Милионерша търси запознанство

Следващите три дни преминаха, без да се случат кой знае какви събития, ако не се брои фактът, че ходих в милицията още два пъти. Тъй като убиецът беше намерен, Рита нямаше защо да се бои от правосъдието, а това означаваше, че можех да се заема с нейното освобождаване от ръцете на изнудваните. Трябва да отбележа, че дългото общуване помежду ни — имам предвид между мен и закона — взаимно ни измори. Те любезно изслушаха разказа ми, но той не им направи никакво впечатление и това ми се стори обидно. А когато стигнах до последното телефонно обаждане на Рита, господата направо започнаха да се прозяват.

— Имало ли е нови заплахи?

— Не — отговорих честно.

— Може би нещата не стоят чак толкова зле… — Аз се намръщих в опита си да разбера какво имат предвид, а следователят продължи: — При всички случаи ще чакаме похитителите да предприемат нещо.

И аз започнах да чакам. Чаках в апартамента на Стас, но се отбивах и у дома. Вече бях предупредила Стас, че трябва да приготви откупа. От сумата видимо го втресе, но той бързо се овладя и ме увери, че ще направи всичко възможно. Когато и третият ден тръгна към залез, а Севрюгин продължаваше да не се обажда, аз започнах да нервнича. Къде ли се бяха дянали? Тревожеше ме и това, че Рита също не звънеше. Ами ако… но за това дори не ми се щеше да мисля. Ситуацията бе доста необичайна, тъй като похитителите бяха поискали сто хиляди, а след това бяха изчезнали.

Когато на сутринта на четвъртия ден се събудих, погледнах към телефона и си помислих, че щом те не ми се збаждат, защо пък да не им се обадя аз, след като тъй и тъй разполагам с номера на мобилния телефон на Севрюгин. Дълго време никой не ми отговори и вече се бях наканила да прекъсна връзката, когато най-ненадейно чух гласа на адвоката.

— Да — избоботи недоволно Боня, а аз се зарадвах:

— Богдан Семьонович, аз съм — Маня.

— О, Маня… много се радвам. — Той изруга доста високо и продължи: — Какво искате?…

— Мога ли да говоря с Рита? — смутих се аз.

— Не зная, едва ли. Те още не са се появили. — „Откъде трябва да се появят?“ — едва не попитах, но се сдържах и опитах още веднъж: — Генадий Петрович…

— Генадий Петрович е зает! — отряза ме той. — Нали ви казах, че още не са се появили.

— Вижте какво — обидих се аз, — всички срокове изтекоха, а вие не ми се обаждате. Това дори е странно. Искам да зная какво става с Рита!

— Вашата Рита… — ревна той, но моментално понижи тон: — Макар че тя готви прекрасно — по този въпрос нямам никакви възражения. Но тази жена… заради нея тук настана истинска лудница. Знаете ли какво, Мария Анатолиевна, възнамерявам да зарежа тази работа. Тя ми се струва напълно лишена от перспектива. Да-да. Точно така ще направя. Още сега ще си събера багажа и ще замина. И нека те да правят каквото си щат. Аз си измивам ръцете.

— Богдан Семьонович… — стреснах се аз, но той прекъсна връзката.

Набрах номера още два пъти, ала никой не ми отговори.

Разбира се, веднага след това се обадих в милицията и съобщих за разговора си с Боня. Следователят, с когото предишния път имах дълго събеседване, въздъхна и се поинтересува:

— Приличаше ли на заплаха за живота й?

— Изобщо на нищо не прилича! — озъбих му се аз.

— Ами тогава нека почакаме, докато започнат да заплашват.

Треснах разярено слушалката. След минута ми се обади Стас (беше отишъл на работа към девет часа). Побъбрих си с него, споделих плановете си (наложи ми се да ги измислям в движение), сбогувахме се, а само след половин минута отново се разнесе телефонен звън.

— Маня — каза чичо Витя. — Снощи се върнах и ти звъних поне пет пъти. Защо не спиш в дома си?

— Живея у една приятелка — излъгах. — Страх ме е сама вкъщи, а съм изключила мобилния си телефон.

— Премести се у нас — предложи ми с лекота той, но аз му поблагодарих и отказах и мисля, че чичо Витя разчиташе именно на това. — Аз съм в офиса — продължи, — ела при мен да ми разкажеш какво става с вас.

Цял час разказвах на чичо Витя какво става с нас, той ме слушаше и клатеше глава, но отново не се трогна от съдбата на Рита, а само махна с ръка:

— Ченгетата са прави. Ще изчакаме, докато похитителите започнат отново да заплашват.

— Севрюгин каза, че татко му дължал сто хиляди долара.

— Може и да му е дължал, а може да е тъкмо обратното. Не съм запознат с техните отношения. Но това, че Севрюгин се появи, означава само едно: че иска да намаже от наследството на баща ти.

— Но нали няма никакво наследство! — въздъхнах. — Когато Юра поиска откуп за мен, взех пари от един познат, а те още не са му ги върнали, защото казват, че били веществено доказателство.

— Да-а — проточи чичо Витя и ме стрелна с поглед. — Маня, сигурна ли си… — започна той, въздъхна и продължи: — Не е възможно баща ти да не ти е оставил нищо. Помисли си хубаво, може да ти е казал нещо, преди да замине.

— Каза ми, разбира се.

— Какво?

— Да не се омъжвам, докато го няма. Първо искаше да ми намери добра работа, а сетне каза, че е по-лесно да ми намери мъж. Обеща да се заеме с това.

— А какво каза, когато ви остави пари за разходи?

— Както винаги: че ако влезем в дългове, ще ги връщаме от месечната си дажба.

— Каква е тази дажба?

— Татко така се изразяваше.

— И какво друго ти каза?

— Чичо Витя, ама нали знаете, че татко не обичаше да говори много! Такъв човек си беше.

Ала чичо Витя прояви настойчивост и ме накара да си спомня разговора с баща си почти дословно. Беше странно, че бях запомнила всичко толкова добре.

— Татко каза: „Тия противни лекари само викат дявола, гърдите ме наболяват. Какво ли е това? Наистина ли ще умра? Дръжки ще умра… ще има да чакат. Маня, ако се случи нещо, отбий се в пощата.“

— В пощата ли? — сащиса се чичо Витя.

— Да.

— Да се отбиеш в пощата, така ли? Какво общо има пощата?

— Не зная. Може би е искал да ми изпрати писмо? Макар че това не е характерно за татко. Той никога не ни е писал писма. Да се обади — как да е, но и това му костваше огромни усилия.

— Тук има нещо друго! — потъна в тайнственост чичо Витя. — Ако е искал да ви прати писмо, за какво му е била пощата? Нали си имате домашен адрес.

— Понякога татко имаше странни идеи.

— Маня — оживи се внезапно той, — веднъж срещнах баща ти до Централна поща. Излизаше от сградата, а аз минавах покрай нея с колата. Много се изненадах, спрях и го попитах: „Толя, какво правиш тук?“ А той ми отговори: „Изпращах колети.“ Точно така ми отговори. Колети…

— Може да е изпращал — свих рамене аз, тъй като тази случка изобщо не ме заинтригува.

— На кого би могъл да изпраща колети твоят баща? Честно казано, не се сещах за нито една кандидатура на получател.

— Освен ако не ги е изпращал на самия себе си — изсумтях, а при тези мои думи чичо Витя изгуби самообладание, ококори очите, застина с отворена уста, след което рече:

— По дяволите… — И се вторачи в мен. — Коя поща имаше предвид?

— Не зная! — Изплаших се за състоянието му, тъй като чичо Витя изглеждаше доста необичайно. — Вероятно онази, която е близо до нас.

— Веднага отиваме там! Трябва да проверим…

— Какво да проверим?

— Ами ако баща ти наистина ти е изпратил нещо? По пощата, до поискване, разбираш ли? Вкъщи всеки би могъл да вземе писмото, а кореспонденцията до поискване можеш да получиш единствено ти.

— И какво от това? — развълнувах се на свой ред.

— Вероятно в писмото има указания къде се намират парите. Да вървим!

Честно казано, не вярвах кой знае колко в съществуването на въпросното писмо и на въпросните пари. Щом на стълбите на Централна поща татко бе говорил за колети, какво общо можеше да има с това някакво си писмо? Но не ми се щеше да огорчавам чичо Витя, защото той полагаше старания заради мен. Ала все пак ми се наложи да го огорча.

— Искаш да кажеш, че те веднага ще ми дадат писмото, стига да им кажа фамилията си, така ли? — полюбопитствах.

— Трябва да им покажеш паспорта си. — И на това място аз го огорчих:

— Нямам паспорт, откраднаха ми го. Когато хванаха Юра, много се надявах, че ще ми върнат паспорта, но онзи гадняр го бе изгорил, тъй като бил улика. Нали знаеш, че на мен не ми върви — добавих, наблюдавайки реакцията на чичо Витя. — Но за сметка на това имам бележка, че не съм го изгубила.

Ала чичо Витя едва ли чу последната ми фраза, тъй като ме сграбчи за ръката и ме помъкна към вратата:

— Хайде да вървим!

— Къде?

— В паспортната служба.

И ние тръгнахме. Няма да повярвате, но само след час новите ми снимки вече бяха готови, а следобед получих и новичкия си паспорт. Издаде ми го солиден чичко в мундир със звездички по него (не разпознавам званията, но ми стана ясно, че чинът му не е нисък), тъй че колкото и да искаше, онази проклета лелка от паспортната служба нямаше как да изпълни заплахата си.

Бях толкова щастлива, че дори забравих закъде бързахме с чичо Витя. Но той ми припомни.

— Към пощата! — ревна на шофьора и ние се понесохме натам.

Когато стигнахме до пощата, чичо Витя тръгна заедно с мен, макар че заради внушителното си телосложение никак не обичаше ходенето. Аз предвкусвах тържествеността на приближаващия миг и също се развълнувах. Жената на гишето погледна равнодушно документите ми и започна да преглежда книжата в едно чекмедже.

— Няма нищо — каза тя след половин минута.

Не се изненадах, но неизвестно защо, стана ми обидно.

— Как така да няма? — завря глава в прозорчето чичо Витя. — Вижте по-внимателно. Трябва да има, аз лично съм го изпратил.

Жената търпеливо прегледа книжата още веднъж и най-ненадейно се усмихна:

— Има, разбира се, каква смешна фамилия — Смородина… Извинявайте, наистина имаше два колета. Преди няколко дни ги върнахме на обратния адрес.

— Чакайте малко, къде сте ги върнали, защо? — възмути се чичо Витя.

— Такъв е редът. Кореспонденцията до поискване се пази определено време, а след това се връща. Колетите трябва да се вземат навреме! — завърши тя и ме погледна.

— А не си ли спомняте къде ги изпратихте?

— Май че в Централна поща. Но не съм ги изпратила аз…

Напуснахме пощата с пръст в устата.

— Ще се опитаме да разберем къде са колетите и как можем да ги получим — въздъхна чичо Витя, но в този момент моята мозъчна активност се повиши и аз започнах да разсъждавам на глас:

— Да допуснем, че татко е изпратил колетите. Но ако е посочил домашния ни адрес като обратен, значи колетите ще пристигнат при нас.

— Ти не можеш да ги получиш, ще ти трябва паспортът на баща ти.

— Ами че той е у нас! — зарадвах се.

— Как…

— Той имаше два паспорта. Нали знаете какъв беше татко…

— Веднага отиваме у вас! — изкомандва ме чичо Витя и ние потеглихме.

По пътя активността на мозъка ми се повиши още повече и аз родих следната идея. Щом чичо Витя беше срещнал татко пред Централна поща, значи той може би изобщо не бе посочил домашния ни адрес, а адреса на Централна поща, до поискване? В този случай колетите можехме да получим само аз и татко. А като се има предвид и неговата люта ненавист към конфискациите…

— Твоят баща е луд — въздъхна чичо Витя.

Ние взехме паспорта на татко и отидохме в Централна поща.

Чичо Витя се отправи — с паспорта на баща ми в ръце — към гишето, на което пишеше: Получаване на кореспонденция до поискване, а аз се отдръпнах встрани, защото много се вълнувах. Общуването с дамата през прозорчето с номер седем отне доста време на чичо Витя, а аз продължавах да се вълнувам все повече и повече. Изведнъж чичо Витя се изправи, усмихна се и видях в ръцете му два пакета. Той ми кимна и тръгна към изхода, а аз хукнах след него. В колата чичо Витя не каза нито дума, само нареди на шофьора да кара към нас. Потеглихме, а върху моите колене се мъдреха два еднакви пакета.

Най-сетне се озовахме в апартамента ми. Бързешком отворих първия пакет, чичо Витя се усмихна победоносно, а аз, правичката да си кажа, загубих ума и дума, тъй като намерих вътре пачки с долари. Във всеки от пакетите имаше точно по двеста хиляди.

— Баща ти е луд! — повтори чичо Витя, когато си отиваше.

Но аз не бях съгласна с него. Всъщност татко бе гений. Ако се вземеше предвид неговият страх от конфискация на имуществото, той бе постъпил много мъдро. Беше изпращал парите в нашия пощенски клон на мое име до поискване, тъй като знаеше, че на мен и през ум няма да ми мине да отида в пощата. След като са престоявали определено време в нашия клон, парите отново са се връщали в Централна поща. Татко ги е получавал, изпращал ги е отново в нашия клон и е бил сигурен, че паричките му са недосегаеми… за милицията. Не зная кой от нас беше прав — аз или чичо Витя, но беше много по-приятно да си дъщеря на гений, отколкото на луд.

Моментално се обадих на Стас.

— Къде си? — попита той.

— Тук съм, тоест вкъщи. — В пристъп на вълнение бях изключила мобилния си телефон, за да не ме разсейва никой. Стас не бе успял да се свърже с мен и затова беше ядосан.

— Къде е това вкъщи?

— В моя дом.

— Какво правиш там?

— Що за странен въпрос? — възмутих се аз, но в чест на прекрасната развръзка реших да не обръщам внимание на хапливостта му. — Получих наследството. Моето и на Рита. По двеста хиляди. Представяш ли си?

— Откъде се взе това наследство? — поинтересува се без какъвто и да било ентусиазъм Стас.

— Дълго е да ти обяснявам. Кажи — радваш ли се?

— Ни най-малко. Защо трябва да се радвам?

— Как така защо? — обидих се. — Вече съм въшкава с мангизи и на теб няма да ти се налага да плащаш откупа на Рита, тъй като ние си имаме свои пари.

— Тъй-тъй, помня, че ти искаше да се омъжиш за богат човек. А сега какво ще правиш?

— Нищо няма да правя.

— И аз трябва да се радвам на това, така ли?

— Ти си психар. На мен ми паднаха от небето толкова много пари, а ти вместо да…

— Ще се омъжиш ли за мен? — прекъсна ме той.

— Ще се омъжа!

— В такъв случай се радвам — каза Стас не много убедено, но в този момент някой позвъни на вратата и бях принудена да прекъсна разговора.

А понеже не бях забравила, че в дома ни има богатство, спомних си заръката на татко, погледнах през шпионката, без да свалям веригата, и видях Рита. Трябва да призная, че нейната поява колкото ме изненада, толкова ме и зарадва. Отворих широко вратата, хвърлих се в прегръдките й и едва след това забелязах едно обстоятелство: до Рита стоеше Севрюгин и грееше като тиган на месечина. Можеше да се предположи, че беше дошъл да получи откупа, но в такъв случай спешно трябваше да смени изражението на физиономията си. На врата на Рита — неизвестно откъде — се бе взела огърлица с диаманти, а в съчетание със сукмана, с който беше облечена, тя бе точно толкова уместна, колкото и усмивката върху лицето на Севрюгин. Още не бях успяла да кажа, че убиецът е разобличен и че Рита няма от какво да се страхува, когато тя обяви:

— Маня, ще се омъжвам. Разбира се, скръбта ми по нашия татко все още е много силна, но моят дълг пред него и пред теб…

— За кого? — настръхнах аз.

— Какво?

— За кого ще се омъжваш?

— За Генадий Петрович, разбира се. Той е приятел на татко и изобщо между нас има много общи неща… Гена, не стой на вратата! — изсъска му тя и Гена се промъкна странишком в антрето.

— А къде е Боня? Исках да кажа — Богдан Семьонович? — попитах.

— Уволних го! — махна с ръка Рита. — Ужасен досадник е. Ако на Гена му трябва адвокат, той си има достатъчно пари, за да си намери нещо по-добро. Ще живеем тук. Генадий Петрович няма апартамент в града, но за сметка на това има прекрасна вила, на теб ще ти хареса. Но да живеем там постоянно… Нали знаеш моето отношение към селските райони? Ще се настаним в предишната ни спалня. А най-важното е, че ще има кой да се грижи за теб.

— Аха! — кимнах ощастливена аз, сграбчих Рита за ръката и я повлякох към най-близката стая. — Ти си полудяла! — засъсках, щом затворих вратата.

— Той е добър човек. Своенравен, но добър. И има пари…

— Рита, нашият татко ни е оставил наследство и аз го намерих. Изхвърли Севрюгин оттук — ти имаш двеста хиляди долара.

Тя премигна няколко пъти, сетне се усмихна и заяви:

— Обичам те. Ти си абсолютно смахната. Също като баща си. Намерила си парите и ми даваш половината. Двеста хиляди са половината от сумата, нали?

— Естествено. Изхвърли Севрюгин.

— Знаеш ли какво, изобщо няма защо да му казваме за наследството. Личното не бива да се смесва с общественото: моите пари са си мои пари, а неговите пари са наши пари. Не ме гледай така. Искам да се омъжа. Много е тежко да се живее, когато нямаш до себе си мъжко рамо, а Севрюгин е мил човек. Майка му го е изоставила, когато е бил на три годинки, и той има нужда от грижи и внимание. Освен това според мен е следствен и едва ли ще се виждаме често. Представяш ли си как ще си живеем…

На това място бих могла да сложа точка на моя разказ, но в края на лятото се случи още едно събитие. С Рита се канехме да се разходим по магазините и аз отидох да я взема от нас. Стас поиска да ме придружи. Когато се качвах по стълбите, забелязах, че в пощенската ни кутия има нещо. Отворих я и намерих вътре една картичка. На нея нямаше нито обратен адрес, нито някакъв текст. Беше просто една картичка, адресирана до мен. Повъртях я в ръцете си и влязох в апартамента. Както винаги, Севрюгин се мотаеше из кухнята, беше напълнял и изглеждаше напълно щастлив. Рита бързаше да се облече, но щом забеляза картичката в ръцете ми, полюбопитства:

— Какво е това?

— Намерих я в пощенската кутия — свих рамене.

— Изпратена е от Сидни преди две седмици — добави Стас, който бе успял внимателно да проучи картичката.

— Ама тук не пише нищо! — изненада се Рита, докато я въртеше в ръката си.

„Зависи от гледната точка“ — отсъдих аз, но на глас казах:

— Пол Гоген. — И наистина картичката беше с репродукция на една негова картина.

— Пол Гоген ли? — намръщи се Рита. — Това не беше ли онзи малоумник, който избягал на Таити и оставил жена си без пукната пара?

— Май че имаше нещо такова — кимна с многозначителен вид Стас.

— Така ли? — освирепя Рита и извърна гневен поглед към мен: — За всеки случай искам да предупредя, че ако твоят баща е решил да се върне, то аз го чакам с нетърпение! И ковчегът му в гаража на Стас също го чака!

Естествено Рита бързо се укроти, а аз се зарадвах, защото може би там, на екзотичните острови, татко най-сетне беше открил щастието и мисълта за конфискация повече не го тревожеше.