представа кога ще си дойдете.

В този момент Рита забеляза пакетите, аз започнах да меря обувките, а тя изпадна във възторг. С нея носехме различен номер, тъй че не се притеснявах от възторга й. Преценихме коя от дрехите ми може да се носи с един или друг чифт, съжалихме, че обувките не са в комплект с чанти и стигнахме до извода, че към едните от тях, чийто цвят така и не успяхме да определим, ще е много трудно да се избере чанта.

— Но за сметка на това животът ви се изпълни със смисъл — рече Стас и ние най-сетне си спомнихме, че той е в стаята. Стас седеше край масата и довършваше салатата.

— Какво правиш? — извика Рита.

— Ям. Изключих кокошката преди час.

— Апетитът ти ще пострада… Този навик да се лапа от масата, преди да си седнал да се храниш, е ужасен… Ето докъде стига човек, когато живее без женска грижа — това е прекият път към язва на стомаха.

— Не съм претенциозен — заяви Стас и лъчезарно се усмихна.

Макар да обяви, че не е претенциозен, той се нахрани много добре и най-вече — с апетит. По лицето му се появи нещо, което напомняше блаженство, но Рита развали всеобщата ни радост, като зададе въпроса:

— Какво успяхте да научите?

Спогледахме се. Стас започна да излага събитията, аз се отдадох на въздишки, а Рита ставаше все по-мрачна и по-мрачна — като черен облак.

— Намерете го! — заяви тя, когато Стас завърши разказа си. — Няма дълго да издържа на това заточение. Пропуснах деня си за масаж, нещо вече хрущи в гърба ми, усещам го. И изобщо имам нужда от чист въздух, не мога да стоя, затворена между четири стени, а освен това телефонът ти непрекъснато звъни и ме плаши. Вече съм на ръба на истерията.

Хвърлих се към Рита, за да я утеша, поплакахме си взаимно на раменете, а аз се изпълних с кураж и предложих:

— Трябва да отидем в милицията.

— Аз ли? — изплаши се Рита.

— Не, аз. Трябва да им разкажа за онзи тип. Те ще го намерят по-бързо, отколкото можем да се справим с това ние. В крайна сметка те са милиция и просто са длъжни да го търсят.

— Аз не бих избързвал да правя това — въздъхна Стас. — Нашият разказ няма да предизвика кой знае какъв ентусиазъм у тях. Изведнъж се появява някакъв съмнителен тип, когото на това отгоре трябва да търсят, и то при положение че си имат готов заподозрян. Ако разполагахме с нещо по-конкретно…

— Няма нищо по-конкретно от това, което знаем.

— За теб може да няма, но за тях има. Ала за сметка на това нашият тандем може да ги наведе на интересни мисли и е твърде вероятно те да се изтърсят тук със заповед за обиск и всички ние да се сдобием с куп неприятности.

— Имам клаустрофобия — напомни ни Рита.

— Зная това — кимна Стас.

Въздъхнахме дружно и замълчахме, тъй като доброто ни настроение безвъзвратно отлетя.

Някъде след около половин час Рита помоли:

— Маня, иди до нас и ми донеси някои неща. Щом ми е съдено да бъда в заточение… няма да имам нужда, да речем, от вечерна рокля, но бельо ми е жизненонеобходимо. А също и пижама, пантофи и…

— Добре — съгласих се с готовност, а Стас се навъси:

— Вземи само най-необходимото. Ако някой любопитко те види с куфар… Не забравяй, че милицията издирва Рита.

По-добре да не го бе споменавал. Рита отново се разрева, а на мен ми стана мъчно за нея. И по тази причина веднага започнах да се приготвям да отида до вкъщи. Стас поиска да ме придружи.