Милионерша търси запознанство

Вася и Вадим седяха в кафенето край една масичка, плашейки сервитьорките и малобройните посетители. Щом се появих, и двамата станаха — което хем ме изненада, хем ми достави удоволствие, и ми стиснаха ръката — което също ме изненада, но този път не ми достави удоволствие. Изпищях на два пъти и разтръсках крайника си, а Вася избоботи:

— Извинявай, не прецених силата си. — Вадим пък скромно се усмихна. Седнах и Вася ми поръча кафе. — Маня, знаеш ли кой ме бухна по главата? — попита той.

— Зная как се казва, но не зная кой е той. Твърди, че е приятел на баща ми. Аз не вярвам кой знае колко на това, макар че може и да му е бил приятел. Човекът търси богатството.

— Какво? — не ме разбра Вася, а Вадим наостри уши.

— Някакъв тъпанар е решил, че татко е оставил някъде пари, а пък други, още по-големи тъпанари, са повярвали в тази легенда. И сега търсят богатството. Онзи, който те удари по главата, е Севрюгин, той дори изрови ковчега на татко, защото си мислеше, че парите са там.

— Извратен тип! — поклати глава Вадим, а Вася отвори уста, помисли малко и каза:

— А какво стана с баща ти?

— Всичко е наред.

— Върнаха ли ковчега?

— Ами… общо взето, да. — В този момент си помислих, че едва ли ще изясня нещо по време на разговора си с Вася и Вадим и че те са способни само да объркат още повече всичко. Погледнах ги, въздъхнах и попитах: — Момчета, вие къде работите? Не ви питам от обикновено любопитство — побързах да поясня, тъй като видях как изражението на физиономиите им започна да се променя. — Кой е шефът ви? Макар че може би той се нарича по друг начин, при всички случаи извинявайте, не искам да обидя никого. Просто страшно ми е необходимо да си поговоря с него във връзка с убийството на Рижия, т.е. на онзи чичко в кафенето.

— Можеш да си поговориш с нас — предложи Вадим.

— Не — поклатих глава. — Работата е много важна. Шефът ви едва ли ще поиска да дрънкам за това наляво и надясно и дори пред вас.

Вася и Вадим се спогледаха, след това се вторачиха в мен. Аз стоически издържах на погледите им, без да мигна. Всъщност това изобщо не бе трудно, тъй като в този момент смятах Вадим за безопасен, а към Вася изпитвах нежни чувства, понеже той ми спаси живота. Вася също изпитваше нещо към мен, защото погледът му се замъгли и аз дори си помислих, че би могъл да отложи сватбата си за неопределено време, ако ми хрумнеше да го помоля за това, но моите нежни чувства не се простираха чак дотам. Вася погледна към Вадим, той сви рамене, след което извади мобилния си телефон, стана, отдалечи се към гардероба на заведението, поговори си около две минути с някого и се върна обратно.

— Да вървим! — кимна Вася, а аз изведнъж се изплаших и го сграбчих за ръката. — Всичко е наред — прошепна ми той и ние излязохме от кафенето.

Забелязах на паркинга един нисан, в който седнахме, а след петнадесет минути спряхме пред фитнесклуба, който вече бях имала удоволствието да посетя в компанията на Стас. Този път подминахме бара и по коридора стигнахме до голяма стая, където в пълна самота седеше един млад мъж и ядеше орехи, като ги трошеше с пукот и с голи ръце. Естествено и размерът на ръцете му, и лекотата, с която орехите се освобождаваха от черупките си, задържаха погледа, но с изключение на въпросното хоби, у младежа нямаше нищо зловещо, макар да се предполагаше, че в момента се срещам с най-големия мафиот в града. Може и да не беше най-големият, но самият той едва ли би се съгласил да бъде броен като втори по значение.

Младежът не само че не приличаше на злодей от филмите, а дори бе доста симпатичен. Беше рус, със сини очи, открито лице и трапчинка на брадичката. Когато се усмихваше, трапчинката му изглеждаше възхитително, но самата му усмивка не пленяваше кой знае колко, тъй като явно се бе лишил от двата си предни зъба и не бе измислил нищо по-добро от това да си сложи на тяхно място златни. Ако не бяха тези идиотски зъби… Няма пълно щастие, както обичаше да се изразява Рита.

— Здрасти! — каза младежът и прекрати разправата си с орехите, като продължи да се усмихва. — Влизай. Сядай и разказвай.

— Благодаря — отвърнах любезно, влязох вътре и се настаних във фотьойла, който не бе нито много далеч от младежа, нито пък много близо до него. Той ме разглеждаше с интерес, но интересът му изобщо не бе такъв, какъвто очаквах — в смисъл на делово отношение. Интересът му имаше предимно интимен характер и това ме разтревожи. Веднага се сетих, че съм едно беззащитно момиче, а той… дявол знае кой всъщност бе той. Пък и нямаше на кого да се сърдя, тъй като сама бях дошла тук.

— Познавах баща ти — обяви младежът. — Печен мъж беше. Истински гений. Действително ли е умрял?

Подобен въпрос би могъл да изненада всекиго, само не и мен.

— Изпратиха ни урната с праха му. В документите пише, че това е татко.

— Говореше се, че сте го погребали в затворен ковчег…

— Рита, жената на татко, настоя баща ми да има гроб. Ходим там, за да си поплачем. Но един приятел на татко, както самият той се нарича, открадна ковчега. Урната изчезна и сега дори не зная как да отговоря на въпроса ви.

— Ама ти приличаш на баща си — заяви той — и също си печена. Момчетата казват, че май знаеш кой пречука Рижия. Знаеш ли?

— Досещам се.

— Тъй-тъй. Друг на мое място може и да не ти повярва, но аз с удоволствие ще те изслушам. Казват, че твоят баща дълго време се правел на глупак, а накрая натрил носовете на всички. Такъв мозък имаше тоя мъж — направо да му завидиш. Може и ти да кажеш нещо разумно.

— Аха — кимнах в знак на съгласие и се зарадвах, че татко бе оставил добри спомени в паметта на народа. — А можем ли да се запознаем? — попитах неуверено и се покашлях. — Просто за да разбера дали вие сте човекът, който ми трябва.

— А на тебе кой ти трябва? — изсумтя той.

Бях сигурна, че ми трябваше точно той, тъй като възрастта и телосложението му съвпадаха, но можеше и да греша. Затова се наложи да рискувам:

— Вие Серьожа ли се казвате?

— Точно така — кимна той. — Сергей Виталиевич Павленко.

„Павлик“ — зарадвах се аз и започвах да излагам всичко, до което бях стигнала в разсъжденията си, докато лежах в дрешника. Започнах със Сева. Той въртял търговия с наркотици, вземал партиди от някакъв си Артур, който изобщо не ме интересуваше, и ги препродавал на търговците на дребно. Като на това отгоре си мечтаел да стане наркобарон и за целта по всевъзможен начин убеждавал Павлик да се заеме с този доходоносен бизнес. (Само да не си помислите, че съм използвала такива думи в разказа си, недейте така — аз съм разумно момиче и мога да се изразявам с намеци. За разлика от Вадим и Вася, Павлик също не бе глупак, което значително улесняваше задачата ми.)

Мечтите на Сева го отвели доста далеч и той решил да премине от думи към дела, но на пътя му стоял Рижия. Павлик не искал да се закача с него и на Сева му се наложило сам да си поблъска главата над това как да се отърве от потенциалния си конкурент. И точно на това място трябваше да се върна към онзи ден, когато влязох в кафенето „Мамините палачинки“, за да изпия един чай. И към това как след мен в кафенето се появиха двамата алкохолици с намерението да опразнят касата, но убиха търговеца на наркотици и на всичкото отгоре направиха това с пистолет-играчка. Сетне разказах как отидох при съученика си и срещнах на стълбището онзи младеж, който впоследствие се опита да ме убие, и то не за пръв път, като се вземеше предвид и фактът, че съвсем наскоро бе взривен и апартаментът, в който се водех по адресна регистрация.

Споделих, че на пръв поглед бе абсолютно необяснимо с какво съм досадила до такава степен на този човек. Дори да допуснем, че той е убиецът на Сева, за какво ли пък съм му аз, след като той даже не можеше да предположи, че съм ги видяла заедно? Ала ако предположехме, че младежът, когото бях видяла във входа на Слава, е същият онзи Юра, който бе подтикнал Слава да извърши грабеж, всичко си отиваше на мястото. Описах срещата ни във входа на моя злощастен съученик до най-малката подробност, а също и факта, че младежът бе потресен, когато ме видя. Казах, че тогава съм си помислила, че моята неземна красота му е направила такова впечатление, но в действителност работата се е оказала далеч по-проста. Той най-спокойно бе тръгнал да убие Слава и изведнъж бе срещнал неотдавнашната си заложница. Естествено това доста го бе разтревожило. Добавих, че на всичкото отгоре се срещнахме и в блока, където той живееше под наем. Знаех, че това бе чиста случайност, но младежът не го знаеше и бе решил да се отърве от мен. Фактът, че Юра не е обикновен алкохолик, а много пресметлив млад мъж, бе повече от очевиден. На един алкохолик никога не би му хрумнало да си купи кола и да вземе квартира под наем, като използва чужд паспорт, пък и едва ли би имал пари за такива неща. Историята би подхождала много повече на един врял и кипял човек, за когото убийството не е нещо чуждо. И оттук произтичаше въпросът защо такъв тип би тръгнал да ограбва кафене, като си вземе за ортак пияницата Слава, рискувайки заради някакви си жълти стотинки! А на това място отново трябваше да си спомним кой е Рижия, на кого е пречел той и в чия компания бях видяла убиеца. И оттук изводът идваше от само себе си: Сева бе накарал младежа да му направи услуга и да убие Рижия. Но това е трябвало да бъде извършено така, че у никого да не възникне подозрението, че Сева има нещо общо с тази работа, иначе никакво приятелство с Павлик нямало да го спаси. И вероятно тази е била и причината да се появи планът за обира, в резултат на който уж случайно бяха убили Рижия. След това Юра убил ортака си, като подхвърлил в дома му уликите, които трябвало да подскажат, че точно той е ограбил кафенето. Колкото и да иска човек, в никакъв случай не би могъл да свърже Слава със Сева, а Юра изчезнал, като се превърнал в Олег или в някой си Вова.

— Звучи добре — каза весело Павлик, след като ме изслуша. — И много по-интересно в сравнение с версията на ченгетата.

— Според вас аз съм си измислила тази история, така ли? — казах обидено.

— Не. Всичко това много прилича на истина. Но и ние не сме седели със скръстени ръце, пък и ченгетата не ядат хляба си напразно. Вася малко се поиздъни вчера, иначе сега този красавец щеше да е в ръцете ни. Но нищо, ще го намерим. Ала все някога и някъде те са се срещнали със Сева.

Тогава му разказах за частния детектив, който също беше убит, но малко преди да умре, се бе обадил на някого по телефона, а много преди това бе следил Сева по молба на мащехата ми и беше напълно възможно да го е видял и по тази причина толкова скоропостижно да бе предал богу дух. Понижих глас до степен на нежно чуруликане и полюбопитствах дали случайно неговото обаждане не е имало нещо общо с Павлик.

— Не, разбира се — подсмихна се той и аз се изплаших, че без да искам, съм обидила мафиота. Това би било крайно непредпазливо от моя страна. Естествено не съответстваше на нивото на някакъв си частен детектив да безпокои една толкова важна персона. — Ще разберем тази работа — увери ме Павлик и веднага ме попита: — Според теб той ли е убил Сева? Същият този Юра, така ли?

Честно казано, не можех да отговоря еднозначно на този въпрос, но като помислих малко, все пак казах:

— Да. След като е разбрал, че аз и Сева не сме си съвсем чужди хора и дори живеем под един покрив… Той ме е смятал за опасна, случайните съвпадения не са му харесвали и е решил да се презастрахова. Сева е единствената нишка, която води до Юра. Видях го с очите си как караше колата си след него, вероятно го е причаквал до блока, а когато Рита е изтичала навън, той най-спокойно се е качил в апартамента. Може би преди това му се е обадил по телефона и му е казал, че са възникнали някакви извънредни обстоятелства. Сева не се е страхувал от него, обърнал се е с гръб и е получил удар по главата с бейзболната бухалка, а след това нещата са се подредили толкова добре, че подозрението за убийството е паднало върху мащехата ми. И този тип вече би могъл да се укроти, но се е тревожел от нашите случайни срещи и затова е решил да се избави и от мен. За щастие — отново не му провървя. Само че късметът е особено нещо… Ще се чувствам по-спокойна, ако се озове в затвора.

— Едва ли ще се озове в затвора — изсумтя Павлик.

— Много ми се ще да се озове там — въздъхнах жално — и да подпише чистосърдечните си признания, та да свалят идиотските обвинения от Рита.

— Тази Рита твоята мащеха ли е?

— Да. Тя е добър човек и не заслужава всички тези изпитания.

— Работата е ясна — съгласи се Павлик. — Изпитанията са гадно нещо… Е, какво пък, благодаря за съдържателния разговор — усмихна се широко той, а аз си помислих: „Трябва да направи нещо с тези зъби, развалят целия му фасон… но няма как да му го кажа в очите.“

— Благодаря ви, че ми отделихте толкова време — не му останах длъжна и аз, но продължих да седя на мястото си и Павлик ме попита:

— Има ли още нещо?

— Имам една молба към вас — набрах смелост аз.

— Казвай.

— Не е толкова лесно. Имам предвид, че не е толкова лесно да я формулирам.

— Ами тегли една майна на формулировките и говори направо.

— Добре. Ще се опитам. Знаете ли, страшно ме интересува къде Сева е криел… стоката. Нали е бил куриер и е трябвало да спазва конспирация. Това може ли да се разбере по някакъв начин?

— Защо да не може? — сви рамене Павлик. Сетне извика Вася, който се появи моментално, получи задачата си и изчезна, а Павлик се усмихна: — Остави ми телефонния си номер, ще ти се обадя, ако имам новини.

— Благодаря — зарадвах се и мигом скочих. Вече бях до вратата, когато Павлик ми подвикна:

— Казват, че ходиш със Самойлов. Вярно ли е?

— Изобщо не ходя с него — навъсих се.

— Не ме бива да подбирам думите и изразите, затова ще ти го кажа направо: огледай се наоколо и ще намериш по-свестно момче.

— Не се съмнявам в това! — Отказах се да споря, сбогувах се и излязох от кабинета.

Вадим ме изпрати до вратата и ме посъветва да внимавам. Имаше вид на напълно искрен човек и докато крачех към спирката, аз си помислих, че не ми върви дори и на бандити, тъй като те изобщо не са такива, каквито трябваше да бъдат… Или пък ми вървеше? Но беше по-добре човек да не мисли за късмета си, защото тъкмо се въодушевиш и някой вземе, че те цапардоса по главата… Или парите ще ти отмъкнат, или колата ще ти откраднат. Закрачих по-бързо и скоро — неизвестно как — се озовах в парка, просто стигнах дотам, както си вървях, а след като осъзнах къде се намирам, си спомних предупреждението на Вадим и почти на бегом се понесох към улицата. В този момент мобилният ми телефон иззвъня. Обаждаше се Вася.

— Маня — каза ми той, — питала си нещо за Сева. Та тъй: тайникът е бил в колата му — това е сигурно. Ще ми трябва време, за да разбера къде точно се е намирал. Да разбера ли?

— Не — въздъхнах аз, благодарих набързо и се стоварих върху най-близката пейка с вопъла: — Ама че кучи син! — Като с това изплаших гълъбите и стреснах една възрастна дама, която в същия момент се бе оказала близо до мен.

Най-мрачните ми подозрения за Стас вече бяха реалност. Ей на това му се вика да не ти провърви — както винаги. Нямам представа колко време седях на пейката, потънала в горестните си мисли. От това състояние ме изтръгна поредното позвъняване. Щом чух гласа на Стас, за миг се смутих, тъй като не знаех дали да му отговоря или не, ала все пак му отговорих, но не онова, което ми се щеше да му кажа.

— Ти си подъл мръсник! — гракнах аз.

— О, боже мой — простена той, — искаш ли да сменя номера на мобилния си телефон и никой никога повече няма да ми се обади. Маня, къде си? — попита със съвършено различен тон.

— Това не те засяга.

— Как така не ме засяга? — възмути се Стас. — Вчера само дето не те убиха, а днес това да не ме засяга! Веднага се прибирай вкъщи! Веднага! Не, по-добре стой там, където си, а аз ще дойда да те взема. Къде си?

— В парка.

— В кой парк? — притесни се той.

— В парка „Гагарин“. Ела, тъкмо е време да си поговорим, мръснико.

— Пак съм мръсник! — възмути се той. — Какво чак толкова съм направил? Нали видя, че не й се обадих аз…

— Твоите мадами изобщо не ме интересуват. Ако щеш, можеш да въртиш любов с целия град.

— Това не влиза в плановете ми… — започна той, но аз прекъснах връзката и зачаках.

Стас се появи след петнадесет минути. Първо през оградата видях колата му, а сетне — и самия него. Вървеше по алеята и нервно се озърташе. Щом ме забеляза, на лицето му цъфна усмивка и той ускори крачките си. Аз злорадо наблюдавах как се приближава към мен.

— Какви ги вършиш? — започна веднага да ме назидава той. — След всичко, което се случи вчера, се шляеш из някакви паркове, вместо да си седиш вкъщи и да се учиш да готвиш.

— Сам се научи да готвиш — предложих му. — Аз ще се омъжа за богат човек и ще си имам прислужница.

— Съгласен съм — кимна той. — А за кого ще се омъжиш?

— Със сигурност не и за теб. Ти си мръсник и лъжец. И най-вероятно — бандит.

— И таз добра! — възкликна Стас. — Мръсник и лъжец — както и да е, макар че категорично възразявам срещу такива обвинения…

— Млъкни! — прекъснах го. — Сева е бил убит заради теб. Ти си отмъкнал дрогата от колата му. Тя е скъпа. Много скъпа. А ти ме излъга и дори се направи, че търсиш убиеца, макар от самото начало да си знаел всичко. Заради теб убиха човек… Макар че Сева не беше цвете за мирисане, все пак е човек. А ти се хилиш насреща ми, преструваш се на учтив човек, а всъщност си…

Усмивката на лицето му се стопи, той протегна ръка към мен и ме помоли:

— Чакай малко, ей сега ще ти обясня всичко…

— Няма какво да ми обясняваш! — махнах с ръка аз. — Намерил си онази гадост в колата и затова се въртиш покрай мен.

— Въртях се по съвършено друга причина. Маня, можеш ли спокойно да ме изслушаш?

— Не мога.

— Виждам, че не можеш. И какво да правя сега? Да, аз намерих дрогата… Дори нямаш представа до каква степен се побърках от това.

— В какъв смисъл? — възкликнах.

— В буквален. Какво ли не направих: увеличих охраната, сложих арка на входа — също като на летището, но нищо не помогна. Ченгетата не ми дават мира, размахват ми разни книжа със статистика, тяхната помощ за нищо не става и от статистиката им няма никаква полза… И изведнъж Костя ми се обажда и ми казва, че намерил в колата онази гадост. В твоята кола. И в яда си аз изсипах тази гадост в клозета. А какво друго можех да направя с нея? Да я оставя у нас ли? Може би от нечия гледна точка това би било разумно — да проследя момчето и прочее, само че нямаше да има никаква полза. Аз и без това знаех кой, какво и така нататък. Това не е моя работа, а на милицията. И макар че в милицията също знаят всичко, нищо не могат да направят. А какво можеш да направиш, при положение че половината държава поглъща тази гадория? Каква ти половина… затова я изсипах в клозета. Разбира се, можех да я занеса в милицията, да те накисна и да те вкарат в затвора за двадесет години. Но това ли е изходът?

— Не ме плаши със затвор! — намръщих се. — Всичко, което дрънкаш в момента, няма никакъв смисъл. Ти си един напълно безпринципен тип и е много съмнително дали си изсипал толкова пари в клозета, по-вероятно е да си си купил двадесетия поред костюм. А аз се чудя и се мая откъде изведнъж се взе този твой интерес към мен. Оказа се, че всичко е било много просто и че хем си премахнал конкурента си, хем си държал всичко под контрол.

— Какви ги дрънкаш? — възмути се Стас. — Какъв конкурент? Нали ти обясних вече.

— Казано с две думи, положението е следното! — отрязах го аз. — Под достойнството ми е да те клепам пред ченгетата или пред въпросния Павлик. Не наклепах Слава, няма да наклепам и теб — можеш да не се притесняваш. Но това ще стане само в случай че ме отървеш от присъствието си веднъж завинаги. Разбра ли?

— Не разбрах — какво значи да те отърва от присъствието си?

— Това и значи. Изчезни и повече не се появявай пред очите ми!

— А какво ще стане с нашата любов? Искам да се оженя за теб.

— Моята любов вече свърши, а твоята тепърва ти предстои.

— Чакай малко, така няма да стане. Защо само ти решаваш как трябва да вървят нещата? В подобни случаи трябва да се взима под внимание мнението и на двете страни. Аз съм категорично против.

— Впиши го в протокола. И изчезни оттук!

— А какво ще стане с твоята безопасност? Кой ще те защитава? Какво ще стане с Рита?

— Когато научи всичко за теб, Рита ще се съгласи с мен.

— Остави ми поне тъщата — обеща да ми направи палачинки за вечеря.

— Продължавай да остроумничиш — кимнах, — а в това време аз ще се обадя на Рита.

— Маня — хвана ме той за ръката, — чуй ме. Не зная защо си си съставила такова мнение за мен… Нещата изобщо не стоят така. Хайде да се приберем вкъщи и спокойно да обсъдим всичко.

— Защо през цялото време се въртиш около мен? — навъсих се. — Какво се опитваш да постигнеш?

— Как какво? Твоето благоразположение, разбира се.

— Така няма да се разберем — констатирах аз.

— Защо? Защото отказвам да се съглася с клеветите по мой адрес, така ли?

— Защото не искаш да кажеш истината.

— Истината ли? Моля. Срещнах едно момиче, което много ми хареса. В колата му откриха дрога. Поисках да разбера какво отношение има то към нея. Оказа се, че няма никакво отношение. Но за беда вече бях изсипал дрогата в клозета и започнах да се страхувам, че това може да се отрази на момичето. На всичкото отгоре ти се оказа забъркана в някакъв идиотски обир и казано с две думи, стана ясно, че в никакъв случай не бива да те оставям сама. Това е. Хайде да се прибираме вкъщи. И се обади на Рита. Впрочем къде е тя?

— Рита ли? — уточних въпроса.

— Къде си я скрила?

— Нещо не разбирам…

— Обадих се вкъщи, но никой не вдигна слушалката. Реших, че проявяваш принципност, побързах да си свърша работата и отидох там. В апартамента няма никой. Това много ме изплаши. Обадих се на мобилния ти телефон и за щастие ти ми отговори.

— Рита не си е вкъщи, така ли?

— Хайде да се приберем и сама ще се убедиш.

— Не съм чак такава глупачка — подсмихнах се самоуверено. — Край. Разговорът свърши. Не забравяй какво ти обещах.

— Престани да се правиш на интересна! — ядоса се той и в този момент от момчето-душичка вече не бе останала и следа.

— Не се правя на интересна. Сбогувам се с теб завинаги. Всичко хубаво. — След тези думи направих крачка встрани.

Стас ме сграбчи за ръката, точно в този момент на алеята се появи милиционерски патрул, разкрещях се: „Помощ!“, Стас отдръпна ръката си, а аз хукнах към изхода на парка. Щом се почувствах в безопасност, успях да видя как Стас се обяснява с господата от милицията, които съсредоточено разглеждаха документите му. Тогава ми хрумна, че може би виждам този малоумник за последен път — и се разревах. Макар че изобщо не ми се щеше да го правя. Вървях и ревях и нямах никаква представа как ще свърши тази история, но в същия миг чух иззвъняване и за дълго време се избавих от мисълта за Стас, както прочем и от всички останали мисли.

Но по-добре да разкажа нещата поред. Мобифонът ми иззвъня, погледнах номера, от който ми се обаждаха, за да се уверя, че не е Стас, и отговорих:

— Слушам.

— Мария Анатолиевна — мило изчурулика Боня.

— Здравейте, Богдан Семьонович.

— Как вървят нещата при вас? — поинтересува се той.

— Зле — не скрих истината аз.

— И какво се е случило?

— Имах намерение да се омъжа за един богат човек. Но това намерение внезапно изчезна.

— Стават такива неща. Но защо ви трябва да се стремите към чуждо богатство? Вашето е доста голямо.

— Духовното ми богатство ли имате предвид? — проявих досетливост.

— Не. Знаете ли, аз съм материалист. Мария Анатолиевна, трябва да споделя нещо с вас. Вашият татко е дължал голяма сума пари. И не ги е върнал. Моят клиент е настроен за решителни действия и възнамерява да получи парите си от вас.

— А дългът на баща ми голям ли е бил? — разтревожих се и силно изхълцах, когато чух:

— Сто хиляди.

— Рубли? — попитах, без да разчитам кой знае колко на късмета си.

— Не ме разсмивайте, Мария Анатолиевна.

— Да, аз май нещо… Имате ли някакъв документ или квитанция, че татко е взел тези пари?

— Вижте… — започна йезуитът, но аз не му позволих да ме прекъсва:

— Нали не разчитате, че ще ви повярвам само на думи? Би било доста глупаво от моя страна.

В този момент в слушалката се разнесе дебелият бас на Севрюгин.

— Слушай — ревна той, — баща ти ми дължеше тези пари и аз ще си ги взема. Давам ти една седмица. Ако не ми върнеш парите, приятелката ти — или каквато там ти се пада — ще остане без глава.

— Каква приятелка? — изплаших се не на шега. Последва пауза, след това в слушалката се разнесе гласът на Рита:

— Маня, тези психари ме отвлякоха. Дойдоха в апартамента на Стас и ме заплашиха с пистолет. Бях принудена да тръгна с тях. Маня, те са напълно луди, вече цял час им обяснявам, че нямаме пукната пара. Можем само да продадем апартаментите, но тогава с какво ще живеем ние? Виж, ако се омъжиш за Стас…

— Няма да се омъжа за него! Той е мръсник.

— Жалко. Макар да не ми се вярва кой знае колко, че той ще развърже кесията си за мен.

— Как се държат с теб? — попитах изплашено.

— Нормално — отвърна Рита.

— Къде си?

— Не зная. В нещо като вила или извънградска къща. Доведоха ме тук със завързани очи. Не ме пускат да излизам навън. Мислиш ли, че наистина искат да ми отрежат главата? Правичката да си кажа, притеснявам се. Защото тези двамата са абсолютни психари. Строшили са урната на татко, понеже си мислели, че там има съкровища. Кажи ми — не са ли идиоти! Татко остана без последно убежище и къде ще се денем сега ние със своята мъка?

Аз тъкмо понечих да отговоря, когато чух отново баса на Севрюгин:

— Не се шегувам. Разбра ли? Върни ми парите.

— Чичо Гена… — разхленчих се аз. Доколкото си спомнях, той ми предложи да го наричам така, както през онези златни времена, когато съм седяла на коленете му. — Откъде бих могла да намеря толкова пари?

— Не ме разсмивай. Баща ти е оставил милиони.

— Може и да е оставил, но не зная нищо за тях, нито пък Рита знае нещо. По-добре ще е да я пуснете, чичо Гена, иначе ще се оплача от вас в милицията. Отвличането на хора е криминално престъпление, а освен това вие ни шантажирате и ни заплашвате с убийство. Защо го правите? Нали сте приятел на баща ми и в името на вашето приятелство аз съм готова да забравя, че отвлякохте Рита и дори няма да си спомня за урната на татко, макар че се държите отвратително. Разбрахме ли се?

— Ти за глупак ли ме вземаш? — изрева Севрюгин с такава сила, че побързах да отдръпна слушалката от ухото си. — Оплачи се в милицията! Самият аз ще се оплача там, защото издирват твоята Рита за убийство.

— Тя никого не е убила и вие го знаете. Това е работа на Юра.

— Какъв Юра? Ако се наложи, Богдан ще ми стане свидетел. Той стоеше в колата пред блока ви, наблюдаваше ви и няма как да не потвърди, че освен Рита, никой не е влизал във входа и не е излизал оттам. Ясно ли е? Ако трябва, и в Библията ще се закълне. Разбра ли?

— Разбрах — въздъхнах, — но това няма да ме направи по-богата.

— Ако искаш да знаеш, земята ще разровя и пак ще намеря тези пари! — изрева още веднъж Севрюгин и прекъсна връзката, а аз се оклюмах.

Потътрих се към къщи, без да подбирам пътя, и размишлявах по въпроса откъде бих могла да намеря пари. Едва ли щях да успея да открия Севрюгин, понеже знаех само номера на мобилния му телефон, но с този мобилен телефон той можеше да се намира където си ще, тъй че едва ли щях да се справя сама. Значи трябваше да ида в милицията. Но докато те не откриеха истинския убиец, това беше опасно, защото като нищо можеха да вкарат Рита в затвора, а тя имаше клаустрофобия. Би трябвало да се обърна за съвет към Стас, но сега това бе дори неприлично. Пък и не исках да се обръщам към него. Оставаше само чичо Витя — беше приятел на татко и не беше лош човек. Може би щеше да ми даде пари назаем, а аз щях да продам апартаментите, за да му ги върна. Или ченгетата, или Павлик — все някой щеше да намери убиеца. Изобщо щеше да се случи нещо положително. Издадох мъчителен стон и набрах номера на чичо Витя. Обадих му се вкъщи — едва ли беше на работа по това време, — но там никой не вдигна слушалката, та затова се наложи да звъня на мобилния му телефон и тогава моят кутсузлук влезе в действие. Чичо Витя беше в Москва.

— Кога ще се върнете? — попитах натъжено.

— След два дни. Случило ли се е нещо? — разтревожи се той.

— С мен — не. Но Рита е в беда — отвлякоха я. Искат сто хиляди долара.

— Това се глупости. Кой ще даде толкова пари за нея?

— Тя ми е като майка.

— Ако някой беше поискал от баща ти подобно нещо, той само щеше да се разсмее. Сто хиляди за Рита…

— Чичо Витя, той заплаши, че ще я убие.

— Кой?

— Севрюгин.

— А, значи се появи! — въздъхна приятелят на татко. — Обади се в милицията.

— Ама…

— Обади се! — строго добави той и така се сбогувахме.

Естествено разговорът с чичо Витя не оправи настроението ми. Не знаех как да постъпя и нямаше с кого да се посъветвам. Виж, ако успеех да намеря Юра и да го накарам да признае, че е убил Сева, тогава бих могла да отида и в милицията. Само че къде да го търся?

Огледах се, сякаш наистина се надявах да го открия сред тълпата минувачи. Но това не се случи. Всъщност през тази вечер късметът все пак ми се усмихна. Докато бродех унило по улиците, почувствах, че съм страшно гладна и влязох в едно кафене. Настаних се край една маса, озърнах се и съжалих, че съм дошла тук, но вече бях направила поръчката си и зачаках да ми донесат храната. И в този момент някой тихо ми подвикна:

— Ей… — Обърнах се, но масите зад мен бяха празни, а единственото живо същество тук стоеше на бара и прочувствено ми се усмихваше. — Здрасти! — каза шепнешком младежът.

Понечих да се извърна, но физиономията му ми се стори позната и затова за всеки случай отговорих:

— Здрасти.

— Чу ли какво е станало със Слава? — попита той и аз веднага се досетих къде съм го виждала. Ами разбира се — беше съседът на Слава. Само че сега носеше бяла риза и папийонка, нямаше синина на лицето, беше грижливо избръснат и изглеждаше много по-симпатичен, тъй като изобщо не приличаше на алкохолик, а на барман, какъвто всъщност беше. Приятно е да видиш познато лице, особено когато ти се струва, че целият свят е против теб и че наоколо няма приятелско рамо, на което да се опреш.

Станах, преместих се на бара, покашлях се и дипломатично попитах:

— Какво е станало?

— Значи не си чула — кимна със задоволство той. — Убиха го. Намериха го в апартамента му с примка на шията. Отначало казваха, че сам го е направил, но ченгетата надушиха, че е било убийство. Такива ми ти работи.

— Защо са го убили? — попитах, колкото да поддържам разговора.

— Алкохолиците са такива хора, че за една бутилка могат да те претрепят на пияна глава. И на глупака е ясно, че него няма защо да го убият, понеже той беше съвсем безобиден. Впрочем ченгетата разпитваха кой е идвал при него. Не им казах за теб — защо трябва да те вкарвам в неприятности?

— Ако знаех за убийството, сама щях да отида при тях. Вярно, не виждам кой знае какъв смисъл от това. Ние с него бяхме приятели в училище, а след като завършихме, дори не сме се виждали.

— Да, това е то животът… Вчера го погребаха.

— Жалко, не знаех.

— Ти си си виновна, нали ти казах да ми дадеш телефонния си номер — щях да ти се обадя.

— Кой би допуснал, че може да се случи такова нещо.

— Така си е.

— А приятелят му беше ли на погребението? Онзи, който май се казваше Юра? Един такъв висок, с тъмна коса и с конска физиономия. Със злобен поглед.

— Не, нямаше го… Чакай малко, той Юра ли се казва?

— Кой?

— Младежът с конската физиономия?

— Слава май го наричаше Юра.

— Може би — сви рамене барманът, след като помисли малко.

— А ти познаваш ли го? — попитах с примряло сърце.

— Не. Зная, че работи като сервитьор в един ресторант. Когато го видях със Слава, бях изненадан, че се познават. Зърнах ги през прозореца да влизат във входа. И двамата бяха пияни. Но той не беше на погребението. Може също да не е знаел.

— А къде каза, че работи?

— В „Титаник“. Това е нощен клуб с ресторант. Там съм го срещал. Бяхме седнали с едни приятели, а той обслужваше масата ни. И се изненадах, когато го видях със Слава. Откъде Слава можеше да има такива познанства? „Титаник“ е луксозно заведение, там е много скъпо. Но се зарадвах за Слава, понеже си помислих, че може би си е намерил работа. Само че, кой знае защо, струва ми се, че младежът се казваше Льоня — доколкото си спомням, един от сервитьорите го нарече така, макар че може и да греша.

— Трябва да му кажем за Слава — отбелязах, покашляйки се. — Все пак били са приятели.

Донесоха моята поръчка, но от апетита ми не бе останала и следа. Ами ако Юра наистина работеше като сервитьор и си живееше, сякаш нищо не се е случило, а ние си трошахме краката да го издирваме! Изпитах неудържимо влечение към „Титаник“. С огромно усилие се натъпках със салатата, порових с вилица из яденето, платих на бърза ръка, а щом се озовах на улицата, веднага спрях едно такси.

— Към „Титаник“ — помолих шофьора и започнах да си внушавам, че трябва да разсъждавам трезво. Още не беше ясно дали със съседа на Слава имахме предвид един и същи човек, но дори да беше така, той можеше да отсъства от ресторанта, например днес да не е на смяна или да е в болнични, или пък да е излязъл в отпуск.

А ако ми провървеше и той се окажеше там? Веднага щях да се обадя в милицията, те щяха да го хванат, аз щях да им съобщя, че Рита е отвлечена и — край, сбогом, неприятности! Дано само този кучи син бъде в ресторанта.

Влязох в „Титаник“ с много решителна крачка и първия човек, когото зърнах там, беше Стас. Той висеше във вестибюла и трябва да призная, че веднага привличаше вниманието, в смисъл че страхотно хващаше окото. Костюмът му стоеше превъзходно, вратовръзката и ризата му надминаваха всички представи за лукс, а самият той бе едно симпатично момче. И то само при най-бегъл поглед, но аз нямах никакво желание да изпадам във възторг от него. Жените го следяха с пълни с копнеж очи, което означаваше, че при вида му вероятно не само мен ме жегваше нещо под лъжичката. Аз естествено си признах този факт, но това по никакъв начин не разпали любовта ми към Стас.

Веднъж вече бях имала възможността да посетя „Титаник“ и сега се опитвах да си спомня как се отиваше до ресторанта. По обясними причини не исках да се задържам във вестибюла и без много да му мисля, тръгнах наляво. В този момент Стас се обърна, забеляза ме и се развика:

— Маня… — И хукна към мен. Дамите нямаше как да не видят това, те се вторачиха в мен и се оклюмаха, което ме накара да си направя заключението, че не изглеждам зле. — Мен ли търсиш? — радостно попита той.

— Откъде-накъде ще търся теб? — учудих се.

— Ами… нали си дошла тук за нещо?

— Реших да вечерям в ресторанта. Винаги когато случайно свъртя някой лев в джоба си, постъпвам така. Защо?

— Просто питам. Радвам се да те видя. Искаш ли да вечеряме заедно?

Тъкмо се наканих да кажа не, но си спомних, че сервитьорът, когото издирвах, е убиец. Все пак нямаше да е зле за всеки случай да имам до себе си мъж. Макар че вече не можех и не исках да се доверявам на Стас, в крайна сметка той също би могъл да ми свърши работа. Затова избоботих:

— Добре.

В първия момент Стас като че ли се изненада, но след това страшно се зарадва. Двамата влязохме в залата, настанихме се край една маса, Стас не спираше да ми говори нещо, а аз оглеждах сервитьорите. Един от тях моментално се появи до нас, но той нямаше нищо общо със субекта, който ме интересуваше.

— Чакаш ли някого? — попита Стас след десетина минути, забелязвайки, че аз непрекъснато въртя глава на всички страни.

— Не.

— Струва ми се, че не казваш истината.

— Точно ти нямаш право да ми правиш такива забележки — възмутих се. — Ти си най-изпеченият лъжец и лицемер.

— Маня, нали ти обясних всичко!

— Нищо подобно.

— Чуй ме. — Той сложи дланта си върху ръката ми, а аз изпитах вълнение и я издърпах. Стас помръкна и сърдито продължи: — Сигурен съм, че за теб това е просто повод да се отървеш от мен. Затова нищо…

— Ти си мошеник — изсъсках, — трябваше да послушам Света, вместо да се пъхам в леглото ти.

— Точно обратното — беше мъдра постъпка, а твоята Света… не искам да говоря нищо лошо за приятелките ти, защото отново ще ме обвиниш във всички смъртни грехове… Маня, обичам те и…

— И много страдаш от раздялата си с мен — подхилнах се аз.

— Да. Страдам.

— Звучи забавно. И вероятно точно по тази причина първата ти работа е била да идеш на ресторант. Странно, че си сам. Всъщност нямаш проблем да си намериш придружителка. Като нищо би могъл да гепиш някоя още на входа.

— И през ум не ми е минавало…

— Така ли? Тогава за какъв дявол си тук? — не издържах аз, тъй като в този момент бях забравила за всичко на света, включително и за мисията, с която сама се бях натоварила.

— Ами този ресторант е мой — смути се Стас.

— Как така твой! — не го разбрах.

— Много просто. Нощният клуб „Титаник“ е моя собственост. Понякога се отбивам тук да видя как вървят нещата.

— Но нали ми каза, че имаш някакви бензиностанции?

— Казах ти — съгласи се той, — но едното не пречи на другото.

— Щом ресторантът е твой, значи би трябвало да познаваш всички сервитьори тук — зарадвах се аз.

— Защо пък трябва да ги познавам? — учуди се Стас.

— Че как иначе… Ето какво. — Наведох се към него и разпалено зашепнах: — Онзи тип работи тук като сервитьор. Поне така ми казаха.

— Кой работи тук като сервитьор?

— Убиецът.

— А кой ти каза това?

— Не е важно.

— Значи затова си дошла? — намръщи се Стас.

— Разбира се. Искам да намеря човека, който се канеше да ме убие, и според мен това е напълно естествено.

— А аз си мислех, че си се разстроила от нашия скандал… Да вървим. — Той стана с решителен вид, а аз го последвах.

— Къде?

— Отиваме да търсим убиеца — сви рамене Стас. — Или предпочиташ първо да вечеряме?

— Не, по-добре ще е първо да го намерим.

Излязохме от залата, минахме по коридора покрай кухнята и влязохме в служебните помещения. Стас блъсна близката врата и ние се озовахме в някаква просторна стая, където зад компютъра седеше млад мъж. Той поздрави Стас и широко ми се усмихна.

— Кирил, трябват ми досиетата на работниците.

— На всички ли?

— Засега само на сервитьорите и барманите.

След десетина минути убиецът беше в ръцете ми. Разбира се, не самият той, а снимката му. До нея бяха изписани името и фамилията му. Леонид Сергеевич Голимов.

— Това е той — прошепнах.

— Не може да бъде! — облещи очи Стас. — Сигурна ли си?

— И още как! Той е.

— Сега всичко е ясно — промърмори моят придружител.

— Какво? — притеснено полюбопитства Кирил.

— Откъде се е взел този боклук при нас? Само да знаеш… такова момче, спортист… Никога не бих допуснал. Кога е на смяна?

— Ами той напусна — съобщи Кирил и премести поглед от мен към Стас, тъй като очевидно не разбираше какво става.

— Напуснал ли е? Кога?

— Вчера.

— По дяволите! Намери адреса му и повикай Максим. Веднага!

— Максим е тук, а адресът е в досието му. Ето: улица „Нижне-Ямская“ № 8, апартамент 3. Живее сам — или поне така каза. Стас, той се канеше да дойде днес, за да си вземе парите, заплатата си. Разбрахме се…

— Много се съмнявам, че ще дойде — махна с ръка Стас.

И ние излязохме в коридора.

— Трябва да се обадим в милицията — зарадвах се аз. — Те ще го хванат.

— Лично аз не бих разчитал кой знае колко на това. Виж какво, изчакай ме в ресторанта, а аз ще взема момчетата и ще ида при този сладур, само че преди това ще предупредя Макс — шефа на охраната, защото този гадняр все пак като нищо може да се появи тук. А пътьом ще се обадя и в милицията.

Той ме целуна — първо уж приятелски, но после се увлече. Ала аз не възразих, защото реших, че постъпва така от вълнение, тъй като в края на краищата не хващахме убийци всеки ден.

Стас ме заведе в залата и бързо се оттегли, а аз се замислих. Не вярвах кой знае колко на пъргавината на нашата милиция, а на Стас изобщо не вярвах, но убиецът трябваше да застане пред съда, за да оставят най-сетне Рита на мира.

В този момент си спомних за един човек, който също търсеше убиеца, и прецених, че когато мислят две глави, това е добре, но когато мислят три — е още по-добре. Току-виж, някой от нас тримата все пак хване този тип. Реших да се обадя на Павлик. Ала се изправих пред известни затруднения, тъй като тази вечер Стас не бе изчезнал от живота ми просто ей така, а ми бе оставил охрана в лицето на един симпатичен младеж, който непрекъснато се усмихваше и не знаеше какво да прави с ръцете си, вследствие на което седеше, хванал дясната си ръка с лявата, като в същото време изпитваше известно неудобство, защото в тази поза не можеше нито да яде, нито да пие.

Бях убедена, че той задължително ще каже на шефа си за моя телефонен разговор и понеже знаех за взаимната омраза между неговия шеф и Павлик… с две думи отидох в дамската тоалетна. Докато вървях натам, мобилният ми телефон иззвъня, аз отговорих и с изненада чух гласа на Рита:

— Маня?

— Къде си? — зарадвах се, защото си помислих, че е успяла да избяга.

— На същото място. Не мога да установя къде се намирам, вратата е заключена, капаците на прозорците са спуснати, открих една пролука, но нищо не мога да видя през нея. Отсреща май има една елха…

— Те ли ти разрешиха да се обадиш?

— Изобщо не съм ги питала. Адвокатът остави мобилния си телефон в кухнята, а аз готвя борш тук. Нямам никаква работа, а така поне се занимавам с нещо. А Севрюгин обича да си похапва. Направих баница със сирене, нали знаеш, че става страхотна, и той изплюска четири парчета. Знаеш ли защо ти се обаждам? Не се притеснявай за мен, те едва ли ще ме убият, но ако можеш, побързай. Ужасно ми писна да стоя заключена.

— Рита, обади се в милицията, може би те ще успеят да се ориентират къде се намираш.

— Не искам да се обаждам в милицията.

— Намерих убиеца, в смисъл че разбрах кой е.

— Нека първо да го хванат — това вече е друга работа. А сега само ще си навлека главоболия.

— Тревожа се за теб — покашлях се аз. — Севрюгин е убеден, че ние имаме пари. Помислих малко и се чудя дали да не взема назаем от чичо Витя.

— Да не си полудяла? А как ще му ги върнем? Не, не бива да бързаме с парите. Може да ни се размине от само себе си.

— Какви ги дрънкаш? — възмутих се.

— Съсредоточи се върху убиеца — каза със строг глас Рита, — а после ще видим какво ще правим. Олеле, някой идва — прошепна тя и прекъсна връзката, а аз притеснено въздъхнах и се огледах.

Докато вниманието ми бе ангажирано с разговора, вървях напред, без да обръщам внимание откъде минавам, и сега се опитвах да разбера къде точно се намирам. Бях попаднала в някакъв коридор, на който имаше три врати, препречен с решетки прозорец и никаква жива душа. Как ли бях стигнала дотук?

Тръгнах бързешком назад и кой знае защо, започнах уплашено да се оглеждам. Зад мен скръцна врата, обърнах се, но не видях никого, поклатих глава, направих една крачка и едва не връхлетях върху своя враг: Юра-Олег, а сега вече и Льоня, стоеше срещу мен. Не успях да издам и звук, когато той ме сграбчи за раменете, затисна устата ми с ръка и леко ме побутна. Опитах се да се отскубна, тъй като си помислих, че е решил да ме довърши още тук, но неговите намерения се оказаха съвсем други. Той немного любезно ме изблъска през вратата и ние се озовахме на улицата или по-точно — в една глуха и тъмна пресечка, в която също нямаше жива душа. Нещо твърдо се впи в ребрата ми и гаднярят заяви:

— Само да гъкнеш и ще те застрелям!

Прекосихме пресечката в бърз тръс и влязохме в двора на един блок. Там беше паркирана кола, в която Юра ме натика. А той седна до мен, извади белезници и ги щракна на ръцете ми, и то така, че можех да изляза от купето само ако помъкнех вратата със себе си. Юра даде заден и ние светкавично напуснахме двора, а скоро след това — и града.

Той мълчеше, аз също мълчах, тъй като — доколкото си спомнях — Юра бе невротичен тип и като нищо можеше да застреля човек, както и да му продупчи главата или да го удуши… Казано с две думи — беше ужасен психар. Умирах от страх и затова стиснах очи и се опитах да се самоуспокоя. Щом не ме уби веднага…

Колата спря. Онова, което видях, не ми хареса кой знае колко. Намирахме се извън града, заобиколени или от някакъв недовършен от години строеж, или от най-обикновени развалини. Мястото бе изключително подходящо за поредното му убийство. Юра — по-удобно ми бе да го наричам Юра, тъй като не бях свикнала с другите му имена — се обърна към мен, а аз изплашено отскочих назад.

— Е, какво ще кажеш — рече той, без да влага кой знае колко злоба в думите си, — кофти работа. И за теб, и за мен. Даже при теб е много по-кофти. Мога да те пречукам за две минути. А мен ще трябва още дълго да ме търсят.

— Ти ли уби Сева? — дръзнах да попитам, защото този въпрос бе много важен за мен.

— Аз го убих. А ти какво искаше да му направя? Такъв беше планът — да убия и теб, но всичко отиде по дяволите. Не ми провървя. Кой можеше да допусне, че ще бъдеш в онова кафене и ще разпознаеш онзи кретен?

— А защо уби детектива?

— Ами той следеше Сева и би могъл да ни види заедно.

— Страхувал си се, че Павлик ще научи, така ли?

— Точно така — подсмихна се той, — виждам, че добре си поработила. Какво пък — имаш право. Страхувах се. И още как! Със Сева отдавна обмисляхме тази далавера и когато на него му хрумна, че трябва да се отърве от Рижия, аз го подкрепих. И за да не отваряме очите на други хора, сам измислих плана и сам го осъществих. Трябваше да те застрелям още в онзи двор и тогава всичко щеше да бъде наред. Но не ми се щеше да проливам излишна кръв и ето че резултатът е налице. Когато Сева разбра, че ти си свидетелят на убийството, се заинати, защото не искаше да ритнеш камбаната. И аз разбрах, че здравата започва да ми пари под краката. Наложи се да се отърва от него. Казано с две думи, трябва да изчезна, и то колкото може по-далеч, а за тази цел ми трябват пари. Предлагам ти сделка: аз ти подарявам живота, а ти ми даваш мангизи.

— Ама на теб сигурно ти трябват много пари? — не се зарадвах особено аз. — Нали не би ме пуснал само срещу четири хиляди?

— Да не би да имаш в себе си четири хиляди долара? — като че ли се зарадва той.

— Рубли — изкривих физиономия аз, а той се ядоса:

— Защо се правиш на глупачка? Сева каза, че баща ти е оставил милиони.

— Значи той затова се премести да живее при нас, така ли?

— А да не би да си мислиш, че го е направил от много любов към онази тъпанарка?

— Рита изобщо не е тъпанарка, тъпанарят е Сева. Първо, защото е повярвал, че има някакво богатство, и второ, защото е повярвал на теб.

— Може твоята Рита да е най-умната жена на света — нямам намерение да споря с теб. Колкото до парите — в твой интерес е да ги намериш. Иначе каква полза имам да те оставя жива?

— А ако намеря пари, ще ме пуснеш ли?

— Разбира се. Какво ще спечеля от смъртта ти? На мен просто ми трябват пари, за да изчезна много далеч оттук. И колкото по-скоро го направя, толкова по-добре. Е, казвай къде са парите.

Нямаше никакъв смисъл да му обяснявам, че наследството на баща ми е измислица на някакви идиоти, тъй като той беше нервен човек и като нищо можеше да ме удуши. Напрегнах се с всички сили да поразмърдам мозъка си и това да породи колкото може по-голям ефект. Ако чичо Витя беше в града, щях да му се обадя, но той беше в Москва. А не можех да се сетя за никого друг, за никого, към когото бих могла да се обърна в тази ситуация. Вярно, съществуваше и Стас.

— Колко пари ти трябват? — въздъхнах унило.

— А ти колко имаш? — подсмихна се той.

— Нямам нищо. Но щом става дума за живота ми, ще се опитам да намеря.

— Сто хиляди долара — отвърна, като продължаваше да се подсмихва.

Какво им ставаше на тия, да не би да се бяха наговорили!

— Никой няма да даде сто хиляди долара за мен. А ако ме убиеш, изобщо няма да получиш нищо. Хайде да говорим за някаква реална сума. Да речем, за двадесет хиляди. Става ли?

— Имаш ли двадесет хиляди?

— Нямам нищо — повторих уморено. — Но ако Стас поиска да ме спаси… Мисля, че ще му се намерят двадесет хиляди.

— Кой Стас? — навъси се Юра. — Самойлов ли? Тъкмо се наканих да се изненадам, когато си спомних, че Юра работеше в ресторанта, който бе собственост на Стас, пък и ни бе проследил, докато се опитвахме да го открием, и по този начин бе стигнал до детектива Тихонов (не случайно Стас твърдеше, че тилът му пламти).

— Самойлов — кимнах, — трябва да му се обадя.

— Ами добре, обади му се — съгласи се Юра. — И те съветвам да го убедиш, иначе…

Юра още не бе успял да извади мобилния ми телефон от чантата, когато той започна да звъни и Стас изплашено попита:

— Маня, какво става? Къде си?

— Не зная — отвърнах с въздишка.

— Какво значи не зная? Защо избяга?

— Не съм избягала. Срещнах Юра, т.е. не Юра, а Леонид, разбира се. И той ме отвлече. А сега иска пари и казва, че ако не му ги дам, ще ме убие.

— Не може да бъде! — изтърси Стас. Това ме ядоса:

— Може, и още как. Той си мисли, че съм получила наследство. И иска пари, за да избяга от възмездието.

— Дай му мобифона. — Юра и без това държеше мобифона, така че нищо не ми костваше да удовлетворя молбата му. — Льоня — каза Стас, — пусни я.

— Станислав Генадиевич, в безизходица съм — отвърна той с известно прискърбие в гласа. — Трябват ми пари. Ако момичето няма пари, толкова по-зле за него. Но на мен ми се струва, че има и ако хубавичко поразпита тук-там…

— Колко искаш? — попита Стас.

— Петдесет хиляди.

Ама че тарикат! Нали се разбрахме за двадесет! Впрочем от негова гледна точка бе по-разумно да започне търга от тази сума.

— Кога? — попита отново Стас.

— Сега.

— Льоня, просто е невъзможно. Много добре знаеш, че в момента банките са затворени и че няма откъде да намеря такава сума посреднощ.

— Толкова по-зле за момичето — повтори Льоня.

— Добре — забързано изрече Стас. — Само не я докосвай. Чуваш ли?

— Няма дори да дишам срещу нея, но ти побързай да намериш парите. И още нещо: ако решите да хитрувате, веднага ви предупреждавам, че винаги мога да натисна спусъка, тъй че ако момичето ви е скъпо… Парите ми трябват — добави той със съвсем друг тон. — Честна дума, не исках да ви създавам грижи, но по друг начин не може да стане. Ако донесете парите, всичко ще бъде честно. Ще ви върна момичето, можете да не се тревожите.

— Добре — съгласи се Стас. — Щом намеря парите, веднага ще ти се обадя.

Юра ме погледна със задоволство, а аз въздъхнах. С облекчение. Разбира се, Стас беше хлъзгав тип и всички тези негови младежки забежки… имам предвид нахалните мадами, които постоянно му звъняха по телефона, но въпреки това ми беше приятно да осъзнавам, че за някого съм по-скъпа от петдесет хиляди долара. Интересно — какво би казал Стас, ако Юра бе поискал половин или един милион? Че откъде Стас можеше да има един милион? Но ако имаше…

Така се увлякох в размисли на тази тема, че времето мина неусетно. Мобилният ми телефон отново оживя, но този път се обади Юра и Стас му съобщи:

— Парите са у мен. Какво ще правим по-нататък?

— Станислав Генадиевич, предупреждавам ви, че ако…

— Аз искам момичето и също те предупреждавам, че ако нещо се случи с него, ще те изровя изпод земята!

— Не се съмнявам — изсумтя Юра. — Значи всичко ще бъде честно, нали така? Момичето срещу парите?

— Да.

— Давате ли ми дума?

— Давам, разбира се — момичето срещу парите. Връщаш ми го и върви където ти видят очите.

— Вие винаги сте държали на думата си, надявам се, че сте запазили този похвален навик.

— Ти мисли за своята дума, аз моята ще я удържа. Къде ще се срещнем?

— Тръгнете по шосето към Пименово. Щом стигнете до развалината, ще ми се обадите. — Юра ми смигна и запали мотора.

Някъде около час ние се мотахме напълно безцелно по междуселските пътища. Нямаше никаква нужда да правим това, което означаваше, че или Юра заличава дирите си, или просто хвърля прах в очите на Стас, което бе по-вероятно. В крайна сметка срещата все пак се състоя насред равното поле, недалеч от село Арефево — разбрах това, след като прочетох надписа на крайпътната табела. Ние се приближихме до селото от различни страни и щом се забелязахме взаимно, започнахме да мигаме с фаровете.

Трябва да отбележа, че Юра бе избрал много подходящо място, защото наоколо нямаше жива душа, пък и бе абсолютно невъзможно да се скриеш където и да било. Двете коли спряха и аз видях Стас, който бързо излезе от джипа си и се отправи към нас. Юра отвори прозореца от моята страна.

— Как си? — попита Стас, обръщайки се към мен.

— Добре съм.

— Оскърби ли те по някакъв начин?

— Не.

Стас кимна и премести поглед към Юра:

— Парите са у мен, свали белезниците й.

— Няма да стане — завъртя глава той. — Първо дайте парите.

Стас извади пет пачки, пристегнати с ластик, като ги измъкна една след друга от джобовете на костюма си. За моя изненада, Юра излезе от автомобила.

— Къде са ключовете от колата? — попита той Стас.

— На таблото.

— Ще взема парите и вашия джип. Така е по-сигурно.

— Изчезвай оттук! — заяви ядосано Стас, седна до мен и запали мотора. В това време Юра прибра пачките в якето си, даде на Стас ключа от белезниците и хукна през глава към джипа. След минута ние потеглихме в различни посоки, а след още пет минути аз се съвзех и попитах:

— Къде отиваме?

— Вкъщи естествено.

— А какво ще стане с Юра, тоест с Льоня?

— Да върви на майната си!

— Заедно с твоите пари и с твоята кола, така ли?

— Парите нямат значение, а колата е застрахована, и без това се канех да я сменям.

— Полудял ли си! — възмутих се. — Къде е милицията? Къде е твоята охрана в края на краищата? Къде се дянаха всички?

— Дойдох сам — съобщи ми Стас.

— Сам ли? — не повярвах. — Как можа? — Този човек е убиец.

— По-важното е, че ти си жива и здрава. Освен това аз му дадох дума…

— Никога в живота си не съм виждала такъв идиот! — измърморих, грабнах мобилния телефон, който беше на коленете ми, и набрах 02.

Стас изобщо не се възпротиви на това мое действие и постъпи правилно, защото той наистина беше дал дума, а в милицията се обаждах аз.

Тъкмо успях да обясня на дежурния всичко, впускайки се във всевъзможни подробности и съобщавайки разни фамилии, когато ни връхлетя нова беда. Вече бяхме излезли от полето и се приближавахме към някаква сграда, която приличаше или на ферма, или на някаква селскостопанска постройка, когато внезапно се разнесе изстрел, а след това — и втори, колата поднесе, но по някакво чудо Стас успя да спре. Неизвестно откъде насред пътя изскочи джип, след него се появи още един, от колите се изсипаха куп хора — всички с адски злобни изражения, а аз тъкмо се наканих да припадна, когато в най-близкостоящия от тях разпознах Вася и радостно се развиках:

— Вася, аз съм — Маня…

— Жива ли си? — зарадва се той, а в това време до вратата на Стас вече бяха дотърчали две яки момчета, които я отвориха и измъкнаха моя добър приятел от автомобила.

— Какво става тук? — досетих се да попитам.

Вася премести поглед от мен към Стас и каза с досада:

— Това не е той.

— Разбира се, че не е той! — възмутих се аз, след като схванах за какво става дума. — Убиецът изчезна с джипа на Стас. Номерът му е… Стас, какъв е номерът на колата ти?

Стас, когото вече бяха пуснали, каза номера на джипа си.

— Тръгваме! — зарадва се Вася. — Той няма къде да се дене, Вадим ще го причака там, ей сега ще му звънна.

Той естествено му звънна, момчетата се метнаха в колите и се понесоха.

Като пропускам подробностите, бързам да обясня чудодейната поява на Вася. Частният детектив Тихонов наистина се бе обадил на едно от момчетата на Павлик и му бе споделил не само за интереса, който проявяваме към Сева, но и за неговата среща с някакъв млад мъж. Павлик бе издал заповед да го издирят и бе наредил на въпросния Вася за всеки случай да ме наблюдава. Сметката била проста: ако Юра-Льоня не бил загърбил гнусните си навици, нямало да се наложи дълго да го търсят, тъй като той сам щял да ме намери. Така и станало. Юра ме следил, изчаквайки подходящия момент, за да ме похити. Вася, който се тревожел за живота ми, действал крайно предпазливо — за което съм му страшно благодарна, — тъй че Юра дори не заподозрял нищо.

Момчетата заминаха, а ние останахме, тъй като не можехме да отидем никъде с две простреляни гуми. Стас ги подритна, въздъхна и рече:

— Ще трябва да чакаме, докато дойдат да ни вземат. — Набра някакъв номер и в продължение на една минута обяснява на началника на охраната си къде да ни търси.

— Хайде да тръгнем пеша и да ги пресрещнем — предложих аз.

— Няма ли да е по-добре да ги изчакаме в колата? Уморена си.

— Няма да е зле да се поразтъпча — въздъхнах. — Надявам се, че твоят Максим ще побърза.

Горях от нетърпение да разбера какво става с Юра. Дали на Вася и Вадим щеше да им провърви, или щяха да изпуснат убиеца? Впрочем нямаше да е зле да се появи и милицията…

Ние тръгнахме към града, където се предполагаше, че престъпникът не би могъл да се скрие. Той едва ли е поел в тази посока, а щом Вадим го е изпуснал край развалината… Стас ме хвана за ръката.

— Изплаши ли се? — попита ме тихо.

— Не. Не много. Всичко стана някак твърде бързо.

— А аз се изплаших.

— От какво?

— Как така от какво? Че може да ти се случи нещо.

— Нарочно го казваш. Подмазваш ми се. Ще ти върна парите. Ще продам апартаментите… Макар че може и да извадя късмет, да го хванат и тогава парите ти сами ще се върнат при теб.

— Да вървят на омайната си заедно с Юра, който всъщност е Льоня. Знаеш ли, имах го за добро момче.

— Много съжалявам.

— Какво?

— Съжалявам, че стана така. Боя се, че Вадим ще го изпусне. Това е моят вечен кутсузлук. Сега и на теб не ти върви. Остана и без пари, и без кола, разочарова се от един човек.

— Нищо подобно. На мен ми провървя. Срещнах теб. Представяш ли си: ако тогава ти не беше ударила колата ми, нямаше да се запознаем. Кошмарно!

— Кошмарно е, че се запознахме — оплаках се аз. — Сега не зная какво да правя. На теб не бива да ти се вярва…

— Господи, защо да не бива да ми се вярва? — проплака той.

— Знаеш защо! — отсякох сухо.

— Маня, ти си глуупачка — каза убедено той. Не ме гледай така. Глупачка си. Обичам те. Истински.

— Може би просто се страхувам да повярвам в това — въздъхнах. Нощта, звездите, пустият път и дланта на Стас, която стопляше ръката ми, ме настроиха лиричнои аз започнах да се оплаквам: — От дете не ми върви. Във всичко. Дори и в най-дрребните неща. Ако щеш, вземи фамилията ми например. Че може ли едно момиче да има такава фамилия — Смородина1? Няма нищо по смешно от това. Ами името ми?

— Името ти е красиво. А фамилията е дребна работа. Нея винаги можеш да смениш. На мен моята фамилия си ми харесва. Мария Анатолиевна Самойлова. Според мен не звучи зле. Маня — въздъхна Стас, — омъжи се за мен.

В момента, когато колите на охраната от нощния клуб най-сетне се появиха, аз вече бях измислила модела на булчинската си рокля. Разбира се, ако изглеждаше така, тя щеше да струва доста пари, но човек се омъжва веднъж, пу-пу, да не кажа голяма дума.

Ние тъкмо се настанихме удобно в едната кола, когато мобилният ми телефон отново иззвъня, в първия момент не успях да позная гласа, но мъжът побърза да ми се представи:

— Маня, аз съм — Сергей Павленко. Изпълних обещанието си. Момчето е при ченгетата. Мисля, че вече дава показания. По принцип би трябвало да го пречукаме на място, което впрочем никога не е късно да стане, но ми се щеше да помогна на мащехата ти.

— Благодаря! — Толкова много се зарадвах, че дори изпищях.

— Моля — изсумтя с известно удоволствие Павленко. — Надявам се, че ще се видим.

— Тоя пък защо ти се обажда? — наежи се Стас веднага след като се сбогувах с Павленко.

— Нали чу? Хванали са Юра.

— Чух го. Но чух и още нещо: „Надявам се, че ще се видим“ — повтори презрително. — Той си бил изпълнил обещанието. Какви са тези обещания? Ама че изрод!

— Симпатичен човек е — не се съгласих аз. — Само трябва да си оправи зъбите.

— Какво да си оправи?

— Ами… не ми харесват златните му зъби. С тях изглежда вулгарно.

— Маня, чуваш ли се какво говориш?

Според теб съм глупачка, нали така? — възмутих се.

А когато наближихме града, вече не бързах да се омъжвам и дори го съобщих на Стас. Не стига че беше съмнителен тип, ами на това отгоре беше и ревнив. Но мъченията ни през тази нощ не свършиха с това, защото ни се наложи да отидем в милицията и да дадем показания. От там отново ни пуснаха едва призори и аз заспах още докато пътувахме към апартамента на Стас, а се събудих… Впрочем това няма отношение към тази история.