Много гот

Глава 2

През повечето дни от годината Ив приключваше работа в четири следобед, въпреки че самата работа никога нямаше край. Понякога имаше чувството, че служебните й задължения не са приключили дори в десет и половина вечерта, когато се отпускаше във ваната с пълна чаша червено вино в ръка.

Само че четири следобед бе времето, когато надзорник Ив изключваше компютъра, затваряше досиетата на децата, с които трябваше да се занимава през деня, и се превръщаше в мама Ив, която през следващите няколко часа трябваше да готви, да помага за домашните и да къпе деца, да пере, да пуска прахосмукачката и тям подобни.

Днес бе петък, ден с нищо не по-различен от останалите. Първата й задача бе да изтича до спирката, за да се качи на червения двуетажен автобус, който я оставяше съвсем наблизо до дома на детегледачката на Роби. Звънеше късо, по три пъти, за да познае Роби, че е тя, и да затича по коридора с радостни писъци, готов да се хвърли в ръцете й още щом вратата се отвореше.

— Здравей, зайче-байче — казваше тя в косата му, а момченцето я прегръщаше през врата в желязна хватка. Ив и Арлин разменяха по няколко думи на вратата — как е минал денят, какво я ял малкият, колко е спал — след това Роби се покатерваше в количката си и двамата забързваха по пътя, за да приберат Ана от часовете по извънкласна подготовка.

Срещите с Ана не бяха чак толкова любвеобвилни. Високата й руса дъщеря дори не ги видя, че идват, защото бе седнала на маса, подпряна на стената, докато си пишеше домашното, без да обръща внимание на хаоса около нея, а другите деца играеха тенис на маса и се блъскаха, за да заемат място пред някоя компютърна игра.

— Ана! — възпитателката трябваше да се провикне няколко пъти, докато най-сетне момичето я чу. Обърна се, отправи към майка си бърза усмивка, надвеси се отново над тетрадката, за да довърши изречението, задачата, или с каквото там се занимаваше, и чак тогава събра учебниците и тетрадките, подреди ги старателно, точно както някой изпълнителен директор би събрал всички документи в куфарчето си в края на работния ден.

Ана се остави Ив да я целуне по бузата, но нищо повече. След това се наведе и млясна бързо Роби за здрасти, сладка и непринудена целувка, в същото време прекалено сдържана за едно деветгодишно дете.

— Хайде, разказвай — подкани я Ив, когато излязоха навън, и последната петнадесетминутна отсечка до дома бе запълнена с училищни случки и момичешки клюки.

Ето я и къщата, която не можеше да остане незабелязана, докато минаваха покрай нея, огромната къща на ъгъла, цялата олющена, къща, която никой не обичаше, с подивяла избуяла градина. Добре, че някой се бе сетил да я обяви за продажба.

Наближаваше пет следобед, когато най-сетне се прибраха в малкия апартамент на партера с двете спални, собственост на Ив вече цели десет години.

Винаги отключваше с облекчение входната врата, защото и тримата обичаха да се прибират у дома. Ана се втурна в стаята си, а Ив пренесе Роби в своята стая, остави го да седне на леглото и да я наблюдава, докато сваля костюма, с който ходеше на работа, и се преоблича в дънки, шарена блуза, вълнени чорапи и някакъв стар протрит чифт пантофи. Едва в този вид тя се чувстваше, че най-сетне си е у дома, и се превръщаше в истинска майка.

Свали си обеците, прокара пръсти през косата и се опита да зареди батериите за последния етап от деня, който предстоеше — времето за вечеря, домашните работи, идването на Джозеф, къпането и леглото.

— Какво ще ядем тази вечер? — провикна се Ана от съседната стая.

— Супа, салата, хляб и сирене — отвърна Ив, макар и да знаеше, че това е твърде подобно на предишните вечери.

— А супата каква е?

— Моркови с леща — извика, убедена, че няма да чуе недоволното мрънкане на дъщеря си. Това бе един от редовните й номера.

Ана се появи в стаята, облечена в удобни войнишки панталони и бяла фланела с дълги ръкави. Така и не можеше да разбере слабостта на майка си към екзотичните пайетени блузи и бижутата с мъниста.

— Как върви иначе? — попита Ив, но преди Ана да успее да отговори, Роби подскочи на леглото, превъртя се и се озова с трясък и вой на дървения под.

След като го гушнаха и го успокоиха, Ана най-сетне обясни.

— Горе-долу добре, преживявам някак, опитвам се да съм на разстояние и да нямам нищо общо с децата от класа, дето се държат като прощъпулници.

— Ммм — проточи Ив, защото от опит знаеше, че е най-добре да не се задълбочава в разговор за младежката психология точно с Ана, тъй като подобни разговори винаги завършваха с крясъци и „Ти просто не искаш да разбереш!“

Понякога Ив се чудеше дали е нормално да има деветгодишно дете, което още отсега е решило, че ще стане психиатър, и прекарва почти всичкото си свободно време в четене на учебници по психология. Само че кое, по дяволите, можеше да се нарече нормално? Най-добре човек да не се замисля прекалено много над подобни въпроси.

Докато най-малките й две деца вечеряха — Роби надроби хляба на парченца, така че да „плуват като патета“ в супата, а пък Ана се разплака, защото изпусна портокала върху бялата си фланела и „петното никога няма да излезе“ (следва сърцераздирателен плач), — Ив се опита да се обади на най-големия си син, Дени.

— Ти вече запозна ли се с приятелката на Том? — Дени се опита да надвика непрекъснато покачващите се децибели на какофонията в кухнята.

— Да. Нали е много сладка? Поздравявам го най-чистосърдечно — каза Ив, защото виждаше, че това е първото сериозно увлечение на Том. Той не оставаше без момиче, но досега нито една не се бе задържала, може би заради несериозното му отношение към тях. Когато преди седмица се запозна с Дийпа, Ив забеляза топлото приятелство между двамата и се зарадва искрено. А и Дийпа бе изключително симпатична: привлекателна и интелигентна студентка по медицина, весела и забавна — също като Том, — но освен това амбициозна, защото в сравнение с нея синът й бе небрежен, никога не приемаше каквото и да е прекалено сериозно, бе решен да си остане колкото е възможно по-дълго неангажиран с постоянен договор, програмист на свободна практика.

— Страхотна е — съгласи се Дени. — Представа нямам обаче как успява да се справи с Том.

— Дени! Просто той се е взел в ръце — каза Ив. — Работата му върви. Изкарва добри пари. — Винаги бе готова да прояви безрезервно разбиране към разпиления си втори син.

— Всичко е добре, като изключим вкуса му към дрехите — добави Дени.

— Ами… може пък Дийпа да го вкара в релсите. Още е само началото. Ами ти? — попита тя и се опита да не обръща внимание на откритието на Роби, че може да мята с лъжицата супа през масата. — Как върви твоята работа?

— Добре. Стискай палци, следващата седмица може да се отвори нещо голямо. И Патрисия е добре.

— Радвам се. — Следващият изстрел нацели Ана.

— Трябва да затварям. — Ив се опита да надвика оглушителните писъци.

— Мамо! Виж го какво направи!

— Върви — разсмя се Дени. — Да ги гушнеш и двамата от мен.

— Ще се видим скоро. Кажи ми, ти добре ли си? — попита бързо тя.

— Всичко е наред.

— Вие двамата… — Ив се насочи към покритата с мушама военна зона, стиснала салфетки. — Той е все още бебе прощъпулник — напомни тя на обляната в сълзи Ана.

— Мамче, може ли вече да ядем кисело мляко? — Роби я погледна с най-разтапящата чаровна усмивка, на която бе способен.

— Да, да, след мъничко. — Избърса пораженията, след това стовари шумно плодовото кисело мляко пред Ана и се приготви за вечерната разправия с Роби.

— Какво ще бъде тази вечер? — попита радостно момченцето.

Тя надникна в хладилника.

— Джеймс, Томас, Ани или дебелата контрольорка. — След като бе устоявала месеци наред, тя най-сетне се предаде и купи кисели млекца с имена на героите от „Томас Танка“ и сега вече не можеше и да помисли за нещо друго. Синът й обаче искаше да яде само Хенри Едно. Най-лесно беше просто да измие кофичката на Хенри, да я напълни с най-обикновено кисело мляко и да сложи отгоре капачето. Защо никога не се сещаше да го направи навреме?

— Ама аз искам Хенри — замрънка детето.

— А, не, Томас ще плаче. — Ив захлипа от хладилника. — Изяж ме мен, Роби, избери мен — продължи да нарежда тя със смешен гласец.

Ана изви очи към тавана.

Най-сетне Роби се съгласи и я остави да му даде лъжица по лъжица бледорозовото подобие на мляко.

След вечеря тя натъпка чиниите, чашите и купичките в маломерната съдомиялна, подарък от Дени и Том за Коледа, а след това отиде в хола при децата.

Запали лампите, защото тук трябваше светлина дори и през деня, тъй като етажът бе приземен и зелената завеса от бръшлян и повет закриваше двата малки прозореца.

На Ив й допадаше ефектът, който растенията създаваха — подобен на подводно царство. Бе боядисала стените в бледо прасковенорозово, бе купила удобно канапе втора ръка, лампиони от рисувано стъкло и висящи бели ненатрапчиви лампи. Тя сама се бе заела с дървения под не само в хола, но и в целия апартамент, и го бе изциклила, лъснала, заковала и лакирала без ничия помощ. На прозорците нямаше завеси, тъй като буйната зеленина отвън бе достатъчна.

Както и във всяка друга стая в апартамента, по стените в хола имаше най-различни интересни постери и картини, снимки, правени от Дени, увеличени и поставени в рамки, рисунки на децата, дървета от тесто, изпечени и гланцирани, лъскави динозаври, кърпички, боядисани ръчно, дори бебешка тюлена рокличка в рамка със стъкло. Колекцията бе наистина необичайна и началото й бе сложено още по времето, когато Дени и Том бяха малки.

Роби скочи на голямото канапе и започна да подрежда по свой вкус възглавниците. Ив сложи във видеото касетата на „Томас Танка“, включи телевизора и се настани до Роби със свити колене, така че той да се гушне до нея.

Ана извади учебниците си и се разположи на масата зад канапето. Така Ив можеше да й помогне с домашното, без да става непрекъснато.

От видеото се разнесе глух тътен и Ив усети как очите й се затварят. Зачуди се колко ли време ще може да си почине така, преди Ана да се сети да я попита нещо, а Роби да я побутне по лицето.

Само петнайсет секунди по-късно тя знаеше отговора.

— Колко прави шест по осем? — попита Ана.

— А колко е пет по осем? — отговори й с въпрос тя.

— Четирийсет, значи плюс осем прави четирийсет и осем.

— Браво. Между другото, всичко ли си приготвила? — попита Ив тъкмо когато на вратата се звънна.

— Това татко ли е? — Лицето на Ана се озари.

— Най-добре иди и виж сама. — Ив се изправи и се зае да си оправи косата. Мили Боже. Какво беше това странно трепетно усещане ниско в корема и защо Джозеф винаги успяваше да я накара да се чувства притеснена и нервна? Зачуди се дали днес срещата им ще бъде по-различна, след като бе направила такава значителна крачка и бе започнала да се среща с друг… ама истински да се среща.

Не бе очаквала двамата с Джозеф да успеят да поддържат подобно любезно приятелство. Бяха живели заедно цели седем години и тя го бе обичала през всеки миг от тях. Бяха прекарали няколко щастливи години след появата на Ана, за които човек никога не може да съжалява, но нещата започнаха да се разпадат малко преди Роби да се роди.

Всъщност Ив се бе отдръпнала и накара Джозеф да се изнесе няколко месеца след като забременя. Какво се бе объркало? Единственото, което можеше да каже, бе: „Той се промени“, но тези думи изобщо не можеха да обяснят обърканите обстоятелства, които предизвикаха раздялата, ала така поне й беше по-лесно да приеме нещата. Дори и сега си признаваше, че сърцето й е разбито, и проявяваше силно недоверие към всеки нов мъж в живота си, но бе твърдо решена да не се остави да бъде завладяна от горчивина и някой ден да преодолее мъката, както бе направил Джозеф, при това без много терзания.

И ето ги двамата разделени, опитват се да се държат мило един с друг, да се проявяват като добри родители, стараят се да не обръщат внимание на неразрешимите проблеми и проблемните чувства помежду си.

В някои отношения нещата бяха доста по-лесни, когато бащата на големите момчета, Денис, ги напусна. Той си бе отишъл без много приказки и разпалване на чувствата. В началото може и да се бе оказало безкрайно трудно да се приспособят, но поне той не се появяваше непрекъснато, не отвеждаше децата и не се налагаше да се държи мило и любезно с него заради малките.

— Здравей, Джозеф. — Ив се изправи и се усмихна, когато той влезе в стаята.

— Здрасти, Ив. — Наведе се бързо и я целуна леко по бузата. И въпреки дивия следобед, прекаран в леглото на Нилс, все още си оставаше онази тръпка… онзи трепет… когато той я докосваше. Това я дразнеше толкова много. А и все още й бе трудно да откъсне очи от него. Но може би не само тя изпитваше подобни затруднения. Той бе висок и мускулест, и слаб, с тъмни очи и тъмна гъста коса. Не бяха малко жените, които с удоволствие впиваха очи в него.

— Здравей, Джофус — обади се и Роби от канапето.

— Здравей, приятелче, как си? — Мъжът се настани на канапето, за да поговори със сина си, когото виждаше толкова рядко. Двамата с Ив се бяха разбрали, че Роби може да отива с Ана и да прекарва уикендите при баща си в апартамента му в Манчестър, когато поотрасне, но времето минаваше и нито един от тях не повдигна въпроса дали моментът не е дошъл. Всеки бе убеден, че другият трябва пръв да заговори по темата. Това бе просто още една непреодолима пречка в отношенията им.

Джозеф остана колкото да изпие чаша чай и да зададе обичайните въпроса. Как са Ана и Роби, какви домашни има да готви Ана, какво чете обикновено. Ив го наблюдаваше през всичкото време и забелязваше дребни лични неща, а той отбелязваше същото.

Цял ден бе имал срещи в града и мекият му тъмен костюм й се стори неприлично скъп, но той го бе облякъл върху черна тениска, а на горния джоб на сакото бе защипан най-малкият мобилен телефон, който съществуваше, кабелът за хендс фри бе пъхнат под ревера. Имаше нов лаптоп. Тя забеляза малката лека чанта, оставена в краката му. Нямаше съмнение, че бе последен писък на техниката и доста мощен. Очевидно бе, че той се справя добре и се превръща в богат, преуспяващ бизнесмен. Точно както бе предполагала, въпреки че не й бе приятно. Никога не се съгласи да приеме от него издръжка за децата, но го накара да внася пари на името на двамата по сметка, за да има на какво да разчитат, когато пораснат. Стараеше се да не коментира скъпите покупки, с които той си позволяваше да глези децата.

Ана се върна в хола с малкия си сак.

— Сигурен ли си, че ще успееш да го събереш в багажника? — попита Ив, защото така и не успя да се въздържи да не го подразни. Не си спомняше каква кола караше Джозеф, но знаеше, че е някаква глупава лъскава момчешка играчка, каквито тя ненавиждаше.

— Мяу — закачи я Джозеф и й се усмихна.

— Имате ли някакви планове за уикенда? — Ив отново се опита да пусне в действие любезния си глас.

— И още как. Ще си прекараме страхотно, нали, Ана?

— Аха. Мишел там ли ще бъде?

И Джозеф, и Ив си поеха рязко дъх. Как е възможно едно деветгодишно момиче винаги да зададе някой неудобен въпрос!

— Предложи утре да ни сготви вечеря, стига да искаш.

— По-добре хапни, преди да отидеш, миличка. — Знаеше, че забележката й е злобна и неприятна, но не успя да се сдържи.

Мишел, приятелката на Джозеф беше — Ив си беше направила изводи само от снимки и разказите на Ана — една от онези наперени госпожички, луди на тема фитнес, запознати с най-новите тенденции в диетите. В момента Мишел не „приемаше“ въглехидрати и по всичко личеше, че никога през живота си не бе вкусвала повече от хапка-две торта, шоколад, сладолед или нещо, което съдържа захар и доставя такова страхотно удоволствие, защото изпитваше непреодолим ужас да не се изпусне и да се закръгли — бедрата й да заприличат на балони, дупето й да набъбне и да вземе да опъне последния й марков костюм.

Сигурно е много весело с нея, каза си за свое успокоение Ив.

— Ив — предупреди я Джозеф. — Дръж се прилично.

— Извинявай.

Но след това самият той така и не успя да се сдържи и се заяде.

— Поне Мишел знае да готви и други неща освен леща.

Олеле, ужас, ужас!

— О, моля те — успя да каже с надеждата думите й да са прозвучали незаинтересовано и небрежно.

— А ти имаш ли някакви планове? — попита той, може би в опит да замаже злобната си забележка.

— Да. Утре вечер имам среща. С новия ветеринар. Много симпатично момче.

Ако Джозеф бе изненадан от новината, не го показа по никакъв начин. Тя го наблюдаваше внимателно, за да разбере по изражението му какво мисли, но той само се усмихна и отговори много любезно:

— Пожелавам ти приятно прекарване.

„И ще бъде приятно — каза си Ив, учудена, че се чувства обидена, задето той не прояви почти никакъв интерес към първата среща, за която му споменаваше. — Ще ям, ще пия, ще бъда весела и ще го доведа вкъщи за един секс маратон и няма да се сетя за теб дори за миг.“ Въпреки че Нилс не я бе поканил нито на вечеря, нито на среща, бе си измислила лъжата на момента единствено за да подразни Джозеф.

— Ти ще ходиш на среща? С ветеринаря? — повиши глас Ана. О, не, ето че шокира единствения човек на този свят, когото нямаше намерение да притеснява. — Защо не си ми казала? — Ив коленичи на пода и се обърна към дъщеря си.

— Миличка, просто ще прекараме приятно. Роби също ще дойде с нас и ще си говорим за котките. — Ето. Точно затова гледаше никога да не лъже. Нещата винаги ставаха прекалено сложни.

— Добре. — Джозеф вдигна сака на Ана и стана да се сбогува. — Целуни мама и Роби за довиждане, Ана. Трябва да тръгваме.

Роби си легна към осем, сгуши се на долното креватче със зайчетата си и с мъка успя да задържи очите си отворени, докато Ив му четеше приказка.

После вечеря сама, докато слушаше радиото. Когато приключи, се насили да обиколи къщата и да свърши належащата домакинска работа — да пусне пералнята, да измие пода в кухнята, да избърше прахта, да подреди всички играчки в кутиите. Върна се в кухнята и прибра хляба, след това наряза зеленчуците и ги сипа в тенджерата да врят.

„Поне Мишел знае да готви и други неща освен леща“, сети се отново, докато разбъркваше супата. Господи, Джозеф.

Като че ли някога се бе оплаквал от кулинарните й способности, когато големите момчета бяха навън, а Ана заспиваше в креватчето си. Тогава сядаха да вечерят в кухнята на светлината на свещи, сигурни какво следва.

Спомни си как Джозеф оставяше заливката за салата да покапе по голатай ръка през лятото и я облизваше от китката чак до рамото, тя сядаше в скута му, започваше да го вкусва на свой ред, изпълнена с желание, а той се извиваше назад към хладилника, за да открие нещо друго, което да използва.

— Какво ще кажеш за кубчета лед или… малко масло? Или… класиката, сметана с ягоди.

— Да, моля те.

Веднъж той измисли невероятната смес от дребни ордьоври, които вървели страхотно с оралния секс — хайвер, топено сирене, парчета пушена сьомга.

Понякога, докато се хранеха, й разказваше какво ще правят след това, при което и двамата оставаха без дъх и така и не успяваха да довършат вечерята.

— Виждаш ли тази ягода? — Потапяше ягодата в течен шоколад или топъл карамел, или сметана и започваше да я облизва с върха на езика си, а тя си представяше как ще направи същото със зърното й, с клитора, докосвайки ги само с върха на езика.

— Голям късмет извади тази ягода — въздишаше тя и не можеше да откъсне очи от лицето му, чудеше се как е могла да спечели този невероятен мъж.

Защо се оказа толкова трудно да превъзмогне раздялата с Джозеф?

Заради този въпрос продължаваше да се буди сутрин в три и мислите не й позволяваха да заспи отново.

На вид си бе същият мъж, в когото се влюби. Само че дори не можеше да опише колко се бе променил. Тя си бе останала същата след всичкото това време и все очакваше някой ден Джозеф да се откаже от ръководната длъжност, която вече заемаше, да върне колата, телефоните, лаптопа и разните там играчки и да се появи на прага й опърпан, вълнуващ, точно какъвто беше едно време и да заяви:

— Върнах се, такъв, какъвто ме искаш.

Къде беше изчезнал този човек? Къде беше мъжът, в когото някога се влюби? Нима все още се спотайваше вътре в Джозеф? Имаше ли шанс, колкото и да беше малък, да го привлече отново? Или той си бе отишъл завинаги?

Двете котки виеха опашки и мъркаха до краката й, докато тя стоеше край печката. Бяха нахранени и сега искаха да излязат в градината.

Ив си наметна кожуха, сложи дебелите ботуши, оставени край задната врата, и излезе, след като включи градинското осветление, което заля зеления рай, за който тя не спираше да се грижи още от първия ден, когато се нанесе в апартамента.

С течение на годините градината й се бе разхубавила и добила свой облик. На времето започна от поляната и живия плет, които бе наследила, но скоро събра самочувствие и реши да промени всичко, така че да стане по-интересно, да личи ръката й. Издигна дървени решетки, за да стане по-висока зелената стена, и сега бръшлянът се бе покатерил нагоре над два метра, моравата бе заменена с каменна настилка и раздвижена с високи храсти и цветя в саксии; постепенно градината се разшири, стана по-разнообразна и много по-отделена от външния свят в сравнение със съседните градини.

Сега вече бе един изолиран зелен свят с нещо интересно във всяко ъгълче. Саксиите бяха с най-различни размери, цветове и форми и в тях избуяваха най-различни растения — цъфтящи храсти, рози, високи, грижливо оформени палми, ниски стелещи се растения. Всяко свободно местенце бе запълнено: тя засаждаше където й хрумнеше и извличаше живот от всяко стръкче, което й попаднеше в ръцете.

Не обмисляше предварително кое къде да насади. Розмарин, мента, магданоз, марули, през зимата брюкселско зеле, всичко това растеше в големи глинени сандъчета, или бе боднато на свободните места сред многогодишните растения, изобщо където намереше някакво свободно място.

През лятото доматите се червенееха край най-слънчевата част на оградата до кичестия трендафил, слънчогледите садеше специално заради Роби, а близо до тях се бяха увили тиквички.

Есенните й луковици бяха боднати на всеки свободен сантиметър, така че минзухари, лалета, лилии, божури и какви ли не други пъстроцветни цветя красяха градината още от февруари.

В самия й край имаше миниатюрен вътрешен двор, заобиколен от зеленина, закътан отвсякъде с катерливи рози и повет. Там през цялата година стоеше удобна градинска пейка и още в началото на лятото Ив изнасяше столове от ковано желязо и огромна кръгла маса, която бе украсила сама с мозаечни плочки. Обемисти сандъчета с ароматни треви и розово мушкато заемаха останалото в дворчето място, и когато времето бе хубаво, вечеряха отвън на трепкащата светлина на свещите и бледите лампи, закачени сред цветния покров над тях.

Тя не просто обичаше градината — да полива цветята, да откъсва изсъхналите листа и да обрязва ненужните издънки, да плеви малкото случайно появили се бурени, — обожаваше я. Бе нещо като стая, която бе създала съвсем сама. Това бе личният парк на Роби, мястото, където Ана можеше да се усамоти, за да почете, оазис за нея, тайното местенце, където да поговори и похапне с приятели, магическата ниша в живота й, която бе сътворила съвсем сама, със своите две ръце.

Тази вечер трябваше да събере охлювите на светлината на фенерче и да ги удави в кофа, наполовина пълна с вода. Това все пак бе по-милостиво, отколкото да стъпче нещастните гадинки в тъмното. Обичаше да остава в градината си нощем, да се почувства сама, но не самотна, да усети, че има работа, но е обзета от спокойствие.