Много гот

Глава 23

Ив влезе в кухнята на баща си тъкмо когато Джейни се обаждаше.

— Какво?… Какво? — повтори Джейни, — Сигурен ли си? — попита тя с усмивка, която озари цялото й лице. — Сигурни ли са? Ами… Направо невероятно! Това е чудесно! Не знам какво друго да кажа. Да… Да… До петък… Добре.

Ив застана до нея и протегна врат в опит да чуе какво казват от другата страна, да разбере какво е толкова хубаво, обнадеждена, че новините са добри. Най-сетно Джейни затвори и се обърна към нея.

— Обади се татко.

— Да?

— Извадили са тумор колкото грейпфрут от стомаха му и е бил доброкачествен. Ще се оправи. — Джейни преповтаряше думите, но очевидно все още не можеше напълно да повярва.

— Колкото грейпфрут ли? — повтори Ив. Нищо чудно, че му е било толкова зле.

— И знаеш ли какво каза той? — Джейни я гледаше като зашеметена. Беше се подпряла на плота, за да не падне. — Той ми каза: „Вече съм на седемдесет и две и моят час ще удари скоро… само че няма да е днес, Джейни.“ След това се разсмя, ама наистина ти казвам, че се разсмя. Стори ми се малко странно… никак не беше типично за него.

— Боже Господи — възкликна Ив. — Не мога да повярвам… доброкачествен, колкото грейпфрут. — Не можеше да повярва на истината след цялото притеснение, което изпитаха. — Значи вече се чувства по-добре? — попита.

— Да… Обади се, поприказва. Все още е на легло, но вчера си мислех, че никога повече няма да говоря с него.

За момент и двете замълчаха. Денят щеше да дойде. Но както той сам им беше казал, този ден нямаше да е днес.

— Да излезем и да празнуваме? — предложи Ив.

— Не знам… не знам дали ще имам сили. Наистина се чувствам много странно. — Джейни бършеше очи.

— Хайде, да отидем да му купим подарък — подкани я Ив. — След като времето за посещения свърши, ще излезем да вечеряме навън, ще пием вино колкото можем и сигурно ще се почувстваме по-добре.

Баща им остана очарован от подаръка: мини сиди плейър със слушалки и компактдискове с джаз, които да слуша, докато лежи.

Все още бе по пижама, блед и изтощен, но въпреки това очите му блестяха по непознат и за двете начин.

— Какво му става? — обърна се Джейни към Ив, когато се настаниха в една приятна кръчма, за да похапнат.

— Нямам представа какъв е медицинският термин, но мога да ти кажа, че са изрязали много повече от един грейпфрут.

Джейни бе възмутена.

— Лини! — възкликна укорително, но сетне се разсмя.

— Ти сама го видя! — каза Ив и се нахвърли върху храната с апетит, който не се бе проявявал от дни. — Това за него може да е началото на нов живот. Може би му остават още десет години, през които да реши да направи нещо интересно. Преживяното със сигурност е най-доброто напомняне, че трябва да се радва на всеки ден.

— Може и да си права.

Въобразяваше ли си, или Джейни наистина изглеждаше умислена? Беше си мислила, че тревогите и несигурността на Джейни са предизвикани от притеснение за баща й, но сега вече започваше да се чуди какво не е наред в живота на сестра й. Знаеше, че няма смисъл да пита направо. При Джейни бе най-добре да се изчака тя сама да каже каквото я гризе отвътре.

— Защо не си останеш у дома следващата седмица? Аз ще дойда с децата и ще се грижа за татко? — предложи Ив.

— Не, не. Не ставай глупава. На него му трябват много грижи.

Само че, когато го пуснаха от болницата, баща им бе учудващо добре. Трябваше някой да му помага, за да се разхожда из къщата, но можеше да сяда сам, да говори, да се храни почти нормално. А Ив се оказа права, че нещо у баща им се е променило. Бе по-оптимистично настроен, по-нащрек… интересуваше от всичко много повече от когато и да е преди.

Свидетелство, че той е по-добре, стана случаят, когато Роби извърши престъпление, което преди операцията баща й никога не би простил.

След закуска в неделя Ив и Джейни се втурнаха към една стая в къщата на баща им, заради крясъците на Ана.

— Роби! Роби! Недей! — пищеше тя.

Ив прескачаше по две стъпала, за да стигне по-бързо.

— Мамо! Мислех, че е при теб! — изкрещя Ана, когато Ив се показа на вратата.

Зад нея дотича Джейни.

— Господи! Господи, Боже мой… не позволявайте на татко да види това. Боже!

Ив не бе сигурна кое е по-зле, шокираното пребледняло лице на сестра й или мизерията, която малкият й син бе сътворил с помощта на кучето.

Роби бе открил скрина, пълен с вещите на майка им. Двамата с Харди сигурно са били горе доста време, защото Роби бе успял да изпразни долните две чекмеджета и двамата бяха съсипали всичко. Дневници и снимки бяха разкъсани на малки парченца. Гъсто мастило се бе изсипало от някаква бутилка и бе покапало навсякъде — и по килима, и по купищата хартия, и по един копринен шал. Нещо бе сдъвкано до неузнаваемост, защото бузите на Роби бяха лепкави и сиви, и лигите на Харди, провиснали от едната страна на муцуната му, също имаха сивкав оттенък. В кръг около двойката бяха пръснати какви ли не остатъци.

И Роби, и кучето гледаха гузно, разбрали удивително бързо, че забранената веселба е към края си и е време да плащат.

— Господи, Ив — Джейни бе обзета от паника и гняв. — Трябва да изчистим веднага и да видим какво може да спасим.

— Каква е тази тупурдия? — Беше баща им. Бе успял да стане и да излезе от стаята си, за да провери какво става.

Никой не знаеше какво да каже, а Ив инстинктивно се пресегна да дръпне сина си. Детето бе само на три и нямаше представа, че си играе със скрин, пълен със съкровища.

— Аз съм виновна, татко — побърза да каже тя. — Много съжалявам. Сигурна съм, че някои от нещата могат да се оправят.

Баща й се приближаваше към купчината на пода. Джейни посегна да го хване за ръката и да му помогне, докато пристъпва.

Той се наведе, за да огледа внимателно всичко.

— Ана, защо не донесеш метлата и сметника — помоли най-сетне той. — Това са само стари боклуци. Сигурно вътре са били списъците за пазаруване, които правеше майка ви, разписанията на рейсовете и разни стари снимки, които дори не са на фокус и съм сигурен, че изобщо не харесваше.

Джейни го гледаше, без да помръдва, с отворена уста.

— Представа нямам защо ги пазих толкова години.

Той отвори най-горното чекмедже и видяха пожълтели четки за коса, бродирани кърпички и хавлии, а също и чантичка за тоалетни принадлежности.

— Това трябва да се почисти — каза, след като разбута вещите. — Елси би ми се изсмяла, направо би се самоубила. Честно. Колкото повече мисля, толкова повече си казвам, че съм вършил неща, които тя не би искала. Я погледнете наоколо… — Седна на ужасния розов стол пред чекмеджетата и огледа стаята. — Тази къща не е пребоядисвана от години, а аз все още работя и получавам пенсия! Никога не се ожених повторно. Когато тя почина, беше ужасно. Наистина ужасно. Само че, ако аз си бях отишъл пръв — поклати глава, — тя щеше да го превъзмогне, момичета, щеше да ходи във ваканция на Карибите, да направи пълен ремонт на банята, да сложи джакузи, да си намери приятел, може би не само един! Наистина я разочаровах.

Ив и Джейни се спогледнаха, защото не можеха да повярват на чутото. Нима говореше баща им? Току-що ги бе нарекъл момичета, бе споменал майка им и бе изрекъл думата приятел в същото изречение… и се канеше да изхвърли всички стари боклуци.

Та това е чудесно, сподели Ив с Джейни, докато се сбогуваха с него късно същия ден… но въпреки това те си оставаха шокирани.

— Да знаете, че се гордея и с двете ви — каза им баща им, докато го целуваха на вратата, готови да поемат към Лондон. — И майка ви щеше да се гордее с вас.

Гордее се и с двете? Какво стана с намеците, „ако, разбира се, беше влязла да следваш право, Ив…“ и всички онези поне един милион дребни неща, заради които той недоволстваше?

Май бяха извадили нещо повече от грейпфрут, това бе сигурно.

— А сватбата кога е? — полюбопитства той с надеждата да не са я отложили заради него.

— На седемнайсети август, татко — отвърна Ив. — Отложиха я с месец, но не е проблем.

— Август… Чудесно… Тогава вече ще съм във върховна форма… ще танцувам през цялото време на тържеството.

Щял да танцува? Баща й? Радваше се, че Джейни оставаше при него за още няколко дни. Може пък това да бе някакъв страничен ефект от обезболяващите… да е изпаднал във временно състояние на делириум.

Почувства, че трябва да се възползва от момента.

— Том и годеницата му чакат бебе. Казах ли ти? — попита тя широко усмихната.

— Не си. Че това е чудесно. Ще ставам прадядо.

Сега вече Ив бе убедена, че става въпрос за делириум.