Мистерията „Миша“

33

Станцията на остров Уензди

Ранди видя как приближава и беше готова. Ударите връхлитаха с отворени длани, но не бяха обикновени шамари. Тя отпусна врата си и мускулите на раменете и се понесе със злостното ляво-дясно-ляво на ударите, като намали до минимум ефекта им. Въпреки това зад очите й святкаха звезди, а кожата й гореше.

Нямаше причина за насилието. Ранди не беше казала и дума на нападателя си, нито пък той на нея. Това беше само предсказуемото начало в процеса на изпитване и пречупване, заявление от страна на нейните похитители, че ни най-малко не се колебаят да причиняват болка и страдание. Ранди вече беше съвсем наясно с този факт. Тя се отърси от въздействието, изправи се и срещна погледа на своя нападател с предизвикателно безразлично изражение.

Знаеше от обучението си в бягство и спасение, че това е лоша тактика. Трябваше да държи очите си сведени в режим смирение. Като се имаше предвид животинската психология на терориста, да го погледнеш в очите беше заплашителен жест, който можеше да отключи насилническа, ако не и смъртоносна реакция.

Но пък да му се не види, те така или иначе щяха да я убият.

Мъжът, който я беше удрял, беше с гигантски размери, а височината и масивната му фигура изглеждаха още по-големи от защитното полярно облекло. От отворената яка на шубата му извираше оплетена, посивяваща червеникава брада, а изпод рунтави вежди със същия цвят надничаха присвити бледосини очи — кървясали и съсредоточени.

Тези очи дълго изучаваха лицето на Ранди; после бръчките от смях се събраха около тях и той се закиска дълбоко в гърдите си. Това не успокои Ранди. Гневът на този човек най-вероятно беше по-жалостив от чувството му за хумор.

— Това е една малка нахалница — избоботи грамадният човек. — Какво знаеш за нея, Стефан?

— Че е някакъв американски държавен агент, чичо — отвърна Кропоткин с тежка злоба в думите. — И че кучката ми е длъжница.

„Чичо“, помисли мрачно Ранди — значи всичко това беше семейна работа. Някакво невероятно търкулване на зарчета с произволни шансове беше поставило лисицата Кропоткин вътре в кокошарника на научната експедиция. Службите за безопасност по света бяха оставени изцяло в милостивите ръце на подобни случайности.

Бяха в хижата на лабораторията: Ранди, професор Троубридж, Кропоткин, червенокосият гигант и още двама от бандата му — зорки славянски типове с каменни лица. Обезоръжиха Ранди, претърсиха я, свалиха якето и дебелите й защитни панталони, а китките й закопчаха с добрата старомодна стоманена разновидност на белезниците.

Единият от гардовете веднага застана зад нея и от време на време тя усещаше как дулото на автомата се опира между плешките й.

— А той какъв е? — попита гигантът, като кимна към доктор Троубридж.

Плоските, тъмни очи на Кропоткин леко се присвиха към учения — човекът, когото беше молил за подкрепа и който го беше защитавал срещу обвиненията на Ранди.

— Той е учител. Не е нищо.

Троубридж, с ръце зад гърба също с белезници, достигаше връхната точка на своя кошмар наяве. Беше толкова пребледнял, че кожата му имаше зеленикав оттенък и Ранди се опасяваше, че на този човек всеки момент ще му спре сърцето. Той стоеше на краката си само заради ударите и ритниците, които бяха последвали, след като коленете му омекнаха. Панталоните му от рипсено кадифе бяха мокри между крачолите.

Ранди искаше да му поговори, да му каже някоя окуражителна или успокоителна дума, но не посмя. В интерес на Троубридж тя трябваше да поддържа поза на абсолютно безразличие към него. Ако покажеше дори намек за съчувствие към учения, техните похитители можеше да решат, че системното му изтезание е средство да пречупят нея.

— Хайде сега, Стефан — весело каза големият мъж. — Никой не е нищо. Всеки е нещо. — Той се обърна към Троубридж. — Хайде, сега, приятелю, ти си нещо, нали?

— Да! Да, аз съм… аз съм доктор Розен Троубридж, административният директор на научната програма на остров Уензди. Канадски гражданин съм. Аз… не съм… военен! Цивилен съм! Нямам нищо общо с… с тези, другите хора!

— Виждаш ли, Стефан? — Големият мъж прекоси лабораторията до стената близо до печката, където се свиваше Троубридж. Той леко плесна доктора по рамото. — Той е доктор. Учен човек. Интелигентен.

Погледна назад към Ранди.

— А ти, моя хубавице? И ти ли си интелигентна?

Ранди не отговори. Тя се взираше покрай него навън през прозорците на лабораторията. Блуждаещият й поглед автоматично улавяше движенията на другите мъже, слезли от борда на огромния хеликоптер, отбелязваше припасите, които разтоварваха, опитваше се да определи къде може да сложат своите постове и охраняваща стража около периметъра на лагера.

— Х-м, може би дамата не е така интелигентна като вас, докторе. Коя е тя? За каква агенция работи?

Езикът на Троубридж докосна устните му, докато се опитваше да не гледа към Ранди, докато се опитваше да не гледа към нищо.

— Както каза Стефан, тя е нещо като американски правителствен агент. Не знам за нея нищо повече от това.

— Приятелю — гласът на червенокосия гигант стана заплашително мек. — Не преставай да бъдеш интелигентен човек.

Той замахна с голяма космата ръка, която потъна в предницата на пуловера на Троубридж. Като завъртя закопчания с белезници човек, водачът на терористите го преви над печката в лабораторията, докато голата плът по ръцете и китките на Троубридж не зацвърча върху нагорещения капак.

Ранди стисна челюсти толкова силно, че задните й зъби едва не се строшиха.

След като Троубридж спря да крещи, започна да говори, а думите извираха от него като скимтящ брътвеж. Нямаше нужда червенокосият гигант да провежда разпит. Той само водеше потока от думи, като от време на време задаваше по някой тих, подтикващ въпрос, а понякога правеше кръстосана проверка на отговора с Кропоткин.

Троубридж всичко изпя: за Джон, Валентина, Смислов, кораба „Хейли“, мисията. Докторът не беше обучен агент. Ранди не можеше да очаква злочестия, ужасен човек да направи нещо друго.

Докато Троубридж говореше, Ранди мислеше. Умът й препускаше, използвайки всяка спечелена безценна секунда, за да развие някаква хитрост или подход, който можеше да спаси живота на доктора и нейния. Беше се озовавала в подобни ситуации и преди, където си беше издействала време да оцелее с умело измислена лъжа или история за прикритие. Но да му се не види, тази ситуация не й оставяше място да маневрира!

Тези хора просто знаеха твърде много. Тя нямаше какво да продава, за какво да се пазари или с какво да блъфира. В ръцете и очите на врага тя и Троубридж бяха неуместни и за еднократна употреба.

В другия край на стаята словесният поток на Троубридж пресъхваше. Ранди като обезумяла се опитваше да му предаде съобщение по телепатия. „Продължавай да говориш! За Бога, измисли нещо! Каквото и да е! Само продължавай да говориш!“

Той не чу настойчивата й мълчалива молба. Думите му заглъхнаха с окончателното, почти нашепнато:

— Това е всичко, което знам… Съдействам ви… Аз съм канадски гражданин.

Големият мъж се обърна към нея, а бледосините му очи обмисляха нещо.

— Е, хубавице? Имаш ли нещо да добавиш?

Ранди прочете какво се таи в очите му и разбра, че вече му е ясна. Той я разбираше, разбираше, че каквото и да каже тя, ще е просто военна хитрост, приложена, за да отложи неизбежното. Тя отвърна на погледа му невъзмутимо като статуя на Венера, а гордостта и инстинктивната й дисциплина блокираха отчаянието и гнева й.

— Ти си абсолютно права, хубавице моя. Няма смисъл да си губим времето.

Огромният червенокос мъж пак се обърна към Троубридж, като извади голям автоматичен пистолет CZ-75 от страничния джоб на якето си.

— Благодаря ти, приятелю доктор. Ти много ни помогна.

Той вдигна пистолета. С леко тръсване на главата посочи на гарда, който покриваше Троубридж, да стои настрана.

Троубридж улови значението на жеста и по лицето му се четеше възможно най-големият страх.

— Не! Чакайте! Казах ви всичко, което знам! Нали ви съдействам! Нямате причина да ме убивате!

— Прав е! Той не участва в това! — изтърси Ранди. Трябваше да говори, да възрази поне веднъж, макар да знаеше с ужасна сигурност, че е безполезно, съвсем безполезно. — Нямате причина да го убивате.

Насоченото дуло на пистолета потрепери.

— Това е самата истина. — Огромният мъж се извърна към нея и се усмихна. — Нямам причина да го убивам… Но също така нямам причина да го държа жив.

CZ-75 изрева. Единственият 9-милиметров куршум се заби в преградата на радиокабината, заобиколен от разплискана кръв, парченца кост и хомогенизирана мозъчна тъкан. Безжизнено, тялото на Троубридж рухна в ъгъла на лабораторията.

Ранди затвори очи и никой освен, нея и вселената, не чу скръбния й, отчаян вопъл. „Троубридж, съжалявам! Джон, съжалявам! Не бях достатъчно добра!“

Тя пак отвори очи и видя, че червенокосият гигант заобикаля работната маса, за да застане лице в лице с нея. Значи това беше то. Мястото, на което щеше да умре. Знаеше, че някой ден ще застане на него. Точно това място не беше особено приятно, но малцина от нейната порода имаха хубав край. Беше си част от професията.

CZ-75 се насочи към корема й.

— Е, хубавице, имам ли причина да не те убивам?

Мъжът зад оръжието задаваше реторичен въпрос. Ранди чувстваше, че вече е решил. Той знаеше, че тя за нищо не му е нужна. Каквато и тактика да опита сега, каквато и сделка да предложи или да пробва с отвличане на вниманието, щеше да бъде сметнато за извъртане. Ранди пак потъна в мълчание.

— Не, предполагам, че не. — Пистолетът се вдигна и се насочи в лицето й.

— Чакай.

Говореше Кропоткин. Стоеше до рамото на чичо си и от него се излъчваше самодоволна жестокост. Плоските му тъмни очи пробягаха по тялото й и се вмъкнаха под дрехите.

Проблесна едва доловима надежда.

— Трябва ли толкова да бързаме с тази? Чака ни дълга, студена нощ, чичо. Ще е прахосничество.

Тази слаба искра надежда се разгоря, щом в очите на гиганта пропълзя сянка на размисъл. Дулото на пистолета се снижи пред гърдите на Ранди и леко опря в тъканта на пуловера й, като бавно следеше очертанията.

Ранди знаеше, че е привлекателна, дори красива жена. Сексът и съблазняването бяха полезни инструменти в професионалния й комплект на агент и тя нямаше проблем с използването им. Но сега всяко явно кокетство от нейна страна би взривило крехката възможност. Този човек не беше глупак. Все пак Ранди бавно и дълбоко вдиша глътка въздух, който повдигна и изкусно подчерта пълните й гърди.

— Да, Стефан. С тази може и да си струва да се позабавляваме малко — измърмори червенокосият.

Ранди много внимателно отмери отсянка на страх в изражението си, обещанието за пукнатина в железния й самоконтрол. Страхът и уязвимостта щяха да са афродизиак за хора като този. Щяха да реагират по начина, по който реагира акулата на капка кръв във водата. Може би единственият шанс щеше да е тактиката на бодливия храст.

„Хайде, копелета! Искате го! Чукайте ме, преди да ме убиете!“

Съществуването се крепеше върху острие на бръснач.

— Да, прахосничество. — Пистолетът слезе от гърдите й и изчезна в джоба на якето. — Възможностите за развлечение категорично липсват на тази жалка скала. Помни това, Стефан. Винаги трябва да се грижиш за духа на своите служители. Хората ни няма да ни простят, ако им откажем компанията на тази чаровна дама. — Гигантът посегна и игриво потупа насинената буза на Ранди. — Върнете я в спалното и я охранявайте до довечера. Първо работата, после удоволствията.

Ранди се престори на разстроена и придоби крайно ужасено изражение. А вътрешно ликуваше. Помислиха с жлезите си вместо с мозъците. В края на краищата те бяха само банда главорези. Вероятно главорези от световна величина, но само това. Бяха направили грешка, каквато истински професионалисти никога нямаше да допуснат. Бяха допуснали друг професионалист да остане жив. Сега тя трябваше да ги накара да си платят за това безразсъдство.

Станцията на остров Уензди преживяваше бум от пренаселеност. Антон Кретек беше довел с това „Хало“ двайсет души охрана и технически персонал. Сега екипът му здраво работеше да опази огромния хеликоптер от метеорологичните условия и да установи периметър за постовете.

След като уреди проблемите вътре в лабораторията, Антон Кретек направи обиколка, за да инспектира и да се увери, че подробният му план за действие се изпълнява буква по буква. Още можеше да успее в това начинание — беше сигурен, че е така, дори при дразнещата намеса на западните агенции за сигурност — но нямаше място за грешки.

Синът на покойната му сестра вървеше до него по скриптящия сняг. Кретек беше доволен как се подредиха нещата с него. Преди няколко години Стефан беше съвсем необуздан. Кретек вече се беше отчаял от момчето. Никаква дисциплина. Никакъв здрав разум, също като повечето младежи напоследък.

Не беше достатъчно, че Стефан намушка с нож онзи германски студент заради някаква туристка в Белград, ами преряза гърлото и на момичето. Това нямаше как да се поправи. Кретек беше изразходвал много време и усилия, за да изведе момчето извън Европа и да го установи под нова самоличност в Канада.

Но момчето му се беше отплатило с този сполучлив удар. Беше се справило добре и може би в края на краищата за него щеше да има място в бизнеса. Като наследник.

Стефан присвиваше очи пред все по-силната вихрушка на довеяния от вятъра сняг.

— Тук сме изложени на показ, чичо. Американските шпионски сателити може да забележат, че има движение.

Кретек кимна на себе си, доволен. Момчето мислеше. Да, беше извървяло дълъг път.

— Нека гледат каквото искат. Това беше една от причините, по които отложихме пристигането си. Трябваше да преценим точно момента спрямо развалянето на времето. Промъкнахме се точно преди да връхлети поредната буря. Сега условията за полет са невъзможни навсякъде между нас и канадския бряг. Никой не може да стигне до тук.

— Но по някое време ще се проясни.

— Точно така, Стефан. Всъщност ще има затишие утре сутринта. Но в тази част на света времето утихва откъм север. Ще успеем да излетим първи. Довел съм най-добрите специалисти по експлозиви и те имат лентови заряди, вече срязани, за да паснат на стените на Ту-4. Освен това се снабдих с комплект схеми за биологична оръжейна система и имам специално пригодено устройство, за да вдигнем резервоара с антракс.

Утре сутринта ще отлетим до мястото на катастрофата и ще отворим самолета като стрида. После отскубваме перлата и тръгваме. Би трябвало да отнеме само половин час, може би най-много четиридесет и пет минути. Докато дойдат властите, ще сме заминали.

— Къде отиваме след това, чичо?

— Установил съм три места за презареждане в изолирани райони из Северна Канада. Ще минем през тях, докато стигнем залива Хъдсън и ще летим над върховете на дърветата, за да избегнем радара на северноамериканската военновъздушна отбрана. В залива Хъдсън ще се срещнем с исландския траулер. Хеликоптерът отива на дъното на морето, а ние отплаваме към средата на Атлантическия океан. Там ще прехвърлим резервоара на един от корабите на нашата група и ще се отървем от траулера и екипажа му. След това сме свободни и чисти. Ще трябва само да решим дали да продадем целия трофей на един купувач или ще изкараме повече пари, ако го раздробим на малки порции.

Кропоткин се засмя и потупа Кретек по рамото.

— Старият вълк винаги има план.

— Да, но този път острият нюх на вълчето надуши плячката — Кретек внимателно се вгледа в очите на по-младия мъж. — Сигурен ли си, че разследващият екип не е имал възможност да докладва по радиостанцията за ситуацията тук?

— Сигурен съм. Предавателят, който донесоха със себе си, нямаше достатъчно мощност, за да пробие през слънчевите изригвания, а аз бях саботирал радиото в станцията. Почти успяха. Бяха много близо, но не предадоха съобщение.

Кретек кимна.

— Това е добре. Доколкото знае останалият свят, разследващият екип и групата от научната станция може да са още тук, в лагера. Американците няма да рискуват с крилати ракети или радарни бомби по време на бурята, ако тя може да убие врага. Това е последното нещо, за което трябваше да се тревожим.

— Не съм чак толкова сигурен, чичо. — Кропоткин погледна назад към хижата на лабораторията. Един от гардовете на Кретек извличаше тялото на доктор Троубридж отвън на снега. Втори побутваше Ранди Ръсел с белезници на ръцете към спалните помещения. — Другите членове на американския разследващ екип още са на свобода из острова. Ако са като тази кучка, може да създадат проблеми.

Кретек сви рамене.

— Тц, тц, тц! Те са само трима. Притеснявай се само за това, за което си струва. Ако се върнат разнебитени в лагера довечера, ще ги убием. Ако и утре сутринта още са горе на мястото на катастрофата, ще ги убием там. Ако решат да се скрият от нас някъде на острова, нека се крият. Те са нищо, докато не ни се пречкат.

— С изключение на тази — кимна към Ранди Кропоткин. — За мен тя е нещо. — Гласът му беше твърд и студен като полярните ветрове.

— Разбирам те. Ти ще си първи при нея довечера. Заслужи си го. — Кретек тупна племенника си с юмрук по рамото. — Само гледай да оставиш достатъчно и за нас — продължи необуздано той. — Помни, че сега си член на фирмата. Значи, справедлив дял за всеки.

Двамата мъже топло се разсмяха.