Милионерша търси запознанство

И Рита, и Сева не си бяха вкъщи. В друга ситуация бих се зарадвала, че ще мога да си почина на спокойствие, но сега едва не се разревах от отчаяние, тъй като нямаше с кого да споделя неутешимата си мъка. Спомних си за Ирина и настръхнах. Взривът беше гръмнал в 23:25 часа. Ако се вярваше на съседите, Ира се бе върнала след единадесет часа (беше я забелязал един от съседите й, който излязъл да разходи кучето си) и буквално след няколко минути… Следователят беше прав, че току-така не взривяват хора. Разбира се, съществуваше и вероятността взривът да е станал от само себе си, да е избухнала газта или нещо друго (нямах представа какво друго би могло да избухне, но все нещо е избухнало, трябваше да чуя новините, защото в тях всеки ден съобщаваха за някакви взривове), ала следователят беше склонен да мисли, че се е задействало взривно устройство или казано по-просто — бомба.

Не познавах добре Ирина, но може би в нейната биография имаше някакви страници, които бяха довели момичето до ранната му кончина, само че не ми се вярваше кой знае колко в това. Тя беше обикновено момиче, без амбиции и влечения към авантюри. Живееше си, както намери за добре, понякога се отбиваше в колежа, за да не я изключат оттам, мечтаеше си да се омъжи за културист и не бързаше да се връща в Сибир. За такива неща не убиваха.

Нима Ирина наистина бе станала случайна жертва и всъщност целта им е била да убият мен? От тази мисъл ми прилоша, и то толкова много, че ми се прищя да се обадя в милицията и да си призная всичко, но в последния момент се отказах. Бях принудена да дам още един шанс на Слава. Ако той не отидеше да се предаде, тогава аз щях да го предам със собствените си ръце. Две убийства не са шега работа и по този въпрос следователят беше прав.

Пламнала от гняв, хукнах към колата си и се отправих към дома на моя съученик, но този път предвидливо се запасих с лист и химикалка. Ала тъкмо завих до универсалния магазин, когато зърнах Сева и по-точно — неговата кола. Той плавно спираше до колоната за театрални афиши. В този момент Сева изобщо не ме интересуваше и щях да мина покрай него, без да го удостоявам с излишни погледи, но в същия миг от колоната за афиши се отдели един младеж и бързешком седна в аудито на Сева, а аз спрях, преизпълнена с любопитство. Младежът ми се стори познат. Точно него бях видяла в блока на Слава, а след това — в онзи вход, докато изчаквах да спре дъждът. Това съвпадение бе странно, сякаш този тип ме преследваше… Всъщност той можеше и да не се съгласи с моето твърдение, тъй като беше под въпрос кой кого преследва. За да проверя дали не съм сгрешила, аз завих в пресечката, отидох пеша до театъра, скрих се зад колоната за афиши и се настроих търпеливо да чакам. След десетина минути вратата на аудито се отвори и оттам се показа приятелят на Сева. В този миг съмненията ме напуснаха, защото това беше той — същият онзи младеж. Но продължаваше да виси въпросът за какъв дявол се интересувах от него! Е, срещали сме се някъде, е, познат е на Сева, но какво ме засяга всичко това?

Ядосана на глупавото си любопитство, аз се спуснах почти на бегом към колата си и успях да се убедя, че вероятно съдбата има нещо предвид, защото отново зърнах същия младеж. Той крачеше бързо пред мен, сетне зави в същата пресечка, огледа се и влезе в познатата бяла хонда, а аз се шмугнах във входа на двора, тъй като не исках да попадам пред очите му.

Хондата премина през един двор с два изхода от двете страни и се озова на булеварда, а аз почаках малко и я последвах, без да имам обяснение защо тръгвам да правя всичко това.

Пред нас имаше светофар, на който забелязах колата на Сева. Хондата пък скромно се нареди в съседната колона, като от Сева я деляха четири коли. Приближих се до тях, когато вече беше светнала жълтата светлина, и ние продължихме нататък в същия ред. Скоро стана ясно, че Сева се прибира вкъщи. Интересът ми веднага започна да спада, защото осъзнах, че изобщо не си е струвало да се нося презглава през целия град. Сева се бе срещнал със своя приятел и сега и двамата отиваха вкъщи. И ужасно ядосана на себе си, на следващия светофар направих завой.

Пред входа на Слава клечеше огромна кавказка овчарка и лениво се прозяваше. Озърнах се в желанието си да открия стопанина й, но не видях никого, излязох от колата, псето заинтригувано се обърна, а аз бавно затворих вратата и подвикнах:

— Извинете, чие е това куче?

— Не се бойте — отвърна нечие тънко гласче до мен, от изненада аз подскочих, ала в този момент от близките храсти се появи момиченце на около шест годинки с котенце в ръце и ме увери: — То не хапе. Дори си другарува с котките.

Като че ли за да потвърди думите й, псето се излегна, изпъна лапи и престана да ми обръща внимание, а аз влязох във входа и се отправих към вратата на Слава. Той не реагира на позвъняването ми. Няма да ми повярвате, ако ви кажа колко много ме ядоса това. Треснах злобно вратата с юмрук и тя най-ненадейно и неясно по какъв начин се отвори. С леко скърцане.

Проточих шия и надникнах в антрето. Лампите не светеха и не успях да видя нищо, освен огледалото отсреща. Направих крачка, помислих малко, сетне направих още една крачка и силно подвикнах:

— Слава. — Последва тишина. Трябва да отбележа, че от тази тишина направо ме полазиха тръпки. А сърцето ми започна да подскача в гърдите като топка. — Слава — прошепнах този път, след което се чу леко скърцане, аз изохках, обърнах се рязко и видях, че входната врата се е затворила. — Господи! — промърморих, хващайки се за сърцето, и направих още няколко крачки. Ако трябва да бъда честна, в този момент входната врата ме плашеше повече, отколкото празният апартамент, а това, че апартаментът е празен, стана ясно след минута.

Надникнах плахо в кухнята, сетне — в стаята, а след това набрах кураж, минах по коридора и отворих вратата на спалнята. Точно така си беше — в апартамента нямаше жива душа. Тогава защо входната врата беше отворена? Това беше доста странно. Обяснението можеше да бъде само едно: съученикът ми толкова набързо бе напуснал родния си дом, че дори не си бе направил труда да заключи вратата. Интересно — какво ли го бе накарало да бърза чак толкова?

Вероятно Слава се бе изплашил, че ще го издам в милицията. И какво трябваше да направя сега? Дали да не отида в милицията и чистосърдечно да си призная всичко? Но там едва ли щяха да ме погалят по главата, тъй като благодарение на моето мълчание престъпниците бяха успели да избегнат правосъдието…

— Това още не е ясно! — измърморих с възмущение през зъби. Бях страшно ядосана на Слава и изпитвах вътрешна готовност да извърша велики дела, но още не знаех какви, та по тази причина се ядосвах още повече.

Огледах стаята с гневен поглед и забързах към външната врата, тъй като съобразих, че ако някой ме завари тук, ще ми се наложи да обяснявам какво съм търсила в апартамента, чийто стопанин отсъстваше. „Май че трябва да извикам милицията — помислих си, — анонимно. Иначе, току-виж, ограбили жилището…“

Вече бях излязла в антрето, когато долових звук: някъде капеше вода. Или поне звукът много напомняше за тихо барабанене на капки, сякаш някой бе забравил да затвори крана докрай. Точно до мен бе вратата на банята и неизвестно защо аз я отворих — просто нямам отговор защо го направих, тъй като щеше да е по-добре да си бях продължила нататък. Но аз отворих вратата на банята, лампата вътре не светеше, ала там имаше едно малко прозорче, което гледаше към кухнята. Светлината от него не бе достатъчна да разгледам всичко както трябва, но ми стигаше, за да видя, че в банята виси човек. Отворих широко вратата, направих една крачка, едва не се блъснах в тялото и дори в първия момент не осъзнах какво точно беше това, извиках от изненада, вдигнах глава и едва тогава… Прииска ми се да се разкрещя. На мое място всеки нормален човек би постъпил така. Вече бях отворила уста, но в този момент нечия ръка полегна върху рамото ми, а друга стисна долната част на лицето ми, тъй че ми се наложи да си затворя устата, краката ми се подкосиха, главата ми се отметна назад и вече бях готова да се отдам на мъчителната си кончина, понеже просто не ми оставаше нищо друго. Но един смътно познат глас прошепна в ухото ми:

— Тихо. Ей сега ще те пусна, само недей да крещиш.

Ръката отхлаби хватката на лицето ми, а след това въобще го пусна, ала неизвестният продължаваше да ме държи за раменете и дори ме подхвана за лактите, което впрочем беше много навременно, тъй като се държах на краката си единствено благодарение на това. Бавно извърнах глава и злобно заявих:

— Ще те убия.

— Защо? — възмути се Стас.

До мен, разбира се, стоеше той, и то с такъв вид, сякаш наистина се мислеше за мой спасител.

— Едва не умрях от страх.

— Ако се беше развикала, щеше да вдигнеш на крак целия вход.

— Естествено — съгласих се. — И в тази ситуация това е много разумно. — Извърнах неволно глава и погледът ми отново попадна на тялото, което висеше пред мен.

— Не бих казал — поклати глава Стас, а аз се стъписах.

— Обясни ми какво имаш предвид! — настоях.

— Няма да е зле да разберем какво става. Този тип твоят съученик ли е?

Честно казано, до момента не се бях затормозила с мисли по този въпрос, тъй като всичките ми сили бяха съсредоточени върху старанието да не откача от ужас. Но сега предположението на Стас ме хвърли в шок.

— Това Слава ли е? — прошепнах и стиснах още по-здраво ръката на своя ненадежден приятел.

— Откъде да зная, след като никога не съм го виждал! — възмути се той.

— Да, разбира се! — Бях принудена да се съглася.

— Маня, сега ще включа лампата, а ти го погледни и кажи дали е той, или не е той.

— Не искам — промърморих, вървейки заднишком към вратата. — Нека да извикаме милицията.

— Те също ще те накарат да го погледнеш. Събери сили и го направи само за миг. Е, хайде, опитай се.

Той щракна ключа на лампата, а аз вдигнах глава и издадох сподавен вопъл. Вопълът беше сподавен, защото Стас отново затисна устата ми с длан, притисна ме до стената и ме подържа така известно време, докато дишането ми се успокои.

— Оправи ли се? — попита той, аз кимнах утвърдително и Стас отхлаби хватката си. — Той ли е? — Кимнах отново.

Разбира се, че насреща ми бе Слава, но всъщност никак не беше лесно човек да го познае. И макар с физиономията му, т.е. с разпознаването на физиономията му да имаше известен проблем, тъй като то изглеждаше направо ужасяващо, като цяло бях сигурна, че това е Слава. Дори беше облечен по абсолютно същия начин, както по време на последната ни среща. Пък и лицето му… нямаше съмнение, че беше неговото лице, но очите му бяха облещени, езикът му — изплезен, а кожата му — покрита с тъмни петна.

— Какъв ужас! — простенах.

— Маня, трябва да поседиш за малко във фотьойла. Ето тук. В това време аз ще огледам апартамента.

Кимнах мълчешком и се озовах във фотьойла, а Стас направи бърз оглед на помещенията. Когато огледът свърши, аз тъкмо бях започнала да се съвземам и си зададох въпроса защо ли на Стас му трябваше да прави всичко това и по-конкретно — този оглед например.

Отправих питането си към него веднага щом се озовахме навън и по-точно — в колата му. В този момент си спомних, че и аз бях пристигнала тук с колата си, ала ние вече бяхме потеглили.

— Какво правиш? — възмутих се. — Трябва да извикаме милиция. И колата ми…

— Ще извикаме милиция — кимна Стас, — само че преди това ще се махнем оттук. Ще докарат колата ти у вас, не се тревожи.

— Хубава работа! — възмутих се отново.

Стас спря — в този момент вече се бяхме отдалечили значително от блока на Слава, — обърна се към мен и каза:

— Правило първо: не прави резки движения, докато не разбереш какво точно се случва… така, успокой се, погледни ме и ми отговори на няколко въпроса. Човекът, който висеше в банята, Слава ли е?

— Разбира се, че е Слава. — Не издържах, и се разплаках. Стас ми подаде носна кърпичка, а аз събрах сили и попитах: — Той се е обесил, нали? Това е ужасно. Беше толкова изплашен… Аз съм виновна за всичко, не биваше да го заплашвам с милицията. Просто исках да си получа паспорта, а той напразно си е мислел, че ще го издам, та аз не бих могла…

— Боя се, че убиецът се е съмнявал в това. Постоях малко с отворена уста, преди да задам въпроса:

— Убиецът ли?

— Разбира се, не съм съдебномедицински експерт, но съм почти сигурен, че някой се е отървал от момчето и е инсценирал самоубийство.

— Кой се е отървал от него?

— Логично е да се предположи, че го е направил съучастникът му. Намерих в шкафа чантата ти, но паспорта го нямаше в нея. — Въздъхнах тежко. — И един пистолет. Междувпрочем — истински. Сигурен съм, че с него са застреляли онзи тип в кафенето. Схващаш ли?

— Искаш да кажеш, че нервният е убил Слава и се е опитал да припише обира на него, така ли?

— Ченгетата знаят, че обирджиите са били двама, но след като сега Слава е мъртъв, как биха могли да намерят съучастника му?

— Боже мой… — прошепнах. — Разбира се, че си прав. Вероятно Слава му е разказал, че съм ходила при него и той го е убил. Това е чудовищно…

— Маня — каза Стас и ме погледна някак твърде изпитателно, — искам известно време да поживееш при мен.

— Как ли пък не! — отвърнах презрително, поразена от коварството му.

— Маня, нещата са много сериозни. Твоят паспорт е у него.

При тези думи се почувствах доста неуютно.

— Какво искаш да кажеш?

— Чуй ме внимателно. Извършен е обир, по време на който е бил убит човек. Грабителите са изпаднали в паника, а на това отгоре е станало ясно, че ти се познаваш с единия от тях и че си го разпознала. Слава може да е разказал това на своя приятел и той да е решил да се отърве от него. И се е отървал. И каква според теб ще е следващата му крачка, ако се придържаме към законите на логиката?

Изтраках силно със зъби и се огледах настрани с нескрита тревога в очите:

— Той ще ме убие, така ли?

— Разбира се. Защото не знае какво точно ти е надрънкал Слава.

— Ама самият Слава не знаеше нищо за него. Каза, че са се запознали в някаква кръчма и дори нямаше представа къде живее този Юра.

— Ами ако Юра е решил да не рискува? Не забравяй, че миналата нощ избухна взрив в апартамента, в който се водиш, че живееш.

Ако бях в състояние да се изплаша още повече, естествено щях да го направя, само че вече нямах сили за това.

— Веднага отиваме в милицията! — прошепнах и кой знае защо, тръгнах да излизам от колата, но Стас ме хвана за ръката, а аз продължих: — Те са длъжни да ме защитят.

— Лично аз много се съмнявам в това — утеши ме той. — Ти си скрила от следствието, че познаваш грабителя и това няма как да им се хареса. А сега Слава е мъртъв и нишката, която води към неговото приятелче, е прекъсната. И всичко това се е случило благодарение на теб. Аз не мисля така — свъси се той в отговор на моя поглед, — но те ще решат точно така. Боя се, че фантазията им може да се развихри и че са напълно способни да заявят, че ти си един от участниците в обира.

— Престани! — помолих го, обзета от опасенията, че силите няма да ми стигнат, за да понеса цялата тази история.

— Просто ми се щеше да разбереш…

— Разбрах. И какво ще стане по-нататък? Какво да правя сега?

— Премести се да живееш при мен. При мен ще си в безопасност. А в това време ченгетата може би ще намерят убиеца.

— Ще намерят дръжки — отвърнах аз.

— Понякога и те вадят късмет. Само трябва да се въоръжим с търпение.

— И колко време ще продължава това? Колко време ще ми се наложи да живея при теб?

— Ако зависи от мен — цял живот.

— Какво смешно има в това? — прекъснах го сурово.

— Ама аз говоря сериозно.

— Защо ти трябва да се забъркваш в тази история? — продължих. — Какъв е твоят интерес от цялата тази работа?

— Аз нямам интерес, а внезапно породило се чувство. Не мога да спя, не ям почти нищо и постоянно ме влече към твоя дом. По силата на различни причини това е много неудобно. Струва ми се, че ако живеем под един покрив, сънят ми ще се възстанови, апетитът ми ще се нормализира и ще мога да се върна към пълноценния си начин на живот.

— Но за сметка на това апетит ще изгубя аз. По-добре е да имаш работа с милицията, отколкото с женкар като теб.

— Това е клевета! — разпалено отвърна той. — Подли слухове, които разпространяват моите врагове. Ако се преместиш да живееш при мен, сама ще можеш да се убедиш, че е така.

— Че откъде-накъде ще го правя? Истинска лудница… — завъртях ядосано глава аз.

— Маня — намръщи се Стас, — има още едно обстоятелство, което не исках да споменавам, но тъй като ти продължаваш да се инатиш… Онзи тип, когото са убили в кафенето… Знаеш ли, той е доста известна личност в определени кръгове.

— В кои кръгове?

— В престъпните. Неизвестно защо си е избрал тъкмо това кафене. Или поне е обядвал там всеки ден по едно и също време. Мисля, че неговите приятели много биха искали да разберат кой го е ликвидирал.

— Да-а — прошепнах и най-ненадейно си спомних за Вадим и Вася. Майчице мила, щом в милицията можеха да решат, че аз имам връзка с грабителите и по тази причина не съм издала Слава, значи и на тия нищо не им костваше да стигнат до същия извод, само че, за разлика от милиционерите, те нямаше да се ограничат само със задаването на въпроси, а като нищо щяха да преминат към встрастен разпит. Можех само да гадая как би свършило всичко това за мен. Ама че се натресох… Това означаваше, че изобщо не бива да ходя в милицията, защото бандитите лесно можеха да научат информацията, с която разполагат там, а бандитските ръце са дълги — това дори и децата го знаят. Разбира се, онези от тях, които гледат телевизия. В този миг в главата ми се породи една мисъл и остатъците от моя оптимизъм започнаха да се изпаряват, а аз едва не умрях заедно с въпросните остатъци, макар че все пак успях да кажа: — Когато ченгетата намерят Слава и по пистолета в чантата разберат, че е участвал в обира…

— Доста бързо ще стигнат до теб — продължи Стас, като придружи безценната си забележка с кимване. — Затова изнесох веществените доказателства от апартамента. Сега нека да си блъскат главата на кого му е притрябвало да убива този безобиден алкохолик. Пък и няма да е зле убиецът също да се притесни, щом научи, че веществените доказателства са изчезнали… Е, харесвам ли ти в ролята на детектив?

— Ти си ненормален.

— И таз добра — с всички сили се старая…

— Ти си ме следил — намръщих се аз. — Следил си ме, нали? Иначе как щеше да се озовеш в апартамента на Слава?

— Охранявах те и впрочем правех това, защото си ми скъпа. Наоколо е пълно с врагове, които знаят как изглеждаш, а ние нямаме представа как изглеждат те. Надявам се, че вече успях да те убедя колко съм прав. Премести се да живееш при мен.

— Нищо подобно — струваш ми се страшно подозрителен. Естествено че имаш право за враговете, които не знаем как изглеждат. И точно твоята физиономия е тази, която буди доста сериозни опасения. Може би тъкмо тя е маската, под която се крие врагът.

— Хубава работа! — облещи очи Стас. — Това ли е наградата за добротата ми?

— Стой по-далеч от мен! — вреснах и излязох от колата.

— Чуй ме, откачалко! — подвикна той подире ми, но аз вече не исках да чувам нищо и се понесох към близката спирка на тролея.

Провървя ми, защото успях да се кача в потеглящото превозно средство и въздъхнах с облекчение, но това чувство не продължи дълго, тъй като тролеят зави и аз разбрах, че маршрутът му изобщо не съответства на посоката, в която бях тръгнала. Стана ми обидно от това, че ми се налагаше да пътувам в неизвестна посока с тролей, а в същото време собствената ми кола… и глухо простенах, обзета от съмнения дали ще мога някога да я видя отново. В същия миг токът, както винаги, спря, тролеят се закова на място в дългата редица от лишени от късмет превозни средства, а аз се потътрих към къщи пеша с твърдото намерение никога повече да не използвам обществения транспорт. Човек мисли по-добре, когато крачи бавно, а аз имах върху какво да помисля.

Добрах се до родния си дом някъде след час и първото нещо, което видях, беше моята кола. Затичах се с радостно разтуптяно сърце към нея и открих под едната чистачка на стъклото бележка: Ключовете са у мен. Обади ми се. Целувам те, твой Стас.

— Йезуит! — възмутих се и изсъсках раздразнено: — Целувам те, твой Стас.

„Естествено че е твой, както и на още двадесетина такива глупачки като теб. Тия да ги нямаме, целувай си някоя друга“ — помислих си злобно, влязох във входа и се качих на втория етаж. Тук ме очакваше изненада. Още не бях успяла да извадя ключовете от чантата си, когато установих, че вратата не е заключена. Нещо повече — тя беше леко открехната.

— Чудо невиждано! — казах на глас. Рита се боеше до смърт, че ще ни ограбят, и винаги държеше вратата под строг контрол. Сева също бе привърженик на този тип ред. Тогава защо вратата беше отключена?

В този момент най-неочаквано си спомних за взрива, който избухна през миналата нощ, както и за предупреждението на Стас, и изплашено запристъпях назад. Мобилният телефон зазвъня в чантата ми, аз подскочих и се хванах за сърцето, след което се обадих.

— Аз съм — зарадва ме Стас. — Вкъщи ли си? Видя ли колата си?

— Видях я — отвърнах, помислих малко и добавих: — Благодаря. — Чувствах се по-спокойно, като чувах човешки глас и затова не бързах да се отърва от Стас.

— Имаш тежък характер — заяви той, — човек не може да ти угоди.

— В моя живот няма място за женкари.

— Нали ти казах, че всичко е клевета. Това са злостни клюки и в основата им е твоята приятелка, която хлътна по мен като побъркана, но аз не споделях нейните страсти, защото предчувствах, че скоро ще се появиш ти. И ти се появи, а аз се зарадвах, че съм едно толкова предвидливо момче.

— Аха! — избоботих, дръпнах вратата и предпазливо влязох в антрето. Всичко това ми костваше огромен разход на енергия и дори не чувах какво ми говори Стас, защото изобщо не ми беше до него: той можеше да си дрънка колкото си ще, още повече че така се чувствах по-спокойно.

— Какво правиш в момента? — внезапно попита Стас.

— Нищо, разхождам се из апартамента си.

— Така ли? Дишаш някак странно, като че ли мъкнеш чувал на гърба си.

— Входната врата беше отворена. Стреснах се и затова сега от притеснение дишам така.

— Какво? — изкрещя той в ухото ми. — Има ли някой в апартамента?

— Откъде да зная? Аз съм в антрето, а нашето антре е голямо и не виждам нищо друго освен него.

— А не се ли сети да позвъниш на вратата?

— Не.

— А да извикаш на мащехата си?

— Рита — развиках се аз. В отговор не се чу никакъв звук. — Според мен тук няма жива душа — отбелязах натъжено.

— Не мърдай от мястото си! — разкрещя се Стас. — Ей сега ще дойда при теб. Набери на мобифона 02 и ако стане нещо, обади се там.

Той прекъсна връзката, а аз се заковах като препарирана, постоях така известно време, а след това започнах да се ядосвам. Добре де, щях да извикам милицията — и какво от това? Щях да им кажа, че вратата ми е била отключена и че Рита и Сева ги няма вкъщи. „Ами ако ей сега нещо се взриви?“ — помислих си изплашено, но все пак надникнах в кухнята.

Първото, което видях, беше една счупена чаша, която се търкаляше на няколко крачки от мен. Беше любимата чаша на Рита — синя с жълти триъгълници. Преобърнатата чинийка бе паднала на стола, чайникът бе съборен на масата, запарката се бе разтекла по мраморния й плот, а върху плочките на пода имаше локвичка.

— Пак са се скарали — направих неутешителен извод аз, но въздъхнах с облекчение.

Явно в яда си Рита бе напуснала апартамента, а след това Сева също беше излязъл, като на инат не бе заключил вратата. Внезапно погледът ми попадна на едно ярко петно. Върху кафеникавите плочки на пода се открояваше пантоф — червен, на ситни зелени карета. При това пантофът не се търкаляше там самостоятелно, а беше обут на нечий крак и предположих, че това е кракът на Сева, тъй като този пантоф принадлежеше на татко, а Сева страшно обичаше да носи пантофите му. От всичко това излизаше, че самият Сева, кой знае защо, бе полегнал зад стойката на бара, иззад която стърчеше кракът му. Какви ли ги вършеше там, да не би да се бе скрил от някого? Не, ама това наистина бе истинска лудница! Крайно време бе да се преместя да живея на друго място.

Закрачих решително към стойката на бара, надникнах зад нея и установих, че това вече е прекалено. Нямаше никакво съмнение, че днес бяха минати всякакви граници, тъй като дори при наличието на моя кутсузлук това вече на нищо не приличаше.

Сева лежеше по лице, с протегнати напред ръце, тилът му приличаше на разцепена диня, а кръвта се бе стекла около главата му, сякаш той я бе гмурнал в сироп от френско грозде.

— Майчице! — простенах отчаяно и се стоварих на пода.

Категорично не исках да отварям очи, но ми се наложи, защото Стас крайно нелюбезно ме удряше по бузите, като освен това ми причиняваше болка.

— Маня… Маня, погледни ме — жално викаше той, ала продължаваше да ме шамаросва.

Бях принудена да се свестя.

— Той тук ли е? — попитах, но продължавах да стискам очите си.

— Тук е — отвърна с въздишка Стас.

— Мъртъв ли е?

— Ти никога не си изпитвала към него роднински чувства, нали така?

— Не съм го убила аз — побързах да уверя Стас.

— Разбира се, че не си ти, казах го в смисъл че нямаш кой знае каква причина да скърбиш за него.

— Да не си полудял? — възмутих се. — Човекът е убит.

— Най-важното е да опазиш нервите си. Щом са го убили, значи са го убили, какво можем да направим…

— Доста странно разсъждаваш.

— Тревожа се за душевното ти здраве. Два трупа в продължение на час и половина са твърде много дори за моите нерви, а пък ти си толкова крехка… Не гледай натам, гледай към мен.

— Извика ли милицията?

— Още не съм.

— Защо?

— Защото не знаех какво се е случило.

— А сега знаеш ли? — подразних го.

— Момчето лежи тук доста отдавна, кръвта вече е засъхнала. От което следва, че ти изобщо не можеш да бъдеш заподозряна в убийство и няма нужда да унищожаваме уликите, а можем смело да се обадим в милицията.

С тези думи той набра 02 и започна да обяснява положението на дежурния, а в този момент се разнесе тропот и милицията се появи в нашата кухня като с вълшебна пръчица, предизвиквайки у мен гордост за родните органи на реда. Те пристигнаха за рекордно кратко време, като че ли бяха долетели тук с ракета. Но гордостта ми моментално се смени от други чувства, тъй като един як чичко изкрещя:

— Ръцете на тила, бързо!

Другите двама, които пристигнаха с него, също се разкрещяха, а аз само поклатих глава, понеже вече се досещах какво ни очаква.

— Аз се обадих в милицията — заяви Стас, стискайки добросъвестно ръцете си на тила. — Дежурният ви още е на линията. Направете нещо! — изкрещя той в слушалката. — Тези психари ни заплашват с оръжие, като нищо могат да ни гръмнат.

Нямах представа какво можеше да направи дежурният, както вероятно и самият той нямаше представа за това, ала този вопъл доведе до положителен резултат, защото злобният чичко изтръгна слушалката от ръцете на Стас и гракна в нея:

— Да… — След което страстите се поуспокоиха, на него му казаха нещо, той отвърна нещо, погледна ни, сетне махна с ръка и избоботи: — Добре. — И върна телефона на Стас. — Разказвайте — подкани ни без каквото и да било желание.

И Стас започна изложението си, а аз изпих две чаши вода една подир друга, след което се присъединих към него, в смисъл — към разказа му.

Когато свършихме с изложението на събитията, в апартамента ми се появиха още хора — предимно мъже, които проявяваха изключителна активност. Дойде и една жена, която се надвеси над Сева, каза някакво мъдро изречение и си обра крушите. А ние отново бяхме подложени на разпит. На мен ми се падна младеж на около двадесет и осем години, който беше висок, слаб и ослепително рижав. По лицето му сияеха лунички, а гривата му пораждаше асоциации за пламтящ посреднощ огън.

Разказах му подробно как се прибрах, как намерих незаключената врата, как се обадих на Стас и в какъв вид намерих Сева. За моя изненада, той почти не се заинтересува от мен, а ме разпитваше предимно за Рита. Искаше да знае от колко време са се познавали с убития, разбирали ли са се помежду си, карали ли са се и ако да, кога са се карали, дали са стигали до бой. След двадесетина минути започнах да изпитвам тревога, а след още половин час изпаднах в паника. Защото те не се интересуваха от Рита току-така. А най-трагичното беше, че аз с нищо не можех да й помогна. Дори не можех да излъжа, че двамата със Сева са живели като два гълъба, тъй като от техните крясъци трепереха и стените на съседите.

Оставиха ме на мира, като ми разрешиха да поседя в хола, но от това аз се почувствах още по-зле, защото не само че никой не ми обръщаше внимание, а ченгетата дори започнаха откровено да си говорят помежду си и онова, което научих, изобщо не ме обнадежди.

В 14:15 съседката чула дивашки врясъци от нашия апартамент. Тя си спомняла точно часа, тъй като по това време гледала телевизия, а филмът току-що бил започнал. Крясъците продължили в продължение на около петнадесетина минути, тя увеличила звука, сетне всичко утихнало и тя тъкмо пак намалила звука, когато крясъците отново започнали. Съседката не можела да каже колко време е продължило всичко това, защото престанала да си прави експерименти със звука, изключила телевизора едва когато филмът свършил и тогава установила, че у комшиите й е настъпило пълно затишие.

Излязла на двора да разходи кучето и тъкмо се отдалечила от входа, когато оттам изскочила Рита „с напълно безумно изражение на лицето“, както заяви Нина Филиповна (така се казваше съседката). Естествено милиционерите не си направиха труда да ми кажат коя беше съседката, но тъй като в нашия вход само тя имаше куче, на мен не ми беше трудно да се досетя коя е.

Нина Филиповна поздравила Рита, но тя не отвърнала на поздрава й и ако се съдело по всичко, дори не чула, че някой й казва нещо, а хукнала към колата си. Според думите на съседката в ръцете си Рита носела тояга, която на всичкото отгоре била окървавена. Съседката не могла да я разгледа много добре, имам предвид — тоягата, но предполагала, че това било тояга и че по нея имало кръв. Рита я захвърлила в колата, седнала зад волана и изчезнала от двора с бясна скорост.

Съседката се поразходила с кучето си и когато се качвала към апартамента си на третия етаж, забелязала, че нашата врата е открехната. Това обстоятелство разтревожило Нина Филиповна, но тя преценила, че чуждата врата не я засяга и се прибрала в дома си. Не се обадила в милицията и дори нямала никакво намерение да го прави. Съдейки по всичко, оставаше пълна загадка кой е извикал милицията.

Показанията на другите съседи не звучали чак толкова красноречиво, но също не били в полза на Рита. Те казали, че често чували скандали и това как Рита неведнъж се заканвала да убие съжителя си. Последния път било буквално преди няколко дни. И очевидно от думи тя бе преминала към дела.

— Всичко е ясно — кимна един мъж на около петдесет години с благородно посивели коси, пред когото някакъв служител докладваше всичко това. — Трябва да намерим жената, та да не би в беса си да извърши още нещо. — В този момент той обърна поглед към мен и започна да ми задава въпроси: — Според вас къде би могла да отиде?

— Не зная — завъртях глава аз, — обаче съм сигурна, че Рита не го е убила. Че се караха — караха се, разбира се. Понякога дори се биеха, но всичко това са глупости, разбирате ли? Откъде-накъде ще го убива?

— Случват се и такива неща — сви рамене той. — В яда си вземе, че го удари с нещо и… Миналата седмица ей тук, наблизо, една жена заклала мъжа си. Беше му нанесла девет рани с нож, а каза, че не искала да му стори нищо лошо.

— Какви ги дрънкате, да не сте откачили? — възмутих се искрено, забравила с кого си имам работа.

Мъжът се обиди и се отдалечи, а аз продължих да мачкам в ръце носната си кърпичка и да си мисля за Рита.

Нима наистина тя бе убила Сева, както се казва, в яда си? Може би Сева бе надушил следите на татковите пари и Рита ужасно се бе разярила от този факт? Тя, разбира се, обичаше парите до самозабрава, но чак пък да убие човек заради тях… Някак не ми се вярваше. Не бих и повярвала, но ме смутиха показанията на съседката, според които Рита била изскочила от входа с тояга в ръце — каква ли пък беше тази тояга, по дяволите! — и била избягала. Трябваше да има някакво обяснение за това нейно поведение…

Ако можех да намеря Рита, вероятно всичко щеше да си иде по местата, но не разполагах с никаква възможност да я открия, докато седях в апартамента си в обкръжението на милиционери с различни чинове — и от мъка и яд се разревах.

Внезапно до мен се появи Стас, клекна в краката ми и каза най-голямата глупост за деня:

— Не се притеснявай.

— Лесно ти е да го кажеш — обидих се.

— Изобщо не ми е лесно. От все сърце ти съчувствам. Трябва да се махнеш оттук, иначе всичко това ще се отрази много зле на здравето ти.

— Мъчно ми е за Рита — въздъхнах.

— Не е трябвало да го удря по главата с тояга — отбеляза той, а аз се ядосах:

— Недей да повтаряш тези глупости!

— Добре, няма да ги повтарям — съгласи се с лекота той.

След двадесетина минути Стас отново се появи пред очите ми и ми съобщи, че можем да напуснем апартамента.

— А къде ще идем? — изумих се.

— У нас. Имаш ли къде другаде да идеш?

Този въпрос ми се стори възмутителен и отвърнах:

— Разбира се, че имам. Мога да отида при Света.

— Две жени да седят сами в един апартамент, когато наоколо е пълно с трупове…

— Престани! — Неволно потръпнах.

— Тъй де. Хайде да вървим, докато на тези типове не им е хрумнало нещо друго.

И естествено аз се съгласих.