Милионерша търси запознанство

Но на нашите планове моментално да започнем разследването не им бе съдено да се осъществят. Някой позвъни на вратата, Стас отиде да отвори, после се върна в хола на пръсти и заразмахва ръце, призовавайки Рита да изчезне. Тя позеленя от уплаха, напусна бързо хола и влезе в спалнята, където за по-сигурно се шмугна в гардероба. Стас отново се върна в антрето, а след тридесет секунди се появи в компанията на двама мъже, които бях виждала предишния ден. Излишно е да споменавам, че и двамата принадлежаха към правозащитните органи.

— Добър ден, Мария Анатолиевна — поздравиха ме те. — Опитахме се да се свържем с вас по телефона, но не успяхме.

— Свърших парите — зарадвах ги аз.

— И вкъщи не сте се появявали от вчера.

— Според вас разумно ли е да спя в апартамент, където току-що са намерили труп?

— А къде спахте?

— Тук. — Свих рамене. — Стас ми е приятел и е напълно естествено…

— Да, да, разбира се. Както се казва — приятел в нужда се познава. Мислехме, че ще ви открием на работното ви място — обърна се следователят към Стас. Той се казваше Артьом Петрович и още вчера не ми хареса, защото имаше вид на много проклет човек.

— Мария Анатолиевна не се чувства добре — отвърна Стас. — Както правилно отбелязахте, приятел в нужда се познава, затова в този труден момент аз съм до Маня, а не в офиса си.

— Да, да — закима отново Артьом Петрович, като на това отгоре се усмихна толкова ехидно, че се изплаших да не би да е надушил нещо за Рита. — Вашата мащеха случайно не ви ли се е обаждала? — рязко смени темата гой, но аз бях нащрек.

— Нали ви казах, че мобилният ми телефон е изключен. А не съм си ходила вкъщи от вчера.

— Може да ви се е обадила тук?

— Откъде-накъде ще ми се обажда тук? Тя дори не се познава със Стас. Рита не знае нито фамилията му, нито телефонния му номер.

— Всъщност попитах просто така, за всеки случай, а ние ви издирваме по друга причина. Никак не ни се щеше да ви огорчаваме, но както се казва…

— Кого са убили този път? — изтърсих стреснато.

— Този път се разминахме без убийства — съобщи Артьом Петрович, неговият приятел придоби скръбно изражение, а той продължи: — Но… някой е осквернил гроба на вашия баща.

— Какво значи осквернил! — изплаших се аз.

— През нощта някакви откачалки са разровили гроба му и са отнесли ковчега му.

— Че кому е притрябвал ковчегът на баща ми? — възмутих се. — Той не може да се използва два пъти…

— И ние мислим така, но фактът си остава факт.

— Истинска лудница! — прошепнах и се стоварих във фотьойла.

— Много съжалявам, Мария Анатолиевна, но ще се наложи да дойдете с нас.

— Разбира се, че ще дойда — кимнах в знак на съгласие и глътнах един валериан.

Стас категорично заяви, че ще дойде с мен — просто защото съм се нуждаела от подкрепа в тази ситуация. Артьом Петрович с кисела физиономия се съгласи и ние се отправихме към районното, където изгубихме напразно цели два часа, за да попълваме някакви никому ненужн книжа и да отговаряме на глупави въпроси, докато моя нещастен баща… При мисълта за татко аз се разплаках и дълго не можах да се успокоя. В резултат на това броя на въпросите намаля и успях да се измъкна от кабинет на Артьом Петрович малко по-рано, отколкото той бе планирал да ме пусне.

Още не бяхме сколасали да се настаним в колата когато единия питащ и разпитващ моментално се смени с друг.

— Кому би могъл да притрябва баща ти? — попита Стас.

— Това риторичен въпрос ли е или се надяваш, че ще мога да ти отговоря?

— Може да имаш някакви предположения — веднага се опомни той.

— Нямам никакви предположения. Според мен само един завършен психар може да открадне ковчег от гробището.

— Точно така е… А каква е тази история с баща ти?

— За каква история говориш? — попитах напрегнато.

— Ами той почина далеч от родината си.

— И какво от това? Да не би подобно обстоятелство да обяснява защо някакви малоумници са отмъкнали ковчега му?

— Не, разбира се. Просто проявявам съвсем естествено любопитство.

— Какво ли още може да се случи! — въздъхнах. — Първо Рита, сега татко… Как мислиш, ченгетата ще го намерят ли?

— За ковчега ли питаш? Няма да е зле най-напред да разберем защо някому е притрябвал въпросният ковчег.

Честно казано, досещах се кому би могла да хрумн идиотската идея да изрови ковчега на татко. Най-вероятно неговият скъп приятел просто не бе в състояние да повярва, че внезапно е осиротял, и е пожелал лично да се убеди, че татко наистина е напуснал нашия тленен свят.

Но де да можех да разбера на какво се дължи тази негова чак толкова голяма любов към баща ми! Нямаше съмнение, че човек, който е в състояние да отмъкне ковчег от гробището, е способен почти на всичко, а това означаваше, че ни очакват сурови изпитания.

— Не, направо ще полудея! — оплаках се неизвестно кому и отново изхлипах.

— Къде отиваме? — попита след около пет минути Стас, като през цялото това време ме галеше по рамото и ме увещаваше да не се съсипвам от мъка.

— Лесно ти е да го кажеш! — троснах му се. — А ако бяха откраднали твоя баща от гробището?

Стас нямаше какво да възрази на този аргумент, затова рязко смени темата и ме попита:

— Къде отиваме?

— У вас — отвърнах. — Рита сигурно се е побъркала от притеснения.

Рита наистина се беше побъркала, търчеше из огромното антре, кършеше ръце, от време на време спираше с лице към стената и настървено удряше челото си в нея. Тази гледка можеше да стресне всекиго, а моите нерви и без това бяха на предела и затова си помислих: „Защо ли не взема да изчезна нанякъде? Поне временно. Докато нервните ми клетки се възстановят.“ Но моментално се засрамих, тъй като нямах право да зарежа Рита. Впрочем на нея й беше много по-зле, отколкото на мен: не стига, че всички наоколо направо бяха полудели, ами на това отгоре тя бе заподозряна в убийство. Рита се отдалечи от стената и заяви с въздишка:

— Нервно ми е.

— Виждам — кимнах аз.

— Защо се изнизахте, без да ми кажете нищо? Седях в гардероба цели два часа, преди да посмея да изляза оттам, а от вас вече нямаше и следа.

— Дойдоха от милицията — въздъхнах.

— Защо? — притисна ръце до гърдите си тя, а лицето й пребледня.

— Рита, запази самообладание. Тази нощ някакви психари са изровили ковчега на татко и са го отмъкнали нанякъде.

— Това е работа на Севрюгин — прошепна Рита и стисна ръце, по-точно стисна лявата си гърда, вдигна очи към тавана и остана да стои така в продължение на около половин минута. — Ама че кучи син! — продължи ядосано. — Не случайно се интересуваше от гроба му. Какъв ужас… Първо ни докараха до просешка тояга, а сетне откраднаха и татко. И сега къде ще денем скръбта си и…

— Хайде, хайде! — плахо се намеси Стас, но Рита не го слушаше.

— Ръката на едно чудовище ни лиши от последната утеха — продължи тя. Лицето й придоби изумителния цвят на праскова, който Рита винаги се стремеше да постигне, полагайки огромни старания, а очите й мяткаха мълнии.

— Ръката на чудовище е добре казано — съгласи се Стас, когато Рита се успокои. — Но все ми се струва, че вдовицата не е кой знае колко изненадана от това светотатство.

— Какво искаш да кажеш? — настръхна Рита. — Макар че наистина защо трябва да се изненадвам? От този побъркан свят може да се очаква всичко. Не е ли така?

— Както и да е — сви рамене Стас. — Надявам се, че все някога ще бъда удостоен с вашето доверие. Искам да ви напомня, че времето неумолимо следва своя бяг, а ние както си бяхме в началото на пътя, така си и стоим там. И във връзка с това възниква въпросът дали ще се заемем с разследването, или ще имате нужда от ден-два, за да утешите мъката си?

— Трябва да намерим татко — каза Рита, поглеждайки към мен.

— Споделям скръбта ви, но ми се ще първо да установим фактите около убийството. Не намирате ли, че това е много важно?

— Естествено че намирам — кимна Рита. — Но когато си помисля за татко… вие сте длъжни да го намерите.

— Аз ли съм длъжен? — облещи се Стас.

— Нали ти сам поиска да ни помагаш? — възмути се тя.

— Разбира се, само че все пак не е ставало дума, че ще трябва да търся покойния ви баща. Хайде да оставим някаква работа и на милицията — нали и те трябва да се занимават с нещо в свободното си време.

— Това ще е и краят ми! — направи заключение Рита и се стовари във фотьойла. — А ти какво мислиш? — обърна се към мен.

— Какво мога да мисля? Разбира се, че ми се ще татко да се върне на мястото си и никой да не смущава покоя му.

— Точно така — оживи се тя. — И какво смяташ да предприемеш?

— Мисля, че ако е работа на Севрюгин, той скоро ще се появи. А нещо ми подсказва, че е точно така. Но този мошеник е трудно да бъде открит, тъй като ние не знаем нищо конкретно за него, освен съмнителното му твърдение, че с стар приятел на баща ми. Значи ни остава само да чакаме.

— Добре — кимна след кратък размисъл Рита, а Стас попита:

— Мога ли да зная кой е този Севрюгин?

— Нали чу — приятел на нашия татко.

— И с каква цел е отмъкнал покойния ви родител?

— Попитай него, ако ти падне сгода. Сигурно е искал да се убеди, че татко е мъртъв.

— А татко мъртъв ли е? — полюбопитства наивно Стас. С Рита се спогледахме и мащехата ми отговори с достойнство:

— Не бива да се шегувате с такива неща, младежо!

— Моля за извинение — поклони се той, удряйки пети, и се обърна към мен: — Ще вървим ли или двете ще се отдадете на мъката си?

— Да вървим — съгласих се бързешком и веднага след като се озовахме в колата, попитах: — А къде ще вървим? Да не би да имаш някакъв план?

— Че откъде може да се вземе този план? — обиди се Стас. — Предлагам първо да посетим фирма „Бялото платно“, след като Сева е работил в нея и е влагал парите си там. Може да успеем да напипаме нещо…

— Не ми се вярва особено — усъмних се аз. — Какво общо има с всичко това някаква си фирма?

— Общото се крие най-вече в обстоятелството, че нейният собственик е мой познат. Мисля, че няма да откаже да ни направи услуга. Докато ти си общуваше с ченгетата, аз му се обадих по телефона и той вече ни чака в кафене „Елвис“. Тъкмо ще хапнем нещо.

Кафенето изглеждаше доста луксозно, а младият мъж, който ни чакаше — много солидно. Беше облечен със скъп костюм, носеше вратовръзка на райета и златни копчета на маншетите си. Последното според мен вече беше прекалено, но общият му вид като цяло не беше зле. Щом ни зърна, мъжът стана и протегна ръка на Стас, разглеждайки ме с интерес.

— Иван Сергеевич Головкин — представи ми го Стас. — А това е Маня. Мащехата й е изпаднала в голяма беда… Всъщност вече ти го казах. Много разчитам на твоята помощ.

— Не съм сигурен, че ще мога да ти помогна, но ще се опитам — рече Иван Сергеевич.

Настанихме се край масата и дадохме поръчката си. Известно време мъжете си поговориха за неща, които нямаха никаква връзка с нашата поява тук, и едва когато аз започнах притеснено да се въртя на мястото си, благоволиха да преминат към най-важното.

— Фамилията Лукин говори ли ти нещо? — попита Стас. — Всеволод Николаевич Лукин.

— Общо взето, говори ми — отвърна с насмешка Головкин.

— Приятелката му твърди, че е работил при теб.

— Нали ми каза, че е бил убит? — уточни Иван Сергеевич. — Правилно ли съм те разбрал?

— Правилно си ме разбрал. Убили са го в апартамента на Маня и обвиняват за това мащехата й, която по съвместителство се явява и негова приятелка. Ние много се съмняваме, че това е така и…

— И се занимавате с глупости — каза отново с насмешка Иван Сергеевич. — Стас, ти си умен човек и не може да не знаеш, че убийствата трябва да се разследват от ченгета. — На това място той премести поглед към мен, сетне се обърна към Стас и кимна. — Добре де. Естествено наясно сте, че всичко, което ще кажа сега, ще си остане между нас.

— Естествено — оживи се Стас, а Головкин продължи:

— Значи тъй. Лукин се водеше на щат при нас или като мениджър, или като нещо такова. И получаваше за това пари. Една част от парите му давахме по ведомост, а другата част — в плик. Всеки месец. Самият аз никога не съм се срещал с него и честно казано, не знаех фамилията му. Проявих интерес към нея едва след като ти ми се обади.

— Но той работеше ли при вас или не? — намръщих се аз.

Мъжете се спогледаха и втренчиха в мен пълните си със съжаление погледи.

— Разбира се, че не работеше при нас — усмихна се Иван Сергеевич.

Трябва да призная, че усмивката му беше страхотна, а зъбите му вероятно бяха изкуствени, защото истинските не могат да изглеждат по този начин. За нещастие много неща в този свят предизвикват съмнения, като например тази усмивка и думите на Иван Сергеевич.

— В такъв случай за какво получаваше пари? — ядосах се.

— Вероятно сте много далеч от бизнеса — отбеляза Иван Сергеевич и продължи мило да ми се усмихва.

— В действителност аз съм икономист, но в момента не работя.

— Провървяло ви е. А аз работя. По петнадесет часа в денонощието.

— Съчувствам ви, само че какво общо има с това Сева? — навъсих се.

Мъжете отново се спогледаха.

— Кой го назначи при теб? — попита Стас. Головкин сви рамене:

— Павлик естествено.

— Значи той е от техния отбор?

— Не е задължително. Може да е просто нечий приятел или познат. Ако имаш връзки…

— Ще се намерят — кимна Стас.

— Наистина не зная нищо по-конкретно за него — заключи Иван Сергеевич и се захвана с храната.

Стас последва примера му и на мен също не ми оставаше нищо друго, освен да започна да ям.

— Ако съм ви разбрала правилно — не издържах след десетина минути, — Сева само се е водил на работа при вас. Но Рита каза, че е ходила при него във вашия офис и че Сева е имал собствен кабинет, на който висяла табела с надпис търговски директор.

По лицето на Иван Сергеевич се изписа изумление.

— Търговски директор ли? — уточни той.

— Да.

— Това са пълни глупости — сви рамене Головкин. — Да не би някой да се е пошегувал?

— Кой да се е пошегувал? — Започвах вече да се ядосвам.

— Знаете ли какво, трябва да си поговорите с моя заместник. Той беше човекът, който се занимаваше с този Лукин, ще го предупредя, че ще му се обадите.

Разделихме се с Головкин пред кафенето, той тръгна да върши трудови подвизи, а аз най-сетне се сдобих с възможност да отбележа строго:

— Нищо не разбирам.

— Това не е чудно — кимна сериозно Стас.

— В какъв смисъл? — напрегнах се аз.

— А ти в какъв смисъл го каза?

— Всичко ще свърши с това, че и аз като Рита ще започна да си удрям главата в стената. Сева работил ли е при него или не?

— Нали чу, че е получавал пари оттам.

— За какво ги е получавал?

— За това, че и той има място под слънцето. — Поразмърдах малко мозъка си и най-сетне започнах да схващам за какво става дума.

— Искаш да кажеш, че Сева не е влагал никакви пари в бизнеса на Головкин, така ли?

— Разбира се, че не е влагал.

— Но е получавал пари?

— Не ги е получавал за себе си.

— Головкин му е плащал, за да му осигурява прикритие?

— Възхитен съм от твоята съобразителност.

— Но щом Сева е давал тези пари на друго лице, тогава с какво е живял? Не допускам, че е бил Рокфелер, но аудито не струва жълти монети, пък и той изобщо не се ограничаваше в харченето.

— Точно това ще се опитаме да разберем — откъде са идвали парите му.

— Ти искаш да се срещнеш с Павлик, така ли? — досетих се.

— С кого? — учуди се Стас. — А-а… не, точно с него нямам никакво намерение да се срещам.

— Защо?

— Имаме алергия един към друг.

— Не можеш ли да ми отговориш човешки? — възмутих се.

— Мога — въздъхна в знак на разкаяние Стас. — Павлик, който всъщност се казва Сергей Виталиевич Павленко, като юноша посещаваше същата спортна школа, която посещавах и аз. Смяташе се за изключителен майстор по самбо и подозирам, че още продължава да се мисли за такъв. Но нито веднъж не можа да спечели от мен! — самодоволно обяви Стас, а аз натъжено си помислих: „Този на всичкото отгоре е и фукльо“, ала на глас попитах:

— И заради това вие имате алергия един към друг, така ли?

— Той има алергия към мен за това, а пък аз имам алергия към него по друга причина. Когато започнах да се занимавам с бизнес, той постоянно ми навреждаше с нещо.

— Алергията си ли лекуваше?

— Точно така. Дори ми се наложи да се преместя в друг квартал на града. Сама разбираш, че нямам никакъв повод да го обичам.

— Всички мъже са ненормални — поклатих глава. — А как ще разберем с какво се е занимавал Сева, след като вие имате алергия един към друг?

— Изобщо не е задължително да разговаряме за Сева със самия господин Павленко. Имам много стари познати там, които не биха имали нищо против да си поговорят с мен.

— Отношенията ви са доста интересни. Какво пък, да, вървим при твоите познати!

— Първо няма да е зле да си уговорим среща с тях. По принцип тези хора са много заети. Ту пиянстват, ту са на сауна…

— Ами обади им се тогава.

Той набра няколко номера, но постигна успех едва на четвъртото обаждане, по време на което Стас си уговори среща. Предишните три абоната вероятно наистина се бяха запили, тъй като не можеха да говорят свързано.

Срещата бе определена за следващия ден. И тъй, нашето разследване попадна на очевидни препятствия, а в това време Рита си удряше главата в стената. Изобщо стана ясно, че не е никак интересно да издирваш убиец, а напротив — дори е много скучно.

Изгледах накриво Стас, тъй като не очаквах от него никакви разумни предложения, но се оказа, че той има такива.

— Хайде да отидем при частния детектив.

Кимнах с готовност и ние тръгнахме към офиса, който частният детектив обитаваше под наем. Блокът бе толкова стар, че властите бяха сметнали за необходимо да изселят обитателите му, за да не стават бели, дето се вика, но кой знае защо, не бяха съборили сградата, макар че това безусловно беше най-разумното решение. Дори нещо повече — някой от старейшините на града беше решил, че щом блокът не е съборен, той не може да стои току-така, и бе започнал да дава помещенията му под аренда. Целият втори етаж беше зает от общността на евангелистите — разбрах го от обявата на вратата, която съобщаваше за датата на поредното им събрание, а на първия етаж бяха пунктът за приемане на празни бутилки и буркани, миниатюрно магазинче с надпис „Списания и вестници“ и офисът на господин Иля Владимирович Тихонов, както бе отбелязано на визитката, забодена с кабарче на олющената врата.

Почукахме, но никой не ни отговори и на своя глава и на свой риск влязохме вътре. Въпреки че денят беше слънчев, вътре цареше полумрак, тъй като щорите на двата прозореца бяха спуснати, а третият гледаше към двора, точно срещу клонестото дърво, на което в този момент беше кацнала и грачеше една врана.

Стаята беше малка и почти лишена от мебели. В нея имаше бюро, два стола до бюрото и два до вратата, един олющен шкаф, малко шкафче с чекмеджета, върху което бе сложен електрически чайник, и един рекламен плакат на стената, който несъмнено бе изработен от художник-самодеец и гласеше: Семейни проблеми, кражби на автомобили — бързо и на достъпни цени.

В първия момент си помислих, че помещението е празно, но изведнъж мъжки глас недоволно рече:

— Я млъквай, глупачке такава, повръща ми се от теб! — А веднага след това изпод масата се появи мъж, облечен в светли панталони с тиранти и раирана риза. Той пълзеше на четири крака и явно търсеше нещо, но ни забеляза, изчерви се и добави: — Гарга такава. — Сетне бързешком се изправи и започна да се оплаква от живота: — Сутринта ми изключиха телефона, пак копаят наоколо. Прекъснали са кабела. Копаят ли, копаят, какви са тези техни навици? Направо не може да се работи… Здравейте! — рече накрая, сякаш се бе опомнил.

— Здравейте! — поздрави го с лъчезарна усмивка Стас, докато аз все още бях в състояние на известно недоумение. И офисът, и идиотският плакат, и най-вече самият домакин нямаха нищо общо с моите представи за частен детектив. Наоколо не се мяркаше никакъв красавец с ослепителна усмивка и юнашки накривена шапка с широка периферия и кобур под мишницата, нито млада секретарка, която да гледа с обожание своя герой. Съдейки по всичко, чувството за хумор и способността да гледа насмешливо смъртта в очите също отсъстваха у човека пред нас. Чичкото — на пръв поглед следователят бе на не по-малко от шестдесет години — приличаше на счетоводител от малка фирмичка от рода на „Семена по пощата“.

Той имаше сбръчкано личице, редички бели косици и напрегнат и едва ли не страхлив поглед. На ръст детектива също никакъв го нямаше, а по телосложение приличаше на рахитичен юноша.

— Вие ли измислихте това? — осведоми се Стас, посочвайки с глава към плаката.

— Да, защо? — намуси се домакинът.

Трябва да отбележа, че нашата поява го разтревожи и той явно не можеше да проумее какво бихме могли да искаме от него. И за да не би чичкото да реши, че сме сбъркали вратата, Стас посочи с пръст към нея и отново попита:

— Тази визитка ваша ли е?

— Моя е.

— Имаме една работа за вас.

— Моля, седнете — гостоприемно ни предложи детективът, но напрежението не изчезна от погледа му.

Ние се настанихме на двата стола. А Иля Владимирович тревожно се въртеше на мястото си и ни наблюдаваше.

— Семейни проблеми — бързо и на достъпни цени — какво означава това? — не се сдържах аз. Плакатът продължаваше да привлича вниманието ми и да човърка любопитството ми.

— Ами знаете ли, специализирал съм се предимно по разкриването на съпружески изневери. Помагам и за издирването на откраднати автомобили. А вие по какъв въпрос сте дошли?

— За съпружеска изневяра — кимна с готовност Стас. — Някъде преди около месец към вас се е обърнало едно лице. Маня, покажи му снимката.

Извадих от чантата си една снимка, на която се мъдреше цялото ни семейство в онези редки минути, през които татко успяваше да се присъедини към нас. Баща ми бе седнал в средата, а ние с Рита стояхме прави от двете му страни и бяхме сложили ръце на раменете му. Тази снимка ми харесваше, макар че на нея татко изглеждаше малко изплашен, сякаш споходилото го в момента щастие бе странно за него и по тази причина той бе малко разтревожен.

— Ето тази дама — забоде пръст в изображението на Рита Стас. — Тя настоятелно ви е молила да разузнаете някои неща за нейния приятел.

— За този господин ли? — посочи с глава към татко Тихонов.

— Той умря — очевидно немного уместно се намесих аз. И двамата ме погледнаха с неодобрение. — Нейният приятел е много по-млад, висок, рус, със сини очи, а отличителният му белег е една голяма бенка на лявата буза.

— Не мога да си го спомня — намръщи се чичкото. Стас сложи пред него една банкнота от петстотин рубли и изражението му се промени, като стана по-строго и някак по-внушително. — Тази дама наистина се обърна към мен отвърна с достойнство той и прибра с жест на фокусник банкнотата в чекмеджето на бюрото си. — И аз най-добросъвестно изпълних поръчението й, за което се отчетох пред клиентката си.

— Дълго време ли наблюдавахте приятеля й? — попита Стас.

— Три дни. Мадам искаше да знае къде работи. Той не работи никъде. Не ми трябваше много време, за да установя това.

— Интересно.

— Типичен безделник е, само пръска пари и прахосва живота си.

— За да пръскаш пари, първо трябва да се сдобиеш с тях. Но щом този младеж не е работил никъде…

— Вижте какво — възмути се чичкото, — клиентката ми искаше да разбере къде работи младежът, а не откъде си взема парите. Впрочем вие защо се интересувате от тази история?

— Мисля, че след като си плащам, въпросите тук ще задавам аз — любезно му отвърна Стас.

— Та вие дори не се представихте — отбеляза чичкото, но го направи също любезно.

— Не мисля, че познанството ни ще продължи дълго.

— Доколкото ми е известно, младежът, от когото се интересувате, е убит. Но вие не сте от милицията, нали?

— Да не би да си мислите, че ченгетата биха ви дали петстотин рубли?

— Е, да… — поклати глава чичкото. — Май че моята бивша клиентка е заподозряна в убийство, нали?

— Добре сте информиран.

— Гледам телевизия — старчески навик.

— В този случай навикът ви е похвален. А щом сте информиран толкова добре, може би ще ни отговорите на въпроса с кого се срещаше през тези дни човекът, когото наблюдавахте. И дали сред хората, с които се срещаше, нямаше един висок мъж с едри рамене, конска физиономия, кафяви очи…

— Не ме разбрахте правилно — стресна се внезапно Иля Владимирович. Уплахата му бе толкова явна, че очевидно чичкото нямаше нужната закалка, за да успее да я прикрие. — На мен ми трябваха три дни, за да свърша цялата работа, а не за да го следя. Изобщо не съм го следил. Мадам се интересуваше от това къде работи младежът, а не как прекарва времето си. За да установя…

— Да, да — прекъсна го Стас, като придружи кимването си с мила усмивка. — Това вече го казахте. И все пак… — На бюрото отново се появи банкнота от петстотин рубли, а аз се изплаших, че чичкото ще получи удар, защото докато гледаше банкнотата, очите му се изпълниха с неописуема мъка. А ръката му, която бе сложил върху бюрото, нервно потрепваше. Очаквах да повтори фокуса си с изчезването на банкнотата, но чичкото решително я плъзна встрани:

— Вече разказах всичко, което мога да разкажа. Ако възнамерявате да настоявате за още, ще бъда принуден да ви помоля да напуснете кабинета ми.

— Добре — сви рамене Стас, взе банкнотата си и се отправи към вратата. Аз забързах подире му, макар да смятах, че неговото поведение не е правилно, тъй като трябваше да се опитаме да придумаме чичкото да не мълчи, понеже беше ясно, че той знае нещо и че не случайно се изплаши толкова много. — Какво ли е видял? — измърмори Стас, когато се озовахме навън.

— Защо не зададе този въпрос на него? — възмутих се аз.

— Чичкото е бит от живота човек и е сериозно изплашен, така че няма никакъв смисъл да му досаждаме с въпросите си. Телефонът му е изключен, нали така? — попита Стас, обръщайки се към мен.

Честно казано, бях забравила за телефона му, но не исках да си го призная и тъй като способността да виждаш и да чуваш бе най-важното задължение за един следовател, аз му отговорих без кой знае каква увереност в гласа:

— Така е.

— Хващам се на бас, че няма мобилен телефон, защото такива чичковци като него са страшно стиснати.

— Може и да е така.

— Бързо в колата! — изкомандва Стас. — Тънех в догадки на почва какво ли е намислил Стас, но хукнах презглава към колата. И успях да стигна навреме. Ние тъкмо бяхме излезли от двора и бяхме стигнали до близката пресечка, когато се появи Тихонов. Бях забелязала, че още докато сядахме в колата, чичкото ни наблюдаваше през леко надигнатата щора. И тъкмо се канех да насоча вниманието на Стас към този факт, посочвайки към прозореца, когато той каза:

— Виждам. — И стремително се понесе към изхода на двора, зави в пресечката, спря, а в този момент се появи и Тихонов.

До тротоара, точно срещу павилиона с табела „Списания и вестници“, беше паркирано едно старо жигули, Тихонов тръгна към него, влезе в колата и тя се понесе като подгонена. Моторът виеше, автомобилът се тресеше със страшна сила и сякаш всеки момент щеше да се разпадне, но нищо подобно не се случи и чичкото се отдалечи със скоростта на светлината, а на нас не ни остана нищо друго, освен да гледаме подире му, тъй като улицата беше съвършено пуста и нямаше начин Тихонов да не ни забележи, ако ни хрумнеше прекрасната идея да го преследваме.

Ала Стас възприе неочакваното препятствие напълно спокойно, излезе по пресечката на съседната улица и продължи да се движи нататък в същата посока, в която пое и Тихонов. На кръстовището на улица „Гагарин“ и улица „Речная“ Тихонов спря, ние също спряхме, а понеже тук движението бе доста оживено, Стас се придвижи малко напред, без да се бои, че ще бъде разкрит. Аз с любопитство зачаках да видя какво ще стане по-нататък и разочаровано въздъхнах, когато съзрях как детективът се отправи на бегом към близкия телефонен автомат.

— На кого се обажда? — попитах.

Стас нямаше как да отвърне на въпроса ми и само дипломатично сви рамене.

В това време Иля Владимирович се свърза с човека, когото търсеше, и започна да му говори, като правеше това доста емоционално. Разговорът продължи около три минути, след което той бавно се върна при таратайката си. А на близкия светофар направи завой и се понесе към кантората си. Ние го изпратихме до двуетажната развалина и продължихме нататък.

Не зная какво смяташе Стас, но аз се чувствах излъгана. Какъв смисъл имаше да преследваме някого из града, след като въпреки всичко не можехме да научим от него нищо полезно. Точно това заявих и на Стас. Той уж ми кимна в знак на съгласие, но изглеждаше потънал в мислите си, а ние продължавахме да стоим на една пресечка от офиса на Тихонов и аз започнах малко да нервнича, тъй като не можех да разбера за какъв дявол висим на това място. Трябваше или да се върнем в кантората и хубавичко да раздрусаме онзи шмекер — всички велики частни детективи биха постъпили точно така!, — или да си обираме крушите оттук.

— Стас — казах след минута, — защо стоим тук?

— Имам странното чувство — замислено ми отвърна той, — че някой ни наблюдава. Ти нямаш ли такова чувство?

— Имам чувството, че този тарикат ни води за носа.

— С тариката ще се оправим. Но ми се струва, че не само ние се интересуваме от него.

— Защо реши така? — разтревожих се.

— Трудно е да ти го обясня. Още след срещата с Головин, докато пътувахме от кафенето насам, изведнъж се почувствах кофти, като че ли някой ме гледаше в тила.

— И какво стана?

— Сега това чувство се засили.

— И какво трябва да направим?

— Мисля по въпроса.

Той мисли в продължение на почти три минути, след което набра един номер на мобилния си телефон и каза:

— Максим, ти ли си? Здрасти. Трябват ми печени момчета, за да наглеждат един тип. — Продиктува адреса на кантората на Тихонов. — Веднага! И още нещо. Намирам се около улица „Речная“, сега ще потегля към булевард „Строителен“, нека някой да тръгне след мен и да провери дали нямам опашка. Абе… тилът ми, разбираш ли, направо пламти. — Стас свърши разговора си, а аз го погледнах съсредоточено.

— Кой е този Максим?

— Един приятел — отвърна Стас и на мен ми стана ясно, че той нямаше намерение да отговаря на повдигнатия от мен въпрос.

Потеглихме към булеварда. Колкото и да въртях глава, не успях да открия нищо подозрително, тъй че не разбрах дали някой се движи подире ни по молба на Стас или не.

— Къде отиваме? — попитах, след като се уморих от напразните си усилия.

— В регистрационната служба за коли. — Стас бе изплувал от дълбоката си замисленост и бе започнал да реагира на околния свят, включително и на мен. — Искам да проверя номера на хондата, който ти си записала.

Това ми се стори разумно и кимнах в знак на съгласие.