Милионерша търси запознанство

И след два дни в дома ни се появи Рита.

Тя беше с двадесет години по-млада от баща ми и по времето, когато се настани вкъщи, вече бе успяла да сключи три брака, но все несполучливи. С нея веднага се сприятелихме. Рита беше настроена твърде критично към всички особи от женски пол и затова нямаше приятелки. Още от първия ден татко ни предупреди, че няма да допусне да го притесняваме за глупости и че ако започнем да се караме, той много бързо ще сложи край на това, като в същия миг така изгледа съпругата си, че веднага стана ясно какво има предвид. На Рита и през ум не й минаваше да влиза в конфликти с мен, тъй като аз с готовност се съгласих, първо, че тя е красавица и, второ, че се ориентира в живота по-добре от мен, та затова има смисъл да се вслушвам в съветите й. Бях готова да се вслушвам в какво ли не, пък и изобщо нямах намерение да оспорвам красотата и житейския й опит, тъй че нашият живот моментално влезе в релсите.

Рита не бе работила никога и никъде от принципни съображения, съветваше ме и аз да не правя това и по тази причина по пет пъти на ден ме питаше:

— За какъв дявол ти е този институт? По-добре иди на солариум.

Аз също не знаех дали имам, или нямам нужда от института, но бях решена да го завърша и успях да постигна целта си. По това време баща ми вече минаваше за един от видните бизнесмени в нашия град и бе започнал да пие значително по-малко, т.е. ние предполагахме, че е така, макар да го виждахме изключително рядко, предимно в началото на месеца, когато ни даваше пари за насъщни нужди, както и ценни указания как да ги похарчим.

Понякога с изненада научавахме, че татко е на Канарските острови или в Мадейра, но не му досаждахме с въпросите си, защото баща ми не обичаше тези неща. Ала достигащите до ушите ни слухове, че отдавна вече никой не бе виждал баща ми трезвен, ни разтревожиха много сериозно, тъй като напоследък той се оплакваше от здравето си.

— Няма да е зле баща ти да се погрижи за себе си — порицаваше ме Рита, тъй като нямаше възможност да направи това с отсъстващия ми родител, а аз кимах в знак на съгласие.

След като завърших института, на дневен ред се възправи проблемът с моята бъдеща работа и в началото на месеца татко каза:

— Ще помисля по този въпрос. — Но след това по навик изчезна, а когато се опитвах да му напомня за обещанието му по телефона, той все повтаряше: — Ще помисля по този въпрос. А на този етап можеш малко да си починеш.

В резултат на това аз си почивах в продължение на цяла година и вече изобщо не вярвах, че татко ще измисли нещо, та затова в крайна сметка си намерих работа сама, тъй като прецених, че той дори няма да научи какво съм направила, тъй като беше много зает. Ала той научи — подозирах, че Рита ме бе наковладила пред него, защото й беше скучно да се мотае сама из салоните и магазините — и се разгневи.

— Каква е тази работа за две хиляди на месец? — ругаеше ме сърдито баща ми. — Да не би да си сираче? Да се трепеш за такива жалки пари…

Аз изобщо не се трепех, но въпреки това се почувствах предател. И наистина — защо ли позорях баща си? Татко за пореден път обеща да помисли по въпроса; за да му доставя удоволствие, аз напуснах работата си, а друга тъй и не започнах, защото татко внезапно получи инфаркт — изглежда, тази болест бе на особена почит в нашето семейство. С Рита страшно се изплашихме, понеже лекарите в един глас твърдяха, че ако баща ми не престане да пие веднага и завинаги, те не поемат никаква отговорност за здравето му; и макар на мен да ми беше доста трудно да повярвам, че той ще се откаже от навиците си, все пак събрах смелост да си поговоря с него.

— Глупости! — махна с ръка татко, а лекуващият лекар веднага дотърча при него и започна да му говори за възможните последствия — летални!, — като се самонавиваше все повече и повече. Речта му произведе силно впечатление върху мен и аз още на мига, без дори да помръдна от мястото си, се заклех никога да не слагам алкохол в устата си.

След седмица баща ми излезе от болницата и започна да си живее по стария начин.

— Интересно — какво ли ще излезе от всичко това! — въздишаше Рита, отчитайки полемиката между баща ми и лекарите.

За съжаление лекарите победиха. Някъде в Карибско море в състояние на алкохолно опиянение баща ми се гмурнал във водата и повече не можал да изплува. Предполагаше се, че сърцето му не бе издържало. А тъй като през последните три години татко се появяваше вкъщи рядко и наподобяваше фантом, понеже се бе превърнал в митологична личност, въпросното събитие по-скоро просто ни развълнува, отколкото огорчи. С Рита много си говорехме за татко, но на практика беше невъзможно да го видим и това, че баща ми изведнъж изчезна, не означаваше абсолютно нищо, тъй като нищо не му пречеше да се появи отново.

Ала ние напразно се надявахме на това, защото след около месец обстоятелствата ни принудиха да допуснем, че са ни докарали татко. Казвам обстоятелствата ни принудиха да допуснем, тъй като самите хора, които се появиха покрай тези обстоятелства, като че ли не бяха много убедени в това, а пък ние не разполагахме с никаква възможност да проверим догадките си. Общо взето, погребахме татко и получихме в ръцете си свидетелството за смъртта му. Но още преди погребението на баща ми взеха да се случват разни неща, които, право да ви кажа, бяха мистични. Някой започна да броди из апартамента и да размества вещите, а веднъж дори проби стената в банята. Рита съобщи това в милицията, но там приеха заявлението й с мрачен вид и непроницаемо свиване на рамене. Нощем с Рита не спяхме, непрекъснато се вслушвахме във всеки шум и затова аз не възразих, когато при нас се появи Сева, тъй като присъствието на мъж в къщата ме успокояваше. Сева беше любовник на Рита и неговото съществуване изобщо не ме изненада, при положение че баща ми беше по-скоро някаква идея, отколкото човек от плът и кръв. Но се оказа, че младежът има лош характер и на това отгоре започна да ме задява, тъй като беше с осем години по-млад от Рита. Но понеже се предполагаше, че тя е най-хубавата и най-добрата от всички на света, аз не се впуснах да ковладя Сева и да я разстройвам. А когато той за пореден път взе да ми налита, кротичко му фраснах един по едното място; от изненада той седна, а аз съвсем случайно бутнах с ръка чайника и резултатът от моята несръчност бе, че попарих Сева, макар това да не влизаше в плановете ми. След тази случка ние вече бяхме врагове. Той се заяждаше с мен по сто пъти на ден, но вече не ми пускаше ръце. Тази ситуация бе напълно приемлива за мен, но за да поддържам тонуса му, аз от време на време му напомнях, че живее в моя апартамент.

Всъщност баща ми имаше шест апартамента, макар че естествено ние обитавахме само един от тях. По стар навик татко ги бе приписал на мен, както и четирите коли, които притежаваше нашето семейство. Вилата беше приписана на покойната ми леля, а след смъртта й също стана моя собственост. Баща ми не се канеше да умира и затова не бе оставил завещание, макар че явно нямаше какво повече да ми завещае.

След погребението намерихме в бюрото му две хиляди долара, на нас с Рита ни бяха останали още петстотин и това беше всичко, с което разполагахме. В чекмеджетата му у дома нямаше нито спестовни книжки, нито някакви други документи, а сейфът на работното му място също се оказа празен. Татко имаше кредитни карти, но беше успял да похарчи всички пари от тях: Общо взето, стана ясно, че богатството на баща ми е мит, което, честно казано, не ме изненада, но за сметка на това ужасно разстрои Рита.

— Ще умрем в мизерия — заяви тя, притискайки ръце към гърдите си.

Но аз не вярвах и на това.

След погребението приятелят на баща ми — чичо Витя, който по съвместителство беше и търговски директор в неговата фирма и към когото аз питаех възможно най-добри чувства, защото, за разлика от татко, той се появяваше при нас значително по-често и дори се интересуваше как вървят моите неща, ме отведе настрани и с въздишка ми каза:

— Виж какво, моето момиче, фирмата не принадлежи на баща ти, нали го познаваш — той много мразеше да притежава нещо на свое име. Но ти не си ми чужд човек и се чувствам длъжен… ще получаваш всеки месец по хиляда долара. Съгласна ли си?

— Ами Рита? — намръщих се аз.

Чичо Витя сви рамене, като по този начин ми даде да разбера, че не смята Рита за своя близка роднина.

— И ти се съгласи с това? — започна да ръмжи Рита същата вечер, когато й разказах за предложението на чичо Витя. — Не можеш ли да разбереш, че тази фирма…

— Официално тя не принадлежи на баща ми. Татко прекара по-голямата част от живота си в страх от заплахата да му конфискуват имуществото и това си е казало думата…

— Това е пладнешки обир! — врещеше Рита, вдигнала ръце над главата си.

— Не дрънкай глупости! — опитах се да я вразумя аз, извадих от бюрото един лист, върху който беше изписана колонка с цифри и над който отдавна усърдно работех, и го подадох на Рита. — Ето виж, даваме под наем петте апартамента, от което ще печелим по петстотин долара на месец, и още хиляда ми обеща чичо Витя. През есента ще си намеря работа, защото през лятото все пак ми се ще да си почина. Ти също би могла… — Рита направи физиономия и аз кимнах: — Добре де, добре. Но няма да умрем в мизерия.

Рита се просълзи, прегърна ме и ме разцелува:

— Какво щях да правя без теб… разбира се, всичко това е толкова несигурно, пък и аз вече съм на тридесет… — Повдигнах вежди, а тя се коригира: — Добре де, на тридесет и шест, макар че имам вид на двадесет и пет годишна.

— На двадесет и четири — кимнах в знак на съгласие.

— Благодаря. Но съм на тридесет и шест, а изведнъж се оказва, че нямам нито пари, нито апартамент… имам само една кола, обаче тя вече е на две години.

— Продай колите на баща ми и задръж парите за себе си. Ако така ще се чувстваш по-спокойна…

— Разбира се, това не са парите, на които разчитах, но независимо от всичко — благодаря ти.

— Моля.

— Добре че поне имам семейство, т.е. теб.

— Ами Сева?

— Какво Сева? Че каква полза имам от него? Пък и нещо не съм чула да иска да се жени за мен.

— Може да се ожени — свих рамене аз.

Ето така изглеждаха нещата при нас в момента, когато стана обирът. Живеехме в един апартамент, но Сева си траеше по въпроса за женитбата, ала се държеше като господар в дома и затова ние се карахме до самозабрава.

Рита постла една салфетка пред мен и постави върху нея притоплената вечеря, а аз започнах вяло да дъвча и да гледам тъпо пред себе си.

— Нещо не е наред с теб — заяви Рита, след като ме понаблюдава в продължение на една минута. — Какво си направила, да не си блъснала колата?

— Не съм. Нещо й се счупи. Или просто му е дошъл краят…

— На какво му е дошъл краят?

— На търпението ми — обади се Сева и увеличи звука на телевизора.

— На какво му е дошъл краят? — повтори Рита.

— Забравих как се казва…

— От ден на ден става все по-зле. И къде е сега колата?

— В сервиза. Обещаха да я поправят.

— Ще трябва да пътуваш с градския транспорт.

— Не трябва — опитах се да я разубедя аз. — Днес се качих на градския транспорт и там ми отмъкнаха петстотин долара. Дължах тези пари на Света.

— О, господи! И какво ще правиш сега?

— Нищо. Тя ще ме изчака още малко.

— Истинска лудница… Надявам се, че днес не си имала други неприятности?

— Имах — отвърнах замислено. — Взеха ме за заложник. Сева отмести поглед от телевизора и погледна първо към мен, а после — и към Рита, сякаш искаше съвет от нея. Но тя не беше в състояние да му даде никакъв съвет, защото стоеше и мигаше. Естествено Рита също смяташе, че това вече на нищо не прилича, в смисъл че изобщо не звучи правдоподобно, но тъй като бе запозната с моя кутсузлук…

— Това някаква шегичка ли е? — за Всеки случай попита тя, но аз завъртях глава в знак на отрицание и я лиших от каквито и да било надежди.

— Глупости! — изпръхтя презрително Сева. — Тя непрекъснато си измисля разни неща.

Това ме обиди, но прецених, че е под достойнството ми да му отговарям и се ограничих само с презрителна усмивка. Рита премести един стол и седна до мен. Докато тя извършваше тези движения, по телевизията започнаха да излъчват местните новини. Журналистите нямаше как да подминат днешното произшествие и дори с него започнаха. След минута се видях на екрана в компанията на двамата идиоти с маските. Снимките бяха направени от голямо разстояние, но въпреки това можех да бъда разпозната.

— Господи! — възкликна Рита, притисна ръце до гърдите си и започна да поглежда ту към екрана, ту към мен, а Сева направо позеленя и подозирам, че тази негова реакция беше плод на конфуза му, защото при това положение просто нямаше как да каже, че лъжа, щом дори показваха случилото се с мен по телевизията.

— Ама че работа! — измърмори той.

— Млъкни! — изсъска му Рита. — Чакай да чуем.

Онова, което чух по новините, изобщо не ме обнадежди. Говорителят съобщи, че грабителите взели парите (по приблизителни сметки общата сума възлизаше на единадесет хиляди рубли, и то заедно с онова, което е било в портмонетата на гражданите, включително и моята злополучна стотачка), застреляли единия от посетителите, който оказал съпротива (най-много от всичко на света журналистите обичаха да лъжат) и се скрили в една кола (след което назоваха марката, цвета и номера й), като взели със себе си заложник в мое лице. В съседния двор те се отървали от мен и буквално изчезнали. По-нататък следваше обичайната за такива случаи поредица от фрази, че се води следствие и тъй нататък…

— Господи! — ужаси се отново Рита, когато новинарският сюжет свърши. — Какво си преживяла…

— Ами да — въздъхнах аз.

— Трябва да се направи нещо! — поклати глава тя.

— В какъв смисъл? — не я разбрах.

— Ами не зная. Но това вече е непоносимо. Защо не идеш на екстрасенс, може някой да те е урочасал?

— Ама че глупости! — намеси се Сева.

— Изобщо не са глупости! Погледни какво става. Тя изпотроши всички съдове, дори не споменавам за колата… а сега — и това.

— Ако престане да блее, няма да троши съдовете — ядоса се той.

— А да не би да са ме взели за заложник, защото съм бляла?

— Сигурно си изтърсила някоя глупост и затова са избрали теб.

— Нищо подобно. — Настроих се за скандал, но най-неочаквано Сева смени темата:

— А кого са убили?

— Откъде да зная? Нали виждаш, че дори и телевизионните журналисти не знаят.

— Вероятно знаят, но си траят. Беше ли в милицията?

— Естествено.

— Горкичката! — изрази съчувствие към мен Рита и дори се разрева.

— Стига де, недей! — разстроих се и аз. — Нали всичко се размина.

— Можеха да те убият.

— Е, нали не са я убили… — намеси се отново Сева. Това беше казано с такъв тон, сякаш въпросното обстоятелство го огорчаваше.

— Ти си абсолютно безчувствен — обиди се от мое име Рита и започна да ми досажда с въпросите си.

Аз подробно й отговорих, като премълчах само това, че бях разпознала в единия от грабителите своя бивш съученик. Сева отново се поинтересува кой е убитият мъж.

— Казваш, че бил рижав, така ли? А с мустаци ли беше?

— Аха. Един такъв як.

— По дяволите! — изруга той и потъна в размисъл.

— Какво, да не би да го познаваш? — зададох наслуки въпроса си.

Той чак подскочи:

— Да не си мръднала? Дори не съм видял кого са убили…

— Може по описанието да си се сетил, че е някой твой познат? — подсказа му Рита.

— Не познавам никакви рижави хора! — ядоса се Сева и отиде в кухнята, като не пропусна да тресне вратата.

— Защо истеряса? — сви рамене Рита.

— Дай ми колата си — помолих я замислено аз.

— За нищо на света! — тутакси ми отвърна тя. — Няма начин да не я блъснеш.

— Не блъскам коли всеки ден — не се съгласих аз.

— Моята задължително ще я блъснеш, зная си. И изобщо по-добре ще е известно време да си поседиш вкъщи. Какво ли не се случва… А тези малоумници от телевизията изобщо не биваше да те показват, ами ако грабителите… т.е. исках да кажа… Абе с две думи: стой си вкъщи, а пък аз ще прегледам обявите във вестниците, току-виж, намеря подходящ екстрасенс.

Свих рамене и отидох в стаята си. Но не можех да си намеря място. Душата ми жадуваше движение и велики дела. Освен това мъката по придобития наскоро, а днес изгубен отново паспорт ме налегна с нова сила. Стенейки и пъшкайки, аз се щурах из стаята и току поглеждах към часовника. Беше късно, в смисъл че беше късно да се ходи по гости, но аз трябваше да предприема нещо. Ако Кузин не бе сменил адреса си, значи продължаваше да живее при родителите си и на мен щеше да ми се наложи да им обяснявам на какво се дължи ненадейното ми посещение в дома им.

Естествено след днешните събития вероятността Кузин да прекарва преспокойно вечерта в тесен семеен кръг бе малка, но пък ако беше сменил адреса си, майка му би трябвало да знае къде се подвизава, а ако все още живееше с родителите си, но го нямаше вкъщи, тя щеше да му предаде, че съм го търсила. Освен това той може би вече се бе сдобил с телефон и аз щях да науча номера му.

Най-сетне взех решението си и изпълзях в хола. Рита беше в кухнята и шумолеше с вестниците, тъй като по всяка вероятност най-сериозно се бе заела да издирва екстрасенси. Стараейки се да не вдигам шум, дръпнах тихичко горното чекмедже на шкафчето в антрето, в което Рита обикновено държеше ключовете от колата си. Но не открих нищо, ключовете ги нямаше, в смисъл че там се търкаляха едни ключове, но не бяха от нейната кола, а от аудито на Сева и дори имаше веществено потвърждение, че принадлежаха на този автомобил — във вид на фирмения знак върху ключодържателя им. Промърморих през зъби: „Ама че гаднярка!“ и се устремих към чантата на Рита, която бе оставена върху табуретката. Само да не си помислите, че за мен е нещо нормално да ровичкам из чуждите чанти. Но този път случаят беше особен или поне аз бях успяла да си внуша, че е така. Ала кутсузлукът не рачи да ме изостави и в това начинание: ключовете не бяха в чантата. Което означаваше, че Рита се бе изплашила за колата си и просто ги бе скрила.

Преливах от отчаяние, и то до степен, която не оставяше никакво съмнение, че съм готова на всичко, само и само да се сдобия с кола. Ето защо нямаше нищо чудно във факта, че отмъкнах ключовете от аудито на Сева. На пръв поглед не се забелязваха никакви признаци, че той се кани да напуска апартамента, а ако все пак установеше, че някой е пипал ключовете му, щях да го пратя по дяволите. Миналата седмица Сева на два пъти излиза с моята кола, понеже бе пропуснал срока да закара своята на преглед, тъй че бе съвсем справедливо веднъж и аз да се възползвам от неговата.

Извадих ключовете от чекмеджето, взех от закачалката ключа от гаража и се измъкнах на пръсти през външната врата, като положих всички усилия да не привлека вниманието на Рита. Притворих вратата, сетне я дръпнах по-силно, за да чуя как щраква езичето на бравата, и хукнах презглава надолу.

Гаражът ни бе в съседния двор, беше голям и побираше две коли, но място за трета нямаше. Сева веднага го окупира, тъй че Рита беше принудена да оставя колата си на паркинга или на двора, направо под прозорците, както бе постъпила и днес. Тя не биваше да прави такива отстъпки на любовника си, тъй като той и без това бе станал ужасно нагъл. Разхождаше се из къщи с пантофите на татко и с халата на Рита… но пък това не ми влизаше в работата…

Стигнах до гаража за рекордно кратко време, тъй като се боях, че отсъствието ми няма да остане незабелязано и че те като нищо можеха да организират хайка подире ми, което означаваше, че щях да се лиша от колата. Пет минути ми бяха достатъчни, за да отворя вратата, да изкарам аудито от гаража и отново да затворя вратата му, след което напуснах двора с въздишка на облекчение, понеже не ме засякоха.

Както вече казах, Кузин живееше на другия край на града и по пътя имах възможност да поразмърдам мозъка си, за да реша как трябва да се държа, в случай че се видя с него. Ако той откажеше да си признае сам за престъплението, щях да го заплаша, че ще се обадя в милицията. Това би трябвало да го стресне. В този момент си спомних за мобилния си телефон, който продължаваше да си стои вкъщи, и изругах. Моята разсеяност просто нямаше край! Ами ако заплахата ми не му подействаше или — дори по-лошо! — ако той се изплашеше до смърт и ме цапардосаше с нещо тежко по главата? Дали бившият ми съученик бе способен на такова нещо? Мислех си, че не е способен, ала нали доскоро не можех и да допусна, че е в състояние да организира грабеж и на всичкото отгоре да се забърка в убийство! Вярно, той не стреля по мъжа, но… Ами ако в момента Кузин си седеше вкъщи, но не беше сам, а в компанията на онзи нервен тип, т.е. на убиеца? Странно, че това не ми беше минало през ума по-рано.

Веднага ми се отщя да се срещам с Кузин и дори намалих скоростта, като си внуших, че се налага да обмисля нещата по-добре. Вече бях стигнала до блока, където се предполагаше, че живее престъпникът, но тъй и не успях да измисля нищо. Ала трябваше да предприема някакви действия. Погледнах към прозорците на третия етаж с надеждата, че това може да ми помогне, но те всички изглеждаха напълно еднакви, а аз не бях сигурна кои точно са прозорците на Кузин. Излязох от колата със свито сърце и влязох във входа.

Вратата беше страшно охлузена и лишена от номер. След пет минути стана ясно, че никой не се кани да ми отвори. Наистина ли щеше да се окаже, че всичките ми мъки са били напразни? Не можех да допусна такова нещо и с решителен жест натиснах звънеца на съседния апартамент. Вратата му отвори млад мъж с буен перчем, обут в къси панталони и с тъмни очила. Тъкмо си зададох въпроса защо са му на човек слънчеви очила в такова време, че и в собствения му дом, когато забелязах под окото му огромна синина, която очилата тъй и не успяваха да прикрият.

— Здрасти! — рече развеселено младежът.

При други обстоятелства бих се извърнала с презрение, но в момента бях принудена да се сприятеля с този човек и затова разтеглих устни, отвръщайки на усмивката му с усмивка.

— Здравейте! — подканващо избърборих аз. — Случайно да знаете къде е вашият съсед?

— За Кузя ли питате?

— Да, за Вячеслав — кимнах аз.

— А вие каква сте му?

— Никаква. Просто позната.

— Позната ли? Кузя да има такива познати… тук идваха една-две… същински фльорци, между нас да си остане…

— Съученици сме — реших да обясня, — и в момента той много ми трябва.

— Защо ви е?

— Вижте какво — не е ваша работа — заявих аз, губейки търпение.

— Разбира се, че не е моя работа, просто ми е любопитно. А защо не влезете? Аз тук убивам времето си сам…

— Значи не знаете къде е Слава? — зададох му в отговор въпрос, като се направих, че не съм чула последното му подмятане.

— Че откъде мога да зная? Родителите му заминаха на вилата, а той сигурно събира бутилки някъде…

— Какви бутилки? — възкликнах и несъзнателно притиснах ръка към сърцето си.

— Обикновени. Кузя има лош характер и го изхвърлят отвсякъде. Дори и аз на два пъти му намирах работа. Но пак нищо не излезе. Задържа се най-много за две седмици — и това е максимумът. Родителите му не му дават никакви пари и затова е в бедствено положение.

— Ясно — кимнах натъжено аз, а съжалението към моя съученик изпълни цялото ми същество. Всичко това означаваше, че към престъплението го бяха тласнали крайният недоимък и безнадеждността. Горкичкият Кузя… — Вижте какво — помолих, като едва успявах да потисна вълнението си, — ако се появи, кажете му, че го е търсила Маня, т.е.… абе той ще ви разбере. Нека да ми се обади по телефона. Кузя знае номера ми, макар че може и да го е забравил. — Понечих да му кажа телефонния си номер, но след като забелязах каква усмивка пусна младежът, реших, че няма смисъл да го правя. — Номерът ми е в телефонния указател, така че нека непременно да ми се обади.

— Добре — съгласи се без въодушевление младежът.

— Ще му предадете ли или да му оставя бележка на вратата?

— Ще му предам, ще му предам. Но вие бихте могли да ми напишете телефона си — подвикна той след мен, ала аз заслизах бързешком по стълбите и се направих, че не го чувам.

Честно казано, разказът на съседа ме озадачи, и то до такава степен, че след като изминах няколко километра, почувствах необходимост да спра, забих колата до тротоара, примижах, за да не дам воля на сълзите си, и непрекъснато си повтарях: „Горкичкият Кузя…“ След което се изпълних с надежда, че той ще ми се обади и ние ще решим въпроса помежду си.

Нямах никаква представа какво конкретно щяхме да решим и най-вече — как щяхме да го решим, но отложих размислите си по този въпрос за утре, защото сега трябваше колкото може по-бързо да върна колата на Сева на мястото й.

Попих грижливо сълзите си и потеглих, но в този момент се разнесе трясък и нещо с всичка сила ме цапардоса… Правичката да си кажа, нямаше да е зле да погледна в огледалото, преди да потегля. Но аз не погледнах и вече горчиво съжалявах за това. Естествено красивата кола на Сева не бе станала по-хубава от удара, но това не бе най-ужасното. След като малко се поокопитих, в смисъл че възвърнах способността си да реагирам на околния свят, видях един тъмновишнев „Ландкруизър“, който също никак не се бе разкрасил след досега си с аудито.

— Байгън! — въздъхнах и отчаяно завъртях глава. Рита имаше право, че трябва да ида на екстрасенс, на магьосник, по дяволите — или където и да е, само и само да сложа край на всичко това!

В този момент вратата на джипа се отвори и оттам излезе един дългуч с толкова свирепа мутра, че аз мигом осъзнах, че днешната ми роля на заложник е била просто детска игра. Всеки миг щяха да ме измъкнат от колата и направо да ме размажат.

— Само това не! — простенах, докато наблюдавах как младият мъж се приближава към мен. Той отвори вратата от моята страна, а аз бързешком казах: — Вижте какво, зная, че съм виновна, само не ме гледайте така.

Младежът се накани да ми отвърне нещо или, казано по-точно, беше дошъл с предварително подготвена реч, но изведнъж се отказа да я произнесе. Погледна ме съсредоточено, устните му потрепнаха в нещо, което наподобяваше усмивка, след което тя направо цъфна на лицето му.

Трябва да призная, че мъжете доста често реагираха по този начин, когато ме видеха. От гледна точка на баща ми аз бях еталон за красота. Естествено татко малко преувеличаваше, макар че аз също харесвах почти всичко, което си имах, и ако не беше чипият ми нос… носът ми разваляше общата гледка, макар Рита да твърдеше, че той е в състояние да побърка мъжете.

Честно казано, нямах намерение да побърквам никого, тъй като собствената ми лудост си ми беше предостатъчна, и никога не се ласкаех от начина, по който мъжете реагираха на моята хубост, понеже те се вцепеняваха от нея за ден-два, а сетне започваха да се стряскат, което бе напълно естествено, тъй като с мен непрекъснато се случваха разни неща. През следващите два дни се опитваха да ме научат как трябва да живея, още три дни правеха всичко възможно да контролират всяка моя крачка, а след пет дни се превръщаха в неврас-теници и подскачаха всеки път, щом се докоснех до някакъв предмет. Изпадаха в панически ужас от всякакъв вид кабели и губеха ума и дума, когато сядах зад волана. А на кого му трябват мъже-неврастеници? Поне аз със сигурност нямах никаква нужда от хора в такова състояние.

Разбира се, на мен никак не ми се щеше да потъвам в униние, но халките, розите и Менделсон най-вероятно щяха да ме подминат и щях да си остана стара мома. И макар младежът пред мен да разливаше усмивката си, аз не си въобразих кой знае какво, но въпреки това плахо и дори срамежливо се усмихнах, защото ми стана жал за него, и то не само заради пострадалата му кола. По-скоро защото ако той очакваше да последва нещо от нашата среща, щеше да го застигне горчиво разочарование.

— Я какви очички имаме! — рече напевно младежът с вид на пълен кретен и аз веднага престанах да му съчувствам, защото нямах никакво време да се занимавам с идиоти. — Нямаше да е зле с тези очички да поглеждаме и към пътя.

— Днес имах ужасен ден… искам да кажа, че… по принцип карам много внимателно…

— Не се и съмнявам — кимна той. — Колата ти застрахована ли е?

— Какво? Не, тоест… не съм сигурна.

— Пиленце, тази кола твоя ли е? — Усмивката все още играеше по устните на младежа, но интонацията му стана насмешлива.

— Какво значение има? — свъсих се строго аз, понеже не можех да понасям насмешките.

— Зависи — сви рамене той. И в този момент осъзнах, че младият мъж ми се подиграва.

— Вижте какво, нямам време…

— Значи колата не е твоя. На мъжа ти ли е?

— Не.

— Нямаш мъж или колата не е негова?

— Ако искате да знаете, не съм омъжена, а колата е на приятеля на мащехата ми.

В този миг той придоби леко стъписан вид, тъй като вероятно осмисляше чутото, след което рече:

— Това поне е успокояващо.

— Кое?

— Че не си омъжена. Щях да се разстроя.

— Вижте какво, зная, че съм виновна, вече ви се извиних и съм готова пак да ви се извиня, но не разбирам от-къде-накъде…

— Ще викаме ли ченгетата или ще се разберем помежду си? — прекъсна ме той.

Въпросът ме свари неподготвена. Спомних си, че документите на колата не са у мен, както и шофьорската ми книжка, защото когато излизах от апартамента, в бързината изобщо не се сетих да ги взема.

— Ще се разберем помежду си — отвърнах кротко.

— Аха — кимна той, усмивката му стана още по-широка, младежът заобиколи колата ми, т.е. колата на Сева, отвори вратата и се настани до мен. — Значи така, колата ми не е евтина, а ти успя да я смачкаш от едната страна, тъй че хайде да решаваме…

— Ще си платя — кимнах с готовност. По дяволите, ама че работа… като че ли напук нямах никакви пари в джоба си!

— Сега ли ще си платиш? — попита той.

— Честно казано… по-скоро ще си платя утре. Да речем, някъде около обед. Съгласен ли сте да направим така?

— Около обед ли? Ще си помисля — кимна той и започна да се оглежда наоколо с такъв вид, сякаш беше изгубил пръстен с диаманти в колата ми.

— Дълго ли ще мислите? — придадох си строго изражение аз.

— Зависи.

— Търсите ли нещо? — не се сдържах да попитам.

— Търся. Чантата ти.

— Защо ви е? — Правичката да си кажа, отговорът му породи известно недоумение у мен.

— Нещо ми подсказва, че нямаш документи. Познах ли?

— Да допуснем, че сте познали. И какво от това?

— А ти, пиленце мое, случайно не си ли откраднала тази кола?

— Шегувате ли се? Мислите ли, че бих могла да извърша такова нещо? Ето и ключовете, нали ги виждате! — Ала не биваше да му показвам ключовете, защото той ги измъкна от таблото и ги прибра в джоба си.

— Все ми се струва, че караш тази кола без разрешение.

— Вас какво ви засяга? — озъбих му се аз, тъй като вече осъзнах, че той няма намерение да ми върне ключовете. А за последствията не ми се щеше дори да мисля. Сева направо щеше да ме удуши… и без съмнение щеше да крещи като побъркан, а след това цял живот щеше да ми натяква тази история. — Дайте ми ключовете. — Мисълта за Сева ми вдъхна кураж. — И изобщо…

— Да се разходим ли до автосервиза? — попита той, без да си дава особено зор. — Или ще идем у нас?

— Да не би да поправяте коли?

Щеше да е по-добре да не задавам такива въпроси, защото той можеше да ме вземе за идиотка… но да върви по дяволите!… Изчервих се от неудобство и това още повече ме ядоса.

— Не, моят бизнес е друг — бодро отвърна младият мъж. Ръката му се премести на облегалката на моята седалка, а оттам се плъзна на рамото ми. — Но си струва да се отбиеш у нас — продължи той, сякаш нищо не се бе случило. — Имам страхотен апартамент с огледало на тавана…

— Ама че свиня! — произнесох присъдата си аз, забравила, че трябва да бъда предпазлива. — Върни ми ключовете и се махай оттук! Можеш да извикаш ченгетата или, ако щеш, службите за борба с тероризма. Омитай се оттук!

Той се засмя, но не помръдна от мястото си и дори не махна ръката си от рамото ми, от което би трябвало да следва, че в този момент младежът нямаше абсолютно никаква друга работа.

— Тогава върви по дяволите! — гракнах аз, излязох от колата и затръшнах вратата. — Можеш да правиш с колата каквото си щеш, изобщо не ми пука, защото не е моя.

Но не успях да направя и две крачки, когато той напусна автомобила и се озова до мен.

— Добре де, добре де, пошегувах се.

— И това ми било шегички!

— Не се ядосвай. Вземи си ключовете, ето ти ги. — Подаде ми ключовете, а аз доверчиво направих крачка към него, но нещо странно изхрущя и после най-неочаквано започнах да куцам. Погледнах с ужас към обувките си и установих, че… токът ми се бе счупил точно по средата.

— Край! — казах и затворих очи.

— Ей… — Младежът ме хвана за ръката.

— Не ме докосвай! — отскочих настрани. — Това не може да продължава повече…

— Чуй ме… — опита се да вметне нещо той, но аз свалих обувката си и я размахах под носа му:

— Двеста и седемдесет долара. Само преди една седмица. Още не съм си върнала заема, с който ги купих, защото един изрод ми отмъкна мангизите в тролея, понеже някакъв кретен не беше затворил капака на канала насред улицата, а колата ми хлътна в дупката и трябваше да я закарам на ремонт, а после някакви идиоти извършиха обир в кафенето и ме взеха за заложник, а сетне три часа ми вадиха душата в милицията с въпросите си, след което Рита си скри ключовете и аз трябваше да взема колата на Сева. Слава го нямаше вкъщи, тъй че напразно се влачих дотам, после се блъснах в твоя джип, ти пък ми дрънкаш някакви простотии за глупавия си апартамент с идиотското му огледало на тавана, а на всичкото отгоре сега и токът ми се счупи… — На това място спрях за миг, за да си поема дъх, пък и да се ориентирам какво става наоколо.

На три метра от нас бе спрял един мерцедес, от който към мен бяха отправили погледи четирима малоум-ници, изпаднали в няма почуда. А малоумникът от джипа стоеше до мен, изопнал обърнатите си с дланите към лицето ми ръце, и кимаше в такт с думите ми. Сетне той се извърна към момчетата в мерцедеса и каза:

— Всичко е наред. Просто разговарям с гаджето си. — Мерцедесът плавно потегли от мястото си, а младежът ме попита: — Свърши ли? — Аз закуцуках към моята кола, хванала обувката си в ръка. — Кой е този Слава? — попита младият мъж, докато ме наблюдаваше как се придвижвам.

— Слава ли? — сепнах се аз.

— Ами нали каза, че го нямало вкъщи и напразно си се влачила до тях…

— Казах — съгласих се, без да разбирам накъде бие.

— Това гаджето ти ли е?

— Изобщо не ми е гадже. Ама че го каза — Слава да ми е гадже… Той ми е много необходим за една важна работа.

— Значи гаджето ти е Сева и затова си взела колата му.

— Нищо подобно. В смисъл че наистина взех неговата кола, но какво общо има с това моето гадже и изобщо за какво гадже става дума, дяволите да го вземат?

— Поправи ме, ако съм те разбрал нещо погрешно. Ти нямаш мъж и нямаш гадже. Така ли е?

— Така е — свих рамене.

— Това се казва късмет! — констатира със задоволство той, а аз убедено кимнах:

— Късметът ти няма да трае дълго. — Отворих вратата на колата, седнах вътре и с мъка в очите погледнах обувката си, а той се приближи, взе я от ръцете ми и я захвърли в храстите. — Какво правиш? — възмутих се, макар че само миг преди това се канех да направя същото.

— Не се коси. Ще ти купя нови обувки.

— Как ли пък не… Твоят апартамент изобщо не ме вълнува, а още по-малко ме интересуват идиотските ти огледала.

— Добре де, пошегувах се, имам само едно огледало и то се намира в антрето… Да приемем, че вече си се успокоила. Успокои ли се?

— Да.

— Прекрасно. Значи тъй, ще извикам един мой приятел, който има автосервиз наблизо…

— Тогава защо трябва да го викаш, можем да отидем там…

— Ами ако по пътя избягаш?

— Нали знаеш номера на колата ми, няма да ти е трудно да ме намериш. Ако искаш, ще ти дам разписка.

— Ще се чувствам много по-спокойно, ако бъдеш до мен. Ти само малко поодраска единия ми калник — това е дребна работа, все ще намеря време да се отбия при Костя… Но виж, твоят Сева няма да ти е благодарен. Капакът трябва да се смени, пък и калникът изглежда доста зле. Мисля, че Костя ще се справи до сутринта. Твоят Сева дори няма да разбере нищо. — Много се съмнявах, че ще стане точно така, но кимнах в знак на съгласие, защото и без това нямах никакъв друг изход. Младежът извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и ме попита: — Ей, а ти как се казваш?

— Маня — измърморих и тутакси простенах глухо, но вече беше късно, пък и какво значение имаше как щях да се нарека! Младежът развеселено се изсмя, но след като забеляза, че физиономията ми се вкаменява, уточни:

— Тоест Маша, така ли? Трябва да ти кажа, че това име страшно ти отива. — Прихна още веднъж и започна да набира номера.

Погледнах към обувката, която красеше десния ми крак, събух я и я запратих в храстите. Беше ми мъчно до сълзи за похарчените пари, но емоциите най-ненадейно ме напуснаха и на тяхно място в мен се възцари тъпо равнодушие. „Ако нещата продължат по същия начин — заключих тъжно, — ще стана абсолютно безчувствена.“ През следващите петнадесет минути младежът, който толкова неочаквано се изтърси на главата ми, усилено се опитваше да ме забавлява.

— Между другото аз се казвам Стас — съобщи ми доволно той. — Двадесет и осем годишен, неженен, ръст 186 сантиметра, тегло… не помня колко точно беше, но няма да е зле да сваля два килограма и не ме гледай така, казах — два килограма, но заради тебе мога да се понапъна малко и да сваля три, коса — кестенява, очи — кафяви, но ясни, нос — правилен, уста — чувствена, брадичка — мъжествена и изобщо видът ми е изключително привлекателен.

— Това кой го казва? — подсмихнах се.

— Всички момичета, които познавам, смятат така.

— Те или са късогледи, или са кривогледи. При всички случаи трябва сериозно да се погрижат за зрението си.

— Според теб не съм ли симпатичен?

— Е… сега изглеждаш малко по-добре, отколкото в момента, когато изскочи от колата си.

— Има си хас… бях готов да ти откъсна главата. Викам си: ей сега ще измъкна този идиот и с кеф ще го размажа по асфалта. Но какво да видя: вместо някоя пияна мутра, насреща ми стои момичето на моите мечти — с най-красивите очи на света. Дай да ги разгледам по-добре, какъв цвят са? — При тези думи той най-нахално ме хвана за брадичката и се вторачи в очите ми. — Тъй си и знаех — заяви със задоволство младежът, — зелени са. Една циганка ми каза, че в мен ще се влюби момиче със зелени очи и аз ще се оженя за него. Готова ли си да се влюбиш в мен?

— А ти готов ли си да се ожениш за мен?

— И още как — веднага…

— Обръщам ти внимание, че идеята не е много добра и съвсем скоро ще осъзнаеш това.

— Нарочно ме плашиш… Ето го и Костя — обяви той и напусна купето.

В този момент забелязах едно бледозелено на цвят пи-капче, което спря наблизо, а от него излезе млад, дългунест и кльощав мъж, облечен в работен комбинезон. Сметнах за необходимо също да изляза от колата. Мъжете си стиснаха ръцете, Костя се приближи до мен, гледайки ме много сериозно, и заяви:

— Нарочно го е направил. Можете да се оплачете в съда, аз ще ви стана свидетел. Само не мога да разбера как е успял да ви види, след като аудито ви е с матирани стъкла.

На това място разбрах какво има предвид Костя и му отвърнах със същата изключителна сериозност:

— Нищо подобно — аз се блъснах в него.

— Значи просто е извадил късмет — въздъхна той и се обърна към приятеля си: — Какво искаш от мен?

— Виж какво, този таралясник изобщо не е неин. Маня… как да се изразя по-точно… го е взела за временно ползване…

— Моля за извинение — прекъсна го Костя. — Вашето име Маня ли е?

— Да.

— Страшно ви отива.

— Благодаря. Още дълго ли смятате да се подигравате с мен?

— Ама наистина, Костя, престани да се закачаш с момичето, този късмет си е мой и ти нямаш нищо общо с него. Казано с две думи, вземаш колата й и колкото може по-бързо я привеждаш в нормален вид. По този начин ще спасиш това красиво момиче и ще ми направиш голяма услуга.

— Ами твоята кола? — кимна Костя.

— Моята кола ще почака.

— Има си хас! — изпръхтя приятелят му и ме стрелна с поглед. — Е, летете, гълъби мои, а пък аз ще се отдам на всекидневния си трудов подвиг.

— Точно така, опитай се да свършиш колкото може по-бързо… желателно е това да стане до сутринта.

— Разбрано. До сутринта, но не по-рано. Госпожице, на ваше място не бих се доверил на този тип. Вгледайте се в мен — аз съм положителен и надежден човек.

— И аз съм положителен и надежден човек и освен това съм красавец… Сам ли ще откараш колата или да ти помогна?

— И без теб ще се оправя.

— Тогава вземи ключовете. — След тези думи Стас ме хвана за ръката и ме поведе към джипа.

Преди не ми се бе случвало да ходя боса по асфалта. Убодох крака си на нещо и изпищях, а Стас ми предложи:

— Искаш ли да те взема на ръце?

— Не искам.

Той демонстрира добро възпитание, като ми помогна да се настаня на седалката, а аз тъжно погледнах към аудито, за което Костя точно в този момент закачаше теглича.

— Как мислиш, ще ми я върне ли? — попитах с горест в гласа, тъй като изведнъж осъзнах, че си имам работа с двама съвършено непознати граждани, единият от които се канеше да откара нанякъде колата ми точно в 00 часа и 05 минути, като на всичкото отгоре тази кола не беше моя, а чужда. Впрочем, ако колата беше моя, аз за нищо на света нямаше да я дам, но сега единствено мисълта за това как ще крещи и ще се тръшка Сева ме тласна към тази авантюра.

Щом чу въпроса ми, Стас забели очи и рече:

— Ама че тежък случай! Маша, човек трябва да вярва на хората.

— Баща ми твърдеше точно обратното.

— Баща ти прокурор ли е?

— Не е, защо?

— А какъв е?

— О, боже мой, какво значение има, погребах го преди двадесет дни.

— Сигурно липсата на вяра у хората го е уморила… това беше шега, извинявай. Значи си сираче, така ли? Ето защо толкова болезнено ми се сви сърцето веднага щом те зърнах. — Той продължи да дрънка врели-некилели, запали мотора на колата и ние потеглихме.

— Живея на улица „Пирогов“ — съобщих му.

— Смяташ ли, че в момента е разумно да се прибереш вкъщи? — попита ме съвсем сериозно Стас.

— Ами…

— Няма ли да е по-добре да почакаш, докато Костя поправи колата ти? Ще идем в някой ресторант. Лично аз много обичам „Титаник“. Ах, каква сьомга приготвят там…

— „Титаник“ е потънал! — отрязах го аз. — Вредно е да се яде през нощта, освен това няма да ме пуснат в ресторанта, пък и аз не бих отишла там боса.

— Ох, по дяволите, съвсем забравих за обувките ти! Виж какво, има ли магазин в града, който да работи по това време?

— За хранителни стоки ли? — подхвърлих ехидно.

— Значи ни остава само едно място, на което можем да идем — в моя апартамент.

— Ясно — кимнах. — Спри тук, до подлеза.

— Пиленце, не върши глупости. Боса изглеждаш възхитително, но се боя, че освен мен, никой друг няма да те оцени правилно.

— Кажи ми адреса на автосервиза, утре ще се срещнем при Костя и ще си платя за ремонта на колата. Ако още веднъж ме наречеш пиленце, ще започна да те наричам козленце или лалугерче. Всичко хубаво!

Той спря, ала аз не успях да изляза от колата, защото Стас ме сграбчи за ръката.

— Отвикнал съм да се запознавам с момичета — каза с кротка тъга.

— Изобщо не си отвикнал, нали току-що се запознахме!

— Добре де, готов съм да се съглася, че методите ми за сваляне никакви ги няма. Маня — внезапно се обърна той към мен по име и широко ми се усмихна, — страшно ми харесва името ти, а ти ми харесваш още повече. Не се шегувам. Ако твоят Сева е гадняр, наистина не си струва да се прибираш вкъщи, а ще е по-добре да изчакаш някъде, докато Костя поправи колата. Обещавам, че няма да ти досаждам — завърши с неподправена искреност в гласа, а погледът, с който съпроводи това обещание, беше светъл и чист като на дете. Много ми се щеше да му повярвам.

— Не мисля, че ще е разумно да постъпя така — отвърнах му със съмнение, тъй като бях предпазливо момиче. — Може би ще е по-добре…

— По-зле ще е — убедено каза той.

— Кое?

— Всичко. Да вървим! В края на краищата аз съм потърпевшото лице и ти поне от любезност би могла…