Мистерията „Миша“

26

Глетчерът в седловината

Смит проучи редичката от светещи в зелено цифри върху светодиодния екран на малкото олекотено GPS устройство.

— Не ме цитирайте за това, но мисля, че сме близо — каза той, като извиси глас над бученето на вятъра.

Каквото и време да идваше към остров Уензди, на глетчера между двете възвишения се падаше най-лошото, защото планините канализираха полярните ветрове между тях. Този следобед морският дим и облачната покривка се бяха смесили и се изпаряваха през пролома между планините във виеща се река от мъгла, пресичана от жилещите атаки на идващи от въздуха ледени кристали, които бяха прекалено твърди и пронизващи, за да се наричат сняг.

Както Смит се беше надявал, слизането с двойно въже надолу по планинския склон към повърхността на глетчера не се оказа кой знае колко трудно, но прекосяването на самия глетчер се превърна в бавно, болезнено пълзене. Видимостта варираше от лоша до несъществуваща и опасността от дълбоки пукнатини в леда беше наложила да се придвижват предпазливо с помощта на въжето и постоянно да пробват с пикелите. Далеч от защитата на планината, непрестанните ветрове теглеха и прогаряха; проникваха дори през тяхното висококачествено предпазно арктическо облекло. Измръзването и хипотермията скоро щяха да станат фактор.

Още не бяха загазили, но Смит знаеше, че хората му почват да се уморяват. Усещаше го по себе си. Нощта също бързо настъпваше. Скоро трябваше да прекъснат търсенето на самолета и да започнат да търсят подслон, ако изобщо съществуваше подобно нещо тук, горе.

Тази мисъл беше решаваща. Ако мислеше, че ще е „скоро“, значи трябваше да стане „сега“, докато още им оставаха някакви резерви. Трябва да запази силата и издръжливостта на екипа си. Времето беше от критично значение, но да го прахосва, като се лута наоколо в този вледеняващ мрак, нямаше да доведе до нищо.

— Така — каза той. — Да спираме. Ще се окопаем за през нощта и утре ще се надяваме на по-добра видимост.

— Но, Джон, ти каза, че сме близо — излезе от снежната маска приглушеният протест на Валентина. — Би трябвало почти да сме стигнали!

— Стои тук от петдесет години, Вал. И утре ще е тук. Просто трябва да сме сигурни, че и ние ще сме тук, за да го намерим. Майоре, ще се опитаме да прекосим до Източното възвишение. Това ще е най-добрият ни шанс да намерим някакво прикритие от вятъра. Разбрахте ме. Да тръгваме.

— Да, подполковник — Смислов покорно се обърна и с мъка тръгна прегърбен, като пробваше пред себе си със заострения край на катераческия пикел и при всяка стъпка удряше котките си в полирания от вятъра лед.

„Какво ще кажеш за тази команда, сержант?“ Смит се ухили на себе си, докато пращаше мисълта си към своя далечен боен планински инструктор.

В седловината преобладаващият вятър беше полезен като компас. Само трябваше да се придържат към лявото си рамо, за да успеят накрая да стигнат далечния край на глетчера. Последен на обезопасителното въже, Смит беше съсредоточил вниманието си върху другите двама членове на екипа си, готови да се подкрепят и задържат, ако някой изведнъж пропадне в скрита пролука в леда. Затова му отне малко време да разбере защо Григорий Смислов така внезапно спря.

— Вижте! — Развълнуваният вик на руснака беше отнесен от порива на вятъра. — Вижте там!

Почти направо пред тях се беше появило внушително, подобно на перка очертание като призрак в димящата мъгла: вертикалният стабилизатор на самолет, голям самолет. Очертанията на изтрита от бурите червена звезда още слабо се виждаха.

— Да! — Валентина Метрас вдигна победоносно юмрук.

Не ставаше ли винаги така? Когато не търсиш нещо, го намираш.