Милионерша търси запознанство

В крайна сметка тръгнахме към дома му. Блокът с около двадесетина апартамента изглеждаше внушително и разполагаше със зимна градина и прочие постижения на цивилизацията. Рита си мечтаеше за апартамент в такъв блок, но татко каза, че няма защо да се набиваме на очи и вместо това купи три апартамента на един етаж от фонда на старото жилищно строителство и изпосъбори вътрешните стени, в резултат на което се получи… нещо абсолютно невъобразимо. Това не беше мое мнение, а на Рита, аз си харесвах моята стая, а пък останалото…

Във входа зад стъклена преграда седеше някакъв младеж и четеше книга. Стас му кимна, а той го поздрави на висок глас и се вторачи в мен.

— Откраднали й обувките — съобщи му Стас, — както си била в автобуса. Представяш ли си? И се наложи да я спасявам.

Слава богу, асансьорът дойде и ние се качихме на втория етаж. Апартаментът беше голям и скъп, но собственикът му явно не знаеше какво да прави с него. Що-годе обзаведена беше единствено кухнята. В хола имаше огромен прозорец, покрит с щори, бял килим, син диван, два фотьойла и домашно кино и всичко това беше разположено на площ от около двадесет квадратни метра, а останалите тридесет бяха абсолютно празни, ако не се броеше прахът, с който бяха покрити.

— Отдавна ли живееш тук? — попитах, докато се настанявах във фотьойла.

— От половин година. Все не мога да намеря време да се заема с мебелите. Ще ми помогнеш ли?

— В какъв смисъл?

— Ами да се разходим по магазините — жените повече разбират от тези неща. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Имам предвид — чай или кафе.

— Няма нужда. Не се безпокой.

— Жалко, че седна във фотьойла.

— Защо? Има ли му нещо?

— Не. Просто ако беше седнала на дивана, щях да седна до теб.

— Нали обеща да не ми досаждаш!

— Че аз дори не се и опитвам. Не искаш ли да се преместиш?

— Вече съжалявам, че се съгласих да дойда тук.

Той направи обидена физиономия и се изниза в кухнята, откъдето се появи след десетина минути със сервирана масичка на колелца.

— Както виждаш, нося само чай. Понеже съм гостоприемен домакин и просто съм длъжен да те почерпя.

— Добре — съгласих се и ние изпихме по чаша чай.

— Хайде да се опознаем по-добре!

— Защо? — попитах, предчувствайки някаква клопка.

— А защо хората се опознават? За да се познават помежду си.

— Добре — кимнах. — Разкажи ми за себе си.

— Ами аз вече ти разказах всичко.

— Нищо подобно. С какво се занимаваш?

— Ами с нищо особено… с всичко по малко. — Аз огледах с недоверие стаята, а Стас се засмя: — Имам фирма. Две бензиностанции, това-онова… Нищо интересно. А ти учиш или работиш?

— Завърших института и си търся работа.

— Отдавна ли?

— Дали отдавна си търся работа ли питаш?

— Аха.

— Ами…

— Няма да си намериш — убедено заяви той. — По-лесно ще ти е да се омъжиш.

— Аз съм икономист по образование — обидих се на пренебрежението му. — Защитих дипломната си работа с отличен. И изобщо би ли ми казал какво общо има с това женитбата?

— Не се обиждай, но нито един нормален човек няма да те вземе на работа. На работното място трябва да се работи, а пък теб само да те погледне човек и в главата му идват съвсем други мисли. Да речем, шефът ще ходи etc затворени Очи, но какво ще прави трудовият колектив?

— Искам да се влея в някой изцяло женски колектив.

— Не те съветвам. Горкичките жени ще се сдобият с чувство за малоценност, а хората, които се занимават с пари, трябва да бъдат оптимистично настроени.

— Това, че малко съм ти поодраскала колата, изобщо не е достатъчен повод цяла вечер да се подиграваш с мен.

— Спирам! — каза той с нотки на покаяние. — Дори съм готов да ти предложа работа в моята фирма. С отделен кабинет, телефон и компютър, за да не скучаеш, докато не съм при теб. Ще се разберем и за заплатата. Обеща да ми дадеш телефонния си номер…

— Ще ти го дам.

Той ми подаде лист и химикалка, аз надрасках номера на мобилния си телефон и отдолу написах Мария.

— Имаш ли фамилия?

— Разбира се. Мария Анатолиевна Смородина.

— Много ми е приятно. Станислав Генадиевич Самойлов. Искаш ли още чай? Чакай малко, каза, че си погребала баща си преди двадесет дни, нали така?

— Да.

— А баща ти Анатолий Вениаминович ли се казваше!

— Познаваше ли го? — сепнах се.

— Много съм слушал за него — кимна Стас и ме погледна някак странно. — Значи си сираче. Пий, пий чай, не се стеснявай. Харесват ли ти бонбоните?

— Не обичам бонбони асорти.

— А какво обичаш?

— Мармалад.

— Ще го имам предвид. Сама ли живееш?

— Не, с машехата си.

— Тя тормози ли те?

— Кой да ме тормози?

— Мащехата ти.

— Да не си полудял? Защо трябва да ме тормози?

— Обикновено мащехите са зли. А ти си хубавица и по принцип тя направо е длъжна да те отрови с някоя ябълка.

— В живота си не съм виждала такова дрънкало като теб. Рита е много готин човек и ние прекрасно се разбирахме помежду си, докато Сева…

— А кой е Сева?

— Гаджето й.

— Отдавна ли ходи с него?

— Не зная. Той се появи у нас преди двадесетина дни.

— Ясно.

Не разбрах какво му беше ясно, защото телефонът иззвъня. Стас се отзова на обаждането с огромно нежелание. Аз не чувах какво му говореха, но явно ставаше дума за нещо неприятно, защото той започна да се мръщи, а сетне попита:

— Е, какво, не можеш ли да се оправиш сам? — Очевидно онзи от другата страна на жицата не можеше да се оправи сам, защото Стас отново попита: — А това не може ли да почака до утре? — После ме погледна с известна доза отчаяние и горестно рече: — Добре. Ей сега ще дойда.

А аз със задоволство си помислих: Ето на, на това момче му беше достатъчно само да се запознае с мен и кутсузлуците вече го застигнаха, т.е. не че виждах нещо хубаво в това, а всъщност задоволството ми бе свързано с факта, че за пореден път се бях оказала права.

— Станало ли е нещо? — попитах Стас, когато той приключи разговора си и започна замислено да ме разглежда.

— Какво? А… не, всичко е наред. Трябва да изляза за половин час, а през това време ти се настани тук удобно, погледай телевизия, почини си. Веднага ще се върна.

— Откъде-накъде ще се разполагам тук, след като ти излизаш по работа? Откарай ме вкъщи.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако останеш тук.

— Защо пък ще се чувстваш по-спокоен? — напрегнах се аз.

— Ами… ние току-що се запознахме, ти твърдиш, че нямаш гадже и затова на мен не ми се ще да те губя от поглед, защото, току-виж, някой кретен взел, че се завъртял покрай теб.

— И какво предлагаш да направя, при теб ли да живея?

— Че защо не? Лично аз не възразявам.

— Това ще трае много кратко — уверих го и станах. — Ще ме закараш ли до вкъщи?

— Знаеш ли какво, щом не искаш да оставаш сама, защо не дойдеш с мен? Ще ме почакаш в колата, аз наистина ще се забавя само пет минути.

— Разкарай се! — отсякох строго и тръгнах към вратата. Приготовленията ми за тръгване не продължиха дълго, тъй като нямах нито обувки, нито чанта.

— Ами ако Сева е открил, че колата му я няма? — изстреля Стас последния си аргумент, който изобщо не ми подейства.

— Какво значение има кога ще се скарам с него? Дали ще е сега или след един час?

— Ако дотогава вече са успели да поправят колата…

— Това няма да го накара да крещи по-малко — уверих го аз и напуснах апартамента.

На Стас не му оставаше нищо друго, освен да ме последва.

По пътя той се опита да завърже светски разговор с мен, но аз упорито мълчах, тъй като мисълта за Сева не ми даваше мира. Настроението се развали още повече, когато видях, че прозорецът на кухнята ни свети.

— Това вашият прозорец ли е? — попита Стас, който също бе забелязал светлината.

— Аха.

— Може би не бива…

— Бива! — въздъхнах и отворих вратата.

— Тогава ще те изпратя.

— Това пък вече изобщо не бива да става! — Махнах му с ръка за довиждане и хукнах към входа.

За моя изненада толкова се развълнувах, че когато се качих на втория етаж, усетих подозрително сърцебиене. В този момент си спомних, че не си взех ключовете от апартамента, изругах и натиснах бутона на звънеца. Вратата ми отвори Рита и понечи да попита нещо, но в същия миг погледът й се спря на краката ми. Тя нямаше как да не забележи, че съм без обувки, в резултат на което помръдна устни, отскочи някак странно назад, сетне притисна длан до челото си, сякаш се опитваше да установи дали не е вдигнала температура или няма причина за притеснение, и след като измърмори: „Не, това не може да продължава така“, се върна обратно в стаята си. Аз не бях склонна да разговарям с нея и затова не й възразих. Надникнах в кухнята, уверих се, че Сева не беше там, загасих лампата, поздравих се за редкия късмет, който бях извадила, отидох в стаята си, заключих за всеки случай вратата си — та ако на Сева му хрумнеше да си изяснява отношенията с мен, да направи това от другата й страна — и легнах да спя.

Заспах тутакси и сънувах нещо приятно. Някакъв неизвестен красавец беше влюбен в мен до безумие и нещата вървяха към сватба, но точно в този момент някой силно почука на вратата, аз се събудих и се почувствах страшно разочарована, защото положението си беше все същото, покрай мен нямаше дори и помен от сватба, а зад вратата врещеше Сева:

— Маня, докога ще вися тук? Търсят те по телефона, а знаеш, нямаме прислуга и ти би могла…

„О, господи — зарадвах се, докато навличах халата си, — май че не е скандал…“ Отворих бързешком вратата и грабнах слушалката. Обаждаше се Стас.

— Мобилният ти телефон е изключен — съобщи ми той.

— Зная. А как научи домашния ми телефон?

— Ами нали ми каза фамилията си! — изненада се той. — Да не те събудих? Помислих си, че колкото по-рано върнеш колата… Впрочем той още ли не е разбрал, че я няма?

— Не е.

— Много добре. Ей сега ще дойда до вас. Излез.

— Благодаря! — Зарадвах се и се втурнах към банята. Понеже нямаше как да се сдобия с пари от вчера вечерта до днес сутринта, не ми се щеше да разочаровам Стас поне с вида си.

След двадесет минути хукнах към външната врата и зърнах Сева да пие кафе в кухнята, излегнат в любимия фотьойл на татко.

— Къде си тръгнала толкова рано? — попита ме.

— Имам много работа.

— Ти ли имаш работа? — не повярва той. — Че откъде се е взела тази работа? А онзи тип в круизъра, който от петнадесет минути виси в двора ни, да не би случайно теб да чака?

— А теб какво те засяга? — махнах с ръка и бързешком напуснах апартамента, като не забравих да взема чантата си, мобилния си телефон и ключовете от гаража. Сева като че ли още не бе заподозрял нищо и ако извадех късмет… но сега беше по-добре да не мисля за това.

Стас наистина ме чакаше на двора, вратата на колата от неговата страна беше отворена, а самият той се наслаждаваше на чистия въздух. Младият мъж топло ми се усмихна и направи крачка към мен, но аз долових в погледа му известно напрежение. Вероятно ремонтът беше излязъл доста солено и той се тревожеше, че няма да му върна парите. Но нямаше никакво основание за това, защото аз винаги си връщах дълговете, макар че невинаги го правех навреме.

— Здрасти! — каза Стас, замисли се за миг и ме целуна по челото. В този момент Сева сигурно надничаше през прозореца, но какво от това!

— Здрасти! — отвърнах му бодро. — Значи мога да прибера колата си, тоест колата на Сева?

— Разбира се, да вървим. Казваш, че той не е забелязал липсата й, така ли? — попита ме Стас, когато вече бяхме потеглили.

— Слава богу, не — усмихнах му се, — макар че нищо не му пречи да я забележи сега — посърнах аз, тъй като се сетих, че никога не ми вървеше.

— Тогава трябва да побързаме! — кимна Стас.

Той наистина се разбърза и аз не след дълго видях красивото ауди до портала на автосервиза.

— Според мен станала е още по-хубава — зарадвах се.

— Да, не изглежда зле.

— Приятелят ти тук ли е? — попитах.

— Защо ти е?

— Искам да разбера колко му дължа за ремонта.

— Николко.

— Добре, тогава колко дължа на теб?

— Как да ти кажа…

— Виж какво… — започнах строго, но той ме прекъсна:

— Защо не оставим този разговор за по-късно, а сега да върнем колата на мястото й?

Бях принудена да се съглася, че това е далеч по-разумно и след известно време благополучно вкарах колата в гаража.

— Какъв късмет! — въздъхнах, затваряйки вратата. — Остана само да върна незабелязано ключовете…

— Върни ги — кимна Стас, — аз ще те почакам.

— Ще ме почакаш ли?

— Разбира се. Нали искаше да си поговорим за това колко ми дължиш.

— Да… Ей сега се връщам.

Закрачих към апартамента си, влязох вътре и се уверих, че Сева продължава да виси в кухнята, но в този момент вече си пържеше яйца. Върнах ключовете на мястото им и понеже почувствах, че преливам от щастие и че искам да живея в мир и съгласие с всички на света, дори и със Сева, го попитах:

— Къде е Рита?

— Спи.

— Ще излизаш ли някъде?

— Не. Нещо не ми е добре, днес ще си остана вкъщи. А ти защо се върна?

— Забравих си очилата, а навън пече яко.

— Кой е онзи тип в джипа? — прояви интерес той.

— Един познат.

— И отдавна ли го познаваш?

— От два дни — излъгах с лекота.

— Аха — кимна Сева и се навъси. — Кой е той?

— Казва се Стас.

— Само това ли знаеш за него? — възмути се Сева, след като почака малко, ала не чу нищо повече.

— Биографията му не ме интересува — троснах му се аз, а настроението ми започна да дава фира.

— Не знаеш ли поне с какво се занимава?

— А ти с какво се занимаваш? — подхилнах се и побързах да си обера крушите.

Стас ме посрещна с мила усмивка:

— Е, какво стана?

— Всичко е наред — свих рамене.

— Сева разбрал ли е нещо?

— Не.

— Чудесно! Да вървим да обядваме, тоест да закусваме. Все нещо трябва да работи по това време.

— Не искам да закусвам — възразих аз.

— А пък аз искам. И ти трябва да ми се притечеш на помощ.

— По принцип исках да разбера колко ще ми струва ремонтът и да се прибера вкъщи.

— Не съм в състояние да обсъждам такива важни въпроси на гладен стомах.

— Добре — свих рамене и се настаних до него.

След половин час вече седяхме в едно много симпатично кафене, Стас закусваше, а аз пиех кафе, понеже категорично отказах да ям.

— И така: колко ти дължа? — попитах, тъй като забелязах, че той вече беше изял половината от закуската си и не можеше да твърди, че стомахът му е съвсем празен.

— Нищо — врътна глава Стас, — квит сме.

— Защо ме баламосваш? — възмутих се аз.

— Ремонтът струва дребни пари, а ти ми подари една незабравима вечер, тъй че сме квит.

— Ще се обадя по телефона на твоя Костя и сама ще разбера колко струва.

— Няма да разбереш — увери ме Стас. — Искаш ли днес да се срещнем? — предложи той и ме погледна с огромна топлота.

— Ами че ние още не сме се разделили.

— Това не променя нещата. Трябва да ида в офиса си и ако сега не се уговорим кога ще се видим, няма да съм в състояние да извърша трудов подвиг. Тъй че кажи кога ще се срещнем.

— Не зная, имам много работа — въздъхнах.

— Ти ли имаш работа? — изненада се Стас.

„Тия да не би да са се наговорили?“

— Аз.

— Първо в салона за красота, сетне при шивачката, така ли? Мога да ти бъда шофьор, понеже колата ти е на ремонт, не мислиш ли?

— Колата ми е на ремонт, но хората твърдят, че понякога е полезно да се ходи пеша.

— Не вярвай на такива приказки, хората лъжат по най-злостния начин. Пък и трябва да ти купим обувки, забрави ли?

— Виж какво, защо си се лепнал за мен? — наежих се аз. — Хем не искаш да си вземеш парите, хем говориш всевъзможни глупости.

— А ти имаш ли пари? — изненада се той.

— Не. Но ще намеря отнякъде. Ще отида при чичо Витя и той ще ми даде.

— Кой е този чичо Витя?

— Теб какво те засяга?

— Роднина ли ти е?

— Не, приятел на баща ми.

— Аха. Впрочем с какво с занимава твоят Сева?

— Според мен — с нищо — свих рамене аз. — Ас какво се издържа? Колата му не е евтина.

— Откъде да зная!

— Да не искаш да кажеш, че мащехата ти го издържа?

— Ни най-малко. Че откъде би могла да вземе пари Рита?

— Как откъде? Ами баща ти?

— Какво баща ми? — намръщих се аз.

— Ами… според мен баща ти беше доста състоятелен човек.

— Аха, такава ли била работата! — кимнах със задоволство, тъй като най-сетне осъзнах откъде се бе взел у Стас този неудържим интерес към мен. — Как да ти кажа, татко не ни остави нищо, ако не се броят многото апартаменти и коли. Баща ми беше старомоден човек и имаше свои представи за наследството. Ние продадохме колите му, засега си оставихме на разположение само нашите и живеем от наемите на апартаментите.

— В такъв случай трябва да започнеш работа. При мен.

— Но нали самият ти каза, че никой няма да ме вземе на работа!

— Аз ли съм казал такова нещо? — изуми се Стас. — Сигурно не съм бил на себе си… А с какво си вади хляба Сева, щом мащехата ти чак толкова го е закършила?

— Теб какво те засяга?

— Просто ми е интересно.

— Ама че любопитен народ се е навъдил! Сева също ме разпитваше за теб и също се интересуваше с какво си вадиш хляба.

— Така ли? Е, разумно е от негова страна, защото трябва да е убеден, че те дава в сигурни ръце.

— Мисля, че това изобщо не го вълнува.

— Тогава защо се е интересувал с какво си вадя хляба? — Макар устата на Стас да бе разтеглена до ушите в усмивка, бях уверена, че не ми задава този въпрос току-така.

— Откъде да зная! — удивих се искрено, той се опита да се усмихне още по-широко, но вече нямаше накъде, а аз се надигнах от стола. — До скоро.

— Къде тръгна? — сякаш се изплаши Стас и ме сграбчи за ръката.

— Нали ти казах, че имам много работа.

— Кога ще се видим?

— Ще ти се обадя.

— Кога ще ми се обадиш?

— Може би още днес.

— По-добре ще е аз да ти се обадя. И кога ще се видим?

— Ще ме побъркаш! — поклатих глава, но в този момент мобилният ми телефон иззвъня и аз бръкнах в чантата си.

— Аз съм. — В началото гласът ми се стори непознат, затова се намусих и отвърнах:

— А пък това съм аз!

— Защо си ме търсила? — недоволно избоботи в ухото ми събеседникът и се досетих, че това е Кузин. Заради глупавата кола на Сева вчерашните събития напълно бяха изскочили от ума ми, но в този момент се сетих за паспорта си и се развълнувах.

— Трябва да си видим веднага!

— Не мога веднага, затънал съм в работа. И изобщо… как така изведнъж се сети за мен?

Подобно лицемерие изпълни с възмущение цялата ми душа.

— И това ми било изведнъж! — креснах аз. — Да не би да си мислиш, че не те познах? Върни ми паспорта! За нищо на света няма да ми издадат нов паспорт и никаква бележка от милицията няма да ми помогне.

— Каква милиция? Каква бележка? — възкликна Слава.

— Най-обикновена. Трябва да ми издадат бележка, че вие отмъкнахте паспорта ми, иначе онази лелка няма да повярва, че не съм го загубила.

— Какво ти става, да не си полудяла? Откъде-накъде аз ще съм отмъкнал паспорта ти? Че за какво ми е твоят паспорт?

На това място направо освирепях:

— Значи тъй, не искаш с добро, тогава — както искаш. Сега ще плюя на старото ни приятелство и ще се обадя в милицията, а пък нека те да се оправят с теб.

— Абе не съм вземал паспорта ти.

— Може да не си го направил нарочно — не споря. Но паспортът беше в чантата ми, а пък чантата ми остана в колата, понеже онзи психар — твоят приятел — ме изхвърли навън без нея. А когато ченгетата сгащиха колата, чантата я нямаше вътре и аз съм напълно убедена в това, защото първа открих колата. Чантата изобщо не ми трябва — и без това я срязаха в тролея, само че веднага искам да ми върнеш паспорта. Как ще живея без паспорт, помисли си само!

— Паспортът ти не е у мен! — разкрещя се той. — Не е. И ме остави на мира!

— Добре! — съгласих се със зловещ тон, но той веднага даде заден:

— Може пък да е у Юра?

— Онзи психар, който уби Рижия, Юра ли се казва? — зарадвах се аз, макар че това изобщо не ме интересуваше и нямаше никакво значение дали оня се казва Юра или Вова. Впрочем милицията едва ли щеше да има нещо против да научи това и ако моите похитители замотаеха някъде паспорта ми, щях…

— По дяволите! — жално каза Слава, явно ядосан от собствената си бъбривост, и почти през плач продължи: — Маня, каза ли нещо на ченгетата за мен?

— Разбира се, че не съм им казала. Та нали осем години седях с теб на един чин, как бих могла… обаче трябва да знаеш, че убийството ме отврати. Разбрах, че имаш проблеми — съседът ти ми разказа, че събираш празни бутилки по кофите… Това на нищо не прилича! Трябваше да потърсиш помощ от приятелите си, от мен например… само че това не е достатъчен повод да търчиш из улиците с пистолет в ръка и да стреляш наляво и надясно.

— Ама аз изобщо нямах пистолет.

— Защо лъжеш? — възмутих се. — Нали те видях!

— Маня… виж какво, хайде да се видим и всичко ще ти обясня.

— Хайде! — съгласих се аз.

— Тогава ела у нас. Нали помниш къде живея?

— Разбира се, че помня, нали вчера идвах у вас!

— А, да… в такъв случай — чакам те, идвай!

— Добре — съгласих се, въздъхнах и прекъснах връзката.

— И къде се накани да ходиш? — погледна ме мрачно и полюбопитства Стас.

Във вихъра на полемиката изобщо бях забравила за него, а сега се блещех насреща му и се напъвах да си спомня какво точно успях да надрънкам в негово присъствие. Правилно казват хората, че езикът няма спирачки.

— Ще ти се обадя — изцедих една усмивка и се разбързах. — Днес. Вероятно още преди обед. Или дори по-рано. А ако искаш, довечера ще се видим.

— Не хитрувай! — строго поклати глава той, без да пуска ръката ми.

— Не хитрувам, наистина ще ти се обадя.

— Маня — въздъхна Стас, — с кого говори?

— С един съученик.

— Кой те е изхвърлил от колата и защо?

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ти сама го каза.

— Аз ли съм го казала?

— Аха. Каза и за ченгетата, и за паспорта. Къде се каниш да ходиш? При този Слава ли?

— Отивам по работа. Честна дума. Имам една много важна работа, после ще ти кажа каква, а сега ще вървя, съгласен ли си? — И наистина се опитах да тръгна, но той ме държеше здраво.

— Имаш ли ум? — изсъска Стас, оглеждайки се настрани, тъй като вече събуждахме любопитството на околните.

— Разбира се — обидих се. — Как си позволяваш да разговаряш така с мен?

— Този твой съученик… случайно не е ли онзи, който вчера те е взел за заложница?

— Не! — стреснах се аз. — Откъде-накъде Слава ще ме взема за заложница?

— А ти защо го заплашваше с милицията?

— Просто така… исках да го сплаша. Отмъкна паспорта ми, нали чу!

— Маня, вчера тези момчета са ограбили едно кафене и на всичкото отгоре са застреляли човек, нали така?

— Е… само че не го направи Слава.

— А днес ти отиваш при него. Поне даваш ли си сметка… Не си даваш сметка — констатира той и ме погледна изпитателно. — Ти си свидетел. Те като едното нищо могат да те убият.

Трябва да си призная, че ужасно се стреснах. Дори си спомних поговорката: „Свидетелите не живеят дълго.“ Ала страхът ми не трая кой знае колко, тъй като не ми се вярваше, че Кузин желае смъртта ми. Погледнах Стас с преливащи от съмнение очи и отбелязах:

— Но ние с него сме съученици.

— Какви ги дрънкаш? — възмути се той, но пусна ръката ми и разтревожено ми зашепна: — Твоят Слава е убил човек.

— Не го направи той.

— Добре, направил го е ортакът му. Да допуснем, че Слава ще се разчувства от спомените за вашето прекрасно детство, но знаеш ли какви ще ги свърши въпросният ортак?

Неволно настръхнах, а сетне посърнах.

— Какво да правя? — попитах стреснато и се притесних, че Стас може да ми отговори: „Как какво, обади се в милицията.“ Макар да смятах, че Слава заслужава наказание, не бях в състояние да го наклепам пред милицията. Още от училище бяхме настроени зле към доносниците.

— Ще дойда с теб — заяви Стас.

— Защо? — учудих се.

— Как така защо? — гневно изсъска той. — Казах ти, че е опасно.

— Ами след като е опасно, защо трябва и ти да страдаш? — Наистина не разбирах защо толкова напираше да идва с мен и в този момент поведението му ми се стори подозрително.

— Не мога да ти позволя да рискуваш.

Прииска ми се да попитам: „Защо?“, но осъзнах, че така разговорът ни можеше да продължи до безкрайност, а от това нямаше да има никаква полза.

— Знаеш ли какво — предложих разгорещено, — не се бъркай в моите работи! Както аз не се бъркам в твоите.

— Сега това не е само твоя работа! — отряза ме той. — Разполагам със сведения, които могат да заинтересуват милицията и като честен гражданин…

— Ама ти честен гражданин ли си? — изненадах се. — Добре, тогава обади се на ченгетата.

Той явно не очакваше подобно предложение от моя страна и сега се блещеше насреща ми, изпаднал в пълна безизходица.

— Добре — вяло каза най-сетне Стас, — не мога да го направя, защото ще имаш неприятности, а аз не искам това да се случва. А още повече не искам да те пускам сама. Наистина е опасно.

Честно казано, думите му за опасността, която ме грозеше, ме стреснаха. Нямах никаква представа как да постъпя, но когато Стас за пореден път ми заяви, че трябва да отидем там заедно, аз завъртях глава и категорично отказах:

— За нищо на света — това няма да се хареса на Слава. Той ужасно ще се ядоса, че съм ти издрънкала всичко и няма да ми даде паспорта.

— Слава и без това няма да ти го даде. Хайде да направим така — взе той соломоновско решение и в крайна сметка аз се съгласих с него. — Ще отидем до блока му заедно, а ти ще идеш при него сама. Ако усетиш, че нещата вървят на зле, ще кажеш на тези психари, че долу те чака човек.

— Че освен мен, да утрепят и теб, така ли? — подиграх се на идеята му.

— Ще видим кой кого ще утрепе! — изпръхтя той и аз, както вече казах, се съгласих.