Мистерията „Миша“

13

„Мерил Фийлд“, Анкоридж

Дори през двайсет и първи век Аляска като цяло още беше пустош с минимален брой пътища и рехава железопътна мрежа. Полетите свързваха необятния щат в едно цяло, а „Мерил Фийлд“ и неговото сродно съоръжение за кацане на хидроплани в Лейк Худ, бяха две от най-големите летища на гражданската авиация в света, възлови точки в обучението на опитни пилоти на малки самолети.

Голям брой хангари бяха наредени покрай местата за излитане и стотици леки самолети заемаха акри от настилката на стоянките. Неспирно бръмчаха двигатели, а схемата на движение постоянно се запълваше с кацащи и излитащи самолети.

Щом Смит и неговият екип спряха пред офиса на „Поул Стар Аеролизинг“, откриха, че от близкия хангар вече е изваден един лъскав, оранжев, светлоотразителен хеликоптер. Качен върху няколко полярни понтона от пресована пяна, той стоеше на видно място и беше готов за излитане.

— Добре, Ранди — каза Смит. — Ето я твоята част от екшъна. Какво мислиш?

— Става — отвърна тя, откровено доволна. — Това е „Бел Джет Рейнджър“, разширеният вариант „206L Лонг Рейнджър“ с двойка турбини. Той е горе-долу толкова здрав, колкото може да е един хеликоптер. Според документацията трябва да е напълно способен на полет по прибори и подготвен за атмосферните условия на полярните операции.

— Тогава мога да допусна, че е приемлив във всяко отношение, нали, мис Ръсел?

Тя му хвърли поглед, придружен с половинчата усмивка.

— Май да, подполковник Смит. Ще ви кажа със сигурност, когато приключа обиколката си наоколо.

Смислов се загледа през прозореца си в рейнджъра с онзи особен вперен поглед на пилот и Смит си помисли, че руският офицер от военновъздушните сили наистина беше руски офицер от военновъздушните сили.

— Имате ли часове на хеликоптер, майоре? — попита той.

— Малко — отвърна той, като се огледа ухилен. — В Камовск и Свидник, но не на такъв красавец.

— Ранди, значи имаш помощник-пилот. Дай му работа.

Ранди му отправи колеблив поглед. Смит отвърна с едва забележимо кимване. Всички братя бяха доблестни, а всички сестри целомъдрени… до доказване на противното. Освен това светлокосият руснак щеше да се вози в хеликоптера заедно с останалите, а Смислов не направи впечатление на Смит да има открито самоубийствени намерения.

Като остави зареждането и предварителната подготовка на Ранди, Смит влезе в офиса да се обади. Там имаше малко работа за него; невидимото, но силно присъствие на Фред Клайн беше оказало влияние и тук.

— Погрижили сме се за цялата документация, подполковник — каза застаряващият управител. — Птичката ви е инспектирана и пълна догоре с гориво. Позволих си да ви съставя летателен план до Кодиак. Имате условия за полет — таван и видимост неограничени — по целия път, а времето над пролива Кук и подстъпите, изглежда, ще е хубаво през следващите дванайсет часа. Шефът на въздухоплаването на борда на „Хейли“ ви очаква и вие директно ще кацнете на кораба. Ще го уведомя, когато излетите.

Смит знаеше от своите инструкции, че „Поул Стар“ осигурява летателни машини за множество търговски и правителствени изследователски проекти в Арктика, а вероятно и за други цели.

Управителят на офиса явно беше бивш служител на ВВС. Върху покритата с хвърчащи листчета стена на офиса беше монтиран голям щит с герб на Първа въздушна кавалерия, а на бюрото се мъдреше модел на „АН-1 Хю Кобра“. Старо пилотско яке от времето във Виетнам беше провесено на облегалката на стола. Смит подуши, че самият старец също може да е бил член на Клуба навремето или да е работел в неговата периферия.

— Благодаря за обслужването — каза Смит, като протегна ръка към управителя. — Ще се опитаме да го върнем цял-целеничък.

— Напънете го. Подсигурен е — ухили се в отговор старият авиатор и пое ръката на Смит в здрава, мазолеста хватка. — Не знам какви заповеди изпълнявате, подполковник, но ви желая късмет и си пазете гърба. Хората имат значение. А не хеликоптерите.

— Това е най-хубавата мисъл за деня.

Смит излезе от офиса и плъзна поглед наоколо. Небето беше синьо и почти безоблачно, а вятърът — лек, хладен полъх в лицето му. След броени минути щяха да са във въздуха. Екипът му беше събран. Нищо неприятно не се беше случило при полета от Анкоридж или на летището. Никой не ги беше проследил дотук. Никой не се виждаше, с изключение на неговите хора и един-двама облечени във вълнени ризи местни, които човъркаха голяма бяла „Чесна“ в хангара срещу лизинговата агенция.

Защо мислеше, че нещо не е наред?

Островът и пристанището Кодиак се намираха на около 270 мили от сушата на Аляска, югозападно от Анкоридж, надолу по протежението на пролива Кук и през пролива Шеликов — поносимо разстояние за един хеликоптер.

Ранди Ръсел държеше „Лонг Рейнджър“ малко по-далече от крайбрежието и следваше курс покрай гъсто обраслия с гори бряг на Кенайския полуостров. Градската цивилизация бързо се изгубваше зад тях и вместо нея се появи върволица от селца, разположени по крайбрежната магистрала „Стърлинг“ като мъниста на огърлица.

Ранди беше благодарна за възможността да разучи своя летателен апарат. Повечето от летателните й часове бяха на хеликоптери от типа „Бел Рейнджър“, но имаше съвсем малко на големи от серията 206. Вече усещаше как да влияе на управлението на „Лонг Рейнджър“ и проучваше как по-големият размер и тежест на машината и дърпането на понтоните се компенсираха от увеличената мощ на двойката двигатели. Очите й скоро откриха и се напаснаха към схемата за несъзнателно наблюдение на опитния пилот: измервателните уреди — хоризонтът — измервателните уреди — хоризонтът.

С изключение на рибарската общност в Хоумър и извивката на залива Качемак, дори крайбрежните села останаха назад и „Лонг Рейнджър“ се отправи над подстъпите на пустите проливи Кенеди и Стивънсън към остров Кодиак. Случайната далечна диря на рибарска лодка, която прекосява студените сини води, послужи като последно, протяжно напомняне за човечеството.

След първия час във въздуха непоколебимият вой на турбините и ритмичното туптене на двигателите застрашаваха да се превърнат в приспивателно и Ранди се усети, че трябва да се бори с умората от часовата разлика през Тихия океан. Случайните въпроси на майор Смислов, който седеше на мястото на помощник-пилота, за контрола и управлението на „Лонг Рейнджър“ бяха добре дошли и й даваха стимул.

В средата на пътническите места професор Метрас се беше предала. Сгушена в своето кожено яке с яка от норка, тя беше заспала. Като погледна към огледалото за обратно виждане в кабината, Ранди не можа да не забележи начина, по който главата на Метрас дружелюбно беше клюмнала върху рамото на Джон.

Значи Ранди не си беше въобразила онова в Сиатъл. Валентина Метрас очевидно нямаше нищо против да съчетае работата с удоволствието и явно също се интересуваше от Смит.

Добре, този мъж не просто я привличаше. Но, по дяволите, трябваше ли така наречената „историчка“ да го прави толкова очебийно? И винаги ли трябваше да се разхожда наоколо като героиня от „Джеймс Бонд“?

Ранди се погледна, видя удобно протритите си дънки и яке и потисна едва доловима женска въздишка.

А какво смяташе Джон по въпроса, Ранди не можеше да каже. Но все пак тя винаги е имала подобен проблем с него. Смит беше от малкото познати на Ранди, чиито мисли тя не можеше да чете. Никога не беше напълно сигурна какво се случва зад тези красиви, неподвижни черти.

Същото беше дори когато й признаваше колко съжалява за годеника й или й разказваше за София.

Но едно нещо можеше да усети — предпазливостта на Смит. Дори с такава приятно ухаеща съседка по място, сгушена до него, в главата му се въртяха бавни, повтарящи се размишления, а съсредоточените му сини очи като на боен пилот постоянно се движеха и наблюдаваха.

Със сигурност знаеше нещо, което не беше казал, а може би го усещаше? Да му се не види, какво ставаше тук?

Вероятно причината беше просто във времето и обстановката. Ако някой поискаше да създава проблеми сега, над открито море, когато Кенайският полуостров и остров Кодиак бяха просто мъгляви очертания на хоризонта отпред и зад тях, щеше да има отлична възможност.

Внезапно потокът от мисли в главата на Смит спря и като оръдейна кула, която прихваща целта, той прикова поглед в нещо от лявата им страна.

— Ранди — тихо каза той в микрофона на слушалките си. — Успоредно на нас има движение. На осем часа височина.

Ранди изруга наум, че е оставила собствената си бдителност над ситуацията да й се изплъзне. Извита около седалката на пилота, тя погледна надолу към ориентирите. Там имаше нещо. Слънчев отблясък, който просветваше в предното стъкло на друг летящ обект.

— Засякох го.

Всички в кабината на „Лонг Рейнджър“ застанаха нащрек. Валентина се изправи, погледът й беше така прояснен, че Ранди се зачуди дали изобщо е спяла. Групата наблюдаваше как натрапникът се промъкна по-близо — голям, с високо разположени крила, едномоторен моноплан.

— Това е директният курс на полетите от Анкоридж за остров Кодиак — отбеляза Смислов, като предложи друга версия. — Има логика тук да се видят и други самолети.

— Може би — отвърна Ранди. — Но това прилича на „Чесна Турбо Центурион“. Той има доста по-висока крейсерска скорост от нас. Защо ще стои така близо на пост?

— Ранди — каза Смит, без да откъсва очи от дебнещия самолет, — завий под ъгъл и се отклони от директния маршрут за Кодиак.

— Разбрано. Изпълнявам.

Тя разклати лоста за управление и хеликоптерът се измести в леко отклоняващ се курс. Минута и половина по-късно Смислов тихо промълви:

— Обръща заедно с нас.

Руснакът затегна колана на седалката си — жест на военен пилот, който инстинктивно застава в готовност.

— Отново, Ранди — тонът на Смит стана по-рязък. — Изгони го!

Тя се подчини без въпроси. Обърна опашката на хеликоптера към чесната. Като смени курса и се отдалечи на северозапад, тя се опита да увеличи дистанцията.

Чесната рязко се наклони към опашката. За повече от една минута небето около хеликоптера остана чисто. После лекият самолет пак се появи, като отново изпълзя в зрителното им поле на половин миля вляво от тях. Той ускори и се издигна в доминантна позиция до лявата предна част на „Лонг Рейнджър“ — тъмен силует на фона на ослепително синьото небе. И отново започна да се приближава.

— Явно харесва нашата компания — отбеляза Валентина Метрас, като извади плоско спортно бинокълче от вътрешния джоб на якето си. Отвори го и го фокусира върху натрапника.

— Вратата на дясното товарно отделение е махната — докладва тя. На борда има един пилот и, изглежда, един пътник, който е коленичил пред отворения изход. Регистрационните номера са ноември… девет… пет… три… седем… фокстрот.

— Значи е той — гласът на Смит върна обичайния си уверен тон. — Това е същият самолет, който беше паркиран срещу лизинговата агенция, когато взехме хеликоптера. Ранди, свържи се с базата на бреговата охрана в Кодиак. Кажи им, че може да имаме нужда от малко помощ.

— Разбрано. — Ранди посегна към комуникационното табло отгоре и превключи слушалките си от интерком на радио. — Брегова охрана Кодиак, брегова охрана Кодиак. Тук е Нан едно девет шест алфа шест, подавам сигнал за бедствие, подавам сигнал за бедствие, край.

Тя вдигна пръста си от копчето на предавателя. Внезапно в ушите й се забиха режещи електронни звуци, а слушалките се изпълниха с пронизителни електронни писъци.

— По дяволите! Гадост! — Тя удари превключвателя.

— Какво има, Ранди?

— Заглушиха ни! Някой някъде току-що включи мощен каскаден предавател за смущения!

— Спуска се към нас отляво! — извика Смислов. — Завива към нас!

Крилото на „Центуриона“ подскочи и се вдигна. Като ускори в полегато пикиране, самолетът пресече траекторията на хеликоптера от ляво на дясно. В тъмния правоъгълник на отворената товарна врата червендалест мъжага подскачаше и бръщолевеше нещо. Бледи ивици светлина проблеснаха покрай кабината.

Преследвачи!

— Обръщане наляво! — изкрещя Ранди, като блъсна силно лоста за управление до край и настъпи педала на руля.

„Лонг Рейнджър“ се издигна на един носещ винт и се изви в несравним пикиращ завой, като се стрелна под чесната. Машините профучаха една край друга като остриета на две рапири.

Издигането и мощта отслабнаха, а Ранди изви ръчката за корекция на горивото докрай и стабилизира хеликоптера по новия му курс.

— Къде е той? — попита тя, като вбесена се оглеждаше за нападателя.

— Набира височина на четири часа — отвърна Смит, като гледаше назад през страничните прозорци. — Изглежда, ще направи кръг и ще се опита да застане отново зад нас. Можеш ли да му избягаш?

Тя незабавно прецени няколко неща наум и не остана доволна от резултата.

— Вероятно не. Няма как да набера височина над открито море по този начин. Той е с цели шейсет възела по-бърз от нас. Освен това може да набере по-голяма височина от нас.

— Възможности?

— Ограничени! С тази картечница, която ни обстрелва от страничната му врата, той има много ограничен огневи сектор. Когато се приближи и ни нападне, мога да му избягам, като се обърна и се снижа под него, както направих току-що. Но това ще ни върши работа само докато запазим височина! Щом ни притисне надолу към водната повърхност, може да кръжи над нас, както апахите са обикаляли около влакове в прерията. Ще ни нареже на парчета.

Гребените на вълните просветваха под понтоните на „Лонг Рейнджър“. Не летяха на голяма височина и първото бягство им костваше голямо усилие спрямо наличните възможности. Ранди беше накарала хеликоптера да се тресе при издигане на пълна мощност, но в тази игра на кой първи ще му свършат картите във въздуха тя нямаше как да си върне онова, което доста бързо беше изразходила.

— Пробвай радиовръзката — изкомандва Смит. — Опитай да се свържеш с някого.

— Не е добра — мрачно го прекъсна Смислов. Беше се заел с комуникационното табло. — Заглушителят на този самолет пресича целия диапазон на честотите ни. Докато той действа, никой няма да чуе и да ни каже нищо в радиус от двайсет километра.

— Сигурен ли си? — попита Смит.

Смислов направи измъчена, иронична гримаса.

— За съжаление да. Разпознавам модулационната схема на смущенията на апарата. Това нещо е от нашите! Това е руска бойна тактическа електронна система.

— Ето го! — извика Валентина Метрас от своята страна на хеликоптера. — Отново се върти около нас!

Ранди усети ръка, която се пресегна към облегалката и издърпа нейния дамски магнум от кобура. Нямаше нужда да се обръща назад, за да види чия е ръката.

— Това няма да направи кой знае какво, Джон — отбеляза тя.

— Знам. — В отговора му имаше мрачна следа от насмешка. — Но с това разполагаме. — Ранди чу фученето на вятъра, щом се отвори задният пасажерски прозорец и усети на тила си ледения порив от попътната струя.

— Внимавай да не улучиш роторите — изкрещя Ранди, надвиквайки все по-силното бучене на вятъра.

— Ако имам късмет изобщо да улуча нещо!

— Неприятел на осем часа, голям ъгъл на атака! — изрецитира Смислов. — Неприятелят е на девет часа, още се издига. Неприятелят на десет часа… Прави вираж! Завива! Този път се приближава по-бързо!…

Струята на преследвача профуча през предното стъкло и Ранди отново завъртя хеликоптера в невероятното му, мимолетно убежище. Щом хеликоптерът се заклати на една страна, за миг видяха застинал образ на атакуващата „Чесна“, която профучаваше край тях. Артилеристът на самолета наполовина висеше извън товарната врата.

Като артилерист на хеликоптер от Виетнамската война той се държеше на ремъци през гърдите, закачени за рамката на вратата. Към тялото му беше прикрепена някаква картечница среден калибър, чийто пълнител се захранваше от горен магазин и го правеше жив, подвижен оръжеен лафет. Като погледна надолу, той изсипа смъртоносен порой върху снижаващия се хеликоптер, а на лицето му проблесна развеселена, озъбена усмивка.

Зад нея пистолетите гърмяха. И двата стреляха едновременно — автоматичното оръжие на Смит — с пронизителен пукот, а нейният револвер — с по-силен трясък. Изхвърленият месинг проблясваше из кабината и Ранди усети пушечния мирис, докато Смит изразходи половин дузина патрони, преди да подминат целта.

— Никакъв шанс! Пропуснах го копелето! — Беше един от редките случаи, в които чуваше Смит да ругае.

Тя стабилизира хеликоптера под роторния му диск и провери измервателните уреди.

— Можем да го направим още веднъж — докладва тя. — После отиваме във водата.

Това беше просто изложение на фактите.

— Под всяка седалка има спасителна жилетка, а под фюзелажа има закачен спасителен сал — Смит беше също толкова прагматичен в отговора си, докато се пресягаше да вземе още един бързосменяем барабан от чантичката на Ранди. — Когато тръгнем, ще се заема със спасителния сал. Всички останали да плуват колкото се може по-далеч от хеликоптера и колкото може по-бързо. Останете заедно и не надувайте жилетките си веднага. Той ще ни обстрелва и ще се наложи да се гмуркате, за да му избягате.

Даваше рутинните заповеди само формално. Времето им за оцеляване в ледените води на пролива можеше да се измери с броени минути.

— Това може да е чудесен момент за импровизиран остроумен коментар — сухо добави професор Метрас. — Има ли доброволци? — В огледалото на кабината лицето на историчката изглеждаше пребледняло, но по свой начин тя пазеше самообладание. Ранди се усмихна. Вкусът й към мъжете може и да беше съмнителен, но дори Ранди трябваше да признае, че Валентина Метрас има стил.

Зад прозорците отляво тя видя как чесната отново се издига в атакуваща позиция.

— Последен шанс — каза Смит. — Някакви предложения?

— Може би има някакъв… — разнесе се из интеркома разсеяното мърморене на Смислов.

— Майоре, имате ли идеи?

— Може би, подполковник, но съществува минимален шанс…

— Минимален шанс е по-добре от никакъв, майоре — отсече Смит. — А засега с това разполагаме. Давайте!

— Както кажете, сър! — Зад слънчевите си очила Смислов също беше приковал поглед във вражеския самолет. — Мис Ръсел, когато той започне следващия си заход, трябва да задържите курса, точния курс, трябва да го оставите да стреля в нас!

Ранди му спести мигновения си невярващ поглед.

— Искате да кажете да му дадем ясна цел?

— Да. Точно така! Трябва да го оставим да стреля по нас. Трябва да държите курса до последната възможна секунда; после не трябва да обръщате и да се снижавате. Трябва да се издигнете! Да пресечете директно неговата траектория!

Това беше пълна лудост.

— Ами ако той не ни свали, ще се блъснем в него!

Смислов можеше само да кимне в съгласие.

— Много вероятно, мис Ръсел.

Чесната направи вираж, после пикира в нападение.

— Ранди, направи го! — звънна в ушите й командата на Смит.

— Джон!

Гласът му омекна.

— Аз също не знам какво има предвид той, но ти го направи така или иначе.

Ранди прехапа устна и задържа курса. Усети как ръката на Смислов се спусна на рамото й.

— Изчакай го — каза руснакът, като следеше кривата на преследвача и изчисляваше скорост и дистанция. — Изчакай го!

Крайчецът на преследвача профуча край „Лонг Рейнджър“, като лъкатушеше и налучкваше къде е хеликоптерът.

— Изчакай го! — непреклонно повтаряше Смислов, а пръстите му се бяха заровили в ключицата й. — Изчакай…!

Корпусът потрепери, щом в структурата му с голяма скорост се заби метал. Един страничен прозорец се изпълни със звезди и избухна навътре, а смъртта свистеше из кабината.

— Сега! Издигай се! Издигай се!

Като дръпна контролните лостове докрай, Ранди издигна „Лонг Рейнджър“ през траекторията на „Чесна Центурион“. За миг цялото пространство от лявата страна се запълни от носа и трептящата арка на витлата на спускащия се самолет, като остана само на някакви си стъпки от тяхната роторна арка. И в този застинал миг предното стъкло на „Чесната“ се строши навътре.

После се разминаха, а хеликоптерът подскачаше и занасяше неудържимо в сцеплението на турбуленцията. Ранди се бореше да възстанови управлението, а от устните й се изплъзна тих, предизвикан от адреналина вик, докато се трудеше над ъгъла на наклон и управлението на тягата и се стремеше да не натегне фатално корпуса. Ако успееше да измъкне „Рейнджър“ с Божия помощ от това, значи можеше да лети с него навсякъде.

„Рейнджър“ реагира и се стабилизира, като се разтресе за последен път. Още имаха читав хеликоптер. Още бяха живи.

— Къде е той? — изпъшка Ранди.

— Там, долу — отвърна Смит.

Бялата чесна падаше надолу под тях с полегато въртене, а от кабината й излизаше тънка струя дим. Миг по-късно коремът й се блъсна в морето и изчезна от погледите в експлозия от пяна.

— Добра работа, Ранди — продължи Смит. — И за вас се отнася, майор Смислов. Изключително добре свършена операция.

— Напълно съм съгласна — почтително добави Валентина Метрас. — Ако беше мъж, скъпа моя Ранди, щях да съм твоя, стига да го искаш.

— Благодаря, но няма ли някой да ми каже какво точно направих току-що? Какво стана с онзи човек?

— Беше… ах, каква е думата… — Смислов се прегърби на седалката си с отметната назад глава и затворени очи. — … фиксиране в целта. Артилеристът придържаше картечницата си с предпазни ремъци около тялото. Нямаше стабилен оръдеен лафет с механизми за ограничение на стрелбата, които да го предпазват да не стреля към своя корпус. След като се прицели в теб, той се съсредоточи да те следи и да стреля. Когато ти мина пред носа му, той се завъртя заедно с теб и обърна цевта на оръжието си право в своята пилотска кабина.

— И преди да се махне от спусъка, вече беше убил своя пилот и застреля себе си — довърши Смит. — Бърза мисъл, майоре.

Смислов вдигна ръце.

— Най-обикновен спомен, полковник. Един път над Чечня попаднах на някакъв мужик, стрелец със свински мозък. Едва не ми отвя тила.

Ранди въздъхна и погледна руснака.

— Радвам се, че не е улучил.