Милионерша търси запознанство

Премислях положението и така, и иначе, но не можах да стигна до никакъв извод. Мисълта за Стас неусетно ме напусна и на нейно място се появи мисълта за неотдавнашните ми гости, а от тях плавно преминах към мисълта за паспорта си. До този момент Слава не ми се, бе обадил и не ми бе съобщил какво става с моя многострадален документ. Освен това нямаше да е зле той да научи за онези типове, имам предвид днешните ми гости, и по някакъв начин да бъде склонен да направи чистосърдечни признания.

Приготвих се набързо и отидох у Слава, но той не си бе вкъщи и колкото и да натисках бутона на звънеца, резултат нямаше. Страшно се ядосах и изругах, сетне реших да му оставя бележка, но се оказа, че нямам в себе си нищо за писане, а пък не ми се щеше да моля съседите за услуга. Върнах се в колата си и там ме застигна звънът на мобилния ми телефон.

— Маня ли е? — поинтересува се с меден глас Севрюгин — най-добрият приятел на покойния ми баща, ако можеше да се вярва на думите му. — Как сте с времето? Дали не бихме могли да отидем на гробището? Още сега?

Неговата нестихваща мъка по починалия събуди уважението ми и реших да се притека на помощ на човека.

— Добре. Къде ще се срещнем?

— Знаете ли къде се намира ресторант „Шансон“, на улица „Гвардейска“? Чакам ви с нетърпение.

Генадий Петрович прекъсна връзката, а аз свих рамене в недоумение, тъй като не можех да разбера защо, след като се канехме да идем на гробището, трябваше да се срещаме в ресторант? Или пък може би човекът искаше да помене татко? Реших да не си блъскам главата над този въпрос и се обадих на Рита.

— Приятелят на татко на име Севрюгин жадува да иде на гробището и да посети гроба му.

— Ти ще идеш ли с него?

— Разбира се.

— Тогава може би да дойда и аз? Честно казано, татко ми липсва и ми се ще да се убедя, че поне някъде съществува, абе нали ме разбираш…

Честно казано, нищо не разбирах, но не се впуснах във възражения.

Разбрахме се да се срещнем пред ресторанта, аз поех към улица „Гвардейска“, размишлявайки пътьом върху думите на Рита, и изведнъж започнах да схващам някои неща.

Още щом завих от булеварда, забелязах колата на мащехата си, паркирана зад един чисто нов мерцедес, а до него стоеше някакъв здравеняк с бръсната глава и толкова зорко се оглеждаше на всички страни, че у мен се породи желание да продължа нататък, без да спирам, и да забравя за ресторанта.

Ала ми се наложи да се откажа от тази идея. Рита излезе от BMW-то си и аз спрях.

— Къде са? — приближи се и ме попита тя.

— Сигурно са в ресторанта — отвърнах и ние влязохме вътре.

Веднага щом се появихме в малкото преддверие, до нас някъде отстрани дотича млад мъж и попита с поклон:

— Вие ли сте Мария Анатолиевна?

— Тя е — посочи ме с пръст Рита, понеже той се обърна към нея.

Завихме по коридора, в дъното на който имаше врата, младежът я отвори и ние влязохме в малка зала, където бяха разположени три маси. Край едната от тях седяха двама мъже, единият от които беше висок и слаб, а другият — як, с едро лице и мрачен поглед.

— Здравейте! — започнах неуверено. — Аз съм Маня, вие, тоест някой от вас ми се обади по телефона — добавих, гадаейки наум на кого от тези типове съм седяла върху коленете.

— А пък аз съм Генадий Петрович — обяви с плътен бас здравенякът.

Честно казано, малко се смутих, защото външността му изобщо не съответстваше на образа на татковия приятел, който си бях изградила след телефонния разговор с него, пък и гласът му просто не бе неговият.

— Моля, заповядайте на масата — предложи с меден глас дългучът и аз се досетих, че съм разговаряла с него, тъй като този глас не можеше да се сбърка с ничий друг. — Толкова ни е приятно да видим дъщерята на нашия скъп приятел — продължи да пее дългучът, а аз попитах:

— И вие ли сте приятел на баща ми?

— Да-да — енергично закима той, а здравенякът се навъси — или в знак на съгласие с въпросното твърдение, или пък по друга причина, — след което най-ненадейно заяви:

— Това е моят адвокат Богдан Семьонович Матюшин.

Богдан Семьонович се поклони, сетне и двамата се вторачиха в Рита.

— Аз съм вдовицата — скромно каза тя. — Радвам се, че ни посетихте — добави Рита немного на място, понеже се развълнува. Рита винаги се вълнуваше, когато си спомняше за моя родител, а пред непознати направо не можеше да се сдържа, тъй че и сега попи очите си с носна кърпичка и довърши: — Скъпият ми покоен съпруг много ми е разказвал за вас.

— Какво ви е разказвал? — сепна се здравенякът. Въпросът завари Рита неподготвена. Бях сигурна, че днес тя за пръв път бе чула за съществуването на Севрюгин, тъй като татко не обичаше да споделя каквото и да било, пък и никога не бе имал приятели, ако не се броеше чичо Витя, с когото дълги години бяха работили рамо до рамо и когото баща ми неизменно наричаше мошеник и крадец. Но въпросното обстоятелство не смути мащехата ми и тя успя да излезе достойно от положението.

— Много хубави неща — отвърна лаконично Рита. Здравенякът помисли малко и кимна в знак на съгласие.

— Разрешете ми да ви поднеса моите съболезнования — закаканиза Богдан Семьонович, хвана ръката на Рита и леко я стисна.

— Благодаря. В този труден момент, когато останахме без тъй обичния ни баща и съпруг и буквално без средства за съществуване, грижата на неговите приятели за нас е особено ценна.

Двамата приятели на баща ми се спогледаха, а аз сграбчих ръката на Севрюгин, разтърсих я и казах:

— Спомних си кой сте — вие ми подарихте конче за рождения ден. Още си го пазя.

— Конче ли? — шашардиса се той, но тутакси добави: — Да, да, точно така — конче.

На това място човек просто нямаше какво да каже за него, освен че той бе истински мошеник. Настанихме се край масата и Богдан Семьонович се зае да ни гощава.

— Разкажете ни как се случи нещастието, което ни сполетя — помоли той, след като пихме в памет на татко. — Как почина нашият приятел? След дълго и тежко боледуване, така ли?

— Не — скръбно поклати глава вдовицата. — Просто изгоря. Тъй да се каже — за един миг. — След което прочувствено разказа за кончината на баща ми.

Севрюгин слушаше внимателно. Малките му вдлъбнати очички мяткаха сърдити и недоверчиви пламъчета.

— В затворен ковчег ли го погребахте? — крайно заинтригуван, попита той. — Значи няма никакви гаранции, че вътре е точно баща ви, така ли?

Богдан Семьонович леко се покашля, а Севрюгин се намуси. Рита отвори уста и остана така в продължение на цяла минута, а сетне в дълбините на съзнанието й се породи един въпрос:

— Да не би да мислите, че са ни изпратили някого друг вместо него? О, господи… сигурно затова се чувствам толкова неспокойно. И татко ми се появи на два пъти, като че ли не беше на себе си и страшно много ми се кара. И защо ли постъпва така? Погребението беше на високо равнище, венците и всички необходими атрибути бяха много стилни, той беше облечен с костюм за хиляда и петстотин долара — специално го поръчах и татко би трябвало да е доволен… Естествено ако онези мошеници са сложили в ковчега просто някой, който им е бил подръка, а не него, тогава възмущението на татко е обяснимо, защото сме прахосали толкова много пари за съвсем случаен човек. Татко не одобряваше безсмисленото харчене на пари… Но ако са ни пробутали някакъв чужд човек, тогава къде е татко? Значи лежи някъде изоставен и ми се сърди… Маня, спешно трябва да проверим този въпрос — обърна се към мен тя и най-сетне млъкна.

— Докараха татко от чужбина — напомних й аз, — там си имат ред и щом в документите беше написано неговото име, значи в ковчега е бил точно той.

— А тогава защо татко ми се скара? — усъмни се Рита.

— Твоите стилни венци може да не са му харесали. Или пък костюмът. Освен това той бе консервативен човек, а ти носиш деколтета до пъпа.

На това място Богдан Семьонович се покашля и ние тутакси обърнахме погледи към него.

— А-а… вие споменахте, че нашият скъп приятел ви е оставил без средства. Как да разбираме това?

— Буквално — въздъхна Рита и започна надълго н нашироко да описва несгодите ни.

Севрюгин слушаше и нервно мърдаше ръце. А щом стана дума за ръцете му, трябва да отбележа, че те изглеждаха доста забавно. Късата и широка горна част на ръката му бе изцяло покрита с татуировки до самите пръсти. Сред тях имаше гирлянди от някакви екзотични растения, името Гена, един кинжал, още някакви букви, от които не се получаваше никаква дума, а като венец на всичко върху безименния му пръст се мъдреше череп с кръстосани кости отдолу. Нещо ми подсказваше, че Генадий Петрович беше преминал през сурова житейска школа.

А ръцете на Богдан Семьонович изглеждаха съвсем различно. Бяха тънки, бели и костеливи. Очичките му пък постоянно сълзяха. Отначало си помислих, че това е заради мъката му по нашия татко, но сетне установих, че е в резултат на някаква болест, подобна на конюнктивита.

Рита завърши повествованието си за нашата бедност, сграбчи ръцете на татковите приятели и се поинтересува:

— А вие женени ли сте? — Погледът й се плъзна от Севрюгин към Богдан и след това отново се върна на Севрюгин.

Той се покашля и се опита да изскубне ръката си, но това не му се удаде, тъй като Рита я стискаше здраво.

— Аз съм вдовец — обяви Богдан Семьонович, — изхранвам три деца, старата си майка и сестра си, която е инвалид.

Рита веднага пусна ръката му.

— Аз не съм женен — мъчително изговори Севрюгин и Рита с две ръце се вкопчи в неговата ръка.

— Трябва да се ожените! — твърдо заяви тя. — Мъжът може да се почувства като пълноценен човек само по време на брака. Без женска грижа, внимание и в крайна сметка — без нежност и ласки мъжът вехне и съхне… Цветът на лицето ви нещо не ми харесва. Имате ли проблеми с черния дроб? Трябва да идете на лекар, но най-важното е да спазвате диета. Правилното хранене е в основата за доброто здраве.

— Много добре се чувствам — ядоса се Севрюгин.

— И моят скъп съпруг казваше точно така — отбеляза с горчива ирония Рита, — а сега ние се каним да го посетим на гробището.

— Да, впрочем вече е време да тръгваме — напомних им аз.

Мъжете с готовност станаха, Богдан плати за почерпката, ние излязохме навън, придружени от един младеж, който дежуреше до вратата, и тогава се разбра, че мерцедесът пред ресторанта е на Севрюгин. Не се изненадах от това, но фактът заинтригува Рита.

— Това вашият мецедес ли е? — нервно попита тя. — S-клас, нали? С кожени седалки и климатик… — Рита набързо изброи всички достойнства на колата, а Севрюгин само кимаше в знак на съгласие. В погледа му първо се появи учудване, после потрес, а накрая всичко завърши с възхищение.

— Вие сте много добре ориентирана в тези неща — отбеляза той, когато Рита най-сетне млъкна.

— Цял живот съм си мечтала за такава кола. Но сега, когато тялото на моя съпруг почива в земята… — Тя изтри една сълза и се вмъкна в BMW-то си, а аз се потътрих към моята кола.

В този час на деня гробището беше пусто, тишината бучеше в ушите и навяваше меланхолично настроение. Ние тутакси се натъжихме, посърна дори и Севрюгин, въпреки че до този момент имаше доста оптимистичен вид. Стигнахме до гроба на татко и помълчахме около две минути. През цялото това време Севрюгин шареше с поглед по купчината пръст, сякаш се опитваше да открие нещо. Стилните венци вече бяха увехнали, а дървената табелка съобщаваше, че тук почива Анатолий Вениаминович Смородин. Богдан клекна пред нея и започна да я разглежда, а след това поклати глава, сякаш бе останал недоволен от нещо.

— Какво ще кажеш? — попита Севрюгин, а Богдан сви рамене.

Рита схвана този жест по свой начин и веднага закаканиза:

— Нека това положение на нещата не ви учудва — до четиридесетия ден не бива да се слага паметник. Разбира се, сега сме в доста затруднено положение, но нашият скъп покойник няма да остане без паметник, дори ако се наложи да похарча и последната си вдовишка копейка…

— За какви копейки говорите, уважаема? — не се сдържа Боня. — Нима той не ви остави нищо?

— Остави ни две хиляди долара, които ние отдавна изядохме — обяви с готовност Рита. — Погребението беше за сметка на фирмата, Виктор не се поскъпи и това трябва да му се признае, макар че не виждам особена полза от него в бъдеще време. Той има жена, три деца и положението е напълно безперспективно.

— М-да — промърмори Севрюгин, гледайки изпод вежди Рита, за която трябва да отбележа, че точно в този момент изглеждаше страшно красива: страните й бяха поруменели, очите й горяха, а позата й излъчваше някаква премала… Богдан скромно сведе поглед, а Севрюгин благоразумно отстъпи с няколко крачки назад от тези нажежени страсти. Сега между него и Рита се издигаше гробът на съпруга й и той се почувства в относителна безопасност, а Рита тежко въздъхна.

Постояхме малко и се потътрихме към колите си. Аз набързо се сбогувах с приятелите на баща си, тъй като прецених, че няма нужда да ги съпровождам извън гробището, и се отправих към града, канейки се да навестя Слава, но сетне се отказах и се прибрах вкъщи.

— Къде е Рита? — попита любимият на мащехата ми, надничайки от кухнята.

— На гробището.

— Завинаги ли отиде там?

— Ама че чувство за хумор! — възмутих се искрено.

В този момент се прибра и Рита и попита още от вратата:

— Как мислиш, ще ни помогнат ли?

— Да търсим парите на татко ли? — изсумтях аз.

— А има ли такива пари? — намеси се Сева.

— Може и да има, но теб това изобщо не те засяга! — отвърна мащехата ми и тази реплика се превърна в началото на поредния им скандал.

Затворих се в банята и пуснах водата докрай, а звънът на мобилния ми телефон, който бях взела със себе си, ме завари там. Обаждаше се Стас и гласът му бе пълен с покаяние.

— През нощта те сънувах — започна направо той.

— Това е на дъжд.

— Не, говоря сериозно. Насън ти ми прости всичко. Май че дори ти харесвах.

— Това вече е фантастика.

— Искаш ли да обядваме заедно днес?

— Нали вчера вечеряхме заедно! Впрочем как се чувстваш?

— Нормално — учуди се на въпроса ми той.

— Кутсузлукът е заразен — добавих наставнически, — тъй че стой по-далеч от мен. — И прекъснах разговора с чувство за изпълнен дълг.

Настойчивостта на Стас ме тласкаше към размисли. Спомних си за обвиненията на Сева и отново започнах да гадая дали Стас бе отмъкнал онази ценна вещ от колата му или не. По-скоро — не я бе отмъкнал. Ако го бе направил, щеше да е по-логично да не се навира в очите ми, а той проявяваше нестихваща настойчивост. А може би хитруваше?

Напуснах банята, без да стигна до определен извод. В апартамента беше тихо, Рита не се виждаше, а Сева пиеше валериан в кухнята, застанал с гръб към мен, и шепнеше:

— Само негова работа е, няма кой друг да го направи, ама че подлец!

— С кого говориш? — полюбопитствах аз. Сева подскочи и се обърна:

— Ти ли си…

— Аз съм, разбира се. Питам те с кого говориш.

— Просто така, разсъждавам на глас.

— Вече имаш халюцинации — проявих съчувствие. — В такива случаи валерианът не помага.

— Ох… — простена Сева, хвана се за главата и изчезна. А на мен ми стана скучно.

Нощта премина неспокойно. Сева постоянно тичаше до кухнята. И ако вечерта започна с валериан, към полунощ в действие вече влезе корвалолът, който Рита редовно си купуваше, но никога не пиеше.

Сева се топеше пред очите ми, въздишаше, охкаше и вече изобщо не сваляше ръце от сърцето си. Рита не му правеше компания и това бе странно, тъй като тя бе състрадателен човек и страшно обичаше да се грижи за болни хора, дори и за мен, ако това се налагаше. Когато през нощта отидох до тоалетната, не открих Сева в кухнята, но за сметка на това видях, че кабинетът на татко свети.

— Нали го помолих да не броди нощем из апартамента! — поклатих гневно глава и отворих широко вратата.

Само че този път в кабинета тършуваше Рита. Вярно, тя не държеше фенерче в зъбите си, защото настолната лампа върху бюрото светеше, но също усърдно преравяше чекмеджетата. — Защо не спиш? — полюбопитствах. Рита подскочи, сетне въздъхна и рече:

— Ужасявам се, като си помисля, че те си стоят някъде, а ние дори не знаем къде…

— Аха — кимнах, — продължавай да ги издирваш.

— Би могла да ми помогнеш — обиди се Рита.

„Всички до един направо са откачили с това наследство — помислих си аз и се прибрах в стаята си, без да я удостоя с отговор. — Чичо Витя е прав, ще е по-добре да замина нанякъде.“

На сутринта това мое мнение окончателно се затвърди, защото денят започна с едно телефонно обаждане, което ми бе крайно неприятно. Звъняха от милицията. Правичката да си кажа, изплаших се, защото съвестта ми не бе чиста, понеже тъй и не им разказах цялата истина, а разговорите с милицията са обременителни за хора с нечиста съвест. Ала нещата се оказаха още по-лоши.

— Вие ли сте Мария Анатолиевна Смородина? — сякаш се усъмни мъжът, който се представи, но от уплаха аз не запомних фамилията му, а още по-малко — името и презимето му. — Каква адресна регистрация имате? — Съобщих адреса си. — Но не живеете там.

— Не — отвърнах покаяно аз, като се опитвах да преценя дали това е нарушение на закона, или не е нищо сериозно.

— А къде живеете?

— В апартамента на баща си.

— Никой ли не живее в апартамента, който се намира на адреса, където сте регистрирана?

„Данъците! — сетих се и посърнах. — Може някой от съседите да ме е накиснал пред органите! Ама че работа!“ Но не се реших да излъжа властите и отвърнах с въздишка:

— Там живее една квартирантка. Всъщност за какво става дума?

— Трябва да дойдете в районното. Нещата са сериозни, чакам ви след един час. — И той се сбогува без повече обяснения.

Ругаейки и проклинайки живота, аз на бърза ръка се приготвих, излязох навън с намерението да отида дотам с колата си, но в крайна сметка се отказах от тази идея и реших да взема такси. На мен дори и в спокойни дни не ми вървеше, а пък сега, когато бях толкова развълнувана, всички стълбове щяха да са мои.

Излязох на булеварда и още не бях успяла да вдигна ръка, когато в опасна близост до мен се появи един джип, който плавно спря — и в него видях Стас. Той се усмихна толкова оптимистично, сякаш не бе лежал в локвата съвсем наскоро.

— Добро утро — обяви Стас.

— За едни — добро, за други — не — отвърнах аз.

— Какво е станало пак? — изобрази съчувствие и зададе въпроса си той.

— Още не зная. Извикаха ме в милицията.

— Заради обира ли?

— Сигурно. Нямам друга работа с милицията. А ти къде си се наканил да ходиш?

— При теб. Ти не искаш да разговаряш с мен по телефона и си помислих, че може би ще е по-лесно, ако се срещнем…

— Защо трябва да разговаряме помежду си? Ти отказа да вземеш парите, така че поводът да се срещаме отпадна.

— Тогава ще си помисля още веднъж за парите — заяви той, а аз презрително изсумтях и в този момент много разумно прецених, че е глупаво да хващам такси, при положение че Стас е с кола.

— Можеш ли да ме закараш дотам? — поинтересувах се.

— За мен ще е истинско щастие — увери ме той и се лиши от последната ми капка доверие. Беше очевидно, че момчето е страхотен лъжец, а човек трябва да стои настрана от такива хора.

Ала се качих в колата и казах адреса, на който отивах. Стас първо кимна, после се навъси:

— Но това е в друг квартал. Защо трябва да ходиш в районното?

— Нали ти казах, че ме извикаха. Разпитваха ме за апартамента.

— За кой апартамент?

— Аз живея в един апартамент, а се водя в друг. Кой знае защо, заинтересували са се от онзи апартамент… — отбелязах, мръщейки се заради вътрешни терзания, тъй като трябваше да призная, че напоследък дори къръкщината ми се проявяваше по някакъв по-особен начин.

— Ами защо не се отбием там? — предложи Стас.

— В апартамента ли?

— Разбира се. Поне ще знаеш за какво става дума.

— Ирина би трябвало да си е вкъщи — казах, поглеждайки часовника си, и добавих: — Тя е квартирантката ми.

— Още по-добре — кимна Стас и ние потеглихме към апартамента.

Бях подготвена за всичко друго, но не и за това, което ме очакваше в действителност. Влязохме в двора и пред погледа ми се разкри напълно фантастична гледка. Прозорците на моя апартамент зееха като черни дупки, пък и целият блок имаше изключително жалък вид. Не беше нужна кой знае каква съобразителност, за да се досети човек, че тук съвсем скоро е бушувал пожар.

— Господи! — простенах, изгубила сили да гледам резултатите от поредния си фатален кутсузлук.

— Това твоят апартамент ли е? — попита Стас и се навъси.

— А ти съмняваш ли се?

— Сигурно квартирантката ти е забравила да изключи ютията или е станало късо съединение, случват се такива неща — утеши ме той и спря джипа до милиционерската газка пред входа.

На три крачки от външната врата се бе скупчила група граждани, която се състоеше от седем-осем души, предимно пенсионери. Рядко идвах тук и едва ли някой от съседите ме познаваше по лице, така че моята поява не предизвика вълнението им. Хукнах към третия етаж, а Стас едва успя да ме догони. Външната врата лежеше, съборена, в антрето сред сажди и боклуци. Апартаментът бе изгорял до такава степен, че по стените не бе останала дори мазилка, а пред погледа се разкриваха почернелите тухли.

— Апартаментът застрахован ли е? — попита Стас, придържайки ме предвидливо за лакътя.

— Аха — отвърнах вяло и изкривих физиономия, тъй като бях на път да се разплача. — Какво е това…

В този момент от дъното на апартамента се появи мъж в милиционерска униформа и строго попита:

— Какво търсите тук?

— Ние сме собствениците на апартамента — повиши глас Стас. — Тоест тя е собственичката…

— Собственичката ли? — като че ли не повярва мъжът. — Собственичката я откараха в моргата…

Ако Стас още не ме държеше под ръка, щях да се срутя върху мръсния под или по-точно — върху бетонните плочи, но сега само омекнах в ръцете му, забелих очи и известно време пребивавах в състояние на пълна апатия. Извикаха „Бърза помощ“ (естествено Стас я извика, макар че никой не го бе молил да проявява подобна инициативност), състрадателните съседи ме приютиха и ми разказаха за събитията, които се бяха случили през тази нощ, макар че самите те не знаеха нищо конкретно за тях.

В резултат на всичко това пристигнах в милицията значително по-късно от часа, който ми бяха определили. Аз не можех да пазя равновесие, а в главата ми беше пълна мъгла и затова Стас поиска да дойде с мен. Следователят не ме наруга за закъснението, наля ми вода и ме помоли да не се вълнувам.

— Добре ли познавахте вашата квартирантка? — поинтересува се той, след като изпих две чаши вода една след друга и утихнах в мълчание.

Мисълта за Ира ме хвърли в ужас и едва не припаднах за втори път, но тъй като се изплаших от перспективата отново да извикат „Бърза помощ“ с нейните инжекции и прочее процедури, се взех в ръце и дори успях да отговоря:

— Не, разбира се. Тя ми беше квартирантка, а не приятелка.

— От колко време живееше в апартамента ви под наем?

— От половин година. Може би малко повече.

— Сама ли живееше?

— Водеше се, че живее сама, но не съм я следила.

— Ас какво се занимаваше?

— Учеше в колеж.

— Работеше ли?

— Според мен — не работеше.

— Интересно. Студентка в колеж да живее под наем… това е скъпо удоволствие. С какви пари е живяла?

— Не зная. Струва ми се, че беше от Тюмен, родителите й работят в нефтения бранш и сигурно са й помагали.

— А вие не познавахте ли приятелите й?

— Виждах се с Ирина само на пето число всеки месец, когато ми носеше парите за наема. Обикновено се срещахме в някое кафене. Идваше винаги сама.

— Значи не познавате никого, така ли? — гледайки ме проницателно, повтори въпроса си следователят, а Стас свъсено полюбопитства:

— Всъщност какво общо има това с пожара?

— Вие, младежо… — заговори много строго собственикът на кабинета, но Стас крайно нелюбезно го прекъсна:

— Аз съм й почти съпруг и всичко това съвсем пряко ме засяга — без да му мигне окото, излъга той.

Поразена от хорското нахалство, аз само поклатих глава. Следователят го погледна със съмнение и се покашля, но все пак отговори:

— Има основания да се предполага, че в апартамента е било сложено взривно устройство.

Лицето на Стас се изопна, очите ми се окръглиха, а вероятно и аз не изглеждах по-добре от него, тъй като следователят веднага ми предложи:

— Искате ли още вода?

— Не — завъртях отчаяно глава, опитвайки се да разбера какво става на този свят.

— Взривно устройство ли? — не повярва Стас.

— Да. И в резултат е загинал човек, затова в интерес ма следствието вие сте длъжни да съобщите всичко, което знаете за Ирина Николаевна Золотнянска. Приятелите й, познатите й, начинът й на живот… за нас всичко е важно. Никой не слага току-така бомба в апартамента на някого, за това трябва да има някаква сериозна причина.

— Ще се постарая — уверих го — да кажа всичко, което зная…

Дадоха ми лист и химикалка и аз се опитах да изцедя от съзнанието си всички сведения, които имах за Ирина. Но първо изгоних Стас, защото ми пречеше да се съсредоточа, следователят пък сам си излезе и докато го нямаше, успях да запълня листа с нервния си почерк (иначе почеркът ми си е хубав, но в момента просто бях страшно притеснена), без да зная дали ще има някаква полза от моите спомени.

Следователят надяна очилата на носа си, прегледа бегло написаното, а сетне се вторачи в мен, сякаш се опитваше да установи нещо. Разбрах, че спомените ми няма да му помогнат и че ми е ядосан. Въздъхнах засрамена, макар да знаех, че нямам никаква вина за това, тъй като с Ирина не водехме искрени разговори и се виждахме само по необходимост.

— Съседите казаха, че предишния ден при нея са идвали някакви младежи, които много приличали на бандити. Но те не търсели вашата квартирантка, а вас. Знаете ли нещо по този въпрос?

— Сигурно са били Вася и Вадим — досетих се. — Ира ми се обади и каза, че някакви хора са ме търсили, но после те дойдоха при мен.

— Ваши приятели ли са?

— Как да ви кажа… Общо взето, вчера ги видях за пръв път в живота си. Дойдоха при мен заради обира, тъй като работят като охранители в заведението. Така ми казаха.

— Какво? — изопна шия мъжът.

— Не сте ли чули за обира? — попитах и се опитах да се запася с търпение. — В кафенето „Мамините палачинки“, там дори стреляха и убиха един мъж. А мен ме взеха за заложник.

Лицето на следователя претърпя значителни промени и той започна да мига, а пък аз осъзнах, че човекът едва ли е схванал нещо от моя разказ и че по-скоро се е объркал още повече, та затова подробно му изложих неотдавнашните събития.

— И Вася и Вадим дойдоха при вас, за да научат нещо повече за обира, така ли? — живо се поинтересува следователят. — А на вас не ви ли се стори, че ви приличат на някого? Нямахте ли смътното чувство, че вече сте ги виждали някъде?

— На мен по принцип всичките ми чувства са смътни, но със сигурност срещнах тези хора за пръв път, защото такива типове не могат да се забравят. Двамата имат общо тегло около триста килограма, а общият им ръст е около четири метра.

— А грабителите едри ли бяха?

— Как да ви кажа… единият беше по-висок, другият по-нисък… Да не би да си мислите — досетих се най-сетне, — че Вася и Вадим са ограбили „Мамините палачинки“? Какво говорите, това не бяха те!

— Защо сте толкова убедена?

— Защото зная — отсякох аз.

Следователят изпълни погледа си с проницателност и поклати глава:

— Мария Анатолиевна, имам чувството, че криете нещо. Помислете си добре. Двама души са мъртви и това не е шега работа.

— Нищо не крия — отвърнах и се изчервих, ядосвайки се на организма си, че реагира по този начин на собствената ми лъжа. — Разпитваха ме цели два часа и аз честно разказах всичко. Помислете си — защо ми трябва да крия нещо?

— Естествено — кимна той и като че ли се съгласи с мен. — Но вижте какво се получава. Вие сте свидетел на обира, чантата с паспорта ви остава у похитителите, а в паспорта ви, разбира се, е посочена адресната ви регистрация. Вася и Вадим първо са се появили на мястото, където се водите, че живеете, и чак след това са дошли при вас. Схващате ли за какво става дума?

— Не много — свъсих се аз, опитвайки се да разбера накъде бие следователят.

— А как гледате на вероятността бомбата да е сложена нарочно точно на мястото, където се водите, че живеете? С цел да убият вас, а не Золотнянска? — довърши предпазливо той, а аз жално помолих:

— Налейте ми вода.

В милицията не споменах нищо за Слава, защото просто не можех да им го кажа и толкоз! Но страшно му се ядосах. Ами ако той беше издрънкал на Юра за моето посещение при него и онзи бе решил да се отърве от мен? От него можеше да се очаква всичко, тъй като вече беше убил чичкото, а както е известно, апетитът идва с яденето.

Сигурна бях, че най-вероятно е станало точно така и затова сега Слава се крие от мен. Напуснах районното, възмутена до дъното на душата си, за пореден път забравих за Стас и тръгнах да си хващам такси. Но Стас не бе забравил за мен и се появи навреме.

— Е, какво стана? — попита ме със съчувствие.

— Пуснаха ме — свих рамене аз, обмисляйки какво да правя оттук нататък. Но преди да подхвана каквото и да било, трябваше да се отърва от Стас. — Откарай ме вкъщи — помолих го, — главата ми се пръска от техните въпроси.

— Какво стана с паспорта ти? — отправи ми крайно неподходящия си въпрос Стас.

Намръщих се от досада:

— Нищо.

— А със съученика ти?

— Виж какво, остави ме на мира.

— Не мога. А какво да правя с моята гражданска съвест? Ако откажеш да вечеряш с мен, ще кажа всичко на ченгетата.

— За мен ли ще им кажеш?

— За твоя съученик.

— Негодник! — заявих с възмущение и дори се наканих да скоча от колата в движение, но за щастие точно в този момент влязохме в нашия двор и негодникът спря пред моя вход.

Той се опита да каже нещо, но аз се понесох презглава навън, проклинайки съдбата.