Мистерията „Миша“ - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Робърт Лъдлъм (43) #44

43

Северната страна на остров Уензди

Ранди Ръсел се беше изправила на крака и пак се движеше още преди да дойде напълно в съзнание. Нямаше спомен как се е освободила от лавината. Нито пък знаеше къде се намира и къде отива. Всичко сега се свеждаше до рефлекса на умиращото животно.

Вече не се чувстваше особено неприятно и не изпитваше страх. Фалшивата топлина на хипотермията я беше сграбчила и малко по малко Ранди се откъсваше от света. Още беше подвластна на безапелационното решение да не спира да се движи, но дори и то замираше. Паднеше ли отново, щеше да е за последен път.

Нямаше определени посоки, в които да върви из тъмната, черна пустош около нея. Движеше се надолу към брега просто защото това беше най-лесната посока и теренът беше най-благосклонен към нея.

Ранди не осъзна значението на разхвърляните купчини ледени блокове, с които започна да се сблъсква. Това беше натрошеният пръстен на струпания до морето лед по северния бряг на остров Уензди. Тя съвсем смътно разбираше, че нещо пречи на брулещия, смъртоносен вятър, и се обърна успоредно на призрачните отломки, като се препъваше по покрития със сняг чакъл на плажа.

Призраците вече властваха над нея — звуци, гласове, видения от миналото й, приятни или не, — повтаряха се на произволни откъслеци. Санта Барбара, Кармел, университетът в Калифорния, Ирак, Китай, Русия, по-маловажните места между тях. Хора, които беше познавала. Преживени неща.

Опита да се държи за приятните спомени: как играе на плажа пред дома на родителите си, как заговорничат през щастливото детство със сестра си София, как Майк я разсъблича и я слага на меката трева онзи първи път, изпълнен с трепет.

Но студът и мракът все й натрапваха другите случаи: как стои до София и разпръсват праха на родителите си. Страшната болка пред зеещия гроб в Арлингтън и как свири тръбата в чест на храбрата, усмихната половина от нея. Гневът и нуждата да удари нещо, каквото и да е, които я бяха превърнали от лингвист анализатор на ЦРУ в полеви агент за мокри поръчки. Лицето на първия човек, който беше принудена да убие. Как стои пред втория гроб на гробището „Айви Хил“ в Александрия и последният любим човек, който й беше останал, също я напускаше.

Ботушите на Ранди се изкривиха върху някакъв замръзнал камък. Тя не направи усилие да се задържи, докато падаше. Слаб глас дълбоко в съзнанието й ядосано й викна да става, но беше прекалено усилие да го послуша. Тя изпълзя няколко метра, намери завет до една ледена грамада и се сгуши, пестейки последните чезнещи остатъци телесна топлина, а снегът продължаваше да се сипе отгоре.

Тук щеше да умре. Ранди не можеше да се бори повече. Нямаше смисъл. Тя се предаде на призраците и пред очите й отново премина избледнелият, накъсан калейдоскоп на паметта й.

Споменът за София беше особено ярък и на Ранди й стана приятно. Пак беше със сестра си.

Но Софи все я водеше на погрешни места. Обратно към смъртта на Майк. Обратно да застане срещу другия висок, сдържан войник с черна барета. Обратно към единствения истински сериозен спор, който някога бяха водили със сестра си. Обратно към единственото непростимо нещо, което София изобщо й беше причинявала.

— Ще се омъжа за Джон, Ранди — отново каза Софи.

— Не!

— Джон съжалява за това, което ти е причинил, Ранди. Повече, отколкото някога ще узнаеш или ще поискаш да разбереш.

— Не искам от него да съжалява! А да беше те спасил! — извика в отговор Ранди. Спорът им се разгаряше, по-суров и болезнен от всякога.

— Никой не можеше да ме спаси, Ранди. Нито Джон, нито дори ти.

— Трябваше да има някакъв начин!

Сега очите на София изпълниха вселената й.

— Ако имаше някакъв начин, Джон щеше да го намери. Точно както ти би намерила.

— Не!

— Кажи името на Джон заради мен, Ранди.

— Няма! Не искам!

Гласът на София стана настоятелен.

— Кажи името му, Ранди!

Ранди не можеше да й откаже.

— Джон — изхлипа тя.

— По-силно, Ранди — очите на Софи бяха пълни с обич, уплашени, настойчиви. — Кажи го по-силно!

— Джон!

Защо го правеше сестра й? Ранди искаше само да поспи. Да отплува.

София нямаше да го позволи. Сега тя се навеждаше над нея и я разтърсваше.

— Пак, Ранди! Извикай го! Изкрещи! Изкрещи името на Джон!

— ДЖОН!

Смит спря да върви и погледна нагоре, заслушан в нощта.

— Какво беше това?

— Кое какво беше? — попита Валентина, като се приближи зад него. Смит беше на предна позиция и проправяше пътя за Валентина и Смислов, които следваха обезопасителното въже. След ледения водопад съдбата се беше обърнала в тяхна полза и остатъкът от спускането към северния бряг беше минал лесно и бързо. Упорито вървяха покрай брега, без да губят време в подслона на пресования лед, и тогава Смит долови далечните глъхнещи звуци, които надвикваха бурята.

— Не знам. Сякаш някой ме викаше по име.

— Едва ли — Валентина вдигна очилата си за сняг. — Кой може да е тук и да те вика?

— Ранди! Кой друг? — Смит се откачи от обезопасителното въже и включи фенерчето, прикрепено за колана му. — Осветете и се разпръснете! Започнете да търсите! Движение!

Намериха я за пет минути.

— Джон! Ето тук! Бързо!

Коленичила в един прорез на стената от пресован лед, Валентина бършеше снега от сгушената фигура. Смит застана на колене до тях само след секунди, като се бореше да се освободи от ремъците на раницата си. Смислов дойде зад тях миг по-късно.

— Ти беше прав! — възкликна Валентина. — Да му се не види, какво прави тук облечена така?

— Бягство и спасение — сопна се в отговор Смит. — Спецназовците сигурно са ударили изследователската станция.

— Не е възможно — запротестира Смислов. — На острова беше внедрен само онзи взвод, същият, който ви нападна горе при катастрофата.

— Значи е дошъл някой друг. — Смит разгърна на снега спасително одеяло и нежно премести Ранди върху него. Изхлузи горните и долните си ръкавици, плъзна ръка под смесицата от несъразмерни и неуместни дрехи, които тя носеше, като търсеше сърдечен ритъм.

— Здраво е загазила — отбеляза Валентина, като се облегна на рамото на Джон.

— Тя умира — рязко отвърна Смит. — В раниците има затоплящи химически възглавнички. По две във всяка. Извадете ги. Всичките.

Валентина и Смислов се задействаха колкото могат по-бързо и пречупиха затоплящите възглавнички, за да провокират топлинната реакция.

— Пъхнете ги в долната част на ръкавите и крачолите — нареди Смит. — Щом започнем да я местим, смръзналата кръв в крайниците ще тръгне да циркулира към средата на тялото и шокът може да я убие.

— Джон. Виж това — Валентина беше извадила лявата ръка на Ранди изпод прекалено големия анорак. Около китката й имаше заключени белезници.

— Негодник! Това обяснява протриванията по другата й китка. Тя е била в плен.

— Но на кого?

— Не знам, Вал. Ако не са спецназовците, тогава трябва да са другите. Онези, които се опитаха да стрелят по нас в Аляска.

— Колко зле е тя, подполковник? — попита Смислов иззад другото рамо на Смит.

— Ако не я заведем на закрито и не я стоплим бързо, си заминава. — Смит уви плътно спасителното одеяло около Ранди. Бяха направили всичко, което можеха тук навън.

— Аз ще я нося, подполковник — предложи Смислов.

— Добре. Аз ще взема раницата ти. Да тръгваме.

Руснакът внимателно вдигна новия си товар.

— Всичко е наред, девушка — промърмори той. — Вече си с приятели. Не ни оставяй сега.

Валентина взе двете пушки.

— Трябва да предположим, че научната станция или е завзета, или е унищожена. Къде можем да отидем?

— Трябва да намерим друга пещера или да построим заслон — отвърна Смит, като прокарваше лъча на фенерчето по купчините пресован лед с човешки ръст, струпани покрай брега. — Дръж си очите на четири за всяко място, което изглежда добре.

— Хубаво. Освен всичко друго може би ще ни паднат и батериите. Боже, изглежда, страшно си е изпатила.

— Знам — тонът му беше суров като нощта. — Може би най-после успях.

Валентина се почувства объркана от думите на Смит, но усети, че сега не е моментът да разпитва за това.

Когато Смит откри триъгълната пролука в ледената стена, неговият разузнаващ светлинен меч вече гаснеше от студа. Смит приклекна и освети пролуката.

Ето това търсеше. На брега беше изтласкана голяма отломка морски лед, а ръбът й се повдигаше от друго, следващо рамо на леден блок — така се получаваше синкавобяла триъгълна кухина, шест метра дълбока и по-малко от два метра широка, достатъчно висока, за да стои приведен в нея висок мъж.

— Това е! Тук ще се укрепим! Майоре, занеси Ранди в задната част на кухината. После ела тук и почни да вдигаш стена пред входа със сняг и ледени блокове. Вал, ти ела с мен.

Смит използва последната от химическите пръчки, за да освети малката ледена пещера със смътно зелено сияние и отдели малко време, за да извади и запали малката им походна печка. И за нея не беше останало много гориво, но ако не можеше да затопли подслона им, то поне можеше да го направи по-малко мразовит. Докато работеше с печката, подаваше команди.

— Вал, разстели две спасителни одеяла на пода; после закопчай с циповете твоя и моя спален чувал.

— Слушам.

Те преместиха изпадналата в летаргия Ранди върху комбинираните спални чували.

— Добре, Вал, слагам те вътре с нея. Докато аз събличам Ранди, ти махни своите дрехи. Всичко трябва да свалиш.

— Разбрано — отвърна тя, като дръпна ципа на якето си. — Но се надявах да чуя тази заповед при съвсем различни обстоятелства.

Докато събличаше Ранди, той използва фенерче, за да направи много бърз преглед на тялото и на бяла светлина, като проверяваше за явни поражения от измръзване. Слава Богу, поне беше обута с полярните ботуши. Бяха запазили краката й — най-уязвимото място.

Валентина неспокойно се гърчеше, докато сваляше дебелите си защитни дрехи. Като си пое дълбоко и бавно въздух, тя рязко дръпна пуловера и горната част на термобельото си над главата. Последваха ги сутиенът и чорапите, както и прикрепените към ръцете калъфи. Постави ножовете на ръка разстояние близо до горната част на леглото, после наблъска скиорския панталон, долното термобельо и пликчетата си в общ, омотан куп. Гола, тя се изтегна до Ранди, а под главата си подложи раница. Студът изгаряше кожата й.

— Готова съм — каза тя със стиснати зъби, за да не тракат.

Смит ръководеше сгушването на двете голи, с цвят на слонова кост тела — Валентина трепереше, а Ранди беше неподвижна като мъртвец. Той опакова термалните възглавнички около жените, после затвори с ципа спалните чували. Разгъна отворения чувал на Смислов върху тях и отгоре ги зави със свалените дрехи.

Валентина се уви около тялото на другата, несъзнаваща жена и придърпа главата на Ранди върху меката възглавница на гърдите и рамото си. Ранди помръдна, тихо изхленчи и опита да се сгуши още по-близо до източника на топлина.

— Студена е като лед, Джон — промърмори Валентина. — Дали това ще е достатъчно?

— Не знам. Много зависи дали е така заради обикновено изтощение и доколко е от студа. Хипотермията може да е много гадна и много коварна. — Смит притисна върха на пръстите си върху гърлото на Ранди и премери пулса на сънната артерия. — Натъпкана е с ударна доза антибиотици. Те ще помогнат при евентуални белодробни усложнения. Освен това е държала ръцете и лицето си покрити. Не мисля, че е измръзнала много лошо.

Смит поклати глава и леко погали бузата на Ранди с опакото на ръката си.

— Ако вътрешната й температура не е спаднала прекалено, може и да успее да прескочи трапа. Тя е издръжлива, Вал, невероятно издръжлива. Ако температурата й е паднала прекалено ниско… не знам. Можем само да я топлим и да чакаме.

Валентина донякъде се усмихна.

— Много държиш на тази дама, нали?

Смит затъкна отвора на спалния чувал по-плътно до двете жени.

— Аз съм отговорен за нея. И за това, че е тук, и за това коя е тя.

— Отговорен си за всички нас, Джон — отвърна Валентина, като погледна към него. — И ако мога да отбележа, в момента това е много успокояваща мисъл.

Смит се ухили в отговор и леко поглади назад тъмната й коса.

— Надявам се това доверие да не е незаслужено. Опитай да поспиш малко.

Като взе своята SR-25 и медицинския комплект, Смит се придвижи към входа на пещерата. По пътя спря, за да напълни алуминиева тенджерка с парчета лед, и я закрепи върху походната печка.

Смислов беше привършил зазиждането на входа и остави само отдушник отгоре. След като елиминираха мразовития вятър, полярното им облекло вече имаше шанс да се справи с температурата на неподвижния въздух и така малката кухина щеше да изглежда по-топла.

— Как е ръката ти, майоре?

Смислов сви рамене.

— Не ми е проблем.

— Така или иначе ще я погледна. Имаш ли ваксините против тетанус?

— Добре съм.

Двамата бяха застанали с гръб към противоположните страни на пещерата. Смит се зае с ръката на Смислов. Като нави изцапаните с кръв ръкави на руснака, той махна нескопосната първа превръзка. Изчисти и дезинфекцира раната, поръси я с антибактериална пудра и постави нов бинт, предпазващ от студ и влага.

— Имаш късмет — отбеляза Смит. — Това е хубав, чист пробив. — Той повдигна вежда към руснака. — Всъщност изглежда като причинен от някой нож на Вал.

Смислов направи физиономия.

— Така беше, но с мое съгласие.

— Какво стана всъщност на онази издатина, докато висях в другия край на обезопасителното въже?

Смислов описа накратко поредицата събития от ледения водопад до спасяването на Смит.

— Благодаря за помощта — кимна Смит. — Оцених я много високо. Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос?

— Давай, подполковник.

— Защо просто не сряза гърлото на Вал и въжето?

Известно време Смислов мълча.

— Това щеше да е в съответствие с постоянните заповеди, които получих от моето правителство — отвърна накрая той. — Но вие в американската армия имате израз за ситуацията, в която аз се намирам. Означава нещо като „оплескал нещата непоправимо“.

Смит сложи и последната хирургическа лепенка.

— Така е.

— Такова е сегашното ми положение — продължи руснакът. — Бях прикрепен към екипа ви, за да предотвратя изпадането на Русия в неудобно положение пред международната общност и влошаване на отношенията между нашите народи. Спецназовците бяха внедрени на острова със същата цел. Но сега всичко се обърка непоправимо. Дори да бях избрал да ви убия с професора в планината, пак нямаше да има реален начин да предотвратя това неудобно положение и изолация. Нещата вече прекалено излязоха от контрол. Станаха твърде хаотични. Твоето правителство ще започне разследване и истината накрая несъмнено ще излезе наяве. Вероятно е било така от самото начало. Наложи се да призная това и не исках да убивам своите… другари безсмислено.

Смислов пак се усмихна горчиво.

— Виждаш ли? Не всички сме като политкомисаря на „Миша“.

Смит свали над новата превръзка изцапания с кръв ръкав на якето.

— Вече съм стигнал до този извод, майоре.

Той затвори медицинския комплект и се облегна върху зеленикавата ледена стена на пещерата, а автоматът беше подпрян до него.

— Освен това стигнах до заключението, че си прав за нападението над научната станция. Сметките не излизат, ако са спецназовците. Трябва да допусна, че на острова вече е третата страна и като се има предвид как са се отнесли с Ранди, присъствието им е опасно и застрашително.

— Съгласен съм, подполковник.

— Тогава, след като твоята мисия да прикриеш истината за първото нападение на Съветския съюз действително е непоправимо прецакана, ще се съгласиш ли, че пак имаме обща цел в нашата мисия — да предотвратим биологичното оръжие на „Миша“ да не попадне в ръцете на който не трябва?

Смислов се усмихна без настроение.

— Моите началници вероятно не са съгласни, но лично аз не искам да се издъня съвсем. Този антракс може да стигне до чеченските бунтовници или до друга наша терористична групировка. Може да го използват срещу Москва или Петербург толкова лесно, колкото и срещу Ню Йорк или Чикаго. Това е важното сега.

Смит протегна ръка.

— Добре дошъл отново, майоре.

Руснакът прие ръкостискането.

— Радвам се, че се върнах, подполковник. Какви са заповедите ти?

Смит погледна към задната част на пещерата.

— Нашият най-добър разузнавателен източник относно новата фракция в момента не е на разположение. Когато и ако можем да говорим с нея, тогава ще правим някакви планове. А сега какво ще кажеш за чаша чай?

Няколко минути по-късно двамата мъже се приведоха над канчетата и оставиха топлината да проникне през пръстите им.

— Трябва да призная, майоре — каза Смит, — че един въпрос още ме гложди. Това е другата половина от уравнението за пети март: защо съветската атака е била отменена в последния момент.

Смислов поклати глава.

— Съжалявам, не мога да ти кажа, подполковник. Трябва да зачитам последните останали вехтории от националната ни сигурност.

— Спокойно можеш да му кажеш, Григорий — долетя гласът на Валентина от купчината спални чували. — Досетих се и за тази част.

Главата на Смислов рязко се извърна.

— Как би могла?

Въздишката на Валентина изпълни ледената хралупа.

— Аз съм историчка, а и много ме бива да играя на „свържи точките и ще получиш фигура“. „Миша 124“ се разбива на остров Уензди на пети март 1953 година. Съветският съюз е на косъм от началото на трета световна война на пети март 1953 година. На тази дата става още едно значимо обществено-политическо събитие, свързано със Съветския съюз. Логиката подсказва, че то трябва да е свързано с другите две.

— И какво е било то? — поиска да разбере Смит.

— Пети март 1953 година е датата, на която умира Йосиф Сталин — Валентина се извъртя, за да може да различават бледия овал на лицето й. — Или по-скоро датата, на която е убит. Вашите хора довършиха това копеле, нали, Григорий?

Дълго време единственият звук беше дразнещият вой на вятъра.

— Винаги сме подозирали — продължи Валентина. — Както историята напоследък свидетелства, Сталин е повален от масивен мозъчен кръвоизлив през нощта на двадесет и осми февруари, докато е в резиденцията в Кремъл. Както се предполага, ударът го е извадил от строя, той изпада в полукоматозно състояние и остава така до смъртта си на пети март. Но светът е изненадан. Считали са, че има нещо „смешно“ в доста повърхностното описание на смъртта му, дадено от съветското правителство. Освен това дъщерята на Сталин Светлана прави доста очевидни намеци, че истинската история за кончината на баща й не е разкрита.

Историчката промени позата си, като се опитваше да не размества Ранди.

— Разбира се, около смъртта на всеки противоречив държавен глава гъмжи от слухове и от конспиративни теории. Нека го наречем „синдром на тревистото хълмче“12. Но като имаме предвид прословутия характер на Сталин и характера на тогавашния съветски режим, тази конспиративна теория изглежда малко по-стабилно обоснована от повечето други.

— Сега вече с истината за „Миша 124“ и отмененото първо съветско нападение въпросът пак ще се повдигне с пълна сила. Съжалявам, Григорий, но тук няма как да се направи правдоподобно опровержение и всичко, което предположим, вероятно ще е по-лошо от самата действителност.

Възмутен, Смислов вдигна поглед към тавана на пещерата.

— По дяволите! — Той затвори очи и известно време мълча, преди да отговори. — Напълно си права, професоре. Както казваш, Сталин получава удар, но не изпада в кома. Бил е частично парализиран, но остава в съзнание, нащрек и в състояние да дава заповеди. А заповедите му са за незабавно предприемане на явна унищожителна атака срещу западните демокрации.

Кой знае защо? Вероятно умствените му способности са били засегнати от удара. Вероятно е предвиждал неминуемата си смърт и е искал, преди да умре, да стане свидетел на окончателната победа на пролетарската революция. А може би просто е искал светът да свърши с него. Както и да е, други членове на Политбюро смятали подобна атака за национално самоубийство.

— Възможно ли е това?

— През пролетта на 1953 година — да — отговори Валентина. — Западът е щял да има решително превъзходство при всякаква размяна на ядрени удари. По онова време Съединените щати и Великобритания притежават няколкостотин атомни оръжия и дори два прототипа на водородни бомби. Съветският съюз има в арсенала си само около двайсет и пет маломощни ядрени бомби като тази от Хирошима. Дори с предимството, че първи нанасят удар, подсилен с биологични и химически оръжия, не би било достатъчно да унищожат НАТО.

Още по-важно, Западът има по-съвършени системи за доставка. Съветският съюз има само своите окаяни стари B-29, а Съединените щати разполагат с големия B-36 „Миротворец“ с достатъчен радиус на действие, че да удари всяка цел в СССР. Първото поколение натовски реактивни изтребители B-47 и „Канбера“ също влизали на въоръжение в големи количества.

— Западна Европа е щяла да стане на пълна каша — заключи Валентина. — А Съединените щати щяха да са лошо ударени. Но Русия и страните от Варшавския договор щяха да са разрушени от ядрени бомби и да се превърнат в радиоактивна пустош.

Смислов се намуси и отпи от чая си.

— Както казах, една клика в Политбюро напълно признавала тази реалност. Освен това разбирали, че има само един начин да се отстрани диктатор като Сталин. Със съжаление ще ти кажа, професоре, че историята никога няма да узнае името на човека, който е задържал възглавницата върху лицето на Сталин, докато той не спрял да се бори. Съвсем грижливо не е било документирано.

— Всичко е наред, Григорий. Бил е един от само трима възможни и аз мога да направя логично предположение.

Смислов сви рамене.

— Кликата не е била в състояние да действа и да вземе властта, докато на практика не излита първата вълна на нападение и самолетите вече не са на път към целта. Това са били американските бомбардировачи, способни да прелетят най-далечно разстояние през полюса. Атаката е успешно отменена, преди да бъде засечена от северноамериканската въздушна отбрана, и всички самолети се връщат благополучно в базите. Всички, освен една платформа с биологично оръжие — „Миша 124“.

Смислов изпи чая си.

— Тогава започва голямата конспирация на мълчанието относно Събитието от пети март и продължава до наши дни.

— Защо е трябвало да го държат в тайна? — попита Смит. — Нали току-що са спасили света от ядрено унищожение, а и едва ли някой нормален човек би пролял крокодилски сълзи за Йосиф Сталин дори и в Съветския съюз.

Смислов поклати глава.

— Не разбираш руския начин на мислене, подполковник. Ако убийците на Сталин бяха истински освободители, така щеше да стане, но те са били просто тирани, които убиват друг тиранин, за да спасят собствения си живот и да си осигурят собствена властова позиция. Освен това съветската държава още съществувала, а нейната идеология изисквала Сталин да се почита като герой на революцията. Дори и след като Съветският съюз се разпадна, неговите страхове и параноя останаха.

Устните му печално се разкривиха и той остави празната си чаша настрани.

— Освен това ние, руснаците, имаме нещо като социален комплекс за малоценност. Гордеем се, че сме изключително цивилизовани, а да убиеш държавния си глава на смъртното му легло просто не е културно.

Смит се сепна и се събуди. Протегна се до ледената стена от приведената поза, в която дремеше. Без да обръща внимание на масираната атака от многобройните си натъртвания, той се заслуша и наостри всичките си сетива.

Не знаеше колко дълго е спал; сигурно поне два часа, но в отдушника на входа още се виждаше петно пълна тъмнина. Слънцето още не беше изгряло, но вятърът беше спрял. Единственият звук отвън беше далечното скърцане и пропукване на подвижните ледени блокове. Вътре в малката хралупа можеше да чуе дълбокото, уморено дишане на своите спящи другари.

И тихо стенание:

— Софи?

Смит пропълзя до задната част на кухината. Като включи фенерчето, той прокара лъча до качулките на съединените спални чували, които увиваха Ранди и Валентина.

На светлината на фенерчето лицето на Ранди беше спокойно, а кожата й бе възвърнала цвета си, като изключим едно бледо петно от измръзване на едната вежда и сенките под очите й. Ужасяващата мрачна отпуснатост вече я нямаше. Дишането на Ранди беше леко и без затруднения и когато Смит леко докосна гърлото й, сърдечният й ритъм беше равномерен и силен, а плътта й топла.

Както се беше надявал, Ранди Ръсел прескочи трапа.

Когато я докосна, тя леко промърмори, а очите й рязко се отвориха, отначало невиждащи, после питащи, после пълни с изненада, че още е жива.

— Джон?

По него се разля чувство на облекчение. В края на краищата нямаше да е днес.

— Ти успя, Ранди. Вече си с нас и всичко ще е наред.

Тя го погледна почти объркана и надигна глава.

— Джон… аз виках.

— И аз те чух.

Объркването се задържа още малко в тъмните й очи. После се усмихна.

— Явно е така.

Валентина се прозя и се протегна, после се надигна на лакътя си.

— Добро утро на всички. Очевидно някой се е върнал при нас.