Мистерията „Миша“

25

Станцията на остров Уензди

— Не трябва ли да имате разрешително или нещо подобно? — внезапно попита доктор Троубридж.

Ранди разсеяно вдигна поглед от редицата с шест еднакви лаптопа „Дел“ върху лабораторната маса.

— Какво?

— Тези компютри съдържат лични документи и информация. Не трябва ли да имате някакъв вид разрешително, преди да почнете да се ровите из тях?

Ранди сви рамене и пак се обърна към компютрите, като натисна поредица клавиши.

— Откъде да знам, докторе.

— Ами, вие сте някакъв вид правителствен… агент.

— Не помня да съм казвала това.

Шестте екрана светнаха и започнаха цикъл на зареждане. От шестте само два изискваха парола за достъп: този на доктор Хасегава и на Стефан Кропоткин.

— Все пак, преди да мога ви позволя навлизане в личното пространство на хората от експедицията, трябва да има някакво…

Ранди въздъхна и впи гибелен поглед в Троубридж.

— Първо, докторе, няма откъде да взема разрешително. Второ, няма на кого да представя разрешителното и, трето, изобщо не ми пука! Ясно?

За момент Троубридж притихна, разгневен от поражението, и се обърна, загледан през прозореца на лабораторията.

Отново насочила внимание към компютрите, Ранди методично зареди и провери първо четирите достъпни системи, като преглеждаше електронната поща и списъците с адреси. Нищо от складираната кореспонденция не й се наби на очи. Професионални и лични занимания, писма от съпруги, роднини и приятели. Англичанчето Иън явно беше в много добри отношения с поне три различни момичета, а американката Кейла подготвяше сватба с годеника си.

Никой, изглежда, не бъбреше открито с никаква позната терористична групировка и не разменяше официални писма със сирийското Министерство на отбраната. Това, разбира се, беше безсмислено. В интернет изобилстваха безброй много прикрити контакти и препредаващи пунктове за подобни организации, точно както имаше безброй прости променливи кодове и шифри, след които скъсваш листчето с възможно приложение, да маскират тайна комуникация. Но в наши дни имаше по-добри начини да се справиш с нещата.

Ранди продължи нататък, като втори път провери контролните панели, програмните прозорци и свободната памет на лаптопите. Онова, което търсеше, можеше да е скрито, но пък можеше да погълне значителна част от мястото върху диска.

Отново нищо не й направи впечатление. Така оставаха заключените лаптопи.

Като стана от табуретката, която използваше, за момент тя се протегна и отиде до раницата си, която беше довлякла от хеликоптера. Отвори я, извади кутия за софтуер и измъкна номериран компактдиск. Върна се до лабораторната маса, отвори дискдрайва на първия заключен компютър и пъхна сребристия диск.

Защитеният лаптоп даде грешка, докато проверяваше идентификацията на пъхнатия диск, и след секунди усъвършенстваната разбиваща програма на Агенцията за сигурност завладяваше операционната му система. Излезе началният поздрав на екрана, заключващите протоколи на системата бяха изтрити и заменени.

Ранди започна да повтаря същия процес с втория лаптоп.

— Доктор Троубридж, моля ви, не заставайте така зад мен — измърмори тя, без да отмества очи от екраните. — Изнервям се.

— Извинете — отвърна той и стъпките му се отдалечиха към табуретката в ъгъла на лабораторията. — Просто си мислех да отскоча до спалното за чаша кафе.

— Предпочитам да не ходите. На шкафа до печката с въглища има буркан с разтворимо кафе, чаши и кана за загряване на вода.

Гласът на учения също загря.

— Значи да смятам, че аз също съм заподозрян в нещо, така ли?

— Да, разбира се.

— Абсолютно нищо не разбирам! — развика се той.

Боже, тя пък нямаше време за това! Завъртя се на лабораторното столче.

— Ние също, докторе! Там е въпросът! Не разбираме как информацията за антракса е излязла от тук. Нито пък кой може да идва за него. Докато не разберем, ще бъдем ужасно подозрителни към всички! Но това, което вие явно не схващате, е, че животът на цели народи сега е заложен на карта!

Тя се обърна към компютрите. В далечния край на стаята настана дълго мълчание, последвано от потракването на приборите за кафе.

Доктор Хасегава използваше на своя компютър японската писменост канджи и не беше трудно да научиш голямата тайна, която тя срамежливо беше скрила от света. Метеороложката беше и начеваща романистка. Ранди, която беше наясно с канджи и още няколко други езика, прегледа една-две страници от бурната и доста страстна историческа любовна драма, развиваща се в дните на шогуната. Всъщност беше чела и по-лоши.

Що се отнася до компютъра на Стефан Кропоткин, той спокойно използваше английски и в системата му нямаше нищо нередно, освен неголямо количество свалено от мрежата порно.

Но неговата територия се отличаваше с едно. Почти нищо от потока на личната електронна поща не беше запазено.

— Доктор Троубридж, какво знаете за Стефан Кропоткин?

— Кропоткин? Блестящ младеж. Първа специалност физика в университета „Макгил“.

— Това беше в досието му заедно с факта, че има словашки паспорт и е в Канада със студентска виза. Знаете ли нещо за семейството му? Правена ли му е някакъв вид проверка на произхода?

— Какъв вид проверка на произхода трябваше да направим? — Троубридж тихо изруга, докато се бореше с капака на буркана кафе на гранули. — Това беше чисто научна изследователска експедиция. Що се отнася до семейството му, няма такова. Момчето е бежанец, останало сирак през войната, от бивша Югославия.

— Наистина? — Ранди седна обратно на столчето си. — Тогава кой плаща обучението му?

— Получава стипендия.

— Каква стипендия?

Троубридж сипа с лъжичката кафени гранули в чашата си.

— Била е учредена от група загрижени бизнесмени от Централна Европа специално за заслужили млади бежанци от балканските конфликти.

— И нека позная: тази стипендия е била учредена малко преди Стефан Кропоткин да кандидатства за нея и засега той е единственият заслужил млад бежанец, който я получава.

Троубридж се поколеба, а лъжичката му застина над димящата чаша.

— Ами, да. Как разбрахте?

— Да го наречем предчувствие.

Ранди пак се концентрира върху лаптопа на Кропоткин. Онова неотчетено пространство върху диска, което тя търсеше, отново го нямаше.

Прехапа устна. Добре, някой пак се е изхитрил. Не беше скрито в никой от компютрите, трябваше да е някъде другаде. Къде можеше да е?

Тя затвори очи с ръце, отпуснати върху бедрата. „Да кажем, че е бил много, много хитър и много внимателен. Къде би го скрил?“

В личните си вещи? Не, там щеше да е рисковано. Същото като да го носи у себе си. Трябваше да е някъде другаде.

Може би там, където влизаше в употреба.

Ранди се смъкна от стола. Като отиде до връхните си дрехи на закачалката, тя извади от джоба на якето вътрешните си ръкавици от тънка кожа. Докато ги надяваше, профуча край Троубридж, прекоси лабораторията и пак влезе в радиокабината.

Беше малко по-голяма от обширен килер и съдържаше само радиоконзолата, един въртящ се стол, малък шкаф за разпечатки и още едно шкафче с инструменти и електронни резервни части.

Не трябваше да е вътре в радиошасито или в шкафчетата, просто защото и други хора можеше да имат причина да тършуват наоколо.

Подът, таванът, външните стени и вътрешната преграда бяха солидни плочи от фиброматерия; прозорецът — запечатан двоен стъклопакет. Никакви скришни места. Но там, където панелите на стените и тавана се свързваха, имаше тясна издатина, може би два сантиметра дълбока. Ранди внимателно започна да опипва по продължението й.

Когато върховете на пръстите й най-после застанаха върху него, тя каза на глас:

— Пипнах те!

— Какво е това? — Троубридж беше наблюдавал действията й от безопасно разстояние.

Ранди внимателно вдигна сиво пластмасово устройство с размерите на дъвка.

— Преносим компютърен харддиск. Някой го е скрил тук, където е удобно и подходящо.

Ранди се върна на лабораторната маса. Като измъкна капачето на малкия харддиск, тя го пъхна в USB порта на най-близкия компютър и поиска бърз достъп до преносимия диск.

— Пипнах те! — повтори тя с още по-голяма възбуда. Ранди се завъртя и видя, че доктор Троубридж се опитва да види какво има на екрана. — Заповядайте, докторе — каза тя, като се отмести.

— Какво е това? — повтори той, докато се взираше в надписа на монитора.

— Това е защитна интернет програма — отвърна Ранди. — Използва се да кодира електронни писма и интернет файлове, които не искате останалият свят да успее да прочете. Тази тук е много усъвършенствано и скъпо произведение, абсолютен шедьовър. Достъпна е на пазара, но обикновено човек може да види нещо подобно само в ръцете на много загрижена за сигурността бизнес компания или правителствена агенция.

Пръстите на Ранди, облечени в ръкавиците, танцуваха по клавиатурата известно време.

— Вътре има и защитен файл. Но дори и с програмата не мога да го отворя без личната кодирана парола. Това ще бъде работа на друг.

За първи път тя се огледа за Троубридж.

— Защо някой в тази станция ще има нужда от подобно нещо?

— Не знам — каза Троубридж, а всяка следа от предишната му войнственост беше изчезнала. — Не би трябвало да има причина. Изследването беше изцяло публично. Нищо секретно не са правили тук.

— Доколкото знаете вие. — Ранди внимателно извади минидиска от компютъра и го пусна в найлонов плик за веществени доказателства.

— Мислите ли… — той се поколеба. — Мислите ли, че това има нещо общо с изчезването на членовете на експедицията?

— Мисля, че по този начин е излязла информацията за биологичния заряд на борда на „Миша 124“ — отвърна Ранди. — Но това ни поставя пред още по-интересен въпрос.

— Какво е това, мис Ръсел? — За момент, в лицето на разкритието, те се бяха помирили.

— Този остров е бил напълно изолирана среда в продължение на повече от шест месеца. Някой е донесъл това нещо много преди бомбардировачът изобщо да бъде открит, по някаква съвсем различна причина. Използването му в тази ситуация е съвпадение, а не мотив.

Троубридж запротестира:

— Но ако не е за бомбардировача, защо на някой ще му е нужно…

— Както казах, докторе, това е много интересен въпрос.

Розен Троубридж нямаше отговор. Вместо това той се обърна към малката печка с въглища с малката кана вода, която кипеше отгоре й.

— Бихте… бихте ли пийнали чаша кафе, мис Ръсел?