Много гот

Глава 26

Мишел бе свършила преди доста времо, седнала върху него, докато той бе все още твърд вътре в нея и усещаше как навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко. Бе прокарала напрегнатите си ръце по гладкия му корем, след това ги бе спуснала надолу към таза, извила глава назад, докато ръцете му стискаха силно гърдите й.

— Да, да… о, да, дааа, о, Джо, да.

Той бе продължил ту да навлиза, ту да се отпуска с надеждата да усети освобождението в желаната топла влага.

Мишел се бе навела над него, за да близне ухото му, зърната й се отриваха в гърдите му, докато нашепваше:

— Хайде, мили, хайде, направи го. — Провря пръсти под дупето му, за да го стисне и да го поеме по-дълбоко. Само че усети как той омеква все повече и повече, докато накрая се изплъзна от нея.

— Господи — изпъшка Джозеф, отвори очи и видя над себе си обиденото й ядосано лице.

— Какво ти става? — попита тя.

Какво ли му ставаше? Та тя бе прекрасна. Медноруса коса обрамчваше лицето й, слаби ръце, също с цвят на мед, и крака, широко разтворени над него. Усещаше къдравия й мокър триъгълник, отпуснат над неговия. Гърдите й бяха точно над него и той се надигна, за да засмуче едното зърно.

— Не си прави труда — каза тя и отблъсна лицето му.

— Обичам те — прошепна. — Съжалявам. Не знам защо стана така.

Последва дълго мълчание, чуваше се само дишането им, избягваха да се поглеждат, мислите им бяха объркани, докато най-сетне тя заговори:

— Ти не го искаш, нали? Не е възможно да го искаш.

Не знаеше какво да й отговори, наистина не знаеше.

— Всеки път, когато се любим, откакто каза, че ще си направим бебе, не можещ да се изпразниш. Не е нужно да съм гениална, за да се сетя какво става — каза Мишел.

Това бе самата истина. Беше очевидно, че е така. А Джозеф не знаеше какво да каже. По-точно не знаеше как да го направи.

Тя прехвърли единия си дълъг крак над него, за да се премести, и го погледна, скръстила ръце на гърдите си.

— Ти не ме искаш достатъчно, Джо — извика гневно. — Не искаш двамата с теб да имаме свое семейство и не можеш да избиеш онази проклета жена от главата си.

Той не знаеше какво да каже. Беше сложно… Беше заради Ив, беше заради Ана и Роби, беше заради Мишел… заради самия него. Имаше две деца. Сякаш едва сега те бяха станали напълно истински за него. Току-що се бе върнал от Лондон при Мишел и тя му каза, само преди около половин час — безобразно скъпият диамантен пръстен проблясваше на ръката й, докато ръкомахаше възбудено, — че италианският хотел, който бе избрала за сватбеното им тържество, бил свободен и трябвало да се плати депозит, за да го ангажира… и добре, че се бил върнал навреме, защото тази вечер била особено подходяща да… пробват.

Престори се на щастлив. Разгледа брошурата на хотела — въпреки че все още не бяха провеждали наново разговор дали децата ще могат да дойдат на сватбата, — остави се тя да го замъкне в спалнята, въпреки че бе ужасно уморен, но някъде дълбоко в ума му се таяха съмнения, притеснения и тревоги, които се опитваха да надигнат глави.

Не бе готов за ново бебе. И без това нещата с Роби бяха доста сложни.

Ами Ив… какви ги е вършила онази нощ, когато… Настъпил ли е моментът да се ожени за Мишел? Може би всичко ставаше прекалено бързо.

— Нищо ли няма да кажеш? — беше нервна и вбесена.

— Ще кажа, Мишел — опита се да я успокои той. — Трудно ми е да обясня, без да те нараня. Наистина не искам да те нараня… — Погали я нежно по лицето.

— Все още ли си влюбен в нея? — Мишел бе стиснала здраво ръцете си.

— Не мисля. Само че децата ми липсват. Много ми липсват.

Улови леко трепване на гласа си и се опита да си прочисти гърлото.

— Горкият Джо — прошепна тя и го прегърна през рамото. — Затова ни трябва наше бебе. Двамата с теб трябва да си имаме наше семейство.

— Мишел. Не мога да изоставя другите си две деца просто така и да започна от нула. Те също се нуждаят от баща. Ще можеш ли да ме делиш с тях? — Говореше тихо, малко по-силно от шепот, но тя чу ясно всяка дума.

— Изобщо не трябваше да ходиш да ги гледаш — изсъска Мишел и рязко отдръпна ръката си. — Знаех си аз, че това ще се окаже грешка. Тя се опитва да те върне при себе си и да те накара да започнеш да я съжаляваш.

Прииска му се да се изсмее на тези думи.

— Ив ли? — попита. — Да я съжалявам? Че тя е най-стегнатият човек, когото познавам, и е обградена от хора, които я обичат. — Усети отново как гласът му потрепва.

Нещо в изражението на Мишел се промени при тези думи и той разбра, че е прекалил.

— Аз или тя, Джозеф? Избирай.

— Я не ставай мелодраматична. Между нас с Ив няма нищо. От години няма нищо. — Тези думи го накараха да се изчерпи, защото знаеше, че това е лъжа. — Ще й бъда приятел — продължи — и ще се виждам непрекъснато с децата. Май ти си тази, Мишел, която трябва да направи избор. Аз и децата или без мен?

— Ами нашите деца, Джо? Тяхното място къде е? — кресна в отговор тя.

— Не знам — отвърна. — Не знам отговора на нито един от тези въпроси. — Вече се чувстваше смален и отпуснат също като пениса си.

— Ами майната ти тогава. — Мишел стана от леглото, а на него сърцето му се сви от грозните думи, които изричаше. — Майната ти, Джозеф… — Тя дръпна рязко едно от чекмеджетата и започна да вади бельо и тениски. — Аз съм на двайсет и седем, искам да се омъжа, искам да имам семейство. Ако ти не си готов, ще си намеря някой друг, който да е готов.

— Виж, вече е късно — опита се да я успокои той. — Защо не поспим? Ще поговорим отново утре сутринта.

— Няма! — Тя избърза сълзите, потекли от яд, нахлузи дънките и ботушите си, след това си грабна телефона, ключовете и чантата. — Махам се оттук — кресна. — Какъв е смисълът?

Тресна вратата на гардероба с всички сили, а по лицето й течаха сълзи.

— Изнасям се, Джо… Говоря сериозно. Просто не виждам никакъв смисъл. Какъв е гадният смисъл?

— Мишел? — Той стана от леглото и се опита да си завърже халата.

— Майната ти пък на теб. — Мишел замахна с ръка във въздуха, чу се някакво дрънчене, след което затръшна вратата на спалнята след себе си.

Той седна на леглото. Не можеше да измисли какво да й каже, за да я върне. Може пък да бе най-добре да я остави да си върви. Единственото, в което бе сигурен сега, бе, че в момента е обзет от съмнения… просто не бе убеден, че с Мишел ще бъде толкова щастлив, колкото бе едно време с Ив.

Тогава какво му оставаше? Да остане на място, откъдето нямаше мърдане нито напред, нито назад.

Прокара ръка по таблата от черешово дърво… по току-що постланите чаршафи от ирландски лен. Гардеробите бяха уникати, дюшемето на пода бе подбрано от дизайнер по вътрешно оформление, както и безобразно скъпата нощна лампа. Всичко това бе пълна глупост. Все още бе сам, нищо не бе станало по-хубаво, нищо не бе по-значимо, не бе станал по-интелигентен, нито пък бе натрупал някакви важни знания.

Напротив, в този апартамент не се чувстваше като у дома. Тук никога не се бе чувствал като у дома. Това място бе временно… една красиво подредена лъжа… нещо, на което да се отдаде, преди да се прибере окончателно вкъщи. А вкъщи си оставаше онзи безумен хаос, където пликчетата чай не се хвърляха в общия боклук, където миризмите бяха странна смесица от лучена супа и лавандула.

Господи. Май беше прекалено късно… Тя нямаше никога да му прости. А и вече си бе намерила някой… Ами горката Мишел.

— Всичко оплесках — каза той на глас. — Как ще оправя цялата тази каша? — Едва сега се сети какво бе издрънчало: тежкият платинен пръстен с трите диаманти бе паднал на дървения под и се бе търкулнал нанякъде.

Заслужаваше си го. Наистина си го заслужаваше. Сега изобщо нямаше да може да заспи. Влезе в модерната си кухня в черно, с мраморен под, включи чайника „Старк“ и се зачуди кога се бе превърнал в такъв егоистичен гадняр.