Милионерша търси запознанство

Докато пътувахме, някой му се обади по телефона и съдейки по всичко, очевидно го търсеха от работата му. Нямам представа как стояха нещата при него, но аз напълно бях забравила за неговата работа и първо се ядосах, защото си помислих, че никаква работа не може да бъде по-важна от факта, че Рита е в беда. Но сетне се оклюмах, понеже си спомних за обувките. Естествено за мъжа работата е много важно нещо, дори — необходимо и най вече — полезно. Та по тези съображения го попитах възможно най-развълнувано:

— Случило ли се е нещо?

— Нищо сериозно — махна с ръка той и се изкашля. — Трябва да подпиша някакви документи.

— Знаеш ли какво ще направим? — предложих. — Ти ще ме оставиш пред къщи и ще отидеш на работа, а когато се освободиш, ще минеш да ме вземеш. Съгласен ли си?

— Ще се чувствам по-спокоен, ако…

— Но аз ще си седя вкъщи.

— Добре — кимна той.

Паркирахме колата пред блока и се качихме заедно на втория етаж. Стас настоя да постъпим така, макар че аз не намирах това за необходимо. Той се разходи из апартамента и остана доволен от онова, което видя, макар че на мен жилището никога не ми бе харесвало. Впрочем може би задоволството му изобщо не бе предизвикано от вида на нашето жилище, но пък и аз не се впуснах в уточнения.

— Заключи вратата — каза ми и аз го последвах в антрето. — Ще ти се обадя веднага щом се освободя.

Кимнах в знак на съгласие, а той ме прегърна и започна да ме целува. Докато разсъждавах как ще е по-разумно да реагирам: дали да му припомня, че покупката на обувките не му дава право да си позволява разни волности, или пък, напротив, да му покажа, че съм оценила по достойнство някои негови положителни качества, Стас се отдръпна от мен, и то в мига, в който тъкмо бях започнала да изпитвам удоволствие… Тъй че аз го целунах още веднъж сама, ала приятелски. Той реагира изненадващо, но правилно, ние започнахме да се целуваме до самозабрава и кой знае как щеше да свърши всичко това (лично аз окончателно бях забравила защо дойдохме тук, а Стас също не се сещаше за неподписаните си документи!), ако в този момент не бе зазвънял телефонът, и то много настойчиво. Това ме върна към реалността. Дръпнах се назад и успях донякъде да се освободя от обятията му.

— Трябва да вдигна слушалката — прошепнах.

— Аха — избоботи той.

Въздъхнах, протегнах ръка и сграбчих слушалката, но вече бях закъсняла. Ала едва бях успяла да я върна на мястото й, когато телефонът отново зазвъня.

— Какво става тук! — възмути се Стас.

Аз отново вдигнах слушалката, дори направих няколко крачки встрани, изкашлях се, за да уравновеся дишането си, и казах:

— Слушам ви. — Мен също ме слушаха, но не пожелаха да ми отговорят. — Ало — казах за всеки случай. Но резултат не последва.

Затворих слушалката и веднага си спомних, че въпреки някои свои положителни качества, по думите на Света Стас бе страшен женкар и щеше да е непростима глупост да му повярвам, тъй като бях сериозно момиче и трябваше да се омъжвам.

— Върви на работа! — заявих строго и оправих косата си.

Той сгърчи кисела физиономия и като че ли се накани да ми отвърне нещо, но успя да се овладее и напусна апартамента достойно, с усмивка на уста и с уверението, че ще ми се обади веднага след като се освободи.

Вратата се затвори зад гърба му и аз започнах да разсъждавам дали постъпих правилно или не. От една страна, разбира се, че бях постъпила правилно, но, от друга… Потънала в размисъл и неизвестно защо — обзета от лошо настроение, аз се потътрих към стаята на Рита, изрових от дрешника една немного голяма чанта, за да не се увличам, и започнах да събирам нещата й. Тъкмо бях успяла да подредя бельото й на една спретната купчинка, когато чух зад гърба си някакво шумолене — именно шумолене, а не удар или грохот, но кой знае защо, в тишината, която цареше в апартамента, то прозвуча застрашително. Изведнъж се изплаших, бавно извърнах глава и в този миг около врата ми се усука въже. Аз го сграбчих с ръце, но то светкавично стисна шията ми, опитах се да извикам, но не успях, а още по-малко ми се удаде да се обърна, за да видя кой стои зад гърба ми. Силите бяха неравни. Единственото, което чувах, бе тежкото дишане и пуфтене на човека и най-неочаквано си помислих: „Не биваше да гоня Стас! Това е последният кутсузлук в живота ми.“

Но всичко свърши ненадейно, в смисъл че този някой пусна въжето, а аз се строполих на пода и започнах учестено да си поемам въздух с отворена уста. Всичките ми мисли и чувства бяха съсредоточени в едно-единствено действие — да дишам. Тъй че онова, което ставаше наоколо, изобщо не ме интересуваше, докато не нормализирах дишането си, а когато най-сетне успях да го постигна, се окопитих и с изумление открих до себе си каяка Вася. Беше клекнал на колене и повтаряше като развалена грамофонна плоча:

— Жива ли си?

Тъкмо се наканих да зарева с цяло гърло и посегнах да го ударя с намерението да отстъпя живота си на малко по-висока цена, когато забелязах, че до мен лежи още един тип. Лежи си и като че ли дори не диша, с идиотска маскировъчна шапка на главата си, с дупки за очите, която скриваше цялото му лице, а в ръцете си държи примка, т.е. — въже. В този миг схванах, че Вася изобщо не е убиец, а мой спасител, издадох силен вопъл и се хвърлих на врата му:

— Вася…

Той окончателно се стъписа от тази моя реакция, макар че и до този момент не изглеждаше кой знае колко въодушевен, попремигна няколко пъти, погали ме по рамото и ми зададе ужасно тъпия въпрос:

— Кой е този?

— Кой? — озадачих се аз и двамата погледнахме едновременно към младежа.

Допълзях до него и смъкнах маската от лицето на поваления враг, т.е. не я смъкнах изцяло, защото за целта трябваше да повдигна главата му, а на мен изобщо не ми се щеше да се докосвам до него. Казано по-точно, надникнах под маската и видях младежа с хондата. Трябва да си призная, че дори не се учудих кой знае колко от това, макар че имаше от какво да се изненадам, тъй като бе посегнал да ме убие човек, когото бях срещнала всичко на всичко три пъти в живота си. Ала вече бях успяла да го поставя в категорията на злодеите и затова само изругах, след което започнаха да се случват такива неща, че изобщо не ми остана време да размишлявам и да анализирам.

Първо чухме някакъв шум и аз се наканих да закрещя, тъй като този път нямах намерение да чакам да метнат примката на врата ми и реакцията ми към всякакви подозрителни шумове вече бе изработена за цял живот, а всички шумове по принцип са подозрителни, така че се наканих да се разкрещя, а Вася се надигна, но веднага клекна обратно, а след това се свлече на пода вследствие на един як юмрук, стоварил се върху главата му. Юмрукът не беше нещо самостоятелно, макар че в този момент дори и това едва ли би могло да ме изненада, а принадлежеше на Севрюгин, който се възправи в целия си блясък пред очите ми веднага щом успях да извърна глава. В същия миг аз отчаяно се развиках, тъй като изобщо не бях в състояние да си представя какво ме очаква.

— Млъкни! — изръмжа Севрюгин и затисна устата ми с огромната си лапа, но тъй като лапата му наистина беше с невероятна големина, под нея освен устата, попадна и носът ми, притокът на въздух спря и аз започнах да се отбранявам, като дори се опитах да ухапя нападателя си. — Млъкни най-сетне! — ядосано повтори той, но не свали ръката си и затова аз не престанах да се съпротивлявам.

Внезапно Севрюгин изненадващо свлече върху мен натежалото си и омекнало тяло и аз се сдобих с възможността да крещя, тъй като той махна ръката си от устата ми и просто нямаше начин да не се възползвам от създалата се възможност. Ако Севрюгин се бе стоварил върху мен, със сигурност щеше да ме размаже или да ми нанесе сериозни телесни повреди. Но за щастие той заби нос близо до рамото ми и по тази причина останах жива, макар да се чувствах ужасно зле, а когато зърнах Стас, който бе застинал над мен с крайно нещастен вид и с пистолет в ръка, реших, че това е краят и че нищо повече няма да понеса. Затова стиснах очи и категорично отказах да дойда в съзнание, въпреки че Стас успя да ме измъкне изпод Севрюгин и да ме вдигне на ръце, като покриваше с целувки прекрасното ми лице и ме молеше да се върна при него, в смисъл да върна душата си в моето многострадално тяло.

Та вероятно от ужас, че умирам, той окончателно обезумя и хукна към кухнята, естествено — както си ме носеше на ръце, но първо удари левия ми крак в рамката на вратата, сетне едва не уцели и главата ми — все пак успях навреме да я свра в раменете си, и накрая благополучно се озовахме в кухнята.

Стас ме сложи във фотьойла и аз тъкмо се наканих да въздъхна с облекчение, когато този ненормалник взе, че изля отгоре ми чаша вода. Каквото и да казват, мъжете са луди хора. Поне да беше помислил как ще изглеждам след всичко това… Впрочем нямаше защо да очаквам от подобен тип, който на това отгоре бе изпаднал в такова състояние, да се замисли… Един господ знае докъде би могъл да стигне в момента, затова побързах да се свестя, отворих очи и казах:

— Дай ми огледало.

Той изскочи от кухнята и започна безсмислено да се щура из антрето, като в крайна сметка свали огледалото от стената и го домъкна при мен. А аз дори нямах сили да му кажа, че е идиот, въпреки че си го заслужаваше. Погледнах се в огледалото… По лицето ми беше изписан страх, но в него имаше и нещо еротично… Макар Стас да се постара, тушът не ме подведе и продължи образцово да стои на мястото си, което означаваше, че не бива да съжалявам за парите, които похарчих за него… Ала вратът ми… по-добре изобщо да не бях поглеждала към него.

— Това е ужасно! — изврещях.

— Слънчице мое! — зави с болка в гласа Стас и от прилив на излишен ентусиазъм изтърва огледалото, то падна на пода, но не се счупи и аз мигом записах това събитие в листата на чудесата. — Ти си жива! — радостно извика той и ме сграбчи в прегръдките си.

— Много странна реакция имаш — измърморих. — На това живот ли му викаш, при положение че вратът ми е с такива синини.

— Маня, никога не съм виждал по-прекрасен врат!

— Ти си луд! — произнесох присъдата си аз, но на него изобщо не му пукаше какво му говоря, свлече се пред мен на колене, като уцели с единия си крак огледалото и то се спраска под тежестта му. Дори и на идиот не би било нужно да обяснявам колко лошо предзнаменование се крие в това. Направо ме обляха горещи вълни. — Истинска лудница! — констатирах с болка.

— Обичам те! — заяви в отговор той. — Току-що го разбрах. Обичам те и искам да живея с теб дълго и щастливо, докато не умрем в един и същи ден.

— Не е честно — въздъхнах аз. — Възползваш се от моята безпомощност… И в моите планове изобщо не влиза да умирам, поне в близко време.

— Маня, ние няма да умрем скоро, но най-важното е да бъдем заедно, защото изобщо не мога да си представя живота без теб. Отговори ми веднага: обичаш ли ме?

— Лошо ми е. Погледни врата ми — едва говоря.

— Тогава ако ме обичаш, кимни. Едно твое кимване ще реши съдбата ми. А ако не ме обичаш, още утре заминавам за Кавказ.

— Не е зле да си двуметров кретен с тежки юмруци — възхитих се от чуждия късмет. — Можеш да се подиграваш с хората колкото си щеш, понеже си сигурен, че никой няма да ти посегне и да ти фрасне един по физиономията.

— Дрънкам глупости от уплаха — призна си Стас и завря лице в коленете ми. — Маня, слънчице мое, само да знаеш как се изплаших!

— Аз също се изплаших — кимнах и се разревах, но по-скоро от обида, тъй като макар Стас, както винаги, да се зевзечеше, на всяко момиче му бе приятно да слуша хубави неща и аз дори почти бях повярвала на думите му.

— Ти не ме обичаш! — изпищях.

— Обичам те.

— Ти си дрънкало и женкар.

— Бях такъв.

— Лъжеш…

В разгара на тази полемика най-ненадейно някой се изкашля, ние едновременно се извърнахме и видяхме спътника на Севрюгин — Богдан Семьонович. Той срамежливо прикри с ръка огромната синина на дясното си око и с присъщата си деликатност попита:

— Извинете, да не ви попречих?

— Ще те убия! — отвърна Стас. — Още малко и тя щеше да ми каже да.

Щом чу думата убия, Богдан Семьонович подскочи, а аз изкрещях:

— Какво става тук? — В първия момент въпросът ми засягаше неочакваната поява на адвоката, но след това си спомних за неотдавнашните събития и изпъшках: — Безмалко не ме удушиха.

— Точно така — съгласи се Стас, скочи на крака и се втурна навън от кухнята, а Боня се хвърли на гърдите му — погледнато отстрани, зрелището не можеше да бъде описано по друг начин — и се разврещя:

— Станислав Генадиевич, преди да извършите непоправимото, искам да направя едно заявление. Аз и моят клиент дойдохме тук с цел да окажем всевъзможно съдействие, тъй като се страхувахме за живота и здравето на Мария Анатолиевна. Закъде сте се разбързали така, младежо? — попита той, но вече със съвсем друг тон.

— Да извикам милицията — отвърна Стас.

— Не бързайте да правите точно това — започна гальовно да скимти Боня. — Не бива да прибързваме, защо ни е милицията? Та ние сме интелигентни хора, мислите ли, че няма да можем да се разберем?

— За какво да се разберем? — гракна Стас, губейки търпение.

Още миг и поредната синина щеше да разкраси лицето на Боня, но хитрецът усети това, свали ръцете си от гърдите на Стас и заговори спокойно и делово, като и двамата продължиха да тъпчат на едно място в кухнята в опасна близост до огледалото.

— Дойдохме тук с цел да предупредим Мария Анатолиевна за опасността, която я грози. В продължение на няколко дни не можахме да я открием вкъщи и затова се зарадвахме, когато днес… Ще бъда кратък. Дойдохме тук и намерихме входната врата отворена. Това ни притесни, извикахме Мария Анатолиевна по име, но чухме нечий вик. И естествено — втурнахме се да й помогнем. Заварихме в стаята ужасяваща картина: двама бандити, единият от които беше с маска на лицето, бяха нападнали нашата уважаема Мария Анатолиевна, към която моят клиент изпитва бащински чувства, което изобщо не е странно, като се има предвид старата дружба между него и покойния родител на госпожа Смородина. Моят клиент се хвърли да й помогне, а през това време аз реших да повикам милицията, но в този момент се появихте вие. — На това място Боня докосна с ръка посинялото си око и ни изгледа осъдително. — Разбирам в какво състояние се намирате, младежо: любовта е свято чувство, но вие увредихте здравето на моя клиент и той продължава да е в безсъзнание, така че не задълбочавайте цялата тази ситуация, като създавате допълнителни неприятности. Срещата ни с милицията е напълно излишна, още повече че моят клиент действаше в интерес на вашата възлюбена. Дори тя не би могла да отрече това.

— Той ми каза млъкни — наковладих го аз. — И цапардоса Вася. А пък Вася ме спаси. Не вярвам на вашия Севрюгин. Вие откраднахте ковчега на татко.

— Какви ги говори тя? — възкликна Боня и плесна с ръце. — Това е някакво маниакално бълнуване вследствие на преживения стрес.

— Нищо подобно — започнах аз. В този момент нещо изтрополя в дъното на апартамента, сетне се разнесе шум от стъпки, покрай нас като разярен бизон с невероятна скорост премина Севрюгин, вратата се захлопна и настъпи тишина. Боня предпазливо тръгна заднишком към вратата. — Стой, къде отиваш? — изврещях, скочих, кракът ми настъпи огледалото и аз изпищях. Вместо да се хвърли към Боня, Стас се метна към мен, в резултат на което онзи изчезна. — Не, това никога няма да свърши! — заоплаквах се, разглеждайки крака си, върху който парчето огледало бе нанесло травма, от която естествено нямаше да умра, но порязаният ми глезен изобщо не разкрасяваше моята нога. Стас притисна към порязаното носната си кърпа, опитвайки се да спре кръвотечението, започна да целува коленете ми и така се увлече, че когато креснах: „Повикай най-сетне милицията!“, не можа веднага да осъзнае защо трябва да го прави. — Ако продължаваме така, всички врагове ще се разбягат — отбелязах с прискърбие.

Най-после той се сети, че в джоба си има мобилен телефон, обади се в милицията, но разговорът му отне доста време, тъй като стражите на закона дълго уточняваха нещо, а търпението изобщо не бе характерно за Стас. Когато прекъсна връзката, той въздъхна облекчено и отбеляза:

— Ама че чиновници… важното е, че хванахме убиеца.

— Да — зарадвах се аз, — Рита вече няма причина да се крие. Хайде да идем да го видим — предложих.

— Хайде. — Хванахме се за ръка и отидохме в стаята на Рита. Там самотният Вася седеше на пода и с нямо изумление се оглеждаше на всички страни.

— Вася — обърнах се към него, усещайки, че губя почва под краката си, — къде е той?

— Кой?

— Убиецът.

— Не зная. Я по-добре ми кажи кой беше онзи гадняр, който ме цапардоса по тиквата? — След тези думи той се вторачи свирепо в Стас, който стоеше, без да помръдва, и блещеше очи в празното пространство, а аз се разревах.

— Той избяга — простенах безнадеждно. — Беше в ръцете ни и избяга.

Имаше от какво да изпадна в отчаяние. Казано с две думи, когато милицията се появи, като потвърждение за истинността на нашия разказ ние успяхме да й покажем само ужасно нещастния Вася, въжето, е, разбира се — и моя врат.

Вратът ми не направи никакво впечатление на представителите на закона, те сложиха набързо белезници на ръцете на Вася и безмалко не го набиха. Бях принудена да се застъпя за него и да им разкажа колко геройски постъпи той. Задържаха ни в милицията до три часа през нощта. Все пак от всичко това имаше известна полза, защото успях да посея у следователя семето на съмнението във виновността на Рита, като най-чистосърдечно му разказах за непознатия, с когото се бях срещнала на три пъти, преди да започне цялата история. Всъщност — по настоятелната препоръка на Стас — казах на ченгетата, че съм го срещнала на два пъти и премълчах за връзката му със Слава (вече изобщо не се съмнявах, че такава връзка съществува). Разказът ми прозвуча по следния начин: За пръв път срещнах онзи младеж във входа, докато валеше дъжд (добавих адреса), а след това го видях в компанията на Сева. Споделих и подозренията си по адрес на този тип и нашите опити да го открием. Представителите на закона се заинтригуваха от факта, че убиецът живее под чуждо име. Близо пет пъти описах външния вид на младежа, по нашия словесен портрет му направиха фоторобот, след това разгледах снимките (които бяха близо стотина, без от това да има каквато и да било полза!), а когато ме пуснаха, вече берях душа от умора.

Стас ме чакаше пред вратата и съвсем не изглеждаше по-добре от мен. В този момент най-много от всичко на света ми се искаше да спя и обявих това свое желание, тъй като ако имаше нещо, което пък изобщо не ми се щеше да правя, то бе да обсъждам разни неща. Но въпреки умората си, Стас бе склонен да си поговорим, което неприятно ме изненада.

— Позна ли го? — попита ме той, макар че можеше и да не го прави, тъй като вече бяхме успели да обсъдим този въпрос.

— Познах го — кимнах.

— Сигурна ли си, че беше той? Същият онзи младеж, когото си видяла със Сева?

— Разбира се, че беше той.

— А Вася видя ли го?

— Вася ли? — Въпросът ме завари неподготвена. — Той беше до мен, но не мога да кажа дали го е видял, или не е. Трябва да попиташ него. Абе искам да спя! — заявих строго, пресичайки всякакви опити да ме накарат да мисля в толкова неподходящо време.