Много гот

Глава 9

Ив сечеше един от най-жилавите корени с градинската лопатка, когато главата на Том ненадейно надникна през задната врата.

— Здрасти — усмихна се той и влезе в градината, размъкнат, рус, един и осемдесет и шест, поклащащ се леко в огромните дънки, които обичаше да носи, и тениска с надпис „Порнозвезда“.

— Здрасти! — отвърна тя и го загледа как се приближава, наслаждавайки се колко хубав е станал — слаб, с широки рамене, квадратно лице и дълга коса.

Според нея беше страхотен.

А майка му изглеждаше както обикновено, каза си младежът и се ухили, докато приближаваше. Русата й грива беше натъпкана в някаква ужасна шапка в защитен цвят. И останалата част от дрехите й не беше по-прилична — впита блузка на преливащи петна от розово до бяло, ръцете, обсипани с гривни с мъниста, широки войнишки панталони и някакви мръсни стари ботуши. Въпреки това я обожаваше.

— Ела тук — усмихна се Ив и разтвори ръце. Том се наведе, целуна я и я прегърна бързо.

— Къде са децата? — попита.

— Отидоха да видят новите котенца на Джен — отвърна тя. — Точно ти ми трябваше. — Погледна дълбоката дупка, която бе изкопала около омразния корен. — Груба сила. Ще изтеглиш ли този противен храст вместо мен?

— Лоша карма, леле човече! Защо изравяш розите?

— Само тази. Прекалено бодлива и гола е, въпреки всичките ми усилия. Само я виж на какво прилича и недей да спориш с мен — просто дърпай! Ето, ще ти трябват ръкавиците ми, много е бодлива.

Том се опита да напъха ръце в малките й ръкавици, спечени от пръстта, и стисна основата на храста. Напъна с всички сили, чу се пропукване, коренът поддаде и се изскубна.

— Ето ти го! — Пусна го на земята и двамата се усмихнаха един на друг.

— Какво правиш тук? — попита тя, защото беше петък следобед и все още нямаше пет. — Не трябва ли да си на работа и да цъкаш на компютъра?

Младежът се разсмя на думите й, но след това лицето му бързо стана сериозно. Дори нервно, както й се стори.

— Пуснаха ме по-рано за добро поведение, но има нещо, за което искам да поговоря с теб. Трябваше да те видя насаме.

— Добре. — Ив свали шапката си, за да го вижда по-добре. — Слушам те най-внимателно — усмихна се, за да му вдъхне смелост.

— Така. — Прокара ръка през косата си и се опита да отвърне на усмивкатай. — Виж сега… Дийпа е бременна.

Преди още майка му да осъзнае чутото, той продължи:

— Решихме да задържим бебето и да се оженим.

— Дийпа е бременна? — попита тя с отчаяната надежда да е чула погрешно и Том да говори за някой друг, не за приятелката си, с която бяха заедно от едно нищо и никакво време. Ив много харесваше Дийпа, но… бебе? Брак? Все още се опитваше да се пребори с последното съобщение за брак, което я порази. Тук нещата не се връзваха… просто не се връзваха. Не!

— Да. — Том натъпка ръце в джобовете си и подръпна дънките нагоре.

— Как е могло да се случи? — Що за тъп въпрос задаваше, зачуди се тя още щом го изрече.

— Ами… по обичайния начин, струва ми се. — По устните му се мерна нещо като срамежлива усмивка.

— Та ти знаеш всичко за противозачатъчните още откакто стана на шест, Том. Просто нямаш никакво извинение — сопна му се Ив.

Синът й измърмори нещо в отговор, изкиска се и отново подръпна дънките нагоре, което нямаше никакъв смисъл, защото бяха прекалено големи и се смъкваха веднага щом ги пуснеше.

Тя усети гневното парене по бузите си. Синът й Том, току-що навършил двайсет, току-що започнал първата си свястна работа, имаше сериозно намерение да се жени — да става родител, — и то за студентка, малко по-млада от него, но също толкова неориентирана. Та той нямаше представа какво го чака! Те и двамата нямаха представа! А най-лошото бе — това, от което в очите й бликваха горещи сълзи, — че същото й се бе случило на нея. Бе забременяла на двайсет, беше се оженила за скапаняка… и ето как се стекоха нещата.

Толкова й се искаше нещата да са различни за децата й.

Господи.

Той я прегърна.

— Съжалявам — каза и погали главата й, отпуснала се на рамото му.

Ив постави длан на гърба му.

— О, Том. Ще ви бъде толкова трудно. Бебе? Наистина ли сте обмислили всичко?

— Да, помислихме. Много дори мислихме. Не сме го планирали, но пък какво.

Бе удивена, че в гласа му се появява сериозна нотка.

— Ти обичаш ли я? — попита.

— Да, обичам я и тя ме обича и ще я оправим тая работа с бебето.

Той представяше нещата толкова простичко. Винаги е така, когато си на двайсет. Все още си прям, не виждаш сложнотиите, които другите, по-възрастните подозират, че те очакват.

Ив също се почувства малко по-добре.

— Всичко е наред, мамо — успокои я и отново подръпна дънките.

— Трябва ти колан — каза тя, а младежът само се усмихна. — Роби ще става чичо — добави. — А е само на две. — Не бе сигурна дали да се смее, или да плаче, не знаеше накъде ще поемат нещата.

— Всичко ще се нареди. — Сви рамене и подръпна дънките.

Не можеше да повярва, че е наистина на двайсет. На същата възраст роди Дени. Том все още й приличаше на тийнейджър, а на неговите години на времето си въобразяваше, че е вече зряла. Искаше да се присмее на себе си, когато бе на двайсет, на марковите костюми и на косата, винаги направена при фризьор. Беше си въобразявала, че е пораснала, а какво излезе… Не за пръв път се зачуди дали на времето бе направила всичко каквото трябваше? По онова време бе омъжена, с две деца, домакиня от покрайнините, със съпруг бизнесмен, със страхотно лъскава къща, мебели с антикварни стойност и дрехи, които можеха да се дават единствено на химическо чистене. Сега бе сама, ходеше на срещи, беше затънала до гуша покрай грижите за току-що излезли от пубертета момчета и две малки деца, живееше в приземен апартамент, слушаше модерна музика и се обличаше в „Топ шот“. Собственият й живот се бе стекъл по особено странен и непредвидим начин.

— Кога чакате бебето? — попита, отметна косата си назад и избърса ръце в панталоните.

— В началото на септември. Тя е в осемнайсета седмица… Трябваше ми малко време, преди да съобщя на всички. Решението, все пак, беше важно.

Ив забеляза израза „осемнайсета седмица“; синът й вече бе запознат с терминологията по време на бременност.

— Става ли й лошо? — попита.

— Глава не може да вдигне. Щеше да е смешно, ако не ми е жал за нея.

— Горкичката. Пробва ли джинджифилови бисквити?

— Мамо, пробва всичко, в което има джинджифил — и джинджифилови бисквити, и джинджифилов чай, и джинджифилово вино. Суров настърган корен от исиот. Повръща всичко.

— Горкичката… А родителите й знаят ли?

— Ами… Май ще им каже този уикенд. Още не съм решил дали ще я придружа или не. Не искам да ме смачкат. — Усмихна се, сви рамене, подръпна дънките.

— Господи. Те да не са… ъ-ъ-ъ? Дийпа, тя?… — Какъв бе подходящият начин да попиташ за културното наследство на приятелката на сина ти, която е от азиатски произход?

— За религия и тям подобни ли ме питаш? — „Религия и тям подобни“! Браво, точно това е начинът да се говори за тези неща.

— Да.

— Всички са членове на англиканската църква. Май мисионерите са се добрали овреме до прадедите им.

— Мога ли да направя едно предложение?

Той кимна.

— Моля те, не обличай тази тениска, когато отиваш да те представи на семейството си.

— А, добре… няма.

— Порнозвезда! — Той дори имаше памучен пуловер, който бе облякъл на обяд една неделя, без да му направи впечатление, че на него пише: „Мастурбирането не е престъпление“.

— Трябва ли да се жениш? — попита тя. Бракът й се струваше нещо прекалено сложно, за да се впусне в него човек. — Няма ли да бъде по-добре да поживеете заедно и с бебето? Поне отначало?

— Мамо, ние искаме да се оженим. Да се постараем да постигнем нещо.

Ив не можеше да не се възхити на ентусиазма им… и на слепия оптимизъм.

— Кога? — попита.

— Преди бебето да се роди. Дийпа иска да е през юни. В местната църква, после в хотел с голяма градина. Иска бяла рокля, воал, специална кола — всичко. Нищо, че ще бъде с корем.

— А ти какво мислиш по този въпрос? — зачуди се Ив.

— Ами не е много в мой стил. Но след като тя го иска… а и според нея по този начин родителите й ще се укротят… толкова е… гот ще бъде.

— Хм. Искаш ли чай? — предложи тя.

— А кексче има ли? — Дори в моменти на криза Том не можеше без сладкиши.

— Да, има. И Джозеф ще се жени — съобщи му тя и се опита да говори незаинтересовано.

— Ами! За кого?

— За гаджето си, Мишел.

— Лудница, всичко живо е хукнало да се жени. — Май нямаше намерение да каже нищо повече по въпроса, което й се стори чудно.

Когато Ив се спря на задната врата, за да събуе калните ботуши, той добави:

— Има и още нещо…

Тя се обърна към него, задържа крака си във въздуха и той забеляза дупка на мястото на големия пръст. Том усети, че му дожалява за майка му, и се зачуди дали имаше право да я подлага на подобно нещо.

— Да?

— Искам да поканя и баща ми… нали се сещаш, Денис, да дойде на сватбата. Може би семейството му също, ако искат.

Ив продължи да си събува ботушите.

— Ясно — заяви най-сетне. — Нали не очакваш да изпадна във възторг.

— Не.

Започваше да се чуди откъде ще й дойде следващият удар. Сигурно ще й съобщят, че Ана продава наркотици на игрището в училище. Или че Роби е предложен за президент на „Лего“?

Денис. Том искаше да покани Денис на сватбата… просто така. Денис, бащата, който ги бе изоставил и нея, и Дени, и Том преди около шестнайсет години. Те, разбира се, го бяха виждали след това. Наложило му се беше да се върне, за да уреди развода. След това понякога пристигаха чекове, а посещенията му бяха нарядко, единствено когато минаваше набързо през страната и им звънеше от прескъпите хотелски апартаменти, обсипваше синовете си с пари, глезотии и вкусотии. Завеждаше ги в „Хамлис“ и им купуваше каквито играчки пожелаят, ядяха сладолед за вечеря, обикаляха Хайд парк на новите си кънки, скейтбордове или каквото там им беше купил. След това, на края на посещението ги връщаше, за да се отрезвят бързо и болезнено в истинския живот.

Денис Дръвника… Денис… каквато и друга грозна дума да съществуваше с д. Диване? Не. Дегенерат? Не. Долно дръгливо добиче. Така звучеше по-добре.

— Той ще става дядо — продължи Том. — Може би ще му бъде приятно да разбере.

— Хм. — Той никога преди не бе проявявал интерес да поддържа семейните връзки. Поне не с тях.

— Внимавай да не настъпиш количките на Роби — предупреди го Ив, докато слагаше чайника на печката и освобождаваше масата в обърнатата наопаки къща. — Някой ден ще си счупя главата в тази каша.

— Количките на Роби ли? — Том се наведе и вдигна очукан стар трактор. — Този ми е познат.

— Може пък чичо Роби да го предаде в наследство на племенника си — подхвърли и усети, че се чувства объркана и готова както да заплаче, така и да се залее от смях.

— Знам, мамо — рече тихо Том. — Необичайно е… но пък ще ни бъде много гот. Помисли си само колко ще се кефи Роби.

— Какво искаш за пиене? — попита го тя, когато чайникът завря. Той знаеше какво се предлага — три вида чай, всичките безкофеинови, билков чай, с плодов аромат и кафе без кофеин…

Когато майка му придърпа стол, за да стигне до горната полица на кухненския шкаф и да свали стара очукана кутия от бисквити, му стана ясно колко е разтърсена от новините. Това бе тежката артилерия, която се използваше само за спешни случаи — силно и много въздействащо подкрепление. Все още на стола, тя отвори пакета и вдъхна дълбоко със затворени очи.

— Ммм — възкликна. — Вече се чувствам по-добре.

Той се зачуди дали все още държи запаси от другия наркотик за спешни случаи. Ив скочи от стола и му поднесе кутията.

— Искаш ли една? Защото аз определено искам. Неутрализира най-негативното действие на кофеина, нали знаеш.

Том надникна в кутията и видя около шест цигари с трева, дълги по три сантиметра, дебели колкото молив.

— Сто процента органична трева — увери го майка му. — Няма никакъв никотин, отглеждат я в парник в Брайтън, затова можеш да си вземеш с чиста съвест. — Младежът посегна за една, а тя продължи: — Чуй ме само, говоря като дилър. Нали знаеш, че пуша само при специални случаи?

— Стара хипарка си ти — отбеляза той.

— Много благодаря!

Двамата седнаха на масата в кухнята в ужасно разхвърляния лондонски апартамент, който си оставаше негов дом, и посегнаха към димящото кафе, запалиха тревата и наоколо се разнесе прзнатият сладък дим, а след това си поговориха.

— Семейството на Дийпа нормално ли ще приеме новината? — обърна се Ив към сина си.

— Има време, ще видим.

— Та какво следваше тя? — Ив се почувства неудобно, защото не си спомняше какво учи момичето.

— Медицина. Втора година.

— Значи „честито“ няма да бъде първото, което ще чуе от родителите си.

— Не. Но въпреки това ще се оженим. На тях ще им стане приятно.

— Може и да не им стане, Том. Кой знае? Двайсет години. Тя е още толкова млада.

— На същата възраст като теб — напомни й неуверено Том.

— Именно — Изпусна струя дим и потисна кашлицата. — Нали затова се притеснявам. — Очите й срещнаха неговите. — Толкова сте млади още — повтори тя. — В днешно време на двайсет си още много млад. Но ние ще се опитаме да ви помогнем.

Тя обхвана с ръце чашата кафе. Какви красиви ръце, помисли си Том, ръцете на мама. Малки, топли и способни. Ноктите са къси и често пъти отдолу се е набила пръст, а тя не сваля двата сребърни пръстена, на безименния пръст винаги е смарагдът със семпла платинена халка. Въпреки че ровеше из градината, кожата й бе нежна и мека, благодарение на някакъв ежеседмичен ритуал със зехтин и сол, след което си лягаше нахлузила чорапи като ръкавици. Пълна кукувица.

— А Денис къде е сега? — попита тя. Беше оставила на синовете си задачата да поддържат връзка с баща им, ако желаеха да го чуват. Бе категорична, че този човек не я интересува.

— Сигурна все още е в Чикаго. Щеше да ни каже, ако е имал намерение да се мести.

Ив бързо загаси остатъка от цигарата в бронзовия пепелник на масата и гривните на ръката й дръннаха.

— Дийпа ми се струва свястно момиче, Том — отбеляза тя. — Може пък всичко да се получи както трябва. Обещай ми обаче, да се постараеш да бъдеш чудесен баща на детето си. Защото всяко дете заслужава двама добри родители, дори и да не са заедно.

— Обещавам — каза той и я изненада, като я стисна за ръката. — Благодаря, мамо.

След като синът й си тръгна, Ив отвори всички прозорци и задната врата, за да се проветри, след това седна на масата отново и отвори кутията за спешни случаи.

Щеше да изпуши още една цигара с трева. Та това бяха четири разтърсващи случая по едно и също време: Джозеф щеше да се жени, Том щеше да се жени и да става баща. Направо невероятно, да стане баба точно две години и половина след раждането на четвъртото си дете… и като капак Денис. Мили Боже, да не говорим за срещата не само с Денис, но и със семейството му.