Много гот

Глава 15

Ивлин го търсеше с настойчиви непрекъснати обаждания: звънеше ту в авиокомпанията, ту в централата на фирмата, която той бе споменал, най-сетне се принуди да позвъни и в полицията. През тези трескави дни установи със сигурност, че Денис е жив и е добре, че наистина живее там, но не бе направил абсолютно никакъв опит да се свърже с тях.

Нещо се пречупи в нея, когато го разбра. През деня си налагаше да се държи нормално, единствено заради Дени и Том, вечер се опитваше да обясни на баща си, който не можеше да повярва какво точно се бе случило, а нощем се мяташе в леглото и се мъчеше да намери някакво разумно обяснение.

За момчетата къщата на дядо престана да бъде ново и любопитно място. Те се превръщаха във все по-раздразнителни, мрънкащи и непослушни малчугани. Нямаше къде да си сглобят влаковата линия, не им се позволяваше да играят футбол в градината, а колкото повече дядо им недоволстваше от държанието им, толкова по-малко слушаха.

Ивлин се стараеше да впрегне енергията им, като ги водеше да плуват, ходеха на разходки в парка, дори през ден косяха ливадата пред къщата и събираха тревата. Само че тя бе изтощена и изпълнена с ярост, която едва съумяваше да потиска, заради всичко, което й се бе случило. Седмиците минаваха, а от Денис нямаше никаква вест. Писа му и изпрати писмото до компанията, с молба да й каже какво става, но писмото й бе върнато неотворено, а на него пишеше: „Адресът непознат“. Тя така и не разбра дали ставаше въпрос за компанията, или за съпруга й. Нямаше сили да се опитва да научи повече.

Денис не искаше да знае за тях. Беше ги изоставил да се оправят както знаят. Без да даде каквото и да е обяснение.

Една сутрин Том подскачаше из стаята и нямаше никакво желание да се облече, а Ивлин осъзна, че не издържа повече. Протегна ръка и му удари шамар толкова силно, че четирите й пръста се отпечатаха на бузата му.

Синът й избухна в плач от изненада, а тя го прегърна и притисна до себе си и също се разплака.

— Извинявай, Том. Извинявай — повтаряше отново и отново. Та той бе само на четири и нито едно от събитията не бе станало по негова вина. Не биваше да си изкарва лошото настроение на него.

— Аз ще съм много добър. Не искам и ти да си отидеш като татко — хлипаше момчето на гърдите й.

— Никога няма да си отида. Обещавам, честна дума. Никога няма да ви изоставя. — Повтаряше го и на двете момчета всеки път, когато страхът им ги връхлетеше отново. Само че те не се чувстваха сигурни и над живота им бе паднала сянка, която преди не бе съществувала.

А пък тя се бе върнала в града, където бе отраснала. Бе отново в семейната къща. По дяволите. Вече развиваше фобия, когато се налагаше да отиде до месарницата или до магазина за риба, или аптеката, защото щяха да й зададат все същия въпрос:

— Здрасти, Ивлин, как вървят работите на съпруга ти? Вие с момчетата кога ще заминавате при него?

Баща й бе проверил как стоят нещата от правна гледна точка, дали може да съди Денис за издръжка и какви са възможностите за развод, но тук ставаше въпрос за международно право и той не бе компетентен.

През дългите нощи, които прекарваше сама, будна в стаята от детството си, Ивлин имаше достатъчно време да се замисли над брака си. Но нямаше никаква база за сравнение. Денис бе единствената й сериозна връзка, а дори не й беше дал обяснение какво не е било наред.

Отначало изчакваше, убедена, че нещо ще се случи, че ще дойдат новини от него, че все някакво решение ще се намери, все нещо ще се получи. Само че седмиците отминаваха, минаха месеци, лятото се изниза и тя осъзна, че се налага да направи нещо. Да вземе нещата в свои ръце, не само заради себе си, а и заради силно наранените си несигурни синове.

Откри, че й е невъзможно да събере счупените парчета. Проблемите я измъчваха, струваше й се, че растат, че я обграждат и притискат. Как да си намери работа? Как ще плаща на детегледачка, за жилище? Как да успее да се изнесе с децата от къщата на баща си? Защо Денис им причини всичко това?

Изпълнена с отчаяние, Ивлин прекарваше часовете, докато синовете й бяха на училище, в хола на баща си, застанала на прозореца, и наблюдаваше преминаването на някоя кола, майка с количка, доставчика, все едно кой, просто хората, които минаваха. И така часове наред. Седеше в стаята и не мърдаше, не плачеше, не мислеше, просто седеше.

Денис я бе оставил тук, длъжна да се грижи за две малки момчета, останала без стотинка, без да може да мръдне от тази къща, от която си бе въобразявала, че е избягала, след като се омъжи за него.

Сутрин й ставаше все по-трудно да става от леглото. А когато все пак се надигнеше, се превръщаше в нещо като робот. Приготвяше закуска за децата, обличаше им униформите, завеждаше ги до училище. Не намираше никаква причина да е весела. Момчетата бяха причината да живее, но това не бе живот, а съществуване.

Една сутрин, както Ивлин седеше на канапето и се взираше както обикновено през прозореца, видя отпред да спира елегантна червена кола. Вратата се отвори и слезе елегантна жена, а тя разбра едва след няколко минути, че това е по-малката й сестра Джейни.

Странно, Джейни идваше без да се е обадила предварително. Много нетипично за нея. Посещаваше ги през седмица, откакто се преместиха тук, но да дойде, без да се обади предварително? И то през седмицата?

— Здравей, сестричке! — Тя влезе забързана и целуна Ивлин по бузата. — Татко каза, че съвсем си се скапала и няма представа какво да прави с теб, затова дойдох да те сложа в ред.

Ивлин не знаеше какво да отговори.

— Искаш ли да направя чай? — бе единственото, което й дойде наум.

— Не, не, майната му на чая и на съчувствието, взимай си нещата, излизаме.

— Къде? Трябва да отида да взема момчетата…

— Няма нужда. Татко ще отиде да ги прибере, вече сме се разбрали. Те също знаят, така че не се притеснявай за тях, става ли?

— Става.

— Не съм дошла, за да ти казвам какво да правиш — обясни Джейни, когато се качиха в колата. — Само че ти трябва да направиш нещо, защото така не можеш да продължаваш, нали?

— Май не.

— Имаш ли някакви идеи?

Почувства се толкова неудобно, докато се опитваше да обясни на преуспялата си организирана сестра, вече адвокат, че иска да направи нещо хубаво, нещо важно, нещо, което си струва усилията… И на нея й се искаше да работи нещо, свързано със съда.

Джейни я слушаше, не изсумтя нито веднъж, не се засмя, а след като Ивлин приключи, остана няколко дълги минути замислена.

— Надзорната служба, Лини. Какво ще кажеш за надзорната служба? Няма да изкарваш кой знае колко пари, разбира се, но тя отговаря напълно на изискванията ти. Освен това се справяш страхотно с децата, затова защо не пробваш да направиш нещо за младите престъпници?

Идеята наистина беше добра. И както всички добри идеи, бе приета. Преди още Ивлин да започне да протестира, Джейни я заведе в социалната служба, за да започне да получава детски помощи. След това отидоха в библиотеката, за да може Ивлин да прегледа подходящата литература, а сетне сестра й й купи изискан костюм от единствения приличен магазин в града и я заведе на вечеря, където изпиха огромно количество червено вино.

— Вие с татко откога знаехте, че съм омъжена за такъв лайнар? — полюбопитства Ивлин, сдед като приключиха основното ястие.

— Господи! — Джейни сведе поглед към чинията си, засрамена и изпълнена с неудобство. — По-добре не ме питай.

— Защо не?

— Защото никога не съм искала да се омъжваш за него, но знаеш много добре, че не можех нищо да ти кажа. Ти беше яко хлътнала по него, изобщо не мислеше, а и едва ли щеше да ме послушаш, ако ти бях казала. Та по онова време аз бях едва на седемнайсет, Лини.

— Така е, сигурно нямаше да те послушам. — Ивлин нави края на салфетката на пръста си. — Ти знаеше ли, че подобно нещо може да се случи?

— Не, разбира се! — отвърна Джейни. — Просто смятах, че ще се превърнеш в домакиня, която си живее благополучно в Съри, и ще си останеш да креташ така чак до края на живота си, отегчена до смърт… и никога нямаше да имаш свой собствен живот.

Ивлин се замисли над думите й.

— Аз съм самотна майка — каза тя на сестра си, изричайки истината за пръв път. — Самотна майка, която няма нито работа, нито пък необходимото образование, за да започне някаква работа. Толкова е страшно, Джейни, и както обикновено ми се иска да бях постъпила като теб. Трябваше да се явя на изпитите втори път и да вляза право. Ако бях адвокат, щях да изкарвам достатъчно пари и можех да си купя къща за мен и децата и всичко щеше да бъде наред.

— Ако се беше явила повторно на изпитите и беше записала право, нямаше да имаш момчетата — напомни й Джейни.

— Е, не съжалявам поне за това. — Ивлин завъртя виното в чашата и го изпи на един дъх.

— Всичко ще бъде наред — увери я по-малката й сестра. — Имаш мен и татко и ние ще ти помогнем. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. — Джейни искрено се надяваше нещата да бъдат както трябва този път.

— Вече се чувстваш по-добре, нали? — попита я Джейни, когато най-сетне спряха пред дома на баща й.

— Чувствам се много по-добре… Има някаква надежда! Благодаря ти — обърна се към нея Ивлин и остана загледана дълго в младата жена, седнала зад волана. Дълги години бе приемала Джейни като по-малката си сестра, която я дразнеше със съвършенството си, и сега й бе трудно да я възприема като млада жена — умна, мотивирана, истински интелигентна. — Гордея се с теб — призна Ивлин.

— И аз се гордея с теб — отвърна Джейни. — Ти премина през ада. Сега обаче е време да надигнеш глава… с малко помощ.

— Май ще се преместя отново в Лондон — сподели Ивлин, защото идеята й бе хрумнала току-що.

— Какво? С момчетата ли? Ами училището? Ами убийствените наеми там?

— Знам, знам… само че там ми харесва. Още първия път, когато отидох в Лондон, преди да се запозная с Денис. — Трудно й беше да обясни. Искаше да се махне от родния си град, в това бе напълно сигурна, да се махне от клаустрофобията, която я обземаше, защото всеки срещнат я познаваше, искаше да потъне в анонимния голям град.

Другото, което я подтикваше да се върне, бе убеждението, че в Лондон, още преди Денис, макар и за кратко, тя бе открила истинското си аз. Бе убедена, че може отново да открие това свое аз, да бъде такава, каквато наистина й се искаше, и само като се върнеше в Лондон, можеше да го постигне.

— Сигурно в Лондон има достатъчно работа за надзорници — погледна тя Джейни.

— Така е. Хайде, слизай. Татко ни чака. Да видим той какво ще каже по този въпрос.

— Добре, да чуем, а после ще направя каквото преценя.

И двете избухнаха в смях.

На следващия ден, като знак от съдбата, за госпожа Ивлин Ли пристигна писмо от магазина за дрехи втора употреба. По-голямата част от прекрасния гардероб била продадена и Карол искаше да знае дали да изпрати разликата от хиляда петстотин и седемдесет лири на същия адрес.

Хиляда и петстотин лири! Едно време Ивлин с лека ръка би профукала тази сума за някоя рокля, за стол… за нови пердета, но сега парите й се сториха вълшебен дар, който й позволяваше да осъществи новите си планове. След няколко седмици се записа на курс за надзорници и заедно със синовете си се премести под наем в едностаен апартамент в Хакни, в Лондон. Апартаментът бе неугледен, на сбутана тясна уличка, която гледаше към някаква общинска сграда, но пък автобусната спирка им бе пред вратата, а църковното училище бе само на две пресечки и беше доста добро, поне така я увери брокерът по недвижими имоти.

Първата нощ бе трудна. Заобиколени от кашони, куфари и разни мебели, тя се опита да развесели момчетата, докато те се чудеха какво, по дяволите, става.

След като вече се бяха нанесли, забеляза колко голи и мизерни са белите стаи, усети, че и кухнята, и банята са влажни и мрачни. И в двете имаше плесен в ъглите и по тавана.

Въпреки това, докато ядяха риба за вечеря на пода в хола, тя каза на синовете си:

— Знам, че изглежда гадничко, но ще го украсим и ще стане истински бонбон. Вие ще ми помогнете да изберем цветовете на стените, ще си купим постери и щом подредим багажа, ще видите колко различно ще стане.

Говореше искрено. Това бе новият им живот, тя отговаряше за всичко и нещата щяха на всяка цена да се получат. Нямаше да позволи на Денис да я смачка в калта, нищо че той бе предпочел да ги изостави и да се скрие някъде, където нямаше да успее да го намери.

Тримата спаха заедно тази вечер, сбутани на разтегателното канапе, заслушани в непознатите шумове на квартала. Профучаваха коли, избухваха шумни пиянски свади, мяукаха котки из кофите за боклук долу на улицата. Синовете й лежаха от двете й страни, тя ги бе притиснала до себе си, и се взираше в мрака, докато най-сетне заспа на зазоряване.

През следващите няколко седмици апартаментът придоби вид — странен и напълно неочакван. Може би трябваше да благодари на бутилката „Бейлис“, която я даряваше със спокойствие вечер, може би защото вече бе готова да покаже сроден пръст на безценния живот в Съри, на който бе посветила цели шест години, но Ив направи апартамента неузнаваем. С пълно одобрение от страна на момчетата холът бе боядисан в наситеночервено като вино, а черчеветата станаха тюркоазени, за да отиват на крещящия тюркоазен килим, който вече бе поставен на място. Спалнята на момчетата се превърна в нажежен до червено автомобилен мотор, кухнята бе залез с черни палмови дървета на едната стена, а пък банята стана, естествено, със синьо небе и бели облаци.

Бе истинско съвършенство, все едно че живееха в куклена къща, а тя отговаряше за всичко. Нито за миг не се налагаше да се притеснява какво ще си помислят Денис, приятелите им, баща й или който и да е друг. Вече не се налагаше да поддържа безупречно лъсната къща, да престоява часове наред в кухнята, за да приготвя разни шантави причудливи супи, нито пък да пече кедрови ядки, да се занимава с нарове и кивита, като ги реже по единствения правилен начин, да си къса нервите с boeuf en croute ((фр.) — телешко печено в тесто. — Б. пр.) и разни там трюфели.

Ивлин Ли се опитваше да живее по-спокойно, да стане от хората, които оставят нещата недовършени, които перат шарени и бели дрехи заедно, докато всичко стане със синкав оттенък, които гледат телевизия на закуска (понякога), които правят зеленчукова яхния и леща и имат достатъчно време, за да прекарат целия ден в парка с децата си. Бе убедена, че ще си създаде нови приятели и дори ще може да се посмее с тях.

Две седмици след като се нанесоха в апартамента, Ивлин почувства, че вече е в новия си дом. Раменете й се отпуснаха и тя не беше стегнатата невротична жена, в която се бе превърнала, защото постепенно започваше да се успокоява. Чувстваше се спокойна. Щеше да възпита момчетата точно както й се искаше, щеше да бъде майката, която винаги бе желала да бъде.

Един следобед, докато си правеха пикник в Хайд Парк, докато ръмеше леко и те се бяха скрили под огромен чадър, а момчетата се заливаха от смях на някакъв училищен виц, тя усети, че й е леко на сърцето, усещане, което не можеше точно да определи. След това за пръв път й хрумна, че това май е щастие. Толкова отдавна не бе изпитвала подобно чувство, че в първия момент дори не го позна.

Докато се усети, стана октомври и за пръв път от седем години насам се замисли дали не е време да се върне в колежа. Първата сутрин, когато отиде на лекции, каза на чиновника, че сигурно има някаква грешка, защото тя вече не използваше името Ивлин Ли, вече се бе превърнала в Ив Гардинър.

Не бе трудно да се разбере защо ще използва моминското си име, но пък Ив? Тя самата тайно винаги се бе наричала Ив, но едва сега, на двайсет и шест, си позволи да използва това име, да покаже на света нещо, което бе крила, истинското си аз.

Влезе в просторния стол при новите си състуденти и приятелите им, за да обядва, и разбра чак тогава колко много се бе променила през последните шест месеца. Ето че ядеше макарони със сирене с група други жени, някои на нейната възраст, но повечето по-млади, всичките облечени шикозно с модни дрешки и нейното поло, дънките и анорака изведнъж й се сториха прости и прекалено обикновени. Говореха за филми, за стаи под наем, за цени, за гаджета и вече отминалият й живот като Ивлин Ли, с тениса и пазаруването само в бутици, частните училища и официалните вечери й се сториха далечно минало, толкова далечно, че й бе трудно да повярва, че някога са били част от всекидневието й. Това бе първият й ден от обучението за надзорник. Какво ли биха казали Дилия и цялата банда приятелки? Ако изобщо си направеха труд да се поинтересуват какво е станало с нея.

— Ще ми се наложи да пропускам последната лекция всеки следобед, за да си прибирам децата — казваше една жена на приятелката си. — Ще трябва да взема записките на някой, за да ги прегледам.

— И на мен — обади се Ив.

Двете с жената много бързо се сприятелиха. Тя учеше за акушерка и се представи като Джена, „но всички ми викат Джен“, а родителските теми ги сближиха.

— На колко са твоите? — попита я Ив.

— Тери е на пет, а Джон е на девет месеца. Поне се измъквам от къщи за този курс.

— И моите са момчета. Дани е на шест, а Том е почти на пет. Обичам момчетата — довери Ив с усмивка. — Дай им футбол и коли и влакчета, и да търчат напред-назад.

— Точно така! Направо ти изцеждат и последните силици — разсмя се Джен. — А ти откъде си? — Тя имаше лек лондонски акцент, уморено лице и немирна черна коса, вързана на опашка. Май беше на възрастта на Ив, може би малко по-голяма, или просто изглеждаше по-уморена.

Ив й каза, но пропусна дребните подробности около преместването си от Съри в Лондон, „когато бракът ми се разпадна“.

— Значи си момиче без гадже? — попита я Джен.

— Дори не мисля по този въпрос, заради момчетата.

— Ще започнеш — усмихна се новата й приятелка. — И си дошла точно където трябва. Няма друго място, където хората да са по-луднали на тема секс. Я погледни наоколо — разни двойки се натискат, флиртува се непрекъснато, преподавателите въртят очища… само моят досадник ме чака вкъщи.

Ив се разсмя при тези думи.

— А вие къде живеете? — попита Джен, а когато Ив й каза, тя кимна и след това се усмихна. — Това е съвсем до нашата къща! Трябва да излезем и да ти покажа кварталните забележителности.

Тъй като си тръгваха от колежа по едно и също време и се качваха заедно на автобуса за Хакни, за да приберат децата си от училище, а и бяха почти съседки, бе неизбежно двете да станат добри приятелки.

Докато се наливаха с чаши безобразно силен чай в апартамента на Джен или в стола на колежа, те си говореха за какво ли не и постепенно научиха повече една за друга.

Джен невинаги бе живяла в Лондон; на седемнайсет бе последвала гаджето си от малък град на северозапад. Бе работила дълги часове в магазин за дрехи, докато той си играел на барабаните по цял ден, забавлявал се, а нощем се наливал и никога не си плащал своята част от наема.

— И така неусетно двайсетте ми години минаха.

Беше се местила от магазин в магазин, от апартамент в апартамент, като бе сменила безброй гаджета, докато най-сетне бе срещнала Ставо, от славянски произход, който поне имал някакви амбиции, цели, причина да стане сутрин от леглото. Само че щом чул, че тя е бременна, първата му реакция била да я удари. Тя го зашеметила с нещо тежко, след това си събрала багажа и си тръгнала.

Бе родила бебето Тери сама, като изключим акушерката, която й държала ръката и й купила цветя от магазина в болницата.

— Носи името на баща ми, а Джон носи името на дядо ми — бе обяснила Джен.

Райън бе баща на бебето Джон, прекрасен ирландец, който се бе грижил за Джен и за прохождащия Тери, бе я накарал отново да се усмихва и да започне да излиза.

— Нямаш представа колко ми беще трудно, Ив, да живея на осемнайсетия етаж в онзи отвратителен блок с бебето, съвсем сама. За пръв път в живота си разчитах на помощи — разказа Джен, а след това никога повече не спомена за този епизод, защото бе от хората, които крачеха напред и загърбваха мрака. — Райън бе наградата ми за всички минали гадости. Нямам представа как успя да ме убеди да родя още едно дете, но обеща да е до нас, каквото и да става.

С радостен шепот, за да не чуят синовете й, Джен й бе доверила:

— Сега спестяваме, за да се оженим… може би ще стане, след като завърша колежа и си намеря работа. Когато имаме достатъчно пари за едно хубаво празненство.

Джен никога не забрави акушерката, която й бе помогнала при раждането на Тери. Веднъж каза на Ив:

— Тя ми купи цветя, въпреки че ме виждаше за пръв път през живота си. Аз пък реших, че искам да работя същото, да помагам на жените в този ужасен момент, когато не знаеш на кой свят се намираш и се чудиш къде ще се озовете с бебето.

Чувстваха се добре заедно. Ив си позволи да й разкаже някои неща от своя живот, да разкрие миналото си. Най-сетне лъскавият живот и безгрижието на Ивлин Ли се превърна в тяхна шега.

— Господи, в „Ралф Лорън“ има същото. — Ив се преструваше, че ще припадне, когато зърваше последната покупка на Джен от пазара.

— Не съм сигурна… А имате ли този модел от велур? — бе любимата им фраза и те я използваха за всичко — и за парцали за прах, и за детски гащи, и за бебешки биберони, и за торбички за прахосмукачка.

Официалната рокля от „Дона Каран“, копринените завеси, рейндж ровърът с кожените седалки — това бе мечтан свят, за който Джен обичаше да слуша. На Ив спомените не й причиняваха болка. Все едно че си спомняше някакъв сън. Умееше се да се шегува с дребнавостта на отминалия живот. Двете се заливаха от смях, сякаш този далечен свят бе най-смешното нещо, което човек може да си представи.

Ив Гарднър вече имаше нов живот, който да отива на името й, живот, който се въртеше около децата, разбира се, но включваше също колежа и небрежните приятели студенти, партита, неделни обиколки по пазара, магазини за втора употреба и евтини сергии, библиотеката, музеи, изпити, вегетариански манджи…

Целият й живот се бе променил и към края на първия семестър й се струваше, че Ивлин Ли едва ли ще успее да познае жената, в която се бе превърнала. Бе станала много по-добър човек, в това бе сигурна. Прекарваше с децата дълги часове и преоткриваше неща, които бе правила като дете, но после бе забравила. Научи ги да плетат и прекарваха цели следобеди заедно да рисуват: отпечатъци от ръка, отпечатъци от картофени обелки, лъскави рисунки, ръчно рисувани картички за Коледа, които изпращаше на приятелите си. Взе бързо решение, че няма смисъл да изпраща картички на когото и да е от бандата в Съри. Просто нямаше никакъв смисъл. Въпреки че бе платила да й препращат пощата от старата й къща при баща й, нито една от старите й приятелки не си бе направила труда да се свърже с нея.

Към Денис Ив изпитваше само далечно чувство на гняв, но единствено заради момчетата, не заради себе си. Всичко, свързано с него, бе избутано някъде много дълбоко в съзнанието й. Дори сама се учудваше, чо почти не мисли за него. Изчезването на Денис бе нещо, което я тормозеше само нощем, когато заспиваше, при това не всяка нощ.