Много гот

Глава 28

— Ако трябва да съм напълно откровена с теб, вече нищо не ми доставя удоволствие.

Когато Джейни се наведе над чашата чай, Ив забеляза, че обикновената късо подстригана кестенява коса на сестра й е набраздена със сиво в основата.

Тя продължаваше да разбърква чая, въпреки че млякото отдавна се бе смесило, след това удари лъжичката няколко пъти в ръба на чашката и най-сетне я остави. Ив се учуди, когато сестра й й се обади в началото на седмицата. Не бе идвала в Лондон от цяла вечност, но ето че сега двете бяха заедно, пиеха чай в кухнята, а Джейни изглеждаше и тъжна, и сериозна.

Докато Ив я наблюдаваше, не можа да не си помисли, че бе имало време, когато Джейни, въпреки че не бе красива, я наричаха впечатляваща… елегантна. Сега обаче изглеждаше безлична. Още по-зле, неизчерпаемата й енергия изглежда бе пресъхнала.

Късата коса, сигурно подстригана при някой скъп фризьор, не бе боядисана и никак не отиваше на издълженото й лице с остри черти. Антрацитносивият й костюм с непоръбен ленен панталон, също не беше особено подходящ. Джейни бе станала незабележима, каза си Ив, докато я оглеждаше — отпусната, тъжна и безформена. Жена на средна възраст бе определението, което хрумна на Ив.

Бръчките от носа до ъгълчетата на устата се бяха задълбочили и лицето й скоро щеше на придобие изражение на недоволство и разочарование. Сигурно вече си бе взела очила от онези, половинките, специално за четене, провиснали на верижка на врата й, сега прибрани дълбоко в чантата. Несъмнено, ако се запознаеха с някого сега, щяха да предположат, че Джейни е по-голяма от Ив, а не обратното.

Не си го помисли със задоволство. Болеше я, когато виждаше сестра си така.

— Знаеш ли… — Джейни отново вдигна очи от чая, но Ив забеляза, че са пълни със сълзи. — Вземи например готвенето. Едно време умирах да готвя, купувах си най-новите готварски книги, цяла събота обикалях, за да купя най-добрите продукти и ми доставяше удоволствие. Сега вече имам чувството, че това готвене ме притиска, ден след ден, неумолимо… закуска, сандвичи за децата да обяд, нещо дребно да похапнат, вечеря, по четири различни ястия в неделя. Кошмар ти казвам. Само за да е пълен хладилникът, ти трябва отпуска, да не говорим, че винаги има работа из къщата, и пране, и домашни, и да слушаш как ти мъркат двама тийнейджъри на главата, а пък аз трябва да ходя на работа, а стресът там е ужасен. И най-странното, интересно защо, съпругът ми ме намира за отегчителна. Била съм досадна и отегчителна! И на мен ми е омръзнало. Омръзнало ми е до смърт! — Ив забеляза, че сълзите потичат по бузите на сестра й.

— О, Джейни — прошепна тя и погали ръката й.

— Не искам повече да живея по този начин — хлипаше Джейни. — Щом се събудя сутрин, прехвърлям наум какво ми предстои да правя… налага се да живея в къща с толкова потискаща атмосфера… всеки момент някой ще избухне, друг ще ревне. Не искам повече да търпя. Просто не мога повече.

Ив продължаваше да я гали по ръката.

— И защо е всичко това? — попита Джейни. — Защо ми е да полагам всичките тези усилия? Защо се боря да избутам неблагодарните си деца да влязат в най-добрите университети? Изведнъж вече нямам никаква представа защо е всичко това.

Ив я остави да поплаче колкото иска, без да казва нищо.

— Дойдох, Ив — каза най-сетне Джейни и размаза сълзите по лицето, — защото знам, че в живота ти и в семейството ти винаги има светлина и ми се иска да се науча как да постигам и аз същото.

Най-сетне Джейни вдигна глава и огледа кухнята: събраните оттук-оттам най-различни чинии, оставени на масата, неизмити съдове, натрупани върху съдомиялната, ценните детски рисунки, вече започнали да се белят от вратата на хладилника, великолепни цветя, наслагани по всеки перваз, остатъци от котешка храна, полепнали по страните на паничката, оставена близо до задната врата. Тук цареше първичен хаос, подът лепнеше и Джейни бе събрала трохите от масата, докато чакаше сестра си да направи чая. Ама… ама… ама… Тук обаче миришеше божествено. Някаква супа къкреше на котлона, машината за хляб потракваше ритмично… тук просто цареше спокойствие. Тя седна на масата и знаеше, че Ив има време. Време да пият чай, време да си поговорят. По-късно домакинята щеше да отвори бутилка вино, щяха да седнат в градината и да пийнат малко повече, отколкото трябва. Щяха да похапнат нещо, което са измайсторили заедно в кухнята, а Ана и Роби, които в момента пищяха с пълно гърло, докато играеха на криеница, щяха да сноват напред-назад, докато най-сетне им се доспеше. Беше толкова спокойно, отвсякъде лъхаше щастие.

Този дом бе коренно различен от нейния. Там никой не идваше на вечеря, без да се е обадил предварително, за да приготви тя и първо, и второ, и трето, с най-различни подбрани сирена и специални ликьори за накрая.

Къщата й бе елегантна, в бяло, бежово и охра, с лакиран паркет, перилата на стълбите се лъскаха редовно, калъфите на мебелите се даваха на химическо чистене три пъти в годината… кухненските плотове бяха от неръждаема стомана и по чекмеджетата при всяко отваряне се виждаха отпечатъци от пръсти.

Странно, помисли си Джейни, къщата й бе тиха. Като се изключи блъскането на врати. Дейвид се криеше в кабинета си, след като блъснеше вратата, Кристин се покриваше с телефона в своята стая, след като блъснеше вратата, Рик излизаше навън и прас… блъскаше вратата.

Понякога си включваше радиото, пускаше тихо „Радио четири“, а пък в къщата на Ив бе като в истинска лудница. Роби и Ана се смееха и пищяха, работеха и телевизорът, и видеото, телефонът непрекъснато звънеше, звучеше музика по вкуса на Ив, който се простираше от класически произведения до популярните детски песнички на децата.

— Господи… — въздъхна най-сетне Ив. — И в тази къща сме имали дяволски трудни моменти. Не си мисли, че всичко е наред, защото не е. Има куп неща, заради които понякога се будя посред нощ. Я ме погледни! Защо съм все още сама?

— Но животът ти доставя удоволствие, нали? — попита Джейни с надеждата гласът й да не звучи прекалено обвинително.

— Да, разбира се, мила. Част от живота ми е досадна, някои дни са направо убийствени… но ще те излъжа, ако ти кажа, че не съм щастлива.

Джейни погледна по-голямата си сестра и забеляза, че тя излъчва — какво точно? — нещо като безгрижие. Да, май бе точно това. Не бе обременена с мисли за това какво ще си помислят другите хора, както бе при Джейни. Притеснения и пак притеснения. Дали колегите й я имат за достатъчно добра? Какво ли мислят приятелите й? Как постъпват родителите на другите деца в подобни случаи? Татко какво ще каже? Ето обаче, че Ив бе сама, косата й бе прекалено дълга и руса за жена на четирийсет, дрехите й прекалено ярки и впити, къщата й обърната наопаки, работата й в пълен застой, по някаква случайност забременява и ражда бебета, слуша дискомузика, на един от шкафовете в кухнята държи кутия с марихуана, и въпреки това е щастлива. Това неуловимо усещане изглежда бе подминало Джейни. Също и съпруга на Джейни, и децата й.

— Не мога да ти дам съвет — каза Ив и се зачуди дали нямаше да е по-добре да пийнат вино, вместо чай. — Не обичам да давам съвети. Мога само да ти кажа, че съм се опитала да преценя кое е важно за мен, какво искам да върша, а пък останалото просто съм го зарязала.

Късно същата вечер, след като бяха изпили две бутилки вино, а Ив най-сетне бе убедила праволинейната си сестра да си дръпне поне веднъж от тревата, като я успокои, че за подобно престъпление нито ще я арестуват, нито ще я лишат от адвокатски права за цял живот и ще й вземат перуката и тогата… те се кискаха на дългия списък неща, които Джейни трябва да зареже.

В началото бяха пазаруването, готвенето и чистенето.

— Ти да не си се смахнала? — сряза я Ив. — Да не би да нямаш здрав и прав съпруг и две също толкова здрави и прави деца, които да изтичат до супермаркета, докато ти се излежаваш във ваната с маска на лицето и четеш списание „Хелоу!“, и си фантазираш, че си омъжена за Антонио Бандерас, или който там ти харесва?

Нов истеричен кикот.

— Знаеш ли, може би трябва да отидеш на почивка, съвсем сама, Джейни, и да правиш все неща, които ще ти помогнат да си отпочинеш. Масаж, коламаска — не знам… Какво правят адвокатите и съдиите, за да си починат? Иди някой да те напляска, нещо такова… остави се да ти сложат белезници. Не е ли така най-добре?

Нов смях.

— И вземи да я зарежеш съвършената си къща. Истината е, че тя е прекрасна… — Ив не се бе напоркала чак толкова, че да загуби напълно чувството си на такт, — но иска огромни грижи. Трябва да ти призная, че съм позволявала на децата си да изядат каквото са изпуснали на пода у вас. Ами… — Тя се наведе под масата в кухнята. — То и при мен става така. Защото там долу има какво ли не. — Вдигна престояла известно време филийка, намазана с мармалад. — Ето, виждаш ли?

Джейни отново избухна в смях, толкова силен, че я заболяха бузите, а след това и коремните мускули.

— Господи, такава съм мърла — каза Ив. — Знам, че вече съжаляваш, че дойде чак дотук, нали? Мислиш си: „Ако това е на пода в кухнята, какво ли ще открия, когато разтегнем дивана?“

— Престани. — На Джейни вече й течаха сълзи от смях. — Престани, защото ще се напишкам.

— Господи, Джейни — заяви уплашена Ив. — Ти яко се надруса.

— Не съм, естествено! — По лицето й се изписа ужас.

— Не, нищо ти няма. На това му се казва, да се позабавляваш — обясни бавно Ив, сякаш се опитваше да накара хората в чужда страна да разберат какво говори. — Май за тази вечер забавленията ти стигат, сега трябва бавно да те върнем на земята.

Погледна сестра си, зачервена от смеха и виното, чертите й изведнъж омекнали, както не я бе виждала от много време насам.

— Май трябва малко да се поотпуснеш — добави Ив. — Да престанеш да се опитваш да свършиш всичко. Децата ти ще те ценят много повече, ако ги оставиш сами да се оправят. Честна дума, те са добри деца, ще се справят… в края на краищата. И какво, ако се забъркат в нещо, докато са още млади и глупави? Само така ще се научат. Помниш ли, когато Том се забърка в онези измамни продажби? Какво беше, я да си спомня? Билкови таблетки за отслабване, нещо такова. Господи, направо не е за вярване, че не мога да си спомня. На времето беше толкова нашумяло! Беше потънал в дългове, почти хиляда лири и чак тогава се престраши да ми каже какво става. Смотаняк.

Двете сестри се спогледнаха и избухнаха в нов смях.

— А според мен, сериозно ти трябва нова прическа и нови панталони — продължи Ив.

— Какво? — писна Джейни.

— Аз лично бих те завлякла да ти подменя целия гардероб, нищо че ще пищиш до небесата. Само че това е прекалено трудна работа, да се опитам да надприказвам един адвокат. Но поне нова прическа и нови панталони ще са добро начало, така няма да приличаш на отегчителна лелка на средна възраст.

Тя посегна и подръпна ластичния панталон на Джейни, а отдолу, както очакваше, се показаха посивели бикини, скрити под чорапогащник в бабешкия цвят карамел.

— Гадост — намръщи се Ив. — Това наистина е много практично, само че… а бе, пълна гадост е. Знам, че трябва да носиш онези погребални костюми, но поне ще си мислиш: „Знам, че изглеждам скучна, но отдолу съм с онези съблазнително розови гащички…“ — А пък косата трябва да стане по-хубава, с по-наситен цвят. — Ив не се сдържа и заговори също като Хари. — Хари само с един поглед, сладурче, ще те преобрази.

Така стана, че към три следобед на следващия ден двете сестри се настаниха в едно от онези прескъпи кафенета с мраморни маси, където сервират всичко с четворно по-голямо количество бита сметана, все още развълнувани, непрекъснато се питаха: „Харесва ли ти? Сигурна ли си?“ за новите прически. Докато поглеждаха тайно отраженията си във витрините и огледалата, те все още не можеха да свикнат с новото си излъчване.

Русите къдри на Ив бяха със свежи момичешки кичури в розово.

— Нали не съм прекалено стара за розова коса, не, не съм… не, да не се отмиват, искам ги с нормална боя… за сватбата — увери тя Хари, който имаше известни резерви, докато й слагаше найлоновата престилка и я изслушваше. Само че когато новият цвят, подобен на захарен памук, лъсна, той също се съгласи, че й е добре. Не, тя съвсем не беше прекалено стара за розова коса. Изглеждаше… хм… приличаше на една чудесна, свежа, готина мадама.

Смелостта на Ив подтикна Джейни също да стане по-дръзка. Късата й гладка коса сега бе сресана зад малките уши, бухнала на тила, в нов тъмнокестеняв цвят.

— Изглеждаме страхотно, мила, честна дума — каза й Ив, докато отпиваха от огромното количество капучино, гарнирано с цяла планина сметана.

В краката им бяха стиснати найлонови и хартиени пликове с панталони, сутиени, дамски боксерки… прашки! След първоначалния шок Джейни бе решила да се впусне в приключението с главата напред — зелени, розови, оранжеви, тюркоазени, дори лъскави и сребристи гащички.

— Обещай ми да ги слагаш, когато си в съда — настоя Ив, докато все още бяха в съблекалнята.

— За Бога! — опита се да я накара Джейни да млъкне. Само че Ив очакваше с нетърпение да види любопитния поглед на продавачката, когато излязоха.

— Сигурна съм, решила е, че сме лесбийки — прошепна силно притеснена Джейни, докато излизаха от магазина.

— Знам. — Ив хвана сестра си за ръка. — Щеше да е толкова жалко да я разочароваме. — Тя близна Джейни по ухото.

— Я се разкарай. Ти да не си луда?

— Просто се държа като лондончанка, а ти си една дървена провинциална мамичка.

— Боже, защо не мога да съм поне малко като теб?

— Можеш. Но пък аз искам да ти напомня, че едно време много ми се искаше да съм като теб.

— Мислиш ли, че ще ги носиш? — попита сериозно Ив.

— Разбира се! Да не би да си въобразяваш, че ще си пилея парите за бельо, което да забутам а дъното на чекмеджето?

— А Дейвид ще ги види ли?

— Ами… ъ-ъ-ъ… — Джейни взе лъжицата и започна нервно да разбърква капучиното. — Знаеш ли, според мен двамата с Дейвид трябва поне за известно време да се откъснем един от друг. — Тя вдигна поглед към Ив. — Днес го реших.

— Промените, които идват с новата прическа — не се сдържа да отбележи Ив. — Доста са страшнички.

Джейни само се усмихна. Замълча и се замисли.

— Ив, женена съм вече шестнайсет години. Това е много дълго време. Прекалено дълго за една двойка, твърде дълго да си съпруга, майка, през което непрекъснато правиш компромиси и се питаш: „Какво иска Дейвид? Какво искат децата?“ Надявам се да не звуча като най-голямата егоистка на света, но имам чувството, че съм забравила себе си, че съм забравила коя съм в действителност и какво искам, какво харесвам, Господи, дори не се сещам какво обичам да ям и да пия. Скариди, например… — тя бе готова да се разсмее. — Май не съм яла скариди, горещи, пържени с чесън, сочни, с малко лимон… — Тя замълча и кимна замислено. — Знаеш ли, откакто се ожених, едва ли съм яла пържени скариди повече от три пъти, въпреки че ги обожавам, но Дейвид е алергичен към тях.

Сетне поклати глава.

— Живеем заедно, непрекъснато сме заедно, а аз просто не го забелязвам. Нямам никаква представа какво у него ме е привличало, не мога да преценя дали още го обичам. И вече си мисля, че няма надежда да разбера, ако не се махна поне за известно време. Да отида на почивка… да ги оставя да се оправят сами.

С някакво ново подобие на смях, тя добави:

— Един Господ знае как ще реагират, когато им кажа.

— Кажи си, че не ти пука — посъветва я Ив.

— Да. Да. Един безкраен компромис — точно в това се е превърнал животът ми — продължи Джейни. — Никой не върши това, което му се иска. Все се съобразяваме с това, което трябва… или с това, което другите искат. Знам, че не можеш да угодиш на всички, но един от нас винаги е нещастна, а четиримата заедно сме забравили какво е да сме щастливи.

— Да, когато живееш с цялото семейство, е доста сложно — съгласи се Ив. — Нуждите на отделния човек се противвопоставят на нуждите на групата… Сигурна съм, че Ана може да ни насочи към подходящата литература по този въпрос.

— Тя е доста проницателна, нали?

— Понякога, но пък през повечето време се държи като обикновено деветгодишно момиче — отвърна Ив, защото нямаше желание на Ана да й бъде прикачен етикет за свръхинтелигентно дете, по-късно можеше да се окажеше трудно да остане същата.

На Ив й хрумна нещо за пръв път.

— Като се замисля — призна тя пред Джейни, — аз съм правила компромиси единствено и само заради Денис. Вършех всичко както той искаше и се опитвах да бъда точно такава, каквато той искаше. А пък с Джозеф бе точно обратното. Съпротивлявах се на всеки компромис, който трябваше да направя. Опитвах се да го накарам да върши нещата по начина, по който аз исках — дори промених начина му на хранене, накарах го да се откаже от кафето, да ходи до колежа с колело, да рециклира всичко… Господи! Нищо чудно, че нещата се стекоха по този начин. Той просто се е разбунтувал.

— Звучи ми доста страшно — съгласи се Джейни. — Знаеш ли, според мен, когато хората живеят заедно дълго време, се получава същият ефект, както при капката и камъка: бавно и постепенно ти се променяш и се износваш. Дребните забележки на Дейвид за дрехите ми: че това било прекалено скъпо, онова — прекалено разголено, прекалено впито, прекалено ярко… малко по малко, с течение на годините тези неща са ми се набивали в главата и аз съм се превърнала в безцветна лелка. Аз! Представяш ли си, Ив! Аз, момичето, което харчеше поне половината си заплата за най-хубавите италиански дрехи, които се продават в Уинчестър.

Ив се замисли, след това заговори.

— Ето затова хората се развеждат в средата иа четирийсетте и излизат с онези абсурдни лозунги „Аз съм личност!“ Тогава си купуват спортни коли, готини дрешки и попмузика.

— Трябва ли да бъде така? Трябва ли и аз да се разведа, за да се превърна отново в себе си? — попита я Джейни.

— Не знам. — Ив облиза сметаната от лъжицата. — Само вие с Дейвид, или може би с децата, можете да намерите отговора на този въпрос.

Сестра й сведе отново поглед към чашата и отново започна да разбърква капучиното. Колко трудно бе да вникне в нея човек, помисли си Ив, когато си наложи тази безизразна съдийска маска.

Най-сетне Джейни вдигна очи и заговори с усмивка.

— Поне известно време ще нося тези красиви бикини заради себе си… Те ще ми носят утеха.

— Браво на момичето! — усмихна се Ив.