Милионерша търси запознанство

Ние напуснахме апартамента. Стас бе спрял колата си пред входа, като на това отгоре не си бе направил труда да я заключи, тъй като явно страшно беше бързал да ме спаси. Това обстоятелство най-неочаквано предизвика у мен прилив на топли чувства и аз погледнах на него от друг ъгъл. За миг Стас ми се стори много привлекателен млад мъж, но сетне се сетих, че е женкар и топлите ми чувства се изпариха.

Стас ми помогна да се настаня в колата и изобщо по всевъзможни начини ми демонстрираше своята загриженост, но това не оправи настроението ми. Защото в един и същи ден да намеря два трупа, да се лиша от апартамента си заедно с квартирантката в него, а сега да изгубя и Рита беше… Отново заподсмърчах, а Стас започна да ме утешава.

Щом се озовахме у тях, аз се заврях под горещия душ, изпих един чай с лимон, глътнах пет таблетки валериан и легнах да спя. Стас ме настани в спалнята за гости, с каквато разполагаше в апартамента си, а самият той се разположи в хола до нея и помоли да не се притеснявам да го събудя, ако стане нещо.

Тъй и не разбрах какво има предвид под това, че може да стане нещо, защото заспах направо на мига: когато много ме нервираха, моят организъм имаше свойството да се отдава на сън.

С две думи — заспах благополучно, но не ми се удаде да спя дълго. Събуди ме мобилният ми телефон. Надигнах глава от възглавницата, видях светещия в тъмнината дисплей, сграбчих слушалката и избоботих:

— Да.

— Маня — плахо каза Рита.

Сънливостта ми изчезна като с вълшебна пръчка, седнах в леглото и зашепнах:

— Ти ли си?

— Разбира се, че съм аз. Маня, знаеш ли вече?

— За Сева ли?

— Аха. — Рита издаде някакъв звук, подобен на хлипане, и аз се досетих, че се опитва да потисне риданията си. — Те смятат, че аз съм го убила, нали?

— В милицията ли?

— В милицията. Така ли смятат?

— Според мен точно така смятат — не поех риска да я излъжа аз.

— Така си и знаех! — въздъхна Рита. — Само че аз не съм го убила. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти. Защо ще го убиваш?

— Изобщо няма защо да го убивам. Ако искаш да знаеш, аз дори го обичах — по свой си начин, но го обичах и със сигурност не бих го цапардосала с бейзболната бухалка.

Едва в този момент осъзнах каква тояга бе имала предвид съседката. Ами разбира се, че бе имала предвид бейзболната бухалка. Татко я бе домъкнал вкъщи преди около две години и тя си стоеше в килера. Баща ми се страхуваше да не би да станем жертва на обирджии и предпочиташе да имаме подръка нещо тежко или поне неведнъж ни бе давал такова обяснение.

— Разбира се, че ти не би могла да извършиш това — опитах се да утеша Рита. — А защо изобщо си я извадила от килера?

— Всичко ще ти разкажа, само че ела при мен, защото ме е страх да стоя сама през нощта и просто не зная какво да правя.

— А ти къде си? — зашепнах още по-тихо.

— Нали няма да кажеш на никого къде съм?

— Да не си полудяла?

— На бунището съм.

— О, боже мой! — едва успях да промълвя в отговор.

— Ами къде да отида? Страх ме е от ченгетата. Те са абсолютни откачалки и няма начин да не решат, че аз съм го убила. Ако вляза в затвора, ще умра, имам клаустрофобия, дори когато се къпя, държа вратата на банята отворена. Но не мога да седя и на бунището.

— Не се притеснявай — помолих я, силно развълнувана. — Ей сега ще дойда при теб и ще измислим нещо. Кажи къде се намира това бунище?

— До тухлената фабрика. Има една стена от червени тухли, а в дъното — някакви вагончета, и аз съм се скрила зад тях. Но утре сутринта няма начин да не ме намерят, а не мога да зарежа колата си тук, защото закъде съм без кола!

— Чакай ме там, ще се опитам да дойда до половин час — казах, опитвайки се да си спомня къде се намираше тухлената фабрика. Сетих се, че е на майната си. Естествено това не увеличи оптимизма ми, но, от друга страна, се успокоих, че едва ли случайни минувачи биха съзрели Рита, тъй като там такива просто нямаше.

Измъкнах се от леглото, облякох се набързо и едва тогава си спомних, че не съм у дома си, а тъй да се каже — на гости. Открехнах вратата и надникнах крадешком. Стас спеше на дивана, а на малката масичка беше включена лампа, която осветяваше омиротвореното му лице. Постоях малко, съзерцавайки тази картина, и се промъкнах на пръсти в антрето. Входната врата беше заключена, веригата също бе сложена, но се успокоих, че бравата е английска и се затваря лесно, така че апартаментът няма да остане отключен. Само това липсваше — да ограбят и Стас.

Напуснах благополучно жилището, озовах се навън, дотичах до ъгъла на блока, поех си дъх и едва тогава се замислих за най-важното: как да стигна до въпросната тухлена фабрика! Тя бе разположена в покрайнините на града, зад реката, и доколкото ми бе известно, дотам можеше да се стигне единствено с автобус седемнадесет, а също така и с маршрутка, но в момента не можех да се възползвам нито от едното, нито от другото, тъй като нито автобусите, нито маршрутките се движеха през нощта. Оставаше единствено възможността да взема такси. Но как щях да обясня на шофьора желанието си да се озова в два часа през нощта на бунището? Моята кола си беше пред дома ми, докъдето можех да стигна съвсем спокойно, ала ключовете от нея бяха у Стас.

— И как да постъпя сега? — измърморих си на глас. В този момент иззад ъгъла се появи такси със светеща зелена лампичка и аз му махнах. — На речната гара! — избоботих и отворих вратата, а шофьорът изрази учудване, като повдигна вежди, но се ограничи само с този жест.

Щом се озовах на речната гара, аз изчаках колата да се отдалечи и слязох към моста. Тук тъмнината бе непрогледна и главата ми мигом се изпълни с мисли за маниаци, насилници и дори човекоядци. Ужасно ми се прииска да се върна обратно, докато още не бе станало късно, но краката ми сами ме носеха към тухлената фабрика, където беше още по-тъмно и още по-страховито.

Опитах се да си внуша утешението, че един нормален маниак просто няма какво да прави тук, защото ще му се наложи да причаква жертвата си по цяла седмица, ако не и повече, тъй като не съществуват глупаци, които да се разхождат на това място нощем. Маниаците би трябвало да се навъртат покрай гарите и прочее многолюдни места, тъй че на практика не рискувах нищо.

Собствената ми логика ме поуспокои, но в този миг зад мен се разнесе подозрително шумолене, аз рязко се извърнах, вкопчила до счупване пръсти в чантата си, ала не видях нищо, в смисъл че нямаше как да видя каквото и да е заради мъглата, която се вдигаше от реката. Заобикалящата ме действителност тънеше в нея като в мляко. Звукът изчезна, а аз постоях малко и плахо продължих по пътя си, но шумоленето тутакси се възобнови.

Хукнах да тичам, обезумяла от страх, и спрях за миг едва когато видях пред себе си стената от червени тухли. Отдясно се виждаше огромна шперплатова табела, осветена от уличната лампа, на която бе написано: Бунище. Тръгнах покрай стената вече далеч по-спокойна, защото знаех, че някъде наблизо се намира Рита, която освен това е с кола.

Стената най-ненадейно свърши и пред мен зейна един проход. По-точно — на това място преди бе имало врата, чието единствено оцеляло крило си висеше тук и до днес, но бе огънато, ръждиво и поскърцваше отвратително на едната си панта. Надникнах през прохода, видях вагончетата, хукнах с всички сили към тях, но не издържах и извиках:

— Рита!

Никой не ми отговори, аз преодолях останалите сто метра, завих зад близкото вагонче и зърнах BMW-то на Рита или по-точно реших, че това е колата на Рита, тъй като не предполагах, че бих могла да намеря тук някого друг. Колата възправи тъмната си маса на няколко крачки пред мен.

— Рита — подвикнах отново. Последва тишина.

Колата имаше заплашителен вид, но, разбира се, не самата кола, а нейната очевидна необитаемост. И тъй като вече не очаквах нищо добро от съдбата, аз се доближих на пръсти до нея, без да съм в състояние да предприема каквото и да било друго. Примижах, сграбчих дръжката на вратата и я дръпнах към себе сй. Рита седеше на шофьорското място, отметнала глава назад. И двете се разкрещяхме едновременно, а сетне ужасно се зарадвахме. Честно казано, първата ми мисъл бе, че пред мен се намира поредният труп, и се развиках по тази причина, а пък Рита чисто и просто беше заспала, и то толкова дълбоко, че до последния момент не бе чула моето приближаване и затова появата ми предизвика нейните дивашки вопли.

— Рита! — зарадвах се аз и се разплаках от щастие. — Ти си жива…

— Маня… — Естествено Рита също се разплака. Прегърнахме се, разцелувахме се и за кратко притихнахме. След това мащехата ми се премести на съседната седалка, като ми направи място да седна, аз затворих вратата и ние дружно въздъхнахме.

— Разказвай — подканих я.

Рита подсмъркна, погледна ме жалостиво и започна:

— Скарахме се със Сева. Ето виж. — Тя се наведе към задната седалка, взе чантата си и извади оттам нещо, което отначало взех за тефтерче с телефонни номера. Оказа се, че е паспорт или поне така беше написано на обложката му.

— Какво е това? — попитах.

— Паспорт. На татко.

Точно така си беше — на титулната страница беше написано името на татко. Фактът, че баща ми е разполагал с още един документ за самоличност, не предизвика моята изненада. Както е известно, той се страхуваше от конфискация на имуществото, както и от всичко останало, което обикновено съпровождаше такива акции, и бе предвидлив човек. Премятах паспорта в ръцете си, а Рита надничаше в очите ми, сякаш очакваше да чуе произнасянето на присъда. Аз свих рамене и най-сетне попитах:

— И какво от това?

— Как какво? Сева го е отмъкнал по някаква причина, не разбираш ли?

— Паспорта на татко ли е отмъкнал?

— Ами да. Точно заради това вдигнахме цялата дандания. Върнах се от фризьорския салон и заварих Сева в кабинета, но се направих, че не съм го забелязала. Обаче изведнъж гледам, че Сева се вмъкна в стаята си и скри нещо там. Изчаках го да отиде в банята, реших да проверя какво е то и намерих в тайника му в едно малко шкафче паспорта на татко. И естествено — притесних се, защото всеки глупак би се досетил, че не е направил това току-така, а със специална цел. А каква може да е тази цел? Разбира се — наследството. Живее в дома ми, в нашия дом, исках да кажа, и на всичкото отгоре се опитва да ни ограби. И го попитах право в очите: „Защо ти е паспортът?“, а той като кресна: „Побъркала си се, за какво ми е някакъв си паспорт, ти нарочно си го мушнала там.“ А аз му казах, че това не е някакъв си паспорт, а паспортът на татко, че този факт коренно променя нещата и че няма да търпя шарлатани в къщата си… Абе казано накратко, от дума на дума се изпокарахме. Ако трябва да бъда честна, скарахме се повече от друг път.

— Само не ми казвай, че си го цапардосала с бейзболната бухалка! — изплаших се аз.

— Те са разбрали и за бухалката, така ли? — сграбчи ме за ръката Рита, изпадайки в крайна степен на вълнение.

— Разбрали са.

— Така си и знаех. А откъде са разбрали за нея?

— Съседката те е видяла, докато е разхождала кучето си. Изскочила си от входа с тояга в ръка — така нарече тя бейзболната бухалка.

— А съседката колко време е разхождала кучето си, преди да ме види?

— Току-що била излязла.

— По дяволите… не ми върви! Маня, трябва да ми помогнеш. За нищо на света не бива да влизам в затвора. Чуваш ли?

— Чувам. — Кимнах с горчивина, прехвърляйки наум дали наистина Рита би могла да фрасне в яда си Сева с бухалката заради паспорта на татко. Ако например беше решила, че паспортът може да му посочи пътя към богатството? — Защо и ти не ми разкажеш какво точно се случи? — полюбопитствах плахо.

— А според теб какво правя в момента? Както вече ти казах, ние се изпокарахме ужасно и аз цапардосах Сева с чайника. С чайника — повтори тя, натъртвайки на думата и наблюдавайки реакцията ми. — Обаче той е от пластмаса и в него нямаше вода, така че беше съвсем лек. Цапардосах го с чайника, защото Сева не искаше да си признае, че е взел паспорта, а пък чайникът ми беше подръка. Той се разкрещя, че ще ме убие, а очите му бяха толкова безумни, че като нищо можеше да го направи. Поне аз не се усъмних, че може да свърши и тази работа, и за всеки случай избягах. Изскочих от апартамента, Сева започна да крещи нещо подире ми, а аз тичах, без да зная накъде, и едва в парка, който се намира до цирка, изведнъж осъзнах, че нямам никаква причина да бягам от собствения си дом. И се върнах обратно. Качих се горе и установих, че външната врата е заключена, а Сева го няма, тоест така си помислих, надникнах в кухнята — там също го нямаше и дори не си бе направил труда да почисти след себе си… след нас. Извиках му, той не отговори и предположих, че е избягал. Реших да изпия едно кафе и какво да видя… Сева лежи зад стойката на бара, а главата му… Господи! — потръпна Рита. — Мозъкът ми се разбърка. Естествено че аз го бях ударила с чайника, но по челото. Пък и изобщо няма начин да убиеш човек с чайник. И в същия момент гледам, че там се търкаля въпросната бухалка. Грабнах я и хукнах навън.

— Защо? — попитах, след като почаках малко и се вслушвах в тишината заедно с Рита.

— Нали ти казах, че всичко в мозъка ми се разбърка! — отчаяно отвърна тя. — Страшно се изплаших, направо се ужасих до смърт. Скочих в колата и се понесох накъдето ми видят очите, а когато малко се поуспокоих, осъзнах, че съм извършила глупост. Сега никой за нищо на света няма да повярва, че не съм го убила аз.

— Защо взе бухалката? — попитах я отново. Рита сви рамене:

— И аз не зная защо. Нещо ми прищрака, бях страшно изплашена.

— И я помъкна със себе си.

— Аха.

— И къде е в момента тя?

— Зарових я тук наблизо. Искаш ли да я видиш?

— Да не си полудяла?

— Маня, какво да правя сега? Скоро ще съмне, ще трябва да се махна оттук, страх ме е. Те ще ме арестуват, нали?

— Не съм силна в законите — казах истината аз.

— Татко винаги е твърдял, че само да попаднеш на мушката на ченгетата, душата ти ще извадят.

— Татко не твърдеше, че душата ти ще извадят, а че ще ти измъкнат парите — поправих я.

— Аз нямам пари — въздъхна Рита. — Ще ми помогнеш ли? — Тя произнесе тази фраза страшно жалостиво.

— Разбира се — трогнах се. — Само че не зная как.

— Бих те посъветвал да идеш в милицията — чухме внезапно един глас, който прозвуча съвсем близо до нас.

По време на разговора ни Рита бе запалила цигара и бе отворила прозореца от своята страна, а точно на този прозорец се появи физиономията на Стас и ние с Рита изругахме едновременно:

— По дяволите!…

След което Рита ме погледна натъжено, а аз веднага започнах да се оправдавам:

— Нямам представа… честна дума. Когато излязох, той спеше. Сигурно се е преструвал.

В това време Стас се настани на задната седалка, затвори вратата и заяви:

— Вашата история е толкова глупава, че нищо чудно, ако се окаже истинска.

— Истинска е. От първата до последната дума.

— Значи трябва да отидете при следователя и да се надявате, че правосъдието ще възтържествува.

— А ако не възтържествува? — усъмних се аз. — Ако не възтържествува, тогава какво?

— За съжаление това също се случва. Но човек винаги трябва да вярва в доброто.

— Ще ми се да видя как ти би повярвал в доброто, ако беше на мое място — не много любезно отвърна Рита. — Ченгетата само се чудят кого да тикнат зад решетките. Много им е притрябвало да проучват кое как е било в действителност.

— Значи предпочитате да минете в нелегалност? — подсмихна се Стас. — Виж ти…

— Не мога да мина в нелегалност — изплаши се Рита, — имам клаустрофобия.

— Казах го в преносен смисъл. Надявам се, че сте чували разни неща за героите от нелегалната съпротива?

— Не искам да имам нищо общо с тях. Не искам да влизам и в затвора. Маня, трябва да ми помогнеш.

— Между другото — погледна към мен и напомни Стас — в Наказателния кодекс има член за укриване на престъпници и за умишлено даване на неверни показания.

— Рита изобщо не е престъпник — възразих — и ти не си човекът, който има право да ме заплашва с Наказателния кодекс. Самият ти съвсем неотдавна унищожи една улика, а сега се правиш на поборник за правдини.

— Не можех да допусна любимата ми да…

— А пък аз не мога да допусна Рита да влезе в затвора! — срязах го и за миг в колата се възцари мълчание.

— Ясно — рече най-сетне Стас.

Не се впуснах да уточнявам какво точно му бе ясно. Рита се обърна към него и злобно го попита:

— Кажи, ако обичаш, ти пък откъде се взе?

— Сега или по принцип?

— Какво означава това, което той надрънка за някаква негова любима? — наостри уши мащехата ми, обръщайки се към мен.

— Така проявява чувството си за хумор, а всъщност е всичко на всичко един женкар и само луда жена би могла да му има доверие.

— Хубава работа! — плесна с ръце Стас. — Една откачалка от злоба ти наговори какви ли не глупости за мен и сега аз…

— Значи вие сте влюбен? — прекъсна го Рита. — В Маня ли сте влюбен?

— Разбира се, че съм влюбен в Маня. В кого другиго мога да бъда влюбен?

— Тогава докажи.

— Какво? — смути се Стас.

— Любовта си естествено. Помогни ни в този труден момент. И изобщо измисли нещо, за да ме отървеш от затвора.

— Мадам, влюбен съм във вашата доведена дъщеря, а не във вас…

— Няма значение — подкрепих аз Рита. — Ние с нея сме близки хора и…

— Ясно — кимна той, но този път в гласа му се долавяше известна печал. Въпросното твърдение можеше да се изтълкува по всякакъв начин: например ясно е, че сме близки хора и че очакваме помощ от него, имаше и още много варианти, но без да се наговаряме, ние с Рита избрахме един: „Ясно е, че ще ви помогна!“ — и се вторачихме с надежда в Стас. Той беше смутен. Повъртя се малко на място, отмествайки очи, повъздиша, стрелкайки ни с погледи, и накрая рече: — Добре. Но при едно условие: че ще ме слушате изключително внимателно и ще нравите всичко, което ви кажа. Е, става ли?

— Съгласни сме — кимнахме ние, а в моя жест имаше дори прилив на ентусиазъм от радост, че отсега нататък цялата отговорност пада върху него, а не върху мен, та затова и въздъхнах с облекчение.

— Какво ще правим? — тутакси попита Рита, без да му даде възможност да се опомни.

— Не искаш ли да отидеш при следователя? — мрачно уточни той, преминавайки на ти. Вероятно смяташе, че нещастието, което го споходи, му дава право на това.

Впрочем Рита нямаше нищо против тази фамилиарност и бързо отвърна:

— Не искам. И по-добре недей да ме плашиш със следователи, защото и без това се страхувам от затвора. Тъй че измисли нещо друго.

— Първо трябва час по-скоро да се махнем оттук. И да скрием колата ти и теб, разбира се.

— Къде ще ме скриете? — притесни се Рита. Подозирам, че й се привидяха мазета, дълбоки дупки и канализационни шахти. Впрочем един господ знаеше какво би ми се привидяло на мен, ако бях на нейното място.

— Значи тъй, ти тръгваш с мен. Не — отказа се внезапно от идеята си Стас, — така няма да стане. Маня, ти ще тръгнеш с моя джип — рече той с мъка и отчаяние в гласа. Трябва да призная, че за момче като него бе истински подвиг да повери любимата си кола на жена. Аз най-неочаквано се изпълних с уважение към него и дори си помислих, че може би той не лъже за някои неща и изпитва известни чувства към мен. — А ние с Рита ще тръгнем с колата, аз ще карам, а тя ще се скрие между седалките. Ще направим това за всеки случай, да не би да попаднем на ченгета.

Спогледахме се, Рита се премести на задната седалка, без да каже нито дума, а аз заситних към джипа, който беше спрян от другата страна на вагончетата. Стас тръгна да ме изпрати, даде ми ключовете, каза да спазвам дистанция и ако видя ченгета, да не се суетя, а спокойно да спра, а пък той щял да се заеме с преговорите с тях. Според него най-важното беше да изглеждаме оптимистично, та да не би на ченгетата да им хрумне, че се страхуваме от нещо. Изслушах инструктажа, като на най-важните места кимах в знак на съгласие.

— Е, хайде — въздъхна той и добави: — Пази се. — След което ме прегърна и ме целуна в устата, после се отдръпна, въздъхна още веднъж и тръгна, без да се обръща, а аз усетих по бузите си сълзи, избърсах ги и седнах зад волана.

В този момент бях готова да повярвам на Стас, а не на Света и нейните твърдения, че той е женкар, че е голямо миткало и прочее, и прочее… Защото жените са склонни да преувеличават, а отхвърлените жени се превръщат в истински фурии, на които нищо не им коства да излъжат — и това го знаят всички…

Чух шума на работещия двигател и скоро след това видях BMW-то, което тъкмо завиваше иззад вагончетата. Докато задминаваше джипа, Стас ми махна и аз потеглих след него.

До моста пътувах съвсем спокойно, като мислех повече за Стас, отколкото за мисията, която ми бяха възложили. Както и преди малко, този участък от пътя беше тъмен и безлюден и на нито един служител на пътната милиция, в чиято глава имаше капка трезв разсъдък, не би му хрумнало да се домъкне тук. Но когато преминахме през моста, ситуацията се промени. Започнаха да се мяркат фарове, а сетне — и коли. Не бих казала, че движението бе оживено, но все пак… Тъй че беше напълно възможно да се появят и служители на пътната милиция, а няма нужда да ви обяснявам, че те много обичат да спират колите нощем.

Ала моите страхове се оказаха напразни, защото никой не ни спря и след тридесетина минути ние стигнахме до кооперативните гаражи на улица „Глинка“. Стас отвори вратата, вкара BMW-то в гаража, огледа се — същински разузнавач! — и изкомандва:

— Бързо в колата!

С Рита се настанихме на задната седалка на джипа, а той седна зад волана. По лицето му се четеше задоволство. Мисля, че Стас бе приятно изненадан, задето върнах колата му цяла и невредима.

Напуснахме въпросното място с неудържима скорост. Рита не дръзна да задава въпроси, а аз много скоро се досетих, че отиваме в апартамента на Стас или поне се движехме в тази посока. И наистина — пред нас се показа неговият блок, след няколко секунди Стас спря пред входа, а след още няколко ние влязохме в жилището му.

— Стас, богат човек ли си? — озърна се и попита Рита.

— Богат съм, защо питаш? — сепна се той.

— Просто така. От любопитство.

— Бих те посъветвал да съсредоточиш любопитството си върху издирването на убиеца. — С Рита се спогледахме в недоумение, а сетне се вторачихме в Стас. — Какво има? — повдигна вежди той. — Не ме ли разбрахте какво казах?

— Убиеца ли? — тихо рече Рита.

— Нали ти не си убила Сева? — попита я много сериозно той.

— Не — отчаяно завъртя глава тя.

— Но някой го е убил, нали така? Значи ние трябва да намерим убиеца и да го предадем в милицията. Това е нашата програма максимум, ясно ли е?

— Разбира се — съгласих се аз, — само че как ще го намерим? Убиецът трябва да бъде издирен от следователите…

— За известно време ще ни се наложи ние да станем следователи. Има ли възражения? Но да знаете, че заедно с възраженията очаквам и разумни предложения.

С Рита отново се спогледахме. Но тъй като нито тя, нито аз имахме каквито и да било предложения, не дръзнахме да направим и възражения.

На сутринта станахме към единадесет часа и по време на закуската организирахме военен съвет.

— Рита не бива да излиза от къщи, което означава, че основната работа пада върху нашите плещи — рече дълбокомислено Стас.

— А аз какво ще правя? — попита за всеки случай Рита.

— Можеш да се заемеш с основното почистване на апартамента. — Рита присви устни. — Ще пусна чистачката в отпуск, тъй че ти ще се занимаваш с домакинството.

— Но… — Рита направи слаб опит да защити правата си, ала Стас тутакси я прекъсна:

— Може да ти се наложи да се криеш в гаража.

— Откъде-накъде? — изплаши се тя.

— Боя се, че всички ще бъдем принудени да търпим известни неудобства — въздъхна той. — Рита, можеш ли да готвиш?

— Мога…

— Наистина ли можеш?

— Мога. Маня е тази, която не може да прави нищо, а аз съм добра домакиня.

— Да се надяваме, че е така — не й повярва докрай Стас. — Значи ти отговаряш за домакинството, а ние с Маня ще се заемем с убиеца. Но първо се опитай да си спомниш и най-малката подробност от онзи фатален ден.

— Какво? — изплаши се Рита.

— Разкажи ни още веднъж за вашия скандал със Сева.

— Ами че аз…

— Ще те изпратя в гаража! — озверя Стас и Рита с огромно нежелание повтори разказа си.

А след това Стас й зададе безброй въпроси.

Скоро стана ясно каква е целта му. Той се опитваше да изчисли отрязъка от време, в който бяха убили Сева. Получи се следното: Сева и Рита бяха започнали да се карат някъде около 14:15, скандалът им бе траял двадесетина минути, следователно Рита бе излязла от апартамента в 14:35. Съседката я беше видяла в 15:30, разбира се — ако не грешеше. Рита бе останала в апартамента около двадесетина минути, бе намерила трупа, ужасно се бе изплашила и бе хукнала презглава навън, вземайки със себе си и бейзболната бухалка. Ако нещата стояха по този начин, значи Сева беше умрял в онзи промеждутък от половин час, в който Рита не си е била вкъщи — някъде между 14:35 и 15:05. За този половин час някой бе влязъл в апартамента, беше убил Сева и благополучно се бе изнизал оттам. Оставаше да разберем само още една нищо и никаква дреболия: кой беше той. Стас подходи към този въпрос отговорно.

— Никой не убива хора току-така, за целта трябва да има някаква причина. Това очевидно не е било обир, тъй като нищо не е изчезнало. Нали нищо не е изчезнало? — погледна ни смръщено той.

— Не зная — сви рамене Рита и също се вторачи в мен.

— Мебелите, съдовете и картините си бяха на мястото — израпортувах аз. — Милицията ме изтормози с тези въпроси.

— Ще търпиш. Значи ще изходим от това, че не е имало обир. С какво се занимаваше вашият Сева?

Аз отвърнах на този въпрос със свиване на рамене, а Рита изрази недоумение:

— С нищо.

— Как така, съвсем нищо ли не правеше?

— Ами като че ли не правеше нищо. Когато се запознахме, ме лъжеше, че работи във фирмата „Бялото платно“, дори съм ходила при него на работното му място.

Имаше голям кабинет, а на вратата му висеше табела, на която пишеше, че е търговски директор…

— Тогава защо си решила, че те е излъгал?

— Непрекъснато го разпитвах за работата му, тъй като отделяше прекалено много време за личния си живот и това ми се стори подозрително. На истинските бизнесмени времето никога не им стига, да вземем например нашия татко — той изобщо нямаше време за нищо. А пък този ту ходеше в клуба, ту на сауна, ту на тенис, ту на басейн… Това нормално ди ти се струва?

— Да, програмата му е била доста натоварена — кимна Стас.

— И аз се разтревожих. Не обичам да ме правят на глупачка. Затова наех частен детектив.

— Какво? — възкликнахме ние.

— Наех един следовател — повтори Рита — и срещу триста долара той ми изясни всичко.

— И защо си трая за това досега? — развълнува се Стас. Аз не виждах повод за притеснение, но за всеки случай се навъсих.

— А някой да ме е питал?

— По дяволите… къде са отчетите?

— Какви отчети? — разтревожи се Рита.

— Онези, които си получила от частния детектив?

— Ама за какви отчети говориш? Той ми се обади по телефона и ми каза, че Сева не работи никъде. Той такова… прахосвал живота си. Точно така каза детективът.

— Прекрасно! — изсмя се Стас. — Страшно ценна информация ти е дал този детектив за триста долара. Но за да си прахосваш успешно живота, трябват мангизи, тъй че откъде Сева се е сдобивал с тях?

— Тъкмо щях да стигна до това — отбеляза спокойно Рита. — Щом прахосваш нещо, значи трябва да имаш какво да прахосваш. Щеше ми се да зная с колко разполага, за да не се чувства кофти.

— В какъв смисъл с колко разполага? — малко се пообърка Стас.

— Ами в смисъл на пари! — учуди се Рита. — И хванах Сева за гушата: тъй и тъй, викам му, ти не работиш в „Бялото платно“, ходиш там веднъж месечно, и то неизвестно по какви причини.

— А той какво ти отговори?

— Започна да се оправдава. Твоят мъж, вика, е известен човек, не ми се щеше да се излагам пред теб… и други такива работи…

— Е, и? — пришпори я Стас.

— А откъде вземаш пари, викам му. И Сева започна да ми разправя за онези неща… за инвестициите. Навремето дал пари за развитие на собственика на „Бялото платно“ и сега получавал процента, който му се полагал. Парите, вика, не са кой знае какви, но с тях може да се живее. Това е всичко.

— Би трябвало да има някакви документи — отбеляза Стас.

Не зная защо това „Бяло платно“ го заинтересува. Според мен нещата бяха ясни.

— Вкъщи няма документи — поклати глава Рита. — Претърсих всичко. Искаше ми се да разбера по-конкретно… абе какъв точно е този процент. Дори и да е имало някакви документи, той ги е държал на скришно място.

— Не разбирам защо са ни тези документи — осмелих се да се обадя аз. — Да не мислите, че Сева са го убили заради някакви си документи?

— Има документи, заради които като нищо могат да те убият — обнадежди ме Стас. — Значи Сева е бил състоятелен човек.

— Разполагаше с пари, но парите никога не стигат — дори и децата са наясно по този въпрос.

— Както и да е, ще разберем каква е тази работа с „Бялото платно“, а за целта ще посетим твоя частен детектив. Надявам се, че помниш къде се намира офисът му?

— Помня. А защо ти е детективът?

— Може да е забелязал нещо интересно, докато е следил Сева. Трябва да има някакъв повод за убийството. Ти познаваш ли приятелите на Сева? — обърна се Стас отново към Рита.

— Той нямаше никакви приятели — заяви уверено тя. — Поне аз не съм чувала да има.

— А къде живееше Сева, преди да дойде при вас?

— Живееше под наем на улица „Мичурин“. Апартаментът не беше кой знае какво. Когато нашият татко почина, той поиска да се премести у нас — уж само за да бъде до мен в онзи труден момент, но по-късно проверих и разбрах, че е освободил квартирата си. Очевидно е решил да спести пари.

— Интересно! — поклати глава Стас. — Не е имал нито работа, нито жилище, а разполагал с пари. Но за сметка на това бил без приятели. А роднини имаше ли? — попита с надежда той.

— Не съм чувала да споменава за роднини.

— Но може да има роднини, нали така? — намесих се аз. — Все отнякъде се е появил на този свят, не мислиш ли?

— Ще проверим — кимна Стас, а Рита изсумтя:

— Не може да са го убили роднините му.

— Може да е получил наследство — сви рамене Стас, — в резултат на което да са му пръснали главата.

Тази забележка озадачи Рита, тя изведнъж се замисли, посърна и погледна тревожно към Стас. Естествено разбирах я, защото ако Стас беше прав, това трудно можеше да се понесе. Не стига, че Рита се бе лишила от любовника си, но ако на това отгоре се окажеше, че в момента на своята смърт той е бил милионер, това без каквото и да било съмнение щеше да я вкара в гроба. Искрено й съчувствах, но стана ясно, че греша, тъй като Рита бе обзета от съвсем други мисли. Веднага щом останахме сами — Стас отиде да се преоблича, — Рита ме сграбчи за ръката и възбудено зашепна:

— Той е намерил парите на татко.

— Кой? — не разбрах аз.

— Сева, разбира се. Намерил ги е и затова са го убили. Схващаш ли?

— Чакай малко — навъсих се. — Първо, изобщо не е сигурно, че ги е намерил, и второ, ако допуснем, че все пак ги е намерил, ще е напълно невероятно да е разказал на някого за това.

— А ако са го проследили? Има много мераклии за наследството на татко… Севрюгин! — изпищя тя. — Точно така, той е убил Сева и е отмъкнал парите.

— Не бързай — възпрях я. — Севрюгин изобщо не подозира за съществуването на Сева. Ако се мяткаме от една крайност в друга, до нищо няма да стигнем.

— А пък аз ти казвам, че Севрюгин го е направил. Мутрата му е точно като на бандит, пък и гледаше гроба на татко с копнеж.

— Какви ги дрънкаш? — възмутих се аз.

— Абе не зная, обаче усещам, че тук са забъркани нашите пари. Сева ги е търсил и може и да се е изпуснал пред някого по този въпрос. А онзи човек е решил да се презастрахова, организирал е проследяването на Сева и в най-подходящия момент — хоп! — и… Все пак трябва да е имало някаква причина, поради която Сева е взел паспорта на татко. Маня, ограбени сме! — завърши със сълзи на очи тя.

А аз само въздъхнах:

— Сега не бива да се тревожиш за това. По-добре си спомни за някой приятел на Сева.

— Притрябвали са ми неговите приятели…

— Слушай, никога ли не си виждала Сева с един такъв едър младеж с тъмни коси и конска физиономия, очите му май че бяха кафяви, а пък устните — тънки, абе един такъв неприятен тип.

— Не — отвърна Рита. — Въобще не съм го виждала с никого. Той не ме е запознавал с приятелите си на публични места, а аз не бих допуснала да води никого вкъщи. Само това ни липсваше — да ни ограбят. А ти защо ме питаш за този младеж?

— Видях го със Сева.

— И какво?

— Нищо. — Намръщих се и изведнъж най-неочаквано дори за самата себе си извиках: — Стас…

Рита ме сграбчи за ръката:

— Какво ти става, да не си полудяла?

— В какъв смисъл?

— Да не си посмяла да разкажеш на този нехранимайко за наследството на татко. И гащите от задника ни ще смъкне — можеш да не се съмняваш, само да погледнеш физиономията му и веднага ще разбереш това.

Не успях да й отговоря, тъй като Стас се появи в стаята.

— Видях Сева с един младеж — заговорих бързо, — това стана точно вчера. Те се срещнаха, а сетне тръгнаха към нас — всеки с колата си.

— Защо мислиш, че са тръгнали към вас? — наостри уши Стас.

— Известно време се движех след тях. Не до нашия блок, а до завоя на улица „Милная“. Но беше ясно, че Сева отива вкъщи, а онзи се бе строил зад него.

— Искаш да кажеш, че той е следил Сева, така ли?

— Не — отвърнах след кратък размисъл. — По-скоро се движеше зад него.

— Чакай малко, значи те са се срещнали и са тръгнали към вашия блок, така ли? Но младежът е пазел дистанция… Ами ако все пак е следил Сева?

— Не зная — не настоях на своето аз. — Макар че не се държеше като човек, който го следи. Просто се движеше зад него.

— В колко часа стана това? Помислих малко и убедено отговорих:

— Някъде след един часа. Най-вероятно в един и десет.

— А Рита се е върнала в апартамента…

— Някъде около един и половина. Сева тършуваше из кабинета на татко и това ме възмути. По-нататък знаете какво стана.

— И какво излиза от всичко това? Значи младежът е изпратил Сева до вас и дори може би е влязъл в апартамента…

— А може просто да са били в една и съща посока — прекъснах го аз, защото осъзнах, че имам работа с хора, склонни да фантазират — и затова да са пътували един след друг. Не ги проследих до вкъщи.

— При всички случаи няма да е зле да се срещнем с този младеж. Запомни ли номера на колата му?

— Записах си го — кимнах — на визитката на чичо Витя. А тя е в портмонето ми.

Вместо да се зарадва, Стас най-неочаквано се навъси:

— Защо си го записа?

— За всеки случай.

— Стоп. Значи си видяла Сева с онзи младеж, решила си да ги проследиш и дори си записала номера на колата му. Защо го направи?

— Защото съм виждала този младеж и преди — отвърнах. — Когато един и същи тип започне постоянно да ти се мярка пред очите, волю-неволю започваш да му обръщаш внимание. И изведнъж гледам, че същият този човек говори със Сева…

— А къде си го виждала преди?

— В блока, в който живееше Слава, а после в онзи вход, когато валя дъжд, спомняш ли си?

Стас се замисли за около минута, сетне сви рамене и каза:

— Май че съвпаденията са твърде много.

— Какво имаш предвид? — напрегнах се аз.

— Видяла си го в блока на Слава, а после уж случайно си го срещнала в онзи вход.

— Според теб той ме е следил, така ли? — досетих се най-сетне.

— И двата пъти ли влезе във входовете след теб?

— Да.

— Значи явно те е следил. Или поне има такава вероятност.

— Но защо му е притрябвало на някого да ме следи?

— Нямам представа — сви рамене Стас. — Логично е да се предположи, че е свързано с обира в кафене „Мамините палачинки“.

— Какъв е този Слава? — намръщи се Рита.

— Един мой съученик.

— И как да разбирам всичко това? — възмути се тя. А на мен ми се наложи да й разкажа за ролята на Слава в обира. — И той е убит? — облещи очи Рита. — Я какви неща стават! Слава е бил убит, Сева също е убит — и в двата случая наоколо се мотае този тип.

— Чакай малко, не си фантазирай! — секна я Стас. — Кажи ми, ако обичаш, каква връзка може да има между Сева и този Слава, който бил принуден да събира бутилки, за да се прехранва? Склонен съм да мисля, че онзи младеж е следил Маня. И може би за целта го е наел самият Сева. И затова те са се срещали, за да си обменят информация или пари.

— А защо му е притрябвало на Сева да следи Маня? — разтревожи се Рита и ме погледна безпомощно. На този въпрос нямаше начин да се отговори, без Стас да бъде посветен в историята с наследството. Мозъкът на Рита щракаше не по-зле от моя и затова тя се изплю с досада и каза: — От него всичко може да се очаква.

— Знаете ли причината? — попита подозрително Стас.

— Какво? — опита се да увърта Рита, а аз свих рамене:

— Тази версия е твоя, а не наша. Човек не следи току-така някого, което означава, че Сева е имал причина да го прави. Хайде да се опитаме да намерим онзи младеж и тогава ще разберем всичко.

— Ще се опитаме — кимна Стас и ми даде двадесет минути да се приготвя, понеже душата му направо пламтеше от желание да разбере всичко. Съгласете се, че това изглеждаше доста подозрително, като се има предвид, че бизнесмените са ангажирани хора. Естествено можеше да се предположи, че се е влюбил в мен до такова умопомрачение, че дори е забравил да печели пари, но много-много не ми се вярваше.

Изобщо загадките бяха колкото си щеш, но самата аз нямах никаква представа как бих могла да организирам разследването, а бях длъжна да помогна на Рита. И в крайна сметка реших да не свалям очи от Стас и да не вярвам на нито една негова дума.