Стас плати сметката и ние излязохме от кафенето. По пътя се опитвах да преценя дали постъпвам правилно или не, но тъй и не можах да стигна до никакъв извод, може би защото просто нямаше време за размисли: Стас крачеше доста бързо, а аз не мога да мисля бързо. Ала ми хрумна една читава идея.

— Не бива да спираме пред неговия блок — казах, — по-добре ме изчакай до съседния.

— Глупости — възрази ми Стас, — той не познава колата ми.

— Ами ако ме види през прозореца?

— Добре, ще те оставя до съседния блок — смръщи се той.

— Тогава спри!

След минута влязох във входа на Слава и позвъних на вратата му.

— Кой е? — страховито попита някой отвътре, аз отново не познах гласа, вслушах се и изписках:

— Аз.

Вратата веднага се отвори, Слава ме сграбчи за ръцете и ме придърпа в антрето. Имаше вид на човек, който — по точния народен израз — сякаш току-що бе излязъл от гроба. Косата му бе чорлава, очите — зачервени като на препил през нощта човек, устните му трепереха, а освен това се люлееше като трескав.

— Маня… — избоботи Слава и най-ненадейно ме сграбчи в обятията си.

Аз застинах на място, защото първо се стъписах, а сетне го потупах по рамото и измърморих:

— Хайде стига, стига…

Той ме пусна, въздъхна поривисто и заяви:

— Ей сега ще ти обясня всичко… в смисъл че самият аз нищо не мога да разбера и изобщо не зная какво да правя. Може би ти знаеш?

— Какво бих могла да зная, след като ти нищо не си ми казал? — възмутих се искрено.

— Ама ей сега ще ти разкажа всичко. Влизай! Искаш ли чай? По дяволите, забравих, че нямам чай…

— Не искам чай, искам си паспорта.

— Защо ме тормозиш с този паспорт? Мен всеки момент могат да ме тикнат в затвора, а ти ми говориш за паспорта си.

— Има защо да те тикнат в затвора. И не ме гледай така. Защо тръгна да ограбваш кафенето? Как изобщо ти хрумна, за бога? Грабител се извъдил… — Дотолкова се развилнях, че изобщо не обърнах внимание на една подробност: Слава стоеше до мен и плачеше. Дори хлипаше. Точно както в детството ни, когато падна от гредата и си изкълчи крака. Тогава момчетата започнаха да му се подиграват, а на мен ми стана жал за него. А сега, вместо онзи охранен малък шишко, пред мен стоеше един голям чичко, но плачеше по абсолютно същия начин. Това много ме развълнува, паспортът ми се стори истинска дреболия, а сърцето ми така се сви, че аз също се разревах от състрадание към своя безпътен приятел и на всичкото отгоре се засрамих, сякаш не той, а аз бях ограбила кафенето. — Хайде разкажи ми — свъсих се и се стоварих на дивана. — И не се разстройвай чак толкова, все ще измислим нещо.

— Какво можем да измислим? — оплака се той, но ле-ка-полека се успокои и започна да разказва.

Съседът му се оказа прав — на Слава не му бе провър-вяло кой знае колко в живота. И от работа го бяха уволнявали със завидно постоянство, и мизерията го бе изтормозила. И заради същата тази мизерия се бе решил на онази крайна стъпка.

Юра му предложил да ограбят кафенето и Слава се съгласил на пияна глава, както и подозирах, че бе станало. Те се запознали в някаква кръчма преди седмица, малко по-късно на същото място съставили и плана за обира, а ако трябва да бъдем конкретни, това се случило точно преди три дни. До този момент Слава не бе виждал въпросната си дружка в тази кръчма. Съученикът ми обикновено прекарвал там свободното си време и него ден изведнъж, както си седял и окайвал съдбата си, видял до себе си онзи тип. Той се представил, предложил му да минат от бира на водка и скоро след това Слава открил, че се е сдобия с нов приятел (така решил той, а не аз, тъй като аз бях на съвършено друго мнение по този въпрос, но мен никой не ме питаше). Приятелят му също се намирал в бедствено положение и бил много сърдит на онези, които според него не знаели къде да си дяват парите. Към тази категория граждани той причислявал банкерите, бизнесмените и всички видове олигарси и с тон на познавач заявил, че е време благата им да бъдат експроприирани.

Идеята намерила отклик в душата на Слава и той се съгласил веднага да се заеме с експроприацията, още повече че приятелчетата нямали пари за втора бутилка водка, а много им се щяло да си пийнат още малко и да си поговорят по човешки. Общо взето, някъде привечер те застанали твърдо на мнението, че трябва да присвоят нечия собственост; вярно, не си въобразили, че са в състояние да ограбят банка, но решили, че за начало ще опитат с някое кафене. На това място аз погледнах натъжено към Слава, а той отново заподсмърча.

— Ти си идиот — заявих му мрачно, а той кимна в знак на съгласие.

— Зная. Но разбираш ли — не мислех, че той говори сериозно, абе… мислех си, че просто ще си поприказваме на тази тема и толкова.

— Но сега вече знаеш, че е било сериозно.

— Сега зная, разбира се.

Общо взето, младежите се заклели един пред друг във вечна дружба, а също и в това, че ще свършат тази работа. Нямах представа какво количество алкохол са погълнали до онзи момент, но със сигурност отнякъде са намерили пари за още, защото просто не е възможно да са набрали чак такъв кураж само на една бутилка.

Слава нямаше спомен как е завършила вечерта, но на сутринта се свестил в своя апартамент с главоболие, празни джобове и като следствие от това — в невъзможност да угаси махмурлука си. Последното обстоятелство силно го разстроило и ако можеше да се вярва на думите му, той бил на ръба на самоубийството. Аз не му повярвах, но за всеки случай кимнах в знак на съчувствие.

В разгара на душевните му мъки се появил Юра, и то не току-така, а с бутилка в ръце. Слава отпил от целебната течност и се хвърлил в обятията на новия си приятел в израз на признателност и с клетвата за вечна дружба помежду им. Новоизлюпеното му другарче тутакси му напомнило за вчерашното им споразумение. Макар Слава да не бил много-много на себе си, все пак мозъкът му шавал и отначало решил, че Юра се шегува. Но Юра не се шегувал. В този момент планът му за обира вече бил готов. Той избрал кафенето „Мамините палачинки“, защото според твърдението му — в това кафене нямало много хора, тъй като залата му била малка. За сметка на това клиентите му бързо се сменяли, персоналът се състоял само от готвач, миячка на съдове и сервитьорка, тъй че нямало да имат кой знае какви проблеми, а пък плячката би трябвало да е прилична.

Слава изслушал всичко това и се оклюмал, понеже не се виждал в ролята на грабител. Ала му било съвестно пред Юра, в смисъл че не му се щяло да нарушава дадената дума и да дава заден, та затова решил да вразуми приятеля си и му задал първия уточняващ въпрос: „Обикновено грабителите носят оръжие, а ние откъде ще го вземем?“ Юра веднага сложил на масата два пистолета и от уплаха Слава отскочил назад. Приятелчето му грабнало единия от тях, доближило го до слепоочието си и уж натиснало спусъка му, но изстрел така и не се чул.

— Какво ти става, да не си откачил? — попитал призеленелият Слава, а Юра се засмял:

— Да не си помисли, че е наистина? Точно така си си помислил — повторил той, бидейки изключително доволен от себе си. — И те ще си помислят така.

На това място станало ясно, че и двата пистолета са играчки и че Юра се е сдобил с тях същия ден на местния пазар, но — по думите на Слава — те изобщо не се различавали от истинските и вършели много добра работа като средство за заплаха. Към пистолетите се прибавили маскировъчни шапки и Слава осъзнал, че е изчерпал всичките си аргументи и че или трябвало да се съгласи, или да се откаже от начинанието, но как можел да се откаже, след като вчера дал дума пред Юра!

На масата се появила още една бутилка и след като отпил съвсем малко от нея, Слава разбрал, че е под достойнството му да се отметне от дадената дума, кимнал в знак на съгласие, след което получил кратки инструкции от приятелчето си и един час по-късно двамата тръгнали да ограбят кафенето.

Слава чакал на ъгъла, а Юра пристигнал с една кола, която откраднал от близките улици. Те паркирали още една, също открадната кола, до входа на двора и скоро след това влезли в кафенето. Слава твърдеше, че тогава бил на автопилот и че не може да разкаже нищо смислено за онези моменти. Лично аз му вярвах. И бях сигурна, че той ужасно се е страхувал, макар че не събра смелост да си го признае. Но въпреки страха си, Слава строго следвал сценария, крещял: „Всички на пода!“ и прочее неща и усърдно размахвал пистолета си. И уж всичко било наред, но в един момент… в един момент Рижия категорично отказал да се подчинява. Естествено моят съученик много се притеснил от това, понеже Рижия имал вид на доста самоуверен тип, който на всичкото отгоре е и злобен, и Слава вече предвкусвал възможните неприятности, но изобщо не очаквал, че ще се стигне чак до онова, което се случи: Юра стрелял с пистолета-играчка, а чичкото взел, че умрял. Или поне така казаха по новините.

— Може да лъжат? — въздъхна Слава и ме погледна с надежда и отчаяние. — Може той… такова…

— Какво такова? — озъбих му се.

— Ами… може нарочно да ни плашат?

— Кого да плашат? Чичкото лежеше на пода, не видя ли кръвта?

— Видях я — кимна той. — Но може това да не е било кръв? Може да се е преструвал?

Обзе ме крайно възмущение и забелих очи.

— Защо му е да се преструва? — попитах строго.

— Ами не зная. Може ченгетата да са измислили нещо? Започна да ме втриса от неговото може.

— Чичкото е убит! — отсякох.

— С пистолета-играчка, така ли? — не повярва Слава.

— Значи пистолетът не е бил играчка — направих извода аз.

— Ама Юра го е купил от пазара! — възмути се Слава. — Според теб…

— Виж какво — прекъснах го, — ето как стоят нещата: чичкото е мъртъв — това не подлежи на никакво съмнение. Не е възможно да застреляш човек с пистолет-играчка, от което следва, че твоят Юра е имал истински пистолет. Впрочем къде е твоята играчка?

— Изхвърлих я — съобщи ми Слава, понижавайки глас.

— Защо я изхвърли?

— Ами защото това е веществено доказателство.

— Но нали пистолетът е бил играчка! — учудих се аз.

— И какво от това? Абе както и да е, изхвърлих го. Но той наистина беше играчка. Не ми ли вярваш? — попита той.

— Не зная. — Свих рамене. — Не можеш да убиеш никого с пистолет-играчка, а чичкото е мъртъв.

— А може това да са някакви ченгесарски номера? — зашепна разпалено Слава. — Мушнали са някакво френско грозде под ризата на чичкото, той паднал, престорил се на мъртъв и те са го откарали нанякъде…

— И защо им е на ченгетата да правят това? — попитах, изпаднала в крайно недоумение.

— Ами ако той е някакъв важен свидетел, а пък те искат всички да си мислят, че е мъртъв? — Трябва да призная, че Слава подходи към този проблем с голяма доза фантазия.

— В такъв случай ти изобщо няма защо да се страхуваш — рекох, — защото излиза, че твоето приятелче е ченге. И нека той да си ми върне паспорта, иначе ще раздрънкам из целия град, че убийството не е било истинско.

— Защо да е ченге? — стъписа се Слава.

— Защото иначе се получава някаква безсмислица — ощастливих го аз. — Откъде могат да знаят ченгетата, че вие ще идете да обирате кафене, че и на това отгоре ще стреляте по Рижия? Значи предварително са се уговорили с твоя Юра. — В този момент ми хрумна още една идея и побързах да я споделя: — Пък и Рижия се държеше подозрително, сякаш нарочно си го просеше.

При тези мои думи Слава се свлече на дивана и започна да променя цвета на лицето си, докато не заприлича на незряла ябълка, в смисъл че стана яркозелен, което доста ме разтревожи.

— И какво излиза от всичко това? — разсъждаваше на глас той и въртеше очи, обзет от крайно вълнение. — Ченгетата си въртят някакви номера, а аз ще вляза в затвора, така ли?

— Точно така излиза — кимнах аз, но веднага завъртях отчаяно глава: — Защо трябва да влизаш в затвора, след като оръжието не е било истинско?

— Но нали ние ограбихме кафенето! Разделихме си парите по равно. Ето ги моите, в джоба ми са… — Слава започна трескаво да вади на масата измачканите банкноти.

— Чакай малко — махнах с ръка, — ние дори още не знаем…

— Какво има да знаем? — възмути се Слава. — При всички случаи ще вляза в затвора. Или за убийство и грабеж, или само за грабеж. Маня, какво да правя?

Не можех да му отговоря на този въпрос и затова се натъжих.

— Първо няма да е зле да разберем дали Рижия е жив, или не е.

— Разбира се, че е жив! — зашепна разгорещено моят приятел от детинство. — Нали ти казах, че пистолетът беше играчка! Ами ченгетата? Разбираш ли? Хем дойдоха на мястото, хем сетне взеха, че изчезнаха. Това не ти ли се вижда подозрително?

— Ченгетата бяха дошли да обядват, но вратата на кафенето беше заключена и те вероятно са решили, че е затворено, та затова си продължиха нататък, а пък на нас просто не ни обърнаха внимание, въпреки че излязохме от кафенето в момента, когато те си тръгнаха.

— Това е подозрително — настояваше на своето Слава, а аз свих рамене. — Как можем да разберем дали онзи е жив, или е умрял? — поинтересува се той, хапейки устни.

— Няма нищо по-просто от това — въздъхнах аз, — попитай приятеля си. Той може и да знае.

— Вече го питах — кимна Слава.

— И какво ти отговори?

— Каза, че няма представа как така онзи пистолет изведнъж започнал да стреля. Пистолетът, вика, изобщо не би могъл да стреля, понеже е играчка. Много е изплашен.

— Кой?

— Юра естествено. Казва, че някой му е подменил пистолета. И ме гледа накриво.

— Чакай малко, вие направо от твоя апартамент ли тръгнахте да обирате кафенето?

— Да.

— Че кога биха могли да му подменят пистолета?

— Ами нали той отиде да краде коли.

— Ти беше ли с него, когато ги открадна?

— Не бях. Нали ти казах, че го чаках на ъгъла.

— Значи излиза, че през това време той е извършил подмяната на пистолета. Днес виждал ли си го?

— Юра ли? Не. Вчера си поделихме парите в колата и аз хукнах при родителите си на вилата. Но на Юра казах, че ще съм си вкъщи. Исках да се скрия малко на село, но сърцето ме свива… и се върнах… Наистина ли мислиш, че Юра е ченге?

— Откъде да зная? — възмутих се аз. — Защо ме тормозиш с тези въпроси? С една дума — върни ми паспорта.

— Паспортът ти не е у мен — озъби ми се Слава.

— А къде е?

— Сигурно е у Юра.

— Защо му е притрябвал моят паспорт?

— А ти защо мислиш, че на мен ми е притрябвал паспортът ти?

— Не, така няма да стане! — смръщих се строго. — Паспортът беше в чантата ми, а чантата ми остана в колата, но когато откриха колата, чантата не беше в нея.

— Значи Юра е взел чантата и сигурно я е изхвърлил някъде.

— Щеше да е по-добре да не го прави — отбелязах. — Искам си паспорта. Прави каквото щеш, но ми го върни. Иначе ще издам и теб, и Юра на ченгетата.

— И това ми било приятелка! — обиди се Слава. — Вместо да ми помогне, тя на всичкото отгоре ме изнудва.

— Върни ми паспорта! — казах, без да се разчувствам от душевната мъка, която се долавяше в гласа на Слава. — Ако до три дни паспортът ми не бъде в ръцете ми, отивам при ченгетата и след това се оправяйте както можете. — С тези думи се отправих към вратата, а Слава отчаяно се разврещя:

— А аз какво да правя?

— Откъде да зная! — изкрещях, освирепяла до крайна степен, и бързешком напуснах тази обител на скръбта, ядосвайки се на себе си, че се сдобих с още едно главоболие, без да успея да реша проблемите си.

Естествено не можех да накисна този малоумник пред милицията, което означаваше, че трябва да се простя с паспорта си. Стана ми толкова обидно, че едва не се разплаках. Бях потънала в личните си грижи и затова не забелязах веднага младежа, който се качваше насреща ми по стълбите. И изобщо нямаше да му обърна внимание, ако той не се закова на място, когато се изравни с мен, и не облещи очи насреща ми. Разбира се, аз съм красиво момиче и по принцип привличам погледите, но младежът имаше вид на човек, който е срещнал не някаква красавица, а медузата Горгона.

— Идиот! — измърморих ядосано и хукнах презглава към изхода, но забелязах, че младежът се е надвесил през перилата и гледа подире ми. — Същинска лудница! — възмутих се аз, изскочих навън и закрачих към спирката, напълно забравила, че дойдох тук с придружител.

След две минути той ми напомни за себе си. Вървях по улицата и нервно размахвах ръце, когато чух клаксон па автомобил, обърнах се, видях джипа и тъкмо си помислих: „Още един смахнат!“, когато си спомних, че се появих на това място точно с въпросния смахнат.

Той спря колата и отвори вратата, а аз се настаних на предната седалка и казах:

— Здрасти!

— Здрасти! — кимна Стас и се вгледа в мен. — Как мина срещата? Върна ли ти паспорта?

— Не — поклатих глава. — Слушай, а може ли да се проучи дали онзи чичко наистина е мъртъв, или ченгетата въртят някакви номера?

По израза, който моментално се появи върху лицето на Стас, разбрах, че съм казала нещо немного… с две думи стана ясно, че ми се налага да му разтълкувам мисълта си и аз с тежка въздишка споделих пред него разговора си със Слава.

— Глупости! — презрително изпръхтя той, когато завърших преразказа си.

— Защо да са глупости?

— Защото са глупости! Никога не съм чувал нищо по-глупаво. Това било пистолет-играчка, която изведнъж взела, че наистина гръмнала. Явно той сам не вярва на думите си, а пък се надява да намери глупак, който би приел подобни твърдения за чиста монета…

— Ами ако Юра е ченге?

— Това е още по-глупаво. Тогава защо му е трябвало да взема Слава със себе си? Ченгетата може да са чал-нати, но не са идиоти. В този случай или Юра се прави на луд, или Слава се прави на луд, или и двамата се правят на луди… Мисля, че ти трябва да се преместиш да живееш при мен — най-ненадейно заяви той.

— Защо? — стъписах се.

— Защото сега за тях ти си един излишен свидетел. Не се знае какъв акъл ще им дойде, а с мен ще бъдеш в безопасност.

— Нищо подобно! — възразих. — С теб не се чувствам в безопасност, а по-скоро обратното.

— Няма да те закачам — каза Стас с нотки на покаяние, а аз му зададох съвсем логичния въпрос:

— Тогава за какво съм ти?

— Ами… харесваш ми.

— Значи възнамеряваш в някакъв момент да започнеш да ме закачаш, така ли?

— Надявам се, че ти ще се влюбиш в мен и сама ще започнеш да ме закачаш — отвърна ми той.

Наглостта му ме стъписа.

— И откъде-накъде ще се влюбя в теб?

— Ами… симпатично момче съм, имам и чувство за хумор, и пари. Обикновено когато ме срещнат, момичетата хлътват по мен до уши.

— Просто нямам време за каквито и да било глупости! — отсякох и за щастие се сетих да извърна глава към прозореца и да видя, че точно в този момент минавахме покрай фирмата на баща ми, която вече беше под ръководството на неговия приятел. — Спри — помолих Стас и той спря, но ме погледна със съмнение.

— Къде отиваш? — попита ме спътникът ми с известна доза строгост.

Честно казано, и въпросът, и тонът, с който беше зададен, ме възмутиха.

— Защо трябва да се отчитам пред теб? — попитах и побързах да изляза от колата.

— Принуден съм със съжаление да констатирам, че моето обаяние не ти въздейства — даде заден той.

— Правилно се ориентираш — кимнах.

Стас се опита да каже още нещо, но аз бързешком затръшнах вратата на колата и тръгнах към офиса.

Чичо Витя ме посрещна с отворени обятия и с целувки, срещу които аз не възразявах, тъй като го познавах от дете и го смятах почти за свой роднина, но въпреки това се срамувах да му поискам пари и реших първо да го разчувствам, затова на въпроса „Как си?“ отговорих:

— Не много добре.

— Какво е станало? — наостри уши той.

— Отмъкнаха ми парите, взеха ме за заложник.

— Тебе ли?

— Мене, разбира се. Вчера имаше репортаж по телевизията… — Разказах му за грабежа, в който станах участник по неволя, ала премълчах за ролята на моя съученик в него.

— Ама че работа! — избоботи чичо Витя и започна да ме гледа някак твърде изпитателно. — И те пуснаха, така ли?

— Пуснаха ме.

— Странно.

Коментарът му ме стресна.

— Защо да е странно? — попитах.

— Какво? — не разбра той, сякаш го изтръгнах от някакъв много дълбок размисъл.

— Да не искате да кажете, че трябваше да ме пречукат?

— Какви ги дрънкаш? — възмути се чичо Витя. — Пепел ти на езика… Сигурна ли си, че грабителите са се интересували само от плячката?

— Че какво друго би могло да ги интересува? — На това място внезапно си спомних за версията на Слава, според когото всичко беше дело на самите ченгета, и почувствах, че стъпвам по тънък лед, в смисъл че вече нищо не разбирам от тази история.

— Как е майка ти? — попита ме най-неочаквано чичо Витя.

Трябва да призная, че този негов въпрос ме изненада дори повече от коментара, който направи преди малко.

— Сигурно е добре — свих рамене.

Работата беше там, че когато татко ни напусна завинаги, аз се обадих на мама, защото бях убедена, че тя е една от първите, които имат право да научат за това събитие. След като ме изслуша, мама изрече фразата: „На мен нищо не ми трябва“ — и бързо-бързо се сбогува с мен. Много добре знаех, че майка ми няма нужда от нищо, тъй като се бе омъжила за някакъв нефтен магнат и можеше да не се тревожи за насъщния си.

Чичо Витя бе запознат с този наш разговор, та затова въпросът му ми се стори странен. Пък и защо ли трябваше да тревожа майка си за дреболии, щом дори смъртта на родния ми баща не й направи никакво впечатление.

— Защо не заминеш за известно време при нея? — предложи ми плахо чичо Витя.

Само свих рамене:

— Не ме е канила…

— Тя ти е майка и ако я помолиш…

— Защо трябва да правя това? Честно казано, не си спомням много добре майка си и дори нямам представа за какво бих могла да си говоря с нея.

— Ама че ситуация! — отбеляза чичо Витя, предъвквай-ки устни. — Ти просто трябва да заминеш някъде. За известно време.

— Вие смятате, че историята с обира може да има продължение, така ли? — стреснах се аз.

Чичо Витя мисли цели пет минути, преди да ми отговори. Дори вече се притесних, повъртях се на мястото си, подсмъркнах на няколко пъти и тъкмо се канех да си отворя устата, за да повторя въпроса си, когато той най-сетне отново подхвана:

— Твоят баща ти е оставил пари. Не може да не ти е оставил.

— Нищо не ми е оставил. Нали познавахте татко, той се страхуваше от конфискация на имуществото, а девизът му винаги е бил: „След мен — потоп!“

— Няма какво да ми говориш за баща си — обиди се приятелят на татко. — Познавам го много добре. Той не би могъл да изхарчи всичко. Не би могъл. Направих някои изчисления и… — Чичо Витя се смути и отново предъвка устни, но продължи: — По най-скромни сметки той би трябвало да има не по-малко от четиристотин хиляди долара.

— Колко? — Едва не се задавих.

— Нали чу? — понижи глас чичо Витя. — Не исках да ти казвам това, но обстоятелствата…

— Какви обстоятелства?

— Този обир. Ами ако онези типове са те взели за заложник единствено с цел да получат откуп и затова са ин-сценирали обир…

— И децата ще се смеят на такава версия — ами нали самите похитители ме изхвърлиха от колата! А освен това кой би дал пари за мен? Освен може би вие… — Тази мисъл не му се хареса и той неволно се смръщи. И стана безпощадно ясно, че ако на някой идиот наистина му хрумнеше да ме отвлече, за да получи откуп, аз не можех да разчитам на чичо Витя. Това ме натъжи.

— Да-а… — каза той, без да е ясно какво точно имаше предвид. — Наистина се получава някаква глупост. Но що се отнася до Рита… Ти откъде знаеш дали тя има пари или не?

— Ами живее с парите, които получава от наемите на апартаментите.

— Ти си мислиш, че е така. А всъщност тя може би много добре знае къде са скрити парите и само изчаква подходящия момент, за да ги вземе. Пък и онзи тип, който постоянно виси у вас… Той откъде се взе изобщо?

— Любовник е на Рита.

— Досещам се, че не е портиер. Подозрителна личност е, никъде не работи, а кара скъпа кола и по цели нощи обикаля казината. И откъде има пари? Ти си ми като дъщеря… — Вече не вярвах особено в това. — И за мен е мъчително да гледам как те ограбват. На твое място бих се вгледал по-внимателно в Рита, а най-добре ще е изобщо да я изхвърлиш от къщи. Щом баща ти не й е оставил нищо, значи и ти не си длъжна да…

— Чичо Витя, дай ми петстотин долара — въздъхнах аз, тъй като реших, че разговорът се е отклонил твърде много от темата, която се канех да обсъдя с него, когато се отбих тук. — Откраднаха ми чантата, а обещах да върна един дълг.

Той ме погледна, въздъхна, но ми даде парите. Сбогувах се на бърза ръка и се отправих към вратата.

— Помисли върху това, което ти казах! — продължи да ме наставлява той подире ми.

„И таз добра… — ядосвах се, докато вървях към къщи. — Да изгоня Рита… А къде ще иде? Роднините й живеят или в Нижнекамск, или в Красноярск. А тя какво ще прави там? Думата работа предизвиква у Рита нервен шок, а пък нервната й система и без това е толкова крехка… — На това място мислите ми тръгнаха в друга посока: — Обаче няма да е зле да получа наследство от четиристотин хиляди долара, тези пари ще са предостатъчни за мен и Рита.“

Започнах да си мечтая колко прекрасно щяхме да заживеем, ако разполагахме с толкова пари, но ми се наложи да се простя с мечтите си, тъй като нямаше защо да разчитам на наследство, като се имаше предвид какъв кърък бях. Пък и не ми се вярваше кой знае колко, че татко ми е оставил нещо, тъй като той просто не беше такъв човек. Освен това, ако бе оставил нещо такова, аз със сигурност щях да зная за него, защото в редките случаи, когато го обземеше желание да откровеничи, баща ми споделяше единствено с мен.

Не ми се щеше да обиждам родителя си, но покойният наистина беше ужасен егоист и едва ли сериозно се е тревожил за това какво ще стане с мен след смъртта му. Ала мисълта за наследството ме изпълваше с приятно чувство: ами ако най-ненадейно ми провървеше и то се изтърсеше отнякъде върху главата ми? Трябваше да обсъдя това с Рита… В този момент вече влизах в нашия вход и чух гласа на мащехата си, която така крещеше, че стените се тресяха.

Трябва да отбележа, че Рита умееше да вдига скандали и вършеше това, влагайки в тях цялото си сърце и душа. Ако се съдеше по гласа й, скандалът им със Сева бе започнал доста отдавна, защото гласът на Рита всеки миг щеше да се извиси в писък. Спрях на първия етаж и се зачудих дали да се прибера вкъщи, или да почакам петнадесетина минути навън. За толкова време тя нямаше начин да не се омаломощи.

Сева и Рита се караха най-малко по пет пъти на седмица и дори най-незначителното събитие можеше да се превърне в повод за това. Подозирах, че на Рита й харесваше самият процес на скандала. Тя се опитваше да се кара и с баща ми, но този номер не минаваше пред него, татко тихичко се изнизваше и в знак на отмъщение не се прибираше вкъщи доста по-дълго От обикновеното. Веднъж дори заплаши, че повече изобщо няма да се върне по гтогава Рита се задоволяваше само да мърмори, но тъй като мърморенето изобщо не можеше да се мери със скандала, тя не изпитваше никакво удоволствие от това, та по тази причина сега с пълна сила си наваксваше. За разлика от татко, Сева охотно се включваше в скандалите и на два пъти двамата с Рита дори стигнаха до бой.

Още не бях успяла да реша как точно да постъпя и дали да изляза навън, или да почакам тук, когато вратата на нашия апартамент се затръшна и Сева се понесе по стълбището, крещейки с цяло гърло:

— Идиотка, скапана истеричка! — Когато премина покрай мен, спря за миг и заяви: — Окончателно се е побъркала!

— И двамата сте от един дол дренки — отвърнах дипломатично и тръгнах нагоре по стълбите. Сева се изплю с отвращение и продължи нататък, а аз влязох в апартамента, надникнах в кухнята и видях Рита, която с о свирепяла физиономия пиеше валериан.

— Добитък! — злобно констатира тя с гневен блясък в очите, тъй като очевидно валерианът още не бе започнал да й действа.

— Зарежи го — внесох едно разумно предложение аз.

— Незабавно трябва да се омъжиш — зарадва ме Рита, — повече не може да продължава така.

Изглежда, през този ден трудно схващах какво ми говорят, пък и в момента мащехата ми бе много нервна, та затова се наложи да уточня:

— Какво не може да продължава повече така?

— Цялата тази лудница.

— Ако имаш предвид своя любим, изобщо не разбирам каква е връзката между вашите скандали и моята женитба.

— Скандалите нямат нищо общо с това: те са си скандали, а ти си си ти.

— Точно така.

— Точно така! — сопна ми се, имитирайки ме, Рита. — На теб непрекъснато ти се случват някакви нещастия и аз повече не мога да гледам как постоянно се измъчваш, не ми стигат моите проблеми, ами и… вече нерви не ми останаха. Дори може да се каже, че съм жива само благодарение на валериана.

— Нямам нищо против да се омъжа, само че за кого?

— А какъв е онзи младеж, който дойде днес? Кой е той? Надявам се, че не е женен? Всъщност това няма никакво значение.

— Зависи от гледната точка — флегматично свих рамене. Честно казано, разговорите за моята женитба ужасно ми бяха омръзнали, понеже от тях нямаше никаква полза, тъй като наоколо не се навъртаха хора, които да напират да свържат съдбата си с моята.

— Някой трябва да се погрижи за нас! — отсече Рита, като постепенно започна да променя цвета на лицето си от пурпурен в яркорозов.

— Идеята е добра.

— Повече не можем да съществуваме така — именно да съществуваме, защото това изобщо не може да се нарече живот. Вече втора седмица не мога да си купя един костюм.

— Това е ужасно.

— Няма нищо смешно. Сева само ми къса нервите. А пък докато беше жив, нашият татко ми обещаваше планини от злато. Човек не бива да вярва на никого…

— Защо се скарахте? — проявих жив интерес аз, за да поддържам разговора. — Или си крещяхте просто ей така, от любов към скандалите?

— Как можеш да говориш по този начин? — упрекна ме Рита. — Помолих този негодник да изхвърли боклука и знаеш ли какво ми отговори той?

— Представям си…

— Точно така, ще го изритам оттук на майната му!

— Изритай го — съгласих се аз и Рита веднага се оклюма.

Сметнах разговора за приключен и се прибрах в стаята си, за да обмисля с какво да се заема. Нямаше да е зле да върна заема на приятелката си, но сега не разполагах с кола, а пък вече се страхувах да се возя в тролей. Звънът на телефона ме изтръгна от размислите ми. Обаждаше се Ирина Золотнянска, която живееше под наем в един от апартаментите ни. Рита се появи в стаята ми, тикна слушалката в ръката ми и избоботи:

— За теб е.

Но остана при мен с наострени уши.

— Маня — прозвуча развълнуваният глас на Ирина, — имаш ли някакви неприятности?

— Неприятностите при мен са в изобилие. Какво точно имаш предвид?

— При мен току-що дойдоха двама души — чисто луди. Безмалко и аз не откачих от тях.

— Съчувствам ти.

— Но те не търсеха мен, а теб.

— Защо са ме търсили?

— Господи, откъде да зная? Появиха се и още на вратата попитаха: Ти ли си Мария Анатолиевна Смородина? А пък аз им викам: Не съм. А пък те ми викат: Защо ни баламосваш? Аз още не бях успяла да разбера какво става, когато се вмъкнаха в апартамента. Едва се отървах от тях, наложи ми се да им покажа паспорта си, за да ги убедя, че аз не съм ти, а съм си аз. Представяш ли си?

Чутото ме стресна.

— За какво съм им притрябвала? — Изплаших се. На това място се налага да обясня, че адресната ми регистрация беше точно в апартамента, в който Ирина живееше под наем, макар че това обстоятелство изобщо не изясняваше ситуацията, дори нещо повече — окончателно я объркваше. — Но те все пак са ти обяснили нещо?

— Нищо конкретно не ми обясниха. Само разбрах, че им трябваш, и то — спешно. По някаква важна работа. Каква работа имаш с бандитите?

Този въпрос ужасно ме изплаши и аз жално изврещях:

— Ама те бандити ли бяха?

— Истински бандити. С гнусни мутри, а пък речникът им… Абе изобщо трябва да направиш всичко възможно това повече да не се случва.

— Ти каза ли им къде живея?

— Не. Казах им, че нямам никаква представа къде се намираш. И че сама идваш да си взимаш парите всеки месец на пето число. Май че ми повярваха. Но въпреки това цялата се треса от нерви.

Аз й се извиних и започнах да гадая на кого бих могла да притрябвам чак толкова. Стас знаеше къде да ме намери, тролейбусният крадец едва ли ме издирваше, за да ми върне петстотинте долара, така че оставаха само участниците в обира, но и това не звучеше логично, тъй като Слава нямаше никаква причина да ме търси.

— Глупости! — измърморих след дълъг размисъл.

— И това ми било глупости! — развика се Рита. — Само бандити ни липсваха. Не, ти незабавно трябва да се омъжиш…

Махнах с ръка и набрах телефонния номер на Стас.

— Искаш ли да ти върна парите, които ти дължа? — попитах свадливо, след като чух краткото да.

— Маня, ти ли си? — страшно се зарадва той.

— Питам дали искаш да ти върна парите, които ти дължа.

— Не ми дължиш нищо. Имам предвид — за колата. Но раната, която нанесе на сърцето ми…

— Ако имаш проблеми със сърцето, ще е по-добре да се обърнеш към лекар. Както искаш, утре вече няма да имам пари. И ако не искаш да си ги получиш днес…

— Хайде да вечеряме заедно и ще смятаме, че сме квит. Какво стана със Сева, заподозря ли нещо?

— Май че не е…

— Прекрасно! В колко часа да дойда да те взема? Разбрахме се да се видим в седем часа и се сбогувахме. Рита изслуша разговора ни, кимна със задоволство и напусна стаята ми, а аз отново се съсредоточих върху проблемите си, защото животът продължаваше да ме върти на шиш. Не ми стигаше това, че изгубих паспорта си и петстотин долара, ами сега се появиха и някакви бандити. За какво ли им бях притрябвала? На това място си спомних разговора си с чичо Витя и ме обзе отчаяние. Ами ако слуховете за моето наследство бяха стигнали до ушите на бандитите, а тези идиоти бяха решили, че четиристотинте хиляди долара съществуват в действителност и сега бяха обзети от желанието да се сдобият с тях? Ох, майко мила… чичо Витя беше прав, че трябваше да изчезна оттук. Нямаше как да докажа на тези глупаци, че нямам пукната пара. Толкова много се разстроих, че почувствах належаща нужда да полегна, а скоро след това задрямах, тъй като на нервна почва винаги ме теглеше на сън.

Събудих се от звуците на звънче, т.е. помислих си, че звъни звънче, но когато отворих очи, не чух нищо и започнах да разсъждавам какво ли означава всичко това. В смисъл — как можех да изтълкувам този звън: като предзнаменование за щастие или като предупреждение за поредните неприятности? Въпреки че звънът не беше тревожен, а съвсем нежен, аз се спрях на втората възможност и се натъжих. Изведнъж до ушите ми достигна нечие кискане, станах и надникнах в хола. Кискаше се Рита, облегната на стената и отметнала глава назад, а Сева бе клекнал на колене в краката й и й говореше нещо, което, изглежда, й доставяше удоволствие, след като тя се смееше. Като цяло сцената бе доста комична, ала аз се преизпълних със завист. Макар Сева да беше кретен и въобще мътна личност, той сигурно обичаше Рита, иначе едва ли щеше да пълзи на колене пред нея.

Размишлявайки над чуждото щастие, аз си спомних за Стас, преместих поглед към часовника и установих, че трябва бързичко да се приготвя. В седем без три минути той ми се обади и обяви, че ме чака долу, което аз и без това знаех, тъй като видях как колата му влезе в нашия двор. Рита надникна от стаята си, огледа ме от главата до петите, кимна със задоволство, а след това ми напомни:

— Не забравяй, че трябва да се омъжиш. И още нещо — опитай се да не преобръщаш съдовете върху себе си.

Целуна ме бързешком и аз излязох от апартамента. Щом ме зърна, Стас се втурна към мен.

— Маня, ти си красавица! — заяви с вид на познавач.

— Разбира се — не се впуснах да споря аз, — само че това не облекчава живота ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямам никаква полза от това.

— Не си права… на мен например това ми харесва.

— Искам да се омъжа — обявих аз с намерението да по-охладя страстите му, но на него дори и окото му не трепна.

— Предлагам ти сърцето си. И ръката си естествено. Но това изобщо не е всичко — към тях спадат и куп други достойнства, които можеш да оцениш още днес, без да чакаш до сключването на брака ни.

— Няма смисъл да бързам — уверих го и ние най-сетне влязохме в колата. — Можем ли да минем покрай една моя приятелка? — попитах. Мисълта за парите, които дължах, ме глождеше отвътре и не ми даваше мира и исках час по-скоро да върна заема на Света, защото като нищо всеки момент можех да се лиша от парите, тъй че…

— Разбира се. Кажи накъде да карам. Обясних му и за всеки случай се поинтересувах:

— Сериозно ли говореше за парите, които ти дължа?

— Струва ми се странно да вземаш пари от любимата си.

— Ти не ме познаваше, когато смачках колата ти.

— Но сега те познавам. Защо искаш да се отбиеш при тази приятелка?

— Чичо Витя ми даде пари и трябва да върна един заем, който взех от Света. Исках да го направя още вчера, но по пътя ми откраднаха парите. А след това останах и без обувка. — При тази мисъл сърцето ми болезнено се сви и аз тежко въздъхнах.

— По дяволите, съвсем забравих за това! — едва не подскочи Стас и дори малко ме стресна. — Нали се канехме да идем в магазина?

— В ресторанта — поправих го.

— В ресторанта се каним да идем днес, а вчера аз исках да ти купя обувки. В края на краищата вината е моя…

— Не си измисляй. Просто нямах късмет.

— Сега вече на това ще бъде сложен край — заяви много сериозно той, а аз полюбопитствах:

— На кое?

— На твоя кутсузлук. Вчера страхотно и за цял живот ти провървя, защото срещна мен. Вече можеш да се смяташ за щастливка.

— Ще видим тази работа. — Не прибързвах да правя заключения.

Загрузка...