Много гот

Глава 33

Пуснаха ги всички, дори Джозеф, когото отначало сестра Лиан спря на вратата с разпоредбата, че могат да влязат само хората от семейството, но Том се намеси:

— Всичко е наред, това е татко ми.

За момент Ив се зачуди какво ли си е помислила сестра Лиан при тези думи, но след това цялото й внимание бе грабнато от новото тричленно семейство — Том, Дийпа и нежно-карамеленото бебе.

— О… о… честито! — Ив прегърна и целуна сина си, който изглеждаше изтощен, но замаян от щастие в пропитата си с пот тениска, която бе предназначена за сватбата. „Щастливо бракуван“ бе написано със сребърни букви отпред.

След това се обърна към снаха си, почистена, облечена в бяло, настанена на колосаните чаршафи в болничното легло, бебето бе заспало в гънката на ръката й.

— Толкова е красив — прошепна Ив и позволи на Ана и Роби да се приближат, за да погледнат. — Добре ли си? — попита тя Дийпа.

— Да… само дето адски болеше. Меко казано. — Дийпа откъсна очи от сина си и погледна Ив. — Чудесен е — прошепна тя и двете едва не се разплакаха отново.

— Браво, миличка — похвали я Ив и я целуна по челото. — Родителите ти знаят ли вече?

— Да, Том им се обади.

— Сега вече няма опасност да забравя годишнината от сватбата ни — добави Том. Не можеше да се откъсне от жена си и от бебето.

— Как ще го кръстите? — попита Джозеф.

— На мама — отвърна Том.

— Ив ли? — стресна се Ана.

— Не… Адам (Ив е английското произношение на името Ева. — Б. ред.) — каза с усмивка Том. — Нали разбирате.

— О, да! Много мило! — съгласиха се всички.

— Благодаря — промълви Ив, прекалено развълнувана, за да каже каквото и да е друго.

— Дийпа? Бебето ще пие ли мляко от цицките ти? — по-любопитства Роби.

Най-сетне стана време да се приберат. Ив пренесе на ръце Роби до своята кола, а Джозеф отведе Ана до своята.

— Ще трябва да поспиш, преди да тръгнеш за Манчестър с колата, нали? И да пийнеш чаша чай, нещо такова — предложи Ив, когато се върнаха в апартамента, защото отчаяно копнееше да го задържи. Бяха преживели толкова много за един ден. Имаше нужда той да остане още малко.

— Може да се опъна за малко на канапето ти. Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се. Аз обаче май няма да мога да заспя. Никога вече!

Сложиха Ана и Роби да си легнат както бяха с официалните дрехи и всеки забеляза как нежно другият целува децата и им се радва.

В кухнята той седна на масата и се загледа в нея, докато тя правеше чай, вече преоблякла се в избелялата рокля на цветя, русата й коса на розови кичури бе вдигната на хлабав безформен кок, лицето й бе почистено от размазания грим.

Ив сипа листа от двете метални кутии за чай, точно както той очакваше, заля ги с вряла вода и ги разбърка замислена. Джозеф усети болка, която позна, че е тъга по дома. Защото това бе неговият дом. Това бе мястото, къде трябваше да бъде, и това бе човекът, с когото трябваше да бъде. Чувството бе толкова силно, че трябваше да направи нещо по въпроса. Да каже нещо. Поне да опита. Нима щеше да има по-добър момент?

Тя донесе чайника с две дебели чаши.

— Том защо ти благодари за пръстена? — попита, преди той да бе казал й дума. — Да не си му дал пари назаем?

— Не… дадох му пръстена. Реших, че на Дийпа може да й хареса.

Ив се намръщи и зачака по-подробно обяснение.

— Беше на Мишел — продължи той.

— О! — Тя застина, чайникът сякаш увисна във въздуха.

— Ние се отказахме. Разделихме се… Не е нужно да ми съчувстваш — побърза да я предупреди. — Всичко стана по моя вина.

Мълчанието помежду им бе заредено с надежда. Ив не смееше да диша. Отново остави чайника.

— Май разбираш колко си обичал някого, когато всичко приключи — каза Джозеф и изведнъж някакво петно на покривката на масата привлече цялото му внимание и той започна да го драска с нокът. — А Мишел просто не я обичах достатъчно, за да се оженя за нея… Това, което се случи между нас с теб, все още ми се струва много важно и понякога се чудя дали ще успея да го преодолея… И дали изобщо искам да го преодолея.

Тя погледна към пода и очите й се спряха на карамелено-кафявите велурени обувки, които бе сложил под костюма. Кракът му играеше нагоре-надолу и при всяко помръдване виждаше чорапите му. Едва тогава Ив разбра какво бе искала да каже Джен. Сигурно бяха скъпи чорапи — на „Пол Смит“ или друга известна марка, — но въпреки това бяха на райе… а най-невероятното бе, че райето бе в алено и тюркоазено.

Вдигна поглед към него и се опита да прецени изражението му. Нямаше представа, че той призовава цялата си смелост, за да я попита:

— Ив? — Прочисти тихо гърлото си. — Хрумвало ли ти е някога… Искам да кажа, някога мислила ли си, че може би… заради децата… ние бихме могли…

Очите й не се откъсваха от неговите и за момент той се разколеба. Какво ли й се въртеше в главата? Нима щеше да направи огромна грешка? Огледа кухнята, за да открие някакъв знак. Докато се колебаеше, ръката й се премести към чашата с леко подрънкване и когато погледна, забеляза, че дори след толкова много време тя носи пръстена, който й бе дал. Платиненият пръстен със смарагд, пръстенът, с който го бе замерила на времето. Това сигурно означаваше нещо. Не можеше да бъде иначе. Добре, поеми си дълбоко дъх.

— Ив, все още съм влюбен в теб — прошепна едва доловимо.

Последва дълго мълчание.

— Ти разбираш ли, че вече съм баба? — попита най-сетне тя.

— Това няма значение. — Едва не се изсмя.

Ив остана загледана в него дълго, много дълго. Усети, че се страхува от следващите й думи.

— Наистина ли мислиш, че можем да го направим? — попита тя, наклонила глава на една страна. — Да върнем миналото? — Възможно ли бе той да знае колко много й се иска да върнат миналото?

— Не, не можем да върнем миналото. — Покри ръката й със своята. — Но може би ще успеем да продължим напред.

— Не знам дали мога да повярвам във всичко това отново.

— Вярвай поне малко. Рискувай.

„Ако не рискуваш, няма и да спечелиш, мамо“, прозвучаха думите на Том в главата й.

Погледна топлата ръка, стиснала нейната.

— Ами децата? — мислеше на глас тя. — Няма да понеса отново да ги нараня.

— Аз обичам децата, Ив — отвърна веднага Джозеф. — Не ги използвай като извинение да не опитаме отново.

Погледна лицето му — сериозно, искрено, открито, толкова прекрасно. Коя не би искала да се буди до това лице всеки ден до края на живота си?

— Това е грешка — заяви тя.

— Така ли? — Стори й се притеснен.

— Да. Определено трябваше да започнеш с целувка. Да ме накараш да се размекна с целувки и след това да минеш на приказките.

— Така ли трябваше да направя? — Лицето му се отпусна. — Добре… Нали правилно те разбрах? Да те целуна ли сега? Ще има ли смисъл?

— Аха, много ще бъде добре да ме целунеш сега.

Наведе се към нея и много леко я целуна по върха на носа.

— Толкова много ми липсваше — призна. — Всеки ден.

— И нощ — добави тя и се приближи, за да го целуне по устните, прегърна го и се остави в ръцете му, остави се да се влюби в него, да се влюби до полуда.

Вкусът му бе същият, какъвто го помнеше, мирисът му бе същият, усещането да бъде до него, и то бе същото, както в най-красивите мечти.

Целувката най-сетне прекъсна и двамата се погледнаха, съвсем отблизо, носовете им почти допрени. Огромни разширени зеници се вглеждаха в нея.

— Ела навън с мен — подкани го тя и го поведе за ръка през вратата на кухнята към градината.

И там, под най-високите палми, притиснати в решетката, по която се катереше грахът, те започнаха да се целуват отново. Отново и отново. Той бе съвършен. Ив прекара пръсти през косата му, притегли го до себе си, нетърпелива да почувства отново цялото вълшебство, което едно време съществуваше между тях. Как бе могла да живее без това? Как бе живяла без него?

Халатът й се свлече в краката и тя се опита да разкопчае копчетата на ризата му, бързаше, ближеше го и го целуваше по мекия солен врат, дърпаше ципа му и усети как той я обгръща с ръце.

Едва когато бе в нея, телата им притиснати едно до друго, докато се движеха напрегнато, тя се осмели до отвори очи.

— Всичко е наред — прошепна в ухото му. — Всичко е наред.

Говореше за нещо конкретно — че вече не ги очакваха изненади като бебетата, но това „всичко е наред“ се отнасяше и за другите неща. Бе необичайно и много познато, ново и напълно естествено да се люби отново с него. Нейният мъж. Лицето му бе притиснато до врата й. Той бе единственият. Познаваше този задъхан звук, който издаваше. Любовта на живота й. Ръцете му бяха на бедрата й и я движеха, докато не усети, че ще се пръсне на късчета под него, прилепила уста и нос в косата му. Точно така трябваше да бъде. Така умееше да си проправи път към него.

Джозеф чуваше само как кръвта пулсира в ушите му, когато бе на ръба. Бе се изкачил на върха на една планина и се прехвърляше от другата страна, за да се остави да падне стремглаво надолу.

— Свършвам… свършвам… Ив — въздишаше в ухото й той.

— Дааа — извика в екстаз тя.

— Господи… представа нямаш. — Искаше му се да й каже колко е хубаво да усети, че отново свършва. Последният път бе толкова отдавна. Да усетиш напъна и облекчението! — О, Боже — успя да изрече едвам. Все още не му се искаше да отваря очи. Земята се въртеше и той се връщаше бавно на нея.

Облегна се на смачканите грахови стебла и си каза, че сигурно е изцапал новия си костюм така, че нямаше да може да го изчисти, но пък, по дяволите, на кого му пукаше?

— Ей, прекрасни — прошепна Ив и той отвори очи към усмихнатото лице, притиснато към неговото.

— И ти свърши, нали? — попита.

— О, да — кимна тя. — Но сексът не е всичко, както знаеш. — Тих смях отекна в гърлото й.

— Не, но е много добро начало.

— Как ще се справим? Мислил ли си по този въпрос? — попита.

— Казвам сбогом на Манчестър и се местя при теб — отвърна той.

Ив поклати глава.

— Не става ли?

— Нали ще вървим напред, не назад? — напомни му.

— Всичко е наред, аз съм нов човек. Ще ходя на работа с колело, ще рециклирам всичко, ще спестявам пари… — изброи на пръсти.

— Шшш — ухили му се Ив. — Глупчо. Разбира се, че ще го правиш. Само че не можем да живеем тук. Прекалено тясно е.

Изведнъж всичко й се стори лесно. Тя щеше да престане да се съпротивлява на всичко и просто да позволи на събитията да следват едно след друго. Щеше да направи промени. Щеше да приеме повишението в службата, което й предложиха само преди два дни, щеше да продаде апартамента и градината и може би четиримата щяха да се преместят в голямата къща на ъгъла. Същата, покрай която минаваше всеки ден, и за която мечтаеше. Солидната, но неподдържана къща на площада, със счупени прозорци и огромна занемарена градина. Щяха да я оправят и да я превърнат в свой дом.

— Искаш ли заедно да купим къща? — попита го.

— Къща ли?

— Да. На ъгъла има една къща, само на три пресечки по-надолу. В момента изглежда ужасно, има огромна градина, пълна с буренак…

Забеляза пламъка в очите й.

— Скъпа къща ли? С голям заем? И ще трябва да се изкарват много пари?

Тя кимна.

— Това не те ли притеснява?

Тя поклати глава.

— Е, малко… Но сега имам теб. Ти ще ми помогнеш да изляза от релсите, в които се намирам, нали? Защото и двамата трябва да се променим, поне малко.

— Облечи си халата, преди да си замръзнала — каза Джозеф и я целуна по устните.

Ив завърза халата, след това се обърна към него и хвана лицето му с ръце, а сетне погали тъмните му вежди.

— Дали ще се получи? Не може ли да си остане хубаво, както едно време?

— Обичам те — каза той. — Ще бъде дори още по-хубаво, обещавам ти. Това е най-искреното ми желание. И не само на мен.

Бе прав. Ана щеше да бъде очарована от идеята, а сигурно и Роби.

— Джо, все още не бива да отговаряш на този въпрос, не, не казвай нищо. — Ив постави пръст на устните му, пое си дълбоко дъх и зададе въпроса, който до тази вечер я бе ужасявал. — Ще си помислиш ли дали да се ожениш за мен?

Той отмести пръста й настрани и по лицето му се разля щастлива усмивка.

— Да, да, да.

— Не ми отговаряй сега.

— Защо? Страхуваш ли се?

— Да!

— Лошо. Отговорът е да.

— Ама ти нали току-що приключи с годежа си?

— Знам, аз съм като тоалетна кабинка… чакам някой да ме заеме.

Тя се разсмя на думите му и усети как в гърдите й блика щастие, затова сподели:

— Толкова много харесвам роклята, с която бях днес, а няма къде да я облека.

— Това би било жалко. Затова трябва да се омъжиш за мен.

— Ще видим. — Знаеше, че отговорът е да, но просто не можеше да се насили да отговори с да.

— Това е много дъртофелски отговор.

— Дъртофелски значи? Че аз съм баба, което си е доста страшно, предупреждавам те още отсега.

— За мен не е страшно. — Той стисна ръцете й зад гърба и се приведе напред, за да прошепне в ухото й: — С отминаването на младостта, идва опитът. — От неговите уста прозвуча мръснишки.

Целунаха се отново, стиснали ръце, спираха, за да се посмеят и усмихнат един на друг. Точно така трябваше да приключат нещата за тях, по-точно да започнат. Едва сега го разбраха.

— Наистина ли сме отново заедно? Наистина ли? — попита той.

— Скъпи, аз не спя с кого да е — отвърна Ив.

— Скъпа, аз пък чух друго.

— Много ли ревнуваше от ветеринаря?

— Щом ме мерна, веднага подви опашка — пошегува се той. Засмя се на думите му и Джозеф я притегли, за да я целуне отново.

— Закълни ми се, че не правиш всичко това единствено защото ревнуваш — настоя тя.

— Кълна се. И двамата го правим, защото дъщеря ни го иска — пошегува се той.

— Знам — усмихна се тя. — Ние сме пионки в ръцете й. — След това се отдръпна от него и от стената, за да установи нанесените щети. — Горкичкият грах… напълно е смачкан.

— Ив, тук е много живописно, но е и много студено. Вече е крайно време да влезем вътре. Все още се каня да спя на канапето.

— Защо?

— Защото продаде леглото ни, а сегашното е прекалено малко и за двамата. Всъщност за спане може и да е малко, само че ние нямаме намерение да заспиваме веднага, нали?

— Правилно! Но все някога трябва да легнем да спим. Дори и ти.

— Когато днес заспя, ще спя до безкрай, затова ти ще трябва да направиш закуска на децата.

— Дадено, но първо искам няколко услуги.

— Ако направиш закуска, ще имаш каквито услуги пожелаеш.

Прегърнаха се и влязоха вътре, притиснати един до друг, прекалено погълнати от мига, за да забележат малкото личице, което ги наблюдаваше от прозореца.

Ана, събудила се от тихите им гласове и смях, бе вдигнала пердето, за да надникне навън и да види какво става. Остана удивена, когато забеляза родителите си да се целуват в градината.

Първата й мисъл бе, че това е някаква случайност, дължи се на моментно настроение… на носталгия, която ги е обзела. След това ги видя, че пристъпват към вратата, и също като тях се усмихна.

Онова изражение грееше по лицата и на двамата, позна го веднага, въпреки че го бе виждала на едно-единствено място: на видеокасетата, когато баща й подаряваше годежния пръстен на майка й.

— Виж ти! — прошепна Ана на себе си, значи може да има и хепиенд, или по-точно щастливо ново начало, ако вярваш и си имаш плоча с „Бамбуковата къща“. Дам, дам, ди, дам.