Мистерията „Миша“

40

Северната страна на остров Уензди

Смит огъна една химическа светлинна пръчка и счупи вътрешната капсула. Разтърси и събуди зелената й светлина и я закачи за един от външните големи джобове на снежния си комбинезон. Само можеше да се надява, че никой от спецназовците няма пряка видимост към тях. За следващата си маневра трябваше да могат да виждат.

Щом Валентина запали друга химическа пръчка, в снежната вихрушка се появи втори бледозелен призрак. В съчетанието на двете светлинки успяха само да различат неравния ръб на една ледена пропаст на няколко метра от тях.

Бяха стигнали промеждутъка. Повече не можеха да се спускат по разтрошения, срутен лед на глетчера. Ако планината ги допуснеше, трябваше да се прехвърлят върху здравата скала на Западното възвишение.

Смит изхлузи раницата си и извади осветителна ракета и леден клин от страничните й джобове.

Той коленичи и заби клина в повърхността на глетчера, като го насочи под ъгъл встрани от ръба. Прекара въжето през дупката и се изправи, като се намести внимателно върху нестабилната ледена издатина. Запали ракетата и запрати съскащата огненочервена топка в черната бездна под себе си. Гледаше как тя подскача и пращи надолу по ръба на разтрошения леден водопад, докато не се закачи за една издатина на около сто и двайсет метра под тях. На яркочервената светлина той различи тъмния базалт, повърхността на възвишението. Но под издатината зееше бездната на друг, още по-дълбок и стръмен наклон.

— Фотографските карти се оказаха точни — надвика вятъра Смит. — Там, долу, има издатина.

Валентина се промъкна до него с ръка на обезопасителното въже.

— Не е кой знае каква издатина, а?

— Разширява се навън и се спуска, колкото по на запад отиваме, така е и откъм южната страна. Просто съм доволен, че има солиден преход, по който можем да преминем, за да я стигнем. Не бях сигурен, че има.

Качулката на Валентина се извъртя към него.

— Какво щеше да направиш, ако нямаше?

— Да кажем само, че съм доволен, задето не възникна такъв проблем. Щом веднъж стигнем до тази издатина, не би трябвало да е трудно да се спуснем до крайбрежната ивица.

— Движещата дума в това изречение, Джон, е „веднъж“.

— Ще успеем — Смит пак насърчаваше своята самоувереност, докато оглеждаше склона. На това място ледът от глетчера започваше финалното си спускане надолу по почти вертикалната северна стена на централния хребет — замръзнал водопад, който леко се подаваше от лицевата страна на планината. С малко късмет можеше да си проправят път надолу до издатината в свързващия ъгъл между скали и лед.

— Ще те спусна първа, Вал, после раниците, после Смислов. Аз ще се спусна на рапел последен.

Той видя как Валентина хвърли поглед на руснака, който непокорно стоеше завързан на няколко крачки встрани.

— Джон, може ли да разменим няколко думи насаме?

— Разбира се.

Те стъпиха встрани от ръба на глетчера и се придвижиха надолу по задната част на дирята, докато не стигнаха зад Смислов. Беше трудно да се познае в тъмното и с дебелите дрехи, но руснакът като че ли настръхна, щом минаха край него.

Валентина вдигна очилата си и свали напластената със сняг предпазна маска, а лицето й беше огряно от светлинната пръчка.

— Имаме проблем — каза тя, като контролираше силата на гласа си точно над воя на вятъра.

— Само един? — отвърна Смит с мрачна насмешка.

Тя наклони глава към гърба на Смислов, без да се усмихва.

— Сериозно говоря, Джон. Трябва да сме в състояние да се движим. Той ни забавя и усложнява и без това трудната ситуация.

— Знам, но нямаме кой знае какъв избор. — Той също свали маската и очилата си и й предостави възможност да чете изражението на лицето му. — Не можем просто да го освободим. Ако се присъедини към спецназовците, ще е много ценна придобивка за тях, а картите вече са раздадени не в наша полза.

— Напълно съм съгласна, Джон. Не можем да му позволим да се върне при руските си приятели. — От нея се излъчваше арктически студ също като обстановката наоколо. — Но не можем и да го държим като домашен любимец. Тъй като нямаме удобен военнопленнически лагер, където да го пуснем, ни остава само една възможност…

— Която още не съм склонен да обмислям.

Тя се намръщи.

— Джон, цивилизацията е прекрасна, но бъди практичен. Изправени сме до стената — буквално! Ако става дума за Хипократовата клетва, тогава аз мога да се справя. Григорий и аз може да идем на кратка разходка, да се насладим на пейзажа…

— Не — категоричен беше Смит.

— Джон, не можем да си позволим…!

— Още не съм сигурен дали той ни е враг, Вал.

— Джон — повиши глас Валентина в знак на протест. — Бях там този следобед, когато болшевишкото копеле се опита да стовари чука върху теб! Значи не се брои за приятел!

— Знам. Имай ми доверие за това. Нещо ми подсказва, че самият Смислов още не е сигурен какъв е. Искам да му дам шанс да избере. Това е решение на командира, Вал. Не подлежи на обсъждане.

— Какво ще стане, ако реши, че е с тях, а не с нас?

— Тогава, както се казва в книгите, ще преразгледаме ситуацията и ще предприемем необходимите действия съобразно тактическите условия.

— Ами ако задържим Смислов и той ни убие, Джон?

— Тогава значи генерално ще съм прецакал работата и провалът на мисията ще падне изцяло върху мен.

Тя понечи да отговори разгорещено, поколеба се, после кисело се усмихна.

— Е, след като смяташ да си признаеш — каза тя, докато вдигаше отново маската си. — Но ако допуснеш да ни убият, преди да си ме вкарал в леглото, както се полага, поне веднъж, ще се пръсна от гняв и няма да ти проговоря цяла седмица.

Смит се засмя напук на себе си и ситуацията, в която се намираха.

— Благодаря ти, че ме мотивираш така, Вал — отвърна той и леко я стисна за раменете. — Тогава първо да приключим с това спускане.