Мистерията „Миша“

24

Южната част на Западния връх

След първия час бяха принудени да се пристегнат с котки и пикелите им се превърнаха в нещо повече от подпори за ходене. Обезопасяващото въже, което ги свързваше заедно, също се беше превърнало повече в удобство, отколкото в тежест.

— Ето го. Последният флаг. Край на пътеката. — Смит хвърли поглед към планинския склон над тях, като проверяваше за нестабилни скални образувания и снежни козирки. — Да си отдъхнем малко.

Той и другарите му измъкнаха рамене от рамките на раниците и хлътнаха долу с гръб към отвесната стена на широката издатина, по която вървяха. Самото изкачване на практика не беше голямо предизвикателство. Не се включваше използването на питони и въже, но студът, ледът под краката и на места парчетата отчупена скала изискваха физически усилия.

Изкачваха се сред облаци, сивкавата мъгла ги обгръщаше и ограничаваше света им до радиус от петнайсет метра. Видимостта някак се подобри в посока надолу от издатината. Можеха да видят крайбрежието на Уензди, но едва правеха разлика между покритата с лед земя и покритото с лед море.

— Хидратация, хора. — Със смъкната надолу снежна маска и вдигнати очила, Смит отвори ципа на своето яке и извади манерка от някакъв вътрешен джоб, където топлината на тялото му пазеше течността.

С инстинкт на лекар той гледаше как другарите му следват указанията.

— Още малко, Вал — посъветва я той. — Това, че не усещаш нужда от вода в тази среда, не означава, че не ти е нужна.

Тя направи физиономия и неохотно изпи още една глътка.

— Не се притеснявам за входящото количество, а за неизбежното изходящо. — Валентина завинти капачката на своята манерка и се обърна към Смислов: — Това му е неприятното да имаш постоянно лекар вкъщи, Григорий. Ходи насам-натам и настоява да се наслаждаваш на доброто здраве.

Руснакът печално поклати глава.

— Разяжда те като вода, която капе върху скала. Копелето ме ограничи до десет цигари на ден, и то като се чувствам виновен за тях.

— Ако почне да ни орязва шоколада и шампанското, ще му забия лопатка за торта между плешките.

— Или водката — съгласи се Смислов. — Няма да му позволя да атакува националната ми идентичност.

Смит се изкикоти на диалога им. Скоро нямаше защо да се тревожи за духа на екипа си. Нито пък за възможностите на своите спътници.

Смислов очевидно беше преминал същия вид планинско бойно обучение и тренировки, каквито и Смит. Познаваше и можеше да прилага простите, ефективни основни елементи без ненужни обяснения. Валентина Метрас беше начинаеща, но с много стремителна крива на заучаване. Беше бърза, държеше очите си отворени и беше готова и склонна да приема инструкции — от типа хора, които можеха да се заемат и да схванат бързо което и да е умение. И въпреки цялата шлифована в изискана среда изтънченост у това слабо, издължено тяло имаше стряскащ резерв от сила и издръжливост.

За тази жена имаше да се учат интригуващи неща, мислеше Смит. Откъде беше дошла? Акцентът й беше странна комбинация от американски и британски. И как беше развила противоречивата си комбинация от дарби, които я правеха таен агент?

Щом беше един от агентите на Фред Клайн, и тя като Смит трябваше да е човек без лични ангажименти или близки отношения. Какво нещастие я беше оставило самотна?

Смит си наложи да върне мислите си обратно към непосредствените грижи. Като откопча чантичката с картата, той извади ламинирана фотокарта със секторите на остров Уензди, сканирана от полярна орбита.

— Това е най-далечната точка, до която наземната част на експедицията е стигнала. Поне официално. Оттук катераческата група, която откри бомбардировача, е започнала да се изкачва директно нагоре по склона към върха. Ние ще продължим около планината до точка над глетчера в седловината.

— Как изглежда предстоящият маршрут, полковник? — попита Смислов.

— Не лошо, ако тази карта изобщо показва нещо. — Смит подаде фотокартата на руснака. — Издатината, която следваме, изглежда, продължава още около половин миля. Щом свърши, можем да се спуснем в глетчера. Може да се наложи да поработим с въжето, но не би трябвало да е трудно. Мястото на сблъсъка е почти в основата на източното възвишение, на около миля — миля и четвърт по леда. Без размотаване би трябвало да успеем да стигнем доста преди да се стъмни.

Той погледна Метрас. Тя седеше с гръб към скалната стена, с притворени за момент очи.

— Добре ли си, Вал?

— Прекрасно — отвърна тя, без да отваря очи. — Само ми кажи, че там, където отиваме, ще ме чакат димящ, бълбукащ топъл извор, пращяща камина и кварта горещ маслен ром и всичко ще ми е наред.

— Опасявам се, че не мога да ти предложа нищо, освен спален чувал и солидна доза медицинско уиски в порцията ти готово кафе.

— Далечно бъдеще, но се приема. — Тя отвори очи и отвърна на погледа му с озадачена усмивка на лицето. — Мислех, че според вас, докторите, консумацията на твърд алкохол при температури под нулата е още едно биологично не-не.

— Още не съм толкова здрав, професоре.

Усмивката й прерасна в одобрение.

— За теб още има надежда, подполковник.