Мистерията „Миша“

10

Международно летище Сиатъл-Такома

Есента означаваше мъгла в тихоокеанския северозапад. Сигналните светлини на реактивните пътнически самолети, които профучаваха по пистите, се врязваха като бавни комети през надвисналите мрачни облаци и върховете на хотелите покрай ивицата на летището и се губеха в небитието на сгъстяващия се сумрак, а светещите прозорци се размиваха в мъглата от златисто сияние.

Докато хидравличният параден асансьор се изкачваше по кулата на хотел „Дабълтри“, Джон Смит гледаше как острите ръбове и архитектурните елементи се изгубват в нощта. Той носеше зелен войнишки панталон с безупречни ръбове и в момента беше сам. Скоро това щеше да се промени. Предстоеше му да се свърже с останалите от своя екип — единият — непознат, а другият — не точно приятел.

Не можеше да обвинява Фред Клайн за подбора на състава му. Изборът на директора беше логичен. Джон бе работил с Ранди Ръсел и преди. Заедно бяха преминали през няколко мисии и съдбата едва ли не опърничаво оплиташе житейския път на двамата. Смит я призна за първокласен оператор: опитна, всеотдайна и високоинтелигентна, с необикновено разностранни дарби и ценна способност за тотална безпощадност, когато беше необходимо.

Но тя дойде с наказание.

Вратите на асансьора се разделиха и с тропот се разтвориха и Смит прекрачи прашния, облицован в розово и бронз вход на панорамния кафе-ресторант. Разпоредителката погледна с очакване от своя подиум.

— Казвам се Смит. Идвам за партито на Ръсел.

Веждите на жената се повдигнаха и за момент тя открито и с любопитство го преценяваше.

— Да, господине. Оттук направо, моля.

Тя поведе Смит през слабоосветения салон. Приглушени от постлания килим, стъпките им не нарушиха шепота от едва доловимите разговори и тихата музика. И тогава Смит разбра внезапното любопитство на управителката.

Ранди беше избрала маса в хлътналия страничен край на ресторанта, изолирано сепаре, донякъде скрито от останалите посетители с преграда от декоративни растения. Маса, предназначена за усамотение, удобна за предстоящото обсъждане на плана.

Но беше и много подходящо място за любовна среща, а Смит щеше да се види не само с една изключително красива жена, а с две.

Смит се усмихна горчиво на себе си. Надяваше се разпоредителката да се наслаждава на фантазията си за тройка любовници. Тя нямаше никаква представа колко много греши.

— Здравей, Ранди — поздрави той. — Не знаех, че можеш да управляваш хеликоптер.

Тя вдигна поглед от масата и хладно кимна.

— Много неща не знаеш за мен, Джон.

Първите няколко секунди никога не бяха лесни. Още се усещаше старото свиване в стомаха. Макар че доктор София Ръсел беше по-голямата сестра, тя и Ранди бяха като близначки. С течение на времето приликата между двете беше станала почти свръхестествена.

Понякога той се чудеше какво вижда Ранди, когато го погледне. Вероятно нищо приятно.

Тази вечер Ранди беше облечена в черни велурени дрехи — яке, пола и ботуши, които подхождаха на великолепната й външност и допълваха многобройните златисти нюанси в косата й. Тъмните й очи се приковаха в неговите за част от секундата, после се стрелнаха встрани.

— Подполковник Джон Смит, това е професор Валентина Метрас.

Погледът й сивееше под лъскавия бретон гарвановочерна коса. Очите й, спокойни и любопитни, с проблясващо чувство за хумор някъде дълбоко в тях, срещнаха неговите очи. Професорката също беше облечена в черно, във вечерна сатенена рокля, която покриваше слаба, но все пак приятно заоблена фигура и подсказваше, че отдолу не носи кой знае какво.

— Сигурно е ужасно да отседнете в мотел — отбеляза тя, докато му подаваше ръка. Тембърът й беше нисък, с отсянка на британски акцент.

Подаде ръката си с дланта надолу, не за ръкостискане, а само за леко докосване на изящните пръсти, както чистокръвна аристократка би приела допира с придворен.

Беше очевидно, че Валентина Метрас е привлекателна жена, която изцяло се наслаждава на своята привлекателност и се радва да напомня на мъжете за този факт.

Напрежението се стопи и Смит пое за момент подадената ръка.

— Полезно е да диктувам първото си име буква по буква — отвърна без следа от вълнение той.

Смит си поръча бира, за да е в тон с бялото вино на Ранди и мартинито на професор Метрас.

— Добре — каза той, снижавайки глас, така че да не се чува на съседната заета маса. — Ето каква е заповедта. Утре излитаме оттук в осем и четирийсет и пет с „Аляска Ерлайнс“ за Анкоридж. Екипировката и хеликоптерът ни вече са доставени там. Освен това ще се съберем с нашия руски офицер за свръзка, някой си майор Григорий Смислов от военновъздушните сили на Федерацията.

От Анкоридж ще отлетим за Ситка. Там имаме среща с американския кораб „Алекс Хейли“, ледоразбивачът на бреговата охрана, който ще ни отведе в радиуса на остров Уензди.

— Кои сме ние? — поиска да знае Ранди — въпрос, свойствен за всеки, който не беше в техния занаят.

— Историята за прикритие, изфабрикувана за тази операция, ще ни позволи до голяма степен за запазим собствената си самоличност — отвърна Смит. — Като подполковник Джон Смит, доктор по медицина, аз ще бъда патологът на мисията, прикрепен към регистрите на смъртните случаи в Министерството на отбраната. Главната ми грижа ще бъде получаването и съдебномедицинската идентификация на телата от екипажа.

Професор Метрас също като цяло ще бъде такава, каквато е — цивилен консултант по история, който работи на договор с Министерството на отбраната. Както се предполага, нейната работа ще е да идентифицира самия самолет, в случай че останките са на американския бомбардировач В-29. И, от друга страна, както се предполага, майор Смислов ще изпълнява същото задължение, ако се докаже, че самолетът е руският Ту-4. Ще поддържаме версията, че произходът на бомбардировача още не е известен, поне докато не стигнем на мястото на катастрофата.

Ти си сложният случай, Ранди. Засега си цивилен чартърен пилот, който лети за Националната океанографска и метеорологична администрация. Експедицията на остров Уензди е международен научен проект, а Националната океанографска и метеорологична администрация и американската брегова охрана му оказват логистична подкрепа. Това включва добавяне и отстраняване на персонал. Ти и „Алекс Хейли“ сте изпратени там да изведете експедицията преди настъпването на полярната зима. Твоето лично име вероятно е запазено и заедно с оборудването ще ти предоставят подходящо оформени документи.

Втренченият й поглед за миг се отклони към масата.

— Има ли възможност да науча за кого всъщност работя?

Смит съжали за отговора, който трябваше да й даде.

— Ти си цивилен чартърен пилот, който лети за Националната океанографска и метеорологична администрация.

Той усети, че нервите на Ранди се опъват до край. Досега началниците й вече трябва да са предположили, че в игрите на тайни операции има и нов участник. Нова елитна група, която работи извън пълномощията на Ленгли, но с привилегията да разполага с ресурсите на ЦРУ когато поиска. От предишния си опит Ранди също така трябва да е предположила, че Смит е част от тази нова организация. Ако държаха някой ветеран оператор в неведение по този начин, това щеше да го гложди. Но Джон нямаше избор по въпроса. Първи секретен отдел оставаше „необходимо е да се знае“, а да си кажем направо, за Ранди Ръсел не беше необходимо да знае, само да се подчинява.

— Разбирам — продължи високомерно тя. — Доколкото схващам, в тази операция ще получавам заповедите си от теб.

— От мен или от професор Метрас.

Ранди отметна глава да погледне Метрас. Тъмнокосият оперативен агент само повдигна една вежда и чашата си и отпи последна глътка от своето мартини.

Ситуацията просто ставаше все по-приятна и по-приятна. Да бъде младши член на екипа, само още повече щеше да наежи бодлите на Ранди. Какво го беше предупредил предния ден неговият планински военен инструктор — че забравя как се командва? Ами, за Бога, по-добре щеше да е да си спомни веднага.

— Професор Метрас е мой помощник-офицер в тази операция. Ако аз не съм на разположение, тя има пълните права да взима решения по всички аспекти на мисията. Ясно ли е?

Безизразните очи на Ранди отново се срещнаха с неговите.

— Напълно, подполковник.

Сервираха вечерята им, която те изядоха почти в мълчание. Смит си поръча сьомга, а Ранди Ръсел предпочете лека салата. Единственият човек, който, изглежда, изцяло се наслади на храната си, беше Валентина Метрас, защото омете своя стек и печени картофи като лакомство, с безгрижна ожесточеност.

Тъкмо тя се върна отново към въпроса за мисията, докато пиеха кафето си след вечерята.

— Един от нашите шпионски разузнавателни сателити е имал възможност да заснеме при ясно време мястото, където се е разбил „Миша“ — каза тя, като извади от дамската си чанта серия фотографии. — Те ни дават много по-добър поглед върху това, с което си имаме работа, отколкото наземните снимки, направени от научната експедиция.

Смит се навъси при вида на своето копие, показващо гледката отгоре. Ясно можеше да се види, че катастрофиралият бомбардировач действително е точно копие на В-29. Тънкият, приличен на торпедо корпус и липсата на усилена пилотска кабина не можеха да се сгрешат.

— Сигурна ли си, че този е техен? — попита Ранди, изговаряйки мислите на Смит.

Историчката кимна.

— Ъ-хъ. По-голямата част от боята на отличителните знаци е била олющена от бурите, но червената звезда може да се различи в края на дясното крило. Няма съмнение — това е Ту-4 „Бик“. По-специално това е вариантът Ту-4А стратегически самолет, предназначен за пренасяне на ядрено или биологично оръжие. Нещо повече, този самолет е бил бомбардировач за Америка.

Смит вдигна поглед.

— Бомбардировач за Америка ли?

— Самолет, специално конфигуриран за нападение на цели в континенталната част на Съединените щати. Бил е опростен и олекотен, за да се увеличи максимално обсегът му на действие. — Като се протегна през масата, Валентина прокара лакиран пръст надолу по гръбнака на самолета. — Можеш да видиш как всички отбранителни оръдейни кули, освен огневите установки на опашката, са били премахнати, а лафетите — демонтирани. По-голямата част от бронята също трябва да е била премахната и в крилата и опашния бомбен отсек да са инсталирани допълнителни резервоари с гориво.

Тя вдигна поглед от снимката.

— Дори и така модифициран, самолетът Ту-4 е имал доста ограничения като междуконтинентална преносима система. И да са предприели нападение над полюса от най-близките съветски бази в Сибир, трудно са могли да достигнат набелязаните цели в северните щати. И всички мисии са щели да бъдат еднопосочни. Нямало е да им стигне горивото за обратен полет.

— Управляеми ракети с хора в тях — замисли се Смит.

— В същността си да, но с това е разполагал Сталин тогава.

— А как изобщо се е добрал до тях? — попита объркана Ранди. — Доколкото знам, това са били нашите най-добри бомбардировачи през Втората световна война. Със сигурност не сме ги дали ей така на Съветския съюз.

— Дали сме ги, но не умишлено — отвърна историчката. — По-рано, по време на стратегическата бомбена кампания срещу островите от Японския архипелаг, три самолета В-29 кацнали принудително във Владивосток заради повреди при сражение или авария в двигателите. Екипажите и самолетите били интернирани от руснаците, които по онова време пазели неутралитет спрямо нашата война срещу Япония. Накрая пуснали екипажите да се приберат, но така и не върнали бомбардировачите.

Вместо това Сталин наредил на Андрей Туполев, един от най-великите руски самолетни конструктори, да изработи точно копие на В-29 за съветската авиация с далечен радиус на действие.

Тя печално се усмихна.

— Това е бил най-невероятният инженерен проект в историята. Специалисти по авиация, които са имали възможност отблизо да разгледат образци от съветския „Бик“, все се чудели на една малка кръгла дупка, пробита във водещия ръб на лявото крило. Така и не успели да отгатнат за какво е. Когато попитали руснаците за нея, те заявили, че също не знаят за какво служи. Просто си била там, на корпуса на В-29, който разглобили, за да свалят частите му за копиране.

Оказва се, че вероятно е била дупка от куршум, направена от картечниците на някой японски изтребител. Но Сталин изрично бил казал, че иска точно копие на „летящата крепост“, а каквото искал чичко Йосиф, го получавал!

Пръстът й продължи да следва очертанията на крилата на разбития бомбардировач.

— Явно се е ударил хоризонтално и се е плъзнал върху глетчера по корем. И като се има предвид начинът, по който са извити витлата, в мига на удара всичките му двигатели още са работели.

Смит се навъси.

— Ако двигателите му са били в изправност, какво го е накарало да падне?

Валентина поклати глава.

— Аз и експертите, с които се консултирах, нямаме представа. Няма индикации за структурни повреди във въздуха, за щети по време на бой или за сблъсък. Всички управляеми повърхности са налице и в изправност и няма следи от пожар преди или след удара. Най-вероятното предположение е, че са привършвали горивото и пилотът се е снижил над острова, докато все още е имал мощност за контролирано спускане и приземяване.

— Не са ли имали достатъчно време да изпратят сигнал за помощ, преди да се приземят? — попита Ранди.

Професор Метрас сви тъничките си рамене.

— Логично е да си го помислим, нали? Но условията за радиовръзка около полюса понякога са трудни. Може да са попаднали в магнитна буря или мъртва зона, която е сринала връзката.

Тяхната тиха дискусия прекъсна, щом сервитьорката се приближи и напълни отново чашите им с кафе. Когато стана безопасно да продължат, Ранди попита за екипажа на самолета.

— Били са живи, поне известно време — Валентина пак посочи снимката. — Приземяването е било съвсем благоприятно за оцеляване. Екипажът трябва да е излязъл навън. Дори има доказателства за това. Капотажът на десния периферен двигател е бил махнат. Може да го видите, че лежи на леда до крилото. Вероятно са постъпили така, за да източат маслото от картера на двигателя и да го използват за сигнален огън.

— Но какво се е случило с тях? — настояваше Ранди.

— Както казах, мис Ръсел, би трябвало да са оцелели за известно време. Сигурно са имали спални чували, полярно облекло и хранителни запаси. Но накрая… — Професорката пак сви рамене.

До тях мъглата зад прозореца на ресторанта се сгъстяваше на кълбета и се усещаше как студът пулсира през стъклото. Смъртта им сигурно не е била приятна. Захвърлени в неизменния, безкраен полярен мрак. Но, от друга страна, Смит знаеше няколко подходящи начина да се умре.

— Колко голям може да е бил екипажът?

— За олекотен Ту-4, поне осем души. В носа стои командирът на самолета, помощник-пилотът, артилерийският офицер, който може би е изпълнявал и длъжността политкомисар на самолета, навигаторът, бордовият инженер и радистът. После, в опашната част стоят операторът на радиолокационната станция, вероятно един-двама наблюдатели и артилеристът на опашната оръдейна кула.

Зад стоманеносивите очи на Валентина за миг се завъртя една мисъл.

— Ще ми се да надзърна в склада за муниции на тези опашни оръдия — промърмори тя почти на себе си.

— Ще имате възможност, професоре — отвърна Смит.

— Наричайте ме, Вал, моля — каза усмихнато тя. — Използвам „професор“ само когато се опитвам да впечатля някоя комисия за отпускане на средства.

Смит кимна в знак на признателност.

— Добре, Вал, има ли някакви белези, че антраксът още е на борда?

Тя поклати глава.

— Не е възможно да се каже. В един зареден с биологично оръжие Ту-4А резервоарът би трябвало да е монтиран вътре, в предния бомбен отсек. Както виждате, фюзелажът е непокътнат. Самият контейнер със съдържанието би трябвало да е направен от неръждаема стомана и да е конструиран с бомбена обшивка, достатъчно устойчива, за да издържи поне на умерено силен сблъсък.

— Може ли да е протекъл? — попита Ранди. — Имам предвид резервоара. Възможно ли е екипажът да е бил изложен на антракс по време на полета? Може би това ги е принудило да кацнат?

Смит поклати глава.

— Не. Едва ли е било така. Бацилус антрацис е сравнително бавнодействащ патоген. Дори при вдишване на антракс с висока концентрация в затворена среда инкубационният период все още е най-малко от един до шест дни. Антраксът освен това реагира добре на мощни дози профилактични антибиотици. През 1953 година руснаците би трябвало вече да са имали достъп до пеницилин. Един екипаж при биологична война трябва да е разполагал с оборудване и да е в състояние да се справи при случаен контакт с биоагента. Антраксът действа ужасно само ако не си бил подготвен да се справиш с него или ако не го разпознаеш.

— Колко ужасно!

— Много. Без незабавно лечение степента на смъртност при вдишване на антракс е от деветдесет до деветдесет и пет процента. Щом веднъж покълналите спори се размножат в лимфните възли и почнат да изработват токсини, дори със силни антибиотици и допълнително болнично лечение има около седемдесет и пет процента вероятност да доведе до смърт.

Смит се облегна на стола си.

— Не нужно да казвам, че ще нося в чантата си доксициклин, достатъчен да излекува малка армия, както и серум, който може да осигури краткотраен имунитет. Освен това като служител на Медицинския изследователски институт за инфекциозни болести съм ваксиниран срещу антракс. А вие?

Двете жени го погледнаха с широко отворени очи, като клатеха глави.

Смит мрачно се усмихна.

— О, добре, ако видите някакъв фин, сивкавобял прах, разпръснат наоколо, по-добре оставете тая работа на мен.

Валентина Метрас повдигна своите елегантно изписани вежди.

— Не бих и помислила да ви откажа, полковник.

— При предварителните ми разяснения стана ясно, че на борда на самолета може да има два метрични тона от веществото — каза Ранди. — Значи повече от четири хиляди фунта, Джон. Как се измерва това в ефективност върху дадена площ?

— Да го кажем така, Ранди. Ти можеш да побереш достатъчно спори антракс в портмонето си, за да заразиш цял Сиатъл. Зарядът на „Миша 124“ е колкото да покрие цялото Източно крайбрежие.

— Тоест ако планът за разпространение се изпълни перфектно — намеси се професор Метрас. — Това винаги е бил проблемът на всяко биологично или химическо оръжие. Те гледат да ударят теб, а ти накрая прахосваш деветдесет процента от него.

Твърде модерният външен вид на историчката силно контрастираше с нейната тема на разговор, но абсолютната увереност, с която говореше, оставяше малко съмнения в експертното й мнение.

— В Ту-4А руснаците са използвали суха аерозолна система за разпръскване. Като цяло бомбардировачът е бил огромна пръскачка на препарати. Нагорещеният въздух в капотажите на двигателите се отвежда и сгъстява попътната струя, като я канализира през въздуховодите към резервоарните колектори. Там въздушният поток издухва спорите на прах от съда и ги разпръсва през отворите под крилата.

Нескопосана система с лош измервателен контрол в сравнение с водното разпръскване, но е имала предимствата, че е проста и сравнително лека като товар. В зависимост от височината на спускане и преобладаващите ветрове ивица земя, широка около дванайсет и дълга няколкостотин мили, може да се окаже необитаема за десетилетия.

— За десетилетия? — стреснато погледна Ранди.

Валентина поклати глава.

— Спорите на антракса са малки упорити гадове. Обичат органична, богата на азот среда като обикновената кал в градините и остават болестотворни за противно дълго време.

Тя млъкна, за да отпие от кафето си.

— Имаше един малък остров срещу крайбрежието на Шотландия, върху който Великобритания експериментира с антракс като биологично оръжие по време на Втората световна война. Едва наскоро беше обявено, че този остров е безопасен за повторно заселване на хора.

Малки пространства, например отделни сгради, могат да се обеззаразят чрез използване на химически вещества. Обикновеният избелващ хлорен разтвор от магазина прави чудеса срещу антракса. Но за големи площи, като цял град или селскостопанска земя… — Историчката поклати глава.

— Ако антраксът още е на борда на самолета, вероятно е изгубил силата си на действие след половин век — добави Смит. — Но, от друга страна, е бил запечатан в контейнер и оставен на полярния студ. Всъщност е бил замразен в суха среда без кислород, а това са идеалните условия за дългосрочно съхранение, на които може да се надявате. Не мога да кажа в какво състояние може да се намират тези спори.

Валентина Метрас още веднъж си послужи със своите изразителни вежди.

— Едно нещо мога да кажа, подполковник. Не бих искала аз да бъда човекът, който трябва да издърпа тапата и да погледне вътре.

Смит се спускаше с асансьора към фоайето на хотела, а нощта с нейните неизброими светлини от улици и сгради рязко се проясни, щом тумбестата стъклената кабина изскочи от мъгливия слой.

Искаше му се и той да може да проясни мислите си така лесно. Тази предстояща операция изглеждаше предизвикателна, но ясна — такава, с която човек можеше да се справи, ако просто е достатъчно внимателен и разсъдлив, за да не прави грешки.

Но все пак имаше усещането, че се намира в средата на облак. Всичко в непосредствена близост беше ясно и чисто, но имаше също и стена, през която не можеше да погледне, и усещане за нещо скрито.

Какво му беше казал директорът Клайн? „Имай предвид, че и други планове се задействат. Бъди нащрек за тях.“

Трябваше да е подготвен за всичко, което можеше да изскочи от мъглата.

Поне щеше да има добри хора зад гърба си. Валентина Метрас беше… интересна. Определено нямаше такива професори по времето, когато той беше в колежа. Имаше какво да научи за нея. И като един от оперативните агенти на Клайн тя сигурно беше изключително добра в онова, което умееше.

И отново срещна Ранди. Свирепа, храбра и самодостатъчна, никой не можеше да се съмнява в нея. Като изключим всичката лична болка или гняв, тя нямаше да го провали. Щеше да направи всичко, което й е наредено, или щеше да умре, докато се опитва.

И това беше неговият проблем. Смит бе видял как толкова много от живота и света на Ранди Ръсел умира и понякога имаше усещането за предопределеност да стане свидетел и на нейната смърт. Или да е отговорен за нея. Това беше личен кошмар, който се разиграваше всеки път, когато попадаха заедно в някоя операция.

Той гневно тръсна глава. Не трябваше да се поддава точно на този страх. Ако трябваше да се случи, значи щеше да се случи. А през това време имаха да вършат работа.

Вратата на асансьора звънна и се разтвори. Неговият нает „Форд Експлорър“ беше оставен на предния паркинг на хотела и докато Смит преминаваше през фоайето, за момент се отклони. Влезе в остъкленото павилионче за вестници, в което се продаваха и сувенири, и купи два вестника — „Ю Ес Ей Тъдей“ и „Сиатъл Таймс“ — като част от инстинкта му на агент да бъде в час със заобикалящата го среда.

Върна се във фоайето, спря, за да прочете заглавията, и шпионската му коса настръхна.

Този ден трябва да е имало само скучни новини. На първа страница на „Таймс“ бе поместено кратко съобщение от Министерството на отбраната. То се отнасяше до съвместния руско-американски разследващ екип, изпратен до мястото на катастрофата на мистериозния полярен самолет, и обявяваше времето на заминаване от Сиатъл, маршрута и средствата за придвижване.

Новинарската статия беше напълно подходяща за прикритие на мисията; дадената информация беше рутинна. Ако пропуснеха да съобщят на медиите за операцията, това щеше да събуди съмнения у тях.

Но за Смит това бе крясък в тъмнината и нямаше начин да се разбере кой може да го чуе.

В хотелската си стая Ранди Ръсел се отпусна на края на леглото. Тя безцелно прокарваше ръка по златистите нишки на покривката, а мислите й се лутаха между миналото и бъдещето.

Да му се не види, тя беше много добър пилот или поне свестен, но бе твърде далече от броя на летателните часове, необходими, за да я причислят към компетентните авиатори, способни да маневрират над безлюдните арктически зони. Винаги имаше такъв проблем с Управлението. Признай, че можеш да поправиш протеклото кранче на чешмата, и те ще допуснат, че знаеш как да управляваш проект за контрол на наводненията.

Сложната част на уравнението, разбира се, беше гордостта, която винаги задушаваше думите „Не, не мога да се справя“.

И най-вече не можеше да се реши да каже тези думи на Джон Смит.

Какво проклятие я обвързваше с този човек?

Винаги щеше да помни най-лошия скандал, който някога преживя с по-голямата си сестра, ледения бяс, който беше усетила, когато София се появи с годежния пръстен от Смит на пръста си, и грубите предателски думи, които беше изсипала върху Софи, преди горделиво да си тръгне от апартамента й.

Най-лошото беше, че тогава София отказа да се съпротивлява.

— Джон съжалява за това, което ти е причинил, Ранди — беше казала тя с онази нейна усмивка на по-голямата сестра. — Съжалява повече, отколкото някога ще можеш да разбереш или поне ще поискаш да разбереш.

Ранди никога нямаше да разбере, вече не.

Тя беше почнала да смъква ципа на единия си велурен ботуш, когато на вратата се чу тихо почукване. Издърпа ципа обратно нагоре, отиде до вратата на стаята и внимателно провери през шпионката на вратата.

Насреща чифт присвити сиви очи отвърнаха на погледа й.

Ранди издърпа лоста и предпазната верига и премести подгизналата от влага кърпа от прага на вратата.

— Нещо не е наред ли, професоре? — попита тя, докато отваряше.

— Не съм сигурна — отвърна Валентина Метрас с хладен тон. — Затова съм дошла, да разбера. Трябва да поговорим, мис Ръсел, по-специално за вас.

Малко стресната, Ранди отстъпи назад и историчката се шмугна край нея в стаята.

— Тук безопасно ли е? — попита безцеремонно тя.

— Проверила съм за бръмбари — отвърна Ранди, като затвори и заключи отново. — Чисто е.

— Добре. Тогава може да минем на въпроса. — Валентина застана в средата на стаята със скръстени ръце. Внезапно се обърна с лице към Ранди. — Какво нередно има между теб и Смит, по дяволите?

С непринудената си приветливост по време на вечерята професор Метрас не беше направила впечатление, че е такава застрашителна личност. Но сега в позиция на атака очите й бяха стоманени и Ранди беше наясно, че дори без токчетата си брюнетката беше с няколко сантиметра по-висока.

— Нямам представа за какво говорите, професоре — резервирано отвърна Ранди. — Между подполковник Смит и мен няма проблеми.

— О, моля ви, мис Ръсел. Атмосферата на масата беше толкова напрегната, че можеше да я засече гайгеров брояч. Никога преди не съм работила нито със Смит, нито с вас, но доколкото разбирам, в миналото вие сте работили с подполковника. Освен това предполагам, че и двамата сте сравнително компетентни членове на клуба, иначе нямаше да сте тук. Но също така е видно, че нещо между вас се е объркало.

По дяволите! А Ранди се гордееше с начина, по който сдържа емоциите си и не издава нищо от личния си живот.

— Няма за какво да се тревожите, професоре.

Метрас нетърпеливо тръсна глава.

— Мис Ръсел, аз съм професионалистка в тази игра. Това означава, че не работя с хора, на които не вярвам, а в момента не вярвам на никого. Преди да направя и една следваща крачка в тази операция, искам да знам какво точно става между евентуалните ми колеги — с подробности!

Ранди успя да разпознае гамбита в играта: състояние на война, вероятно фалшиво и внезапно стремително нападение. Метрас не просто изискваше информация. Тя изпробваше, тестваше реакцията на Ранди.

Служителката на ЦРУ потисна инстинктивно избликналия си гняв.

— Предлагам да обсъдите въпроса с подполковник Смит.

— О, със сигурност смятам да го направя, скъпа. Но той в момента не е на разположение, а ти си тук. Освен това Смит, изглежда, се справя с тези истории по-добре. Явно ти си тази, която е завързала връзките си на възел. Осветли ме.

Тази жена изглеждаше все по-разярена или поне такава беше пожелала да е в момента.

— Мога да ви уверя, че каквито и отношения да съм имала с подполковник Смит в миналото, те няма да се отразят по никакъв начин върху сегашната ни задача.

— Аз ще отсъдя дали е така — безизразно отвърна Метрас.

Ранди усети как самоконтролът й се пропуква.

— Тогава може да отсъдите, че това изобщо не е ваша работа!

— Да пазя кожата си е моя работа, мис Ръсел, а й отделям много обич и внимание. А в момента надушвам неприятен екип и прекратена мисия преди още да е започнала заради проблеми между личния състав. Аз съм един от специалистите в мисията, следователно крайно необходима. Подозирам, че подполковник Смит също. Остава късата клечка да се падне на малкото момиче с хеликоптера. Уверявам те, че можеш да бъдеш заменена, скъпа. Ей сега излизам оттук и ще те сменя!

Конфронтацията приближаваше критичната си точка. Но и двете жени признаваха, че ако някоя нанесе удар, нямаше да е само скубане и драскане между котки; едната, другата или и двете щяха да са мъртви или фатално осакатени за секунди.

Накрая Ранди на пресекулки си пое дълбока глътка въздух. Майната й на тази жена, майната му на Джон Смит, майната ми и на мен. Но ако щяха да действат заедно, Метрас имаше правото да пита, а Ранди беше длъжна да отговори.

— Преди десет години един млад офицер, в който бях много влюбена, служеше в мироопазващите сили на Сомалийския полуостров. Щяхме да се оженим, щом той се прибереше. Но той се зарази с нещо от африканския болестотворен басейн, нещо, което медицината едва започваше да разпознава. Евакуираха го на военноморски болничен кораб и го поставиха под наблюдението на военен лекар, който в момента служеше на борда.

Валентина, общо взето, се отпусна.

— Подполковник Смит?

— Тогава беше капитан. Постави погрешна диагноза. Предполагам, че всъщност грешката не е била негова. Само неколцина специалисти по тропическите болести откриваха тази болест по онова време. Но моят годеник почина.

Тишината отново завладя стаята. Ранди пак си пое дълбоко въздух и продължи.

— Малко по-късно майор Смит се запозна с по-голямата ми сестра София. Тя също беше лекар и микробиолог изследовател. Влюбиха се и смятаха да се оженят, когато той я убеди да отиде да работи с него в американския Медицински институт за инфекциозни болести. Помните ли чумата „Хадес“?

— Разбира се.

Ранди беше приковала поглед в скучните мотиви на тапетите.

— Военномедицинският изследователски институт за инфекциозни болести беше една от първите агенции, повикана, за да се опита да изолира болестта и да намери лекарство. Докато работеше с чумата, сестра ми се зарази.

— И тя също е починала — тонът на Валентина Метрас съчувствено омекна. Тестът беше приключил.

Ранди вече можеше да погледне другата жена в очите.

— Оттогава се е случвало да работя с Джон Смит по няколко различни задачи. По някаква причина ние все се засичаме — тя продължи с горчива усмивка. — Стигнала съм до извода, че той е добър оперативен агент и като цяло добър човек. Освен това признавам, че това, което се случи в миналото, е… минало. Обещавам ви, професоре, че няма да има проблеми да работя с него като мой ръководител в екипа. Той си знае работата. Просто когато се срещаме, в началото винаги се налага да се справям с някои спомени.

Валентина кимна.

— Разбирам.

Тя тръгна към вратата, но спря на средата на пътя.

— Госпожице Ръсел, искате ли утре да закусвате с мен, преди да се качим в самолета?

Въпросът сякаш не предполагаше избор.

Този път Ранди открито се усмихна в отговор.

— С удоволствие, професоре. Можете да ме наричате Ранди.

— А мен Вал. Извинявам се, че така рязко те притиснах. Не бях много сигурна каква е историята. Чудех се дали няма да попадна в разпадането на някаква бивша любовна връзка.

— Между Джон и мен? — Ранди мрачно се подсмихна. — Няма вероятност.

На лицето на другата жена се появи още по-широка усмивка.

— Хубаво.

След като Валентина Метрас си тръгна, Ранди помръкна. Нямаше причина чернокосата историчка да изглежда толкова доволна от последния отговор, който беше получила.