Много гот

Глава 32

Подскачаха в пежото през отворената порта и после в тучното зелено поле. Ана и Роби се кискаха възбудено на задната седалка, а Ив се притесняваше за кутиите с храна в багажника и се молеше да са оцелели по време на пътуването.

Беше очаквала да види обикновено поле, но това тук бе истинско съвършенство. Великолепно! Грижливо окосена смарагдовозелена трева, ослепително слънце… Последва въженото ограждение до паркинга и се опита да откъсне очи от великолепните розови и сини тенти, дървения дансинг на открито, украсен с триъгълни флагчета, пластмасовите палмови дървета и огромните букети цветя.

На хълма, на около двеста и петдесет метра, бяха подредени столове в полукръг, готови за церемонията.

Небето беше синьо, не подухваше, бе дванайсет на обяд, очевидно времето щеше да бъде чудесно.

Щом спря колата, Дени излезе от едната тента, за да я посрещне.

— Мамо! Здрасти! Хладилникът не се държи прилично. Дийпа се опитва да практикува „контракции“, или нещо такова, никой няма представа къде се намира Том… Иначе всичко е наред! — Целуна я по челото, а Ана и Роби хукнаха покрай тях, за да проверят какво става.

— Какво? Как така никой не знае къде е Том? — стресна се Ив, щом чу набързо съобщените новини.

— Поне ние не знаем. Тази сутрин, когато станах, него го нямаше в апартамента. Мобилният му е изключен. Не мога да се свържа с него, а Дийпа също не успява.

Дени сви рамене.

— Все още не се притесняваме. Останат още… — той погледна часовника си — часове.

— В багажника има разни неща. Дийпа иска ли да направим нещо друго? — попита Ив.

— Аз съм си получил книжката с инструкции. — Дени нзвади дебело тесте напечатани листове от задния си джоб и си размаха. — Ето, виждаш ли?

Тя видя страници с информация, скици къде да се поставят цветята, как да се подредят столовете, къде да се завържат панделките…

— Тук е още от сутринта, за да довърши тортата, да сгъва салфетки, но сега се прибра да си почине — обясни синът й.

— Притеснена ли е заради Том?

— Не бих казал, но при нея е трудно да се прецени. Като пощуряла е заради тази сватба. А ти притесняваш ли се? — попита той.

— Много, ама много… Може ли да ти взема телефона?

— Да, а ти ми дай тези неща? — Дени започна да разтоварна кутиите и чиниите от багажника на колата.

— Хладилникът ще се оправи ли? Иначе се налага да местим всичко някъде другаде?

— Мисля, че да.

Ив усети, че е нервна, притеснена, неспокойна… и се сети, че това трябва да е от нерви, защото бе майката на липсващия младоженец.

Набра номера на Том и попадна на гласовата му поща. За момент се поколеба какво да каже.

— Том, обажда се майка ти. Би ли ни се обадил, моля те. Или поне звънни на Дийпа… просто за да сме сигурни, че всичко е наред.

След това затвори и се зачуди дали не трябваше да бъде малко по-строга. Какво ли правеше той? Да не би да се опитваше да докара всички до сърдечен удар.

Тръгна към красивата тента, розова, съвсем в стил Барби, отвътре с драперии, като истинска приказка с позлатени маси и столове.

— Чудесно е — обърна се тя към Дени, все още напрегнат, защото Том можеше да съсипе всичко.

Много редици чаши за шампанско бяха подредени до прибори и наситено розови салфетки. На всички маси бяха поставени малки златни звезди, които блестяха, огромни, пищно аранжирани букети от яркорозови рози със слънчогледи и много бръшлян.

Навсякъде личеше пръста на Дийпа: и кичозните хартиени вятърни мелници закачени навсякъде, и азиатската Барби, облечена в сари, която целува Кен в тениска, кацнали върху огромната торта в бяло и розово. Беше впечатляващо, но най-важното бе, че отразяваше тяхната същност. Щяха да си направят точно сватбата, която искаха… стига Том да се появеше.

Ана и Роби вече се стрелкаха по дървения подиум, хванали се за ръце, и се преструваха, че танцуват.

— Какво друго мога да направя? — обърна се Ив към Дени.

— Няма кой знае какво. Тук сме от осем сутринта. Трябва ни Том. — Усмихна й се окуражително, поне така се надяваше. — Ела да видиш гледката от върха.

Поведе майка си и двете деца по пътеката към полукръга столове, наредени за церемонията. Хълмът бе малък, но от върха се спускаше стръмно на другата страна и се разкриваше великолепен пейзаж от тъмнозелени гори, малки села, църкви с кули и червени покриви. Слънцето блестеше така ярко, че човек оставаше с впечатление, че е в Италия; понякога Кент можеше да бъде истинска прелест.

— Страхотно — каза Ив. — Готова съм да заплача, а има още четири часа.

— Знам, и аз съм така — усмихна се Дени.

— Дали Том е добре? — попита го тя. — Ти снощи виждал ли си го?

— Да, излезе с приятели и се върна малко след единайсет. Стори ми се съвсем добре… нормален. Е, беше малко нервен, но иначе си бе съвсем наред.

Дени я прегърна през раменете и тя се насили да се усмихне.

— Защо просто не си отидем вкьщи, да се върнем и да се върнем малко по-късно. Сигурен съм, че той ще се появи, и то в дънки, специално избрани за сватбата.

— Не може да бъде!

— Всъщност нямам представа. Пази в дълбоки тайна какво ще облече.

— Май не можем да направим нищо повече — съгласи се Ив, погледна тъмните кръгове под очите на сина си и добави: — Трябва да се наспиш, Дени.

— Знам, но няма да е точно днес.

— Наистина ли мислиш, че той ще дойде?

— Да. Защо не? Те са чудесна двойка. Надявам се всичко да тръгне както трябва. — Толкова бе спокоен. Мил, искрен и спокоен. Но какво да каже човек за сватбите напоследък? Надяваш се всичко да се получи, поне за известно време, че ако все пак се разведат — шансовете в най-добрия случай са 60 на 40, — ще запазят добрите си отношения и ще си спомнят хубавите моменти.

— Мамо, защо не си поканила ветеринаря? — попита Дени, докато слизаха по хълма.

— А… Прекалено важен ден е все пак… А и ние… Ние го даваме по-бавно. — По-добро обяснение не успя да измисли. — Пък и имах твърде много други неща, за които да мисля.

— Ясно — отвърна Дени, но усети как го обхваща тъга заради майка му.

— А аз до кого ще седя? — попита Ив. — Да не би да е до Джозеф? Да не би Ана да се е разпоредила кой къде ще бъде?

— Не, не. Настанена си до изключително привлекателния зрял и неженен чичо на Дийпа. Нямам представа как се е получило — усмихна се Дени.

— Аз също, можеш да си сигурен.

Щом се върна, в промеждутъците, докато къпеше децата, гладеше официални дрехи, лъскаше обувки и се занимаваше с косата си, не спря да набира мобилния телефон на Том. Той не се обаждаше. Включваше се непрекъснато гласовата поща. Не можеше да определи какво съобщение да остави. Дали строго? Нещо, с което показва, че му съчувства? Остави и двете, после реши да поговори с Дийпа.

Само че се обади майка й и каза, че Дийпа спяла.

— Тя добре ли е? Нали не се притеснява за нищо? — попита веднага Ив.

— Да се притеснява ли? Не! Толкова е щастлива и доволна. Че защо ще се притеснява?

Хм. Това или означаваше, че всичко с онази луда глава Том е наред, или просто Дийпа не бе споделила с останалите къде се намира годеникът й.

— Косата ми е ужасна! — Ана излезе от банята, където се бе скрила, за да огледа кока си на шаферка, украсен с панделка, и сега бе готова да заплаче.

— А ти какво искаш? Ще се опитам да я направя както предпочиташ.

— Просто я вържи на опашка. Нищо префърцунено.

— Сигурна ли си, че Дийпа няма да има нищо против? Тя ме беше помолила да го направя така.

— Пет пари не давам. — Нацупена страшна муцунка. — И без това е ужасно, че трябва да облека това противно сари.

— Изглеждаш страхотна в сари — опита се да я убеди Ив. Наситенорозово и златно се оказаха доста неудачен избор за Ана. Приличаше на жертва на някой вампир.

Беше вече един, време отново да се натоварят на колата, да пуснат вентилатора докрай, за да прогонят топлината, и отново да се насочат към мястото на сватбата с надеждата Том да се появи.

Когато пристигнаха, бе паркирана само още една кола — на Дени. Докато слизаха обаче, тя видя Дени, изтупан и много красив, да се приближава към тях и да маха.

— Той е тук! — реши тя. — Чакай само да го видя!

Забързаха към другата част на тентата, насочвани от Дени.

— О, Том! — бе първата й реакция.

— Ааа! — Ана наддаде нещо като писък.

Синът й стоеше пред нея в бял официален костюм, синя плисирана риза и за пръв път от тринайсетгодишен подстриган късо. Изглеждаше невероятно. Променен. И го знаеше. Беше се ухилил доволно.

— Извинявай, мамо — започна той, усмихна й се широко и я прегърна. — Не исках да ви стряскам. Просто се погледнах в огледалото тази сутрин, видях се в дрехите, които смятах да облека, и си казах „Да, бе“. Това вече е друго. Ще се женя. Ще ставам баща. Имах нужда от промяна.

— Аз не спрях да се терзая заради теб, а ти си ходил на пазар и на фризьор!

— Е, и много мислих. Вървях ли вървях и… мислих.

— И какво измисли? — Опитваше се да говори строго, но това бе невъзможно с Том, защото бе млад, малко глуповат и наивен, но пък с толкова добро сърце.

— Измислих, че всичко ще стане много гот.

— Гот? Гот? Е, щом ще бъде гот… тогава всичко е наред. — Ив бе скръстила ръце, но така и не можа да му се ядоса.

— И написах наново брачните си клетви. Всички ще се опулят, гарантирам.

— Няма начин — каза му Ана. — Това са просто сантиментални дивотии.

— Ана! И ти вярваш в тези дивотии. Не се преструвай, че не вярваш. Както и да е, нали мама изглежда страхотно? — отбеляза Том.

— Още съм ти сърдита — отвърна Ив. — Не се опитвай да се измъкнеш.

— Великолепна си — усмихна й се той. — Направо падам от кеф заради косата ти.

Ана и Роби се изкискаха и просто нямаше смисъл повече да се прави на сърдита и бе най-добре да се усмихне на Том. Та това бе денят на сватбата му.

— Влизайте… време е за първата бутилка този ден. — Дени се отправи да атакува хладилника в тентата.

За какво бъбриха и се смяха, докато си правеха пикник на тревата и изяждаха сандвичите, плодовете и тортата, които Ив бе донесла, заедно с двете леденостудени бутилки шампанско, тя не можа да си спомни.

Освен казаното от Том.

— Сандвичи с яйца! Мамо! Не мога да ги ям… младоженецът не може да лъха на яйца.

— Всичко е наред. Дошла съм подготвена — успокои го Ана и бръкна в огромната си раница. — Ще вземеш „Тик-так“, специално за теб ги донесох.

Тя наблюдаваше четирите си деца да се смеят и да се шегуват и сърцето й се изпълваше с гордост, всъщност бе готова да се пръсне, затова отблъсна мисълта, че това е някакъв край. Следващия път, когато щяха да си направят семеен пикник, щяха да присъстват и Дийпа, и бебето. Но това бе хубаво, не бе тъжно, нали? Защо тогава се чувстваше толкова разстроена?

Първият гост, който пристигна малко след три следобед, бе Джозеф. Той спря смешната си малка кола, която според нея никак не му отиваше. Беше прекалено висок за миниатюрното возило. Изскочи и се разгъна също като герой от анимационен филм, облечен в бял ленен костюм… и по всичко личеше, че е сам. Усмихваше им се, махаше им, понесъл огромен увит пакет, който притисна до гърдите си, когато Ана се хвърли към него.

Ив погледна Роби, който не се затича, но застана на края на одеялото и заподскача от радост.

— Това е татко ми Джофус, това е татко ми Джофус — повтаряше безспир и всички се разсмяха.

Джозеф целуна всички, дори Дени и Том, а Роби грабна на ръце и го прегърна.

— Казвай, Том, как си? — попита Джозеф.

— Много гот.

— Естествено. Браво. Много хубава риза… Как е госпожата?

— Супер… остават й около три седмици и половина до старта, но се оправяме. Добре е.

Джозеф подаде пакета и преди още Том да го отнесе под тентата, добави:

— Имам още един малък подарък и искам да поговорим, така че щом ти остане малко време… преди церемонията, ако може, нали?

— Добре, ама не трябваше, да знаеш.

— Напротив.

Джозеф седна на одеялото до тях, прегърнал Ана от едната страна, а Роби се зае да си поиграе с връзките на обувките му.

— Значи така, Иви, първият излетя от гнездото. Как си? — Усмихваше й се. А тя се стараеше да не забелязва колко добре изглежда той.

— Супер, наистина, супер. Просто не ме карай пак да се разплаквам. Май изобщо не трябваше да си правя труда да си слагам грим.

— Къде е Мишел? — попита Дени. — Добре ли е?

— Ами… предаде най-искрени извинения, че няма да успее да дойде. Разтегнала си е гърба.

— Горкичката. Как стана? — Ив се надяваше да звучи искрено, но бе истински облекчена, че Мишел няма да присъства.

— А… във фитнеса май. — Джозеф приключи с този въпрос и погали Ана по главата. — Изглеждаш чудесно — каза й.

— Харесва ли ти? — усмихна се тя. — Аз съм миниазът на Дийпа.

Всички се разсмяха при тези думи.

— И така… нямам търпение да се запозная с Денис. — Джозеф се обърна към Ив с усмивка.

— Аха! — възкликна тя. — Ще трябва да ми кажеш какво мислиш.

Той й кимна и вдигна вежди.

Цял конвой коли се насочваше към полето. Време бе да сгънат одеялото, да си пригладят дрехите и церемонията да започне.

Ив прегърна Том за последен път и застана до него.

— Ами това е… — Погали го по скъсената коса и по голия врат. Младежът погледна налетите й със сълзи очи. — Готов ли си? — попита тя.

— Да. — Постави ръка на рамото й и я притегли, за да я прегърне. — Ами ти готова ли си? — попита я на свой ред.

— Мисля, че да — успя да каже Ив и притисна буза към сакото му. — Толкова се гордея с теб. — Извинявай — подсмъркна. — Дори не предполагах, че ще бъде толкова трудно.

— Всичко ще бъде наред — успокои я Том.

— Да. Обичам те — каза Ив.

— И аз те обичам — призна синът й и я потупа по мъжки по гърба.

След това бе време да се смесят с гостите, да посрещнат хората и да ги заведат до местата им. Джен и съпругът й Райън слизаха по хълма към тях, а Тери и Джон ситнеха отзад.

— Господи, момчетата ти изглеждат чудесно — прошепна тя на Джен, когато двете се прегърнаха. — А шапката ти е истинска мечта.

— Казвай как си, стара чанта такава? — попита Джен. — Приличаш на човек, който е циврил целия следобед.

— Наистина ли? Не може да бъде.

— Не, не, само се шегувах. — Защо й трябваше да кара майката на младоженеца да изпада в паника? — Изглеждаш чудесно — побърза да се поправи Джен. — Великолепно. — След това забеляза младоженеца. — Вижте Том! Господи! Направо не мога да повярвам!

— Ив! — Ето я и Джейни. Лъчезарна, загоряла, върналата се от самостоятелната си почивка в Южна Америка Джейни. А Дейвид до нея изглеждаше отпочинал и щастлив… ами децата — те определено имаха ужасен вид! Но това, според Ив бе добре. Кристин бе в готически черна униформа, със задължителната за четиринайсетгодишните черна очна линия, а пък Рик навлизаше във фазата, с която Том току-що се бе сбогувал… дълга коса, просулени дънки и надпис „Надървен“ на тениската му.

Най-важното бе, че Джейни ги бе оставила да дойдат облечени по този начин. Всички изглеждаха щастливи. А това бе прекрасно.

Тя прегърна силно сестра си.

— Държиш ли се? — попита Джейни.

— Направо съм пред разпадане. Трябва да седнеш до мен, за да ме щипеш, ако започна да цивря.

— Татко идва, само да изкачи хълма — добави Джейни с доста странно изражение и интонация.

— Господи, има ли нужда от помощ?

— Не, не, не и не… А, ето го и него с приятелката му Марта! — прошепна театрално Джейни.

Ив се обърна и видя баща си, вече почти до тях, наконтен като застаряваща английска телевизионна звезда, с костюм и искрящо бяла риза. На ръката му се гънеше заоблена очарователна блондинка, която едва ли бе на повече от шейсет.

— Очевидно са се запознали в болницата — обясни Джейни.

— Не може да бъде! — Ив бе озадачена.

— Ивлин! — Баща й ги бе забелязал. — Искам да те запозная с един човек. Марта много би искала да се заеме с йога.

Ив целуна баща си и й се прииска да извади лист и да запише всички въпроси, които напираха в главата й, но…

— Не е ли това Денис? — прошепна изумена Джейни.

Ив се обърна, погледна и кимна.

— Здравей, Денис, Сюзън… елате да поздравите Джейни и семейството й.

Всичко бе съвършено умерено и цивилизовано, с много любезни ръкостискания и „Приятно ми е“. Ив и Джейни се споглеждаха тайно и повдигаха една към друга вежди. Баща им се стараеше усилено да прикрие неодобрението си към този човек.

Ив реши, че е странно колко Денис и семейството му приличат на типични англичани. Той бе облечен в обичайния за сутрешни тържества костюм, а тя бе в рокля от зелена тафта, с шапка. А Ив си мислеше, че за почти две десетилетия отвъд океана поне малко ще заприличат на американци.

Дъщерите им бяха с дълбоки деколтета, разголили крака под пъстрите минирокли със сака. Изглеждаха предизвикателни, а когато се приближи да ги поздрави, усети аромата на чиста коса, пъпешов парфюм и удоволствието да бъдеш на четиринайсет и шестнайсет.

Най-сетне всички се настаниха и дойде моментът Дийпа да мине бавно и спокойно по пътеката към върха на хълма, хванала под ръка баща си, а Ана я следваше.

Ив си поемаше дълбоки глътки въздух, усмихна се и се опита да не плаче, когато ги видя заедно.

Бе на първия ред с Дени от едната страна, а Роби се гърчеше от другата, Джейни и семейството й до тях.

Джозеф бе на реда зад тях, а Ив си представи, че Денис и семейството му са доста по-назад.

Опита се да не откъсва очи от малкия си син и купчината дървени влакчета, докато Дийпа и Том изричаха общоприетите клетви, а след това произнесоха тези, които бяха измислили сами. Надяваше се Роби да я разсейва, за да успее да преживее церемонията. Но от време на време вдигаше поглед и забелязваше Дийпа, блесналите й очи, вдигнати към Том, озарени от щастие, и сълзите й отново бликваха.

Том държеше булката за ръката, не я изпускаше от поглед, докато изричаше:

— Ще те обичам и ценя, ще те уважавам, Дийпа — по най-добрия начин, на който съм способен, — а е очевидно, че невинаги ще бъде лесно.

Част от публиката се засмя, но той продължи най-искрено.

— Когато нещата не вървят добре, обещавам да си спомням днешния ден и как се чувствахме. — След това добави почти шепнешком: — Защото днес е съвършен ден и има достатъчно любов, която да ни стигне за цял живот.

Ив усети, че не може да се сдържа повече, и заплака колкото бе възможно по-тихо. Роби и влакчетата му се размазаха пред очите й. „Достатъчно любов, която да ни стигне за цял живот…“ Господи. Едва успяваше да си поеме въздух от усилие да потисне плача. Усети ръка на тръпнещото си рамо. И я стисна с всички сили. Нима тя някога бе имала любов, която да й стигне за цял живот? Мислите нахлуваха в главата й и си каза, че нещата няма да станат по-добри. Едва сега забеляза, че ръката бе на Джозеф, не на Дени, и това я накара да се разплаче още по-силно. Нима щеше до края на живота си да съжалява, че се бе разделила с него?

Дийпа изрече клетвите си след много прекъсване и бърсане на очи и най-сетне двамата се целунаха, като внимаваха да не притиснат розовото й коремче, сред всеобщо ръкопляскане и подвиквания. Ив ги наблюдаваше, Дийпа с лъскави сандали и яркорозово сари — бялата бухнала сатенена рокля бе върната в магазина — и Том с къса коса и костюм. И двамата, едва навършили двайсет, разбираха обвързването много по-добре от нея. Те не се бяха променили, но бяха успели да разберат, че трябва да се привържат един към друг и да направят компромиси, за да се срещнат по средата. Иначе единственият им шанс бе да се раздалечават.

Чантата й бе пълна с кърпички, така че бързо избърса сълзите и съумя да стане, да започне да ръкопляска и да се усмихне.

— Те ще се справят заедно, нали? — обади се Джозеф зад нея. Тя се обърна и му се усмихна.

— Да, ще се справят.

— Ти добре ли си? — попита той.

— Добре съм. Наистина — усмихна се Ив и откъсна поглед от него, за да се обърне.

И след това я поде шеметният вихър на сватбата… снимки, хвърляне на конфети, шумът на повече от сто гости, които поздравяваха, говореха и се веселяха. Сред шумотевицата Ив успя да хване Дийпа и Том сами.

— Плака, нали? — попита я Том и я прегърна. — Направо не си спряла.

— Да, скъпи, плаках. Беше толкова красиво.

— Виж ми пръстена! — Дийпа, прегърнала новия си съпруг, й го показа. — Само го погледни! Когато Том го извади от джоба си, за малко не получих удар! Не мога да го сложа на дебелия си пръст, но иначе е страхотен!

Ив погледна протегнатата ръка: три огромни диаманта бяха подредени на фина халка.

— Прелестен е — съгласи се тя… и изобщо не беше по джоба на Том.

— Моля те, кажи ми, че не си похарчил целия депозит за апартамента? — обърна се към него Дийпа и изрече тъкмо думите, които бяха в главата на Ив.

— Ами… не. Трябва да обясня какво стана точно с пръстена… но нали няма да ми се сърдиш. Обещавам после да ви кажа — приключи набързо, тъй като ги нападнаха следващите роднини, за да ги поздравят.

Под тентата Ив гушна Роби и огледа събралото се множество, за да реши с кого да поговори.

— Роби, за малко да забравя, че имах нещо за теб. — Джозеф идваше при тях. Точно сега не искаше да се вижда с него, защото бе все още развълнувана от церемонията.

Той измъкна малко влакче от джоба на сакото си и го подаде на Роби.

— Благодаря ти, татко Джофус.

— Господи — изпъшка Джозеф. — Това име ме кара да се чувствам така, сякаш съм поне на сто години, а не мога да го отуча.

— Горкият татко Джофус — успя да се усмихне Ив.

— Каква прекрасна двойка. — Една от възрастните лели на Дийпа се приближи. — Виж ти, дори облеклото ви си подхожда, а това вашето малко момченце ли е? — Господи, май говореше за тях.

— Да — отвърнаха едновременно. Значи дрехите им си подхождали? Тя погледна кремавия му костюм и реши, че жената е права. Той вече се бе възхитил на роклята й, но отново я огледа.

— Сигурно ви носи толкова много щастие. На колко е?

— На три — отвърна Ив.

— Първото ли ви е?

— Ами!… — Ив се усмихна, защото не знаеше какво да каже. Цялата история, че тя е майката на младоженеца, но двамата с баща му отдавна са се разделили, а същевременно има две деца от Джозеф, но двамата са се разделили, преди Роби да се роди… всичко бе твърде дълго за разправяне и доста объркано…

— Не, имаме и дъщеря — каза Джозеф.

— Но това е чудесно. И момиченце, и момченце. Това е истински късмет. Ще си имате ли още? — Въпросът бе зададен дръзко, както само лелите умеят да питат.

— Ами… ще видим — отвърна Джозеф и така спести допълнителните неудобни въпроси.

— Струва ми се, че Дийпа иска момче — смени темата Ив с надеждата лелята да престане да се занимава с тях двамата.

— О, да. Вижте й формата на корема. Сигурна съм, че ще бъде момче. — Лелята им се усмихна и след това тръгна да си търси по-благодатни жертви.

— Нилс тук ли е днес? — попита Джозеф.

— Не… за съжаление не успя да дойде — излъга Ив. Бе по-лесно да му отговори така, а и не бе сигурна, дали иска Джозеф да разбере, че най-значителната й връзка след раздялата им се бе разпаднала толкова бързо.

— Трябва да си поговорим… може би не точно днес — добави той, докато обхождаше с поглед морето от гости, които тя трябваше да поздрави. — Аз се връщам в Лондон.

— Наистина ли?

— Да… проектите по защита на околната среда — усмихна се той. — Ще ти разкажа всичко… но искам да помислиш и да ми позволиш да вземам децата по две-три вечери през седмицата. Да си делим грижите за тях.

— Ясно. — Господи, та това бе съществена стъпка. Две-три вечери на седмица! Зачуди се дали ще може да го направи, а в същото време се зарадва, че той искаше тази отговорност.

— Ив, ето къде си била! — Нечия ръка я прегърна през кръста и тя се обърна към Джейни. — А, Джозеф, здравей… не сме се виждали цяла вечност. — Джейни се зарадва искрено, когато го видя. — Как си?

Дали Ив си въобрази, или той наистина трепна, когато я видя.

— Разбрах, че ще се жениш.

Когато Джозеф заведе Роби да му сипе сок, Джейни не се сдържа и призна пред сестра си:

— Той е просто невероятен. Много по-хубав е, отколкото го помня.

— Така е — съгласи се Ив. — Разхубавява се с годините. Просто не е честно.

— И е толкова добър с децата.

— Джейни! — предупреди я Ив. Ако Джейни загряваше, за да й изнесе лекция на тема „Как можа да изпуснеш този мъж?“, просто не бе улучила момента. — Разкажи ми за твоята невероятна почивка.

Обядът се изниза, минаха и речите… Ив трябваше да разговаря с кого ли не. С цялото семейство на Дийпа, да не говорим за очарователния чичо Рани, нарочно поставен до нея по време на обяда, защото новото семейство не се бе въздържало да пробва силите си в сватовничеството. Психолог по професия, Рани измъкна от нея историята на живота й — поне така й се стори, — докато Роби се опитваше да я разсейва.

Дойде времето за танци и Джен застана до нея с чаша джин фис — за нея глупости като безалкохолни коктейли, защото било неин ред да кара, не съществуваха — бе все още с шапката си, бюстът й бе доста предизвикателен под нещо черно, сребърно и много тесничко.

— Всичките ти деца изглеждат страхотно — призна Джен. — Ти също, кльощава крава такава.

— Я се виж ти! Великолепна си, обичам те — усмихна се Ив, отново готова да ревне.

Музиката бе започнала по залез и малкият син на Джен, Джон, се подрусваше редом до Ана на дансинга. Роби гледаше какво правят и копираше на безопасно разстояние.

— Ти да не си такава ревлива, защото си майка на младоженеца? — прегърна я Джен.

— Естествено. Не питай, защото пак ще започна.

— Те са една изключително прекрасна двойка. Сигурна съм, че ще се справят.

— Надявам се.

— Да, скъпа, всички се надяваме. — Джен отпи нова глътка. — Мисля, че Тери ще се оправи, поне така ми се струва.

Тери, сега на двайсет и една, бе ужасен като тийнейджър, но май най-сетне се бе укротил.

Джен кимна с глава към големия си син.

— Решил е да става водопроводчик.

— Водопроводчик! Чудесно! Ще изкарва повече пари от рокзвезда — разсмя се Ив.

Лизи от службата също се приближи.

— Бившият ти съпруг, между другото — обърна се тя към Ив, — е пълен смотаняк. Бившият ти приятел… виж, той е друга работа.

— Аха — съгласи се Джен.

Ив ги слушаше с половин ухо, защото й се стори, че чува нещо за бамбуков покрив и бамбуков под от уредбата. Обърна се по посока на музиката и… да, наистина, това бе песен, която не бе чувала от години. Една глупава, ама много глупава песен, която направо побърка Джозеф едно лято. Не я бе слушала оттогава — „Бамбуковата къща“, и предположи, че той е запазил някоя плоча още от едно време. А ето го и него, изникна до нея усмихнат, пое чашата от ръката й и я потегли към дансинга.

— Заради едно време. — Заради едно време ли? Това пък какво трябваше да означава?

— Ти ли донесе тази плоча? — попита тя.

— Не. Няма нищо общо с мен. — Истина бе. Джозеф бе не по-малко изненадан от нея, когато чу песента.

В тази песен се римуваха списанийце и капучинце. Бе забравила колко е глупава, не се бе сещала за нея от години, ала сега откри, че помни всички думи, дори онази част с дам, дам, ди, дам.

Ана и Роби вече танцуваха, Дийпа и Том също. Дори Дени се бе отправил към дансинга с момиче, което тя не познаваше.

Тя, Джозеф и децата й не можаха да се сдържат и запяха и затанцуваха стъпките, които бяха измислили онова лято. Другите танцуващи се отдръпнаха за момент, забелязали, че това е нещо семейно, но бързо им махнаха да се присъединят и те.

Накрая диджеят пусна песента три пъти поред. По-късно щеше да върне плочата на Ана, която щеше тайно да си я прибере в раничката, без да спомене и дума пред останалите.

По време на песента Ив не откъсваше очи от Ана и Роби и се смееше с тях — бе готова на всичко, за да не мисли за ръката, обгърнала я през кръста. Джозеф я придърпваше и отблъскваше, докато изпълняваха стъпките… до, до, ди, до. Когато и да се престрашеше да вдигне поглед към него, забелязваше, че очите му не се откъсват от лицето й.

Нямаше как да знае, че докато вечеряха, Джозеф бе забелязал как говори и се смее с чичото на Дийпа, докато храни Роби. Джозеф бе наблюдавал ръцете й, малки, но силни, късите нокти, подходящи за работа в градината, с едната ръка прегърнала сина им, седнал в скута й, докато другата ловко се справяше с лъжицата. Гледа дълго и напрегнато тези ръце и усети как го обзема спокойствие, стори му се, че идва на себе си, и разбра с изключителна яснота, че Ив, Ана и Роби бяха любовта на живота му. Всичко останало бе пълна глупост. Сега единственото, което му оставаше, бе да я накара и тя да започне да мисли като него.

— Загряхте ли вече? — прогърмя гласът на диджея по високоговорителите. — Значи е време за салса.

Ив и Джозеф бяха почти спрели. Тя си помисли, че е време да престане да танцува с него, защото се чувстваше прекалено развълнувана.

— Може ли още един танц? — попита той. Още нямаше намерение да я пусне.

— Танцувам салса само с Джен. — Говореше задъхано и започваше да се изчервява.

— Защо?

— Защото винаги водя аз.

Музиката гърмеше ритмично, жива и неустоима. По кадифеното синьо небе бе останала само една ивица, оцветена в златно и розово, и на дансинга ставаше все по-тъмно, атмосферата — по-тайнствена, защото единствената светлина идваше от запалените фенери.

Той я привлече по-близо до себе си и двамата се смесиха с танцуващите.

— Тогава, води ме — каза, но думите прозвучаха толкова близо до ухото й, тялото му бе толкова близо до нейното, вратът му почти докосваше лицето й… Какво се опитваше да направи с нея?

— Съжалявам, Джо. — Ив се отдръпна от прегръдката му. — Трябва да пийна нещо, честно… да се охладя малко. — Обърна се и се отдалечи колкото бързо успя, с надеждата той да не е тръгнал след нея.

От безопасното място на бара остана да наблюдава танцуващите. Дийпа не се предаваше и бе в центъра на танците. Ив се зачуди дали да не отиде да й каже да го дава по-леко. След това си нареди да престане да се държи като квачка. Дийпа бе студентка по медицина, която познаваше тялото си. Това все пак бе нейната сватба, нека танцува до насита. Том се смееше с нея, и я въртеше в кръг.

В този момент бащата на Ив застана до нея и настоя двамата да изпият заедно по едно.

— Нещо по-силно този път. — Погледна подозрително портокаловия й сок.

— Е, казвай… Марта ми се стори много приятна — предизвика го тя.

Баща й заговори за новата си приятелка и за сватбата… за Том… за другите й деца, но единствените думи, които Ив чу, които запомни, на които обърна внимание, бяха в момента, когато той стисна ръката й и заяви сериозно:

— Никога не е прекалено късно, Ив. Когато станеш на моята възраст, няма да съжаляваш за нещата, които си направила, а за тези, които не си.

— За какво говориш, татко? — Тя се отдръпна със срамежлива усмивка.

— За партньора ти в танците.

— Да, добре. — Отпи дълга глътка от шампанското, което й бе подал.

— Роби трябва да отиде до едното място. — Двете й малки деца бяха застанали пред нея. Роби бе пребледнял от изтощение, защото часът му за лягане бе минал много отдавна. И на двамата косите бяха мокри от пот заради танците цялата вечер.

— Дългът ме зове — обърна се тя към баща си и понесе малкия към химическите тоалетни в далечния край на тентата.

— Ив! — Джен застана пред нея. — Трябва да ти кажа нещо…

— Не може ли да почака малко? Отиваме до едното място.

— Чорапите на Джозеф… Това е знак — съобщи Джен и се отдалечи. Какво? Ив го отдаде на прекалено многото чаши шампанско.

Свила се в тясната тоалетна кабина, Роби вече бе заспал, сложил глава в скута й, тя се заслуша ужасена в разговора в съседната кабина.

Дъщерите на Денис, Сара и Луиза, смъркаха кокаин и се кискаха необуздано как били взели напълно безплатно наркотика от диджея.

— Ама нали се сещаш, че след това той ще иска нещо. — Чу се нов прилив на смях, подбуден от ефекта на кокаина.

Ив не можа да го понесе. Пред тези две красиви момичета — едното можеше да бъде нейно, тя не можа да спре тази нелогична мисъл — бе целият живот.

Не можеше да се изправи сама пред тях, защото нямаше това право.

Когато най-сетне излязоха, тя вдигна Роби на ръце и тръгна да намери Денис. Той седеше сам на една от по-малките маси и оглеждаше съседните, стиснал голяма чаша джин с тоник.

— Здрасти, Денис. — Насили се да се усмихне и придърпа стол, за да седне до него, а Роби продължаваше да спи в скута й, напълно отпуснат.

След като любезно обсъдиха сватбата, тя събра смелост и му разказа за дъщерите му.

— Ясно — процеди той. Вдигна чашата и я пресуши, след това подръпна ръкавелите.

Странно, но си спомняше този негов навик и й се стори необичайно, че вече не познава този човек, а в същото време се сеща за всичките му нервни движения.

— Те бяха в клозетите — каза най-сетне той. — Типично за Ивлин, нали? Не може ли модерната нахакана Ив да каже кенеф, или лайнарник, или нещо по-така?

— Това отговор на зрял човек ли е?

— А ти какво, по дяволите, очакваш да кажа, Ив? — Подчерта името й с присмех.

— Не можеш ли да ги спреш? Не можеш ли поне да поговориш с тях? — попита тя. — Те са ти деца.

— След като рехабилитационна терапия за петнайсет хиляди лири не бе в състояние да ги спре, какво според теб мога аз да направя? — Денис махна на бармана и посочи чашата си. — Аз съм им просто баща. Онзи с дебелия портфейл, който вади пачките — за дрехи, за училища, за коне, за почивки. Очаквам да започна да плащам за коли, за аборти и пластични операции на носовете им. Те само това искат, парите ми, а ми сервират само гадости. — Вече говореше прекалено високо.

— За Бога! — просъска тя с надеждата да го накара да замълчи.

— Кажи ми, какво очакваш да направя аз?

— Господи, Денис. — Усети как я обхваща бяс към него, бяс, който съвсем не бе на място. Сляп гняв заплашваше да се отприщи всеки момент. — Може би просто искат да ги обичаш, да им обръщаш внимание… да бъдеш родител, за Бога — избълва тя. — Да бъдеш родител, Денис, това означава много. Това е да поемеш собствената си отговорност, да бършеш носове и дупета, да им помагаш с домашните, да учиш децата си да ходят, да говорят, да четат, да плуват. Да присъстваш всяка седмица на футболните им мачове дори когато вали и е студено, да промиваш ожулените им колене, да им четеш дълги и досадни приказки за лека нощ, да ги изслушваш, когато се оплакват заради неволите си с гаджетата. Приготвяш им закуска, обяд и вечеря, ден след ден, седмица след седмица и ги убеждаваш, че това трябва да се изяде. И знаеш ли каква е наградата ти за всичко това? — Гласът й започваше да трепери от усилието. — Наградата ти е щастливи спокойни деца, които те обичат, но порастват, изнасят се от дома ти, заминават нанякъде, започват свой живот и си имат свое семейство.

Той отпи от новата чаша, преглътна и се обърна към нея.

— Е, ти си била съвършеният родител. Тук никой не може да спори. Но беше кофти съпруга — добави. — Децата винаги идваха на първо място. И знаеш ли какво? Не ме учудва, че си пак сама, нищо че имаш още две деца. В живота ти никога няма да има място за някой друг. И не е възможно да има, след като си толкова заета да се правиш на съвършената майка. — Сякаш й бе ударил шамар. От очите й бликнаха сълзи. Как смееше?

— Я да млъкваш, Денис — заяви яростно тя. — Ти и представа нямаш. Нямаш никаква представа. Налагаше се да справям с всичко сама. Да не би да си въобразяваш, че не съм искала да се сближа с някого? Само че ти направи живота ми истински ад.

Усети, че някой бе спрял зад стола й, но бе прекалено разстроена, за да замълчи.

— Сега вече момчетата нямат нужда от теб, Денис, не се нуждаят от парите ти, нито се впечатляват от постиженията ти, нито ги интересува работата ти… Те имаха нужда от теб, когато бяха малки. А ти ги разочарова.

Съпругата на Денис, Сюзън, се бе приближила до масата, Том и Дени също бяха изникнали. И двамата бяха поставили ръце на раменете й и разтриваха врата й.

— Всичко е наред, мамо — каза Том и клекна до масата, за да се опита да ги умиротвори.

— Ако с момчетата искате да се опознаете сега, няма проблем — заяви Ив, вече по-спокойна. — Само че никога няма да разбера това, което направи, и никога няма да ти го простя.

Денис вдигна чашата и я изпи, след това най-спокойно я остави на масата. Когато я погледна, Ив усети как я пронизва болка, защото забеляза сълзи в очите му.

— Съжалявам, Ив. Извинявам се на всички ви — започна той. — Май не мога да направя нищо повече.

— Е, поне едно извинение е добро начало. — Това бе гласът на Джозеф. Отне й момент, за да разбере, че зад нея е застанал Джозеф, че отново е поставил ръце на раменете й.

— Мисля, че е време да си тръгваме — обърна се Сюзън към Денис. — Знаеш ли къде са момичетата?

При тези думи той се изсмя горчиво в отговор и се изправи.

— Лека нощ на всички. Приятно прекарване — бе всичко, което каза. След това хвана Сюзън за ръката и двамата излязоха от тентата.

Дени изпусна дълго сдържания въздух.

— Това беше то.

Ив бършеше сълзите си, а Джозеф бе коленичил до нея.

— Всичко е наред. Ще се оправиш — казай. — Той заслужаваше всяка твоя дума. Абсолютно всяка дума. — Двамата се гледаха в очите и Ив осъзна, че се бе случило нещо важно, последните вериги, с които я държеше Денис, се бяха скъсали, нямаше ги.

Том усети, че се натрапва, но имаше нещо важно, което трябваше да попита майка си.

— Знам, че не е подходящият момент — започна той. — Случайно да знаеш къде е Джен? — Ив веднага забеляза притеснението по лицето му. — Дийпа иска да говори с нея, защото се чувства странно и започва да се безпокои.

— Господи! — Ив подаде заспалото дете на Джозеф, скочи и хукна да търси Джен.

Когато Джен и Дийпа се върнаха от тоалетните, където бяха направили импровизиран преглед, и Том, и Ив усетиха вълнението им, дори изненадата, защото по израженията им личеше, че нещо се е случило.

— Да, това е началото на раждането — обърна се Джен към Том тихо и спокойно, за да не разберат всички присъстващи. — Трисантиметрово разкритие. Време е да се връщаме в Лондон.

— Ама нали остава само половин час до окончателното изпращане — опита се да протестира Дийпа. — Не може ли просто да почакаме, а след това ще потеглим в сватбената кола, както бяхме запланували? Ще отидем направо в болницата.

Джен се колебаеше.

— Двайсет минути най-много — направи компромис тя. — Ще се кача с теб, в случай че ти трябва акушерка по-бързо, отколкото предполагаш.

Двойката се усмихна при тези думи, защото всичко все още им се струваше смешно.

— Виж ме, съвсем добре съм — обясняваше й Дийпа. — Просто нещо ме пробожда от време на време.

— Ами… нещата сигурно ще бъдат доста бавни и часове наред няма да се случи нищо, но водите ти могат всеки момент да изтекат и тогава всичко ще се ускори.

Мисълта, че водите й ще изтекат по време на сватбеното тържество, накара Дийпа да се разбърза.

— Моля за внимание, съберете се всички в кръг за изпращането.

Това бе съвършеният край на сватбата. Всички гости се събраха около двойката, ръкопляскаха и пееха под звуците на музиката, докато Дийпа и Том минаха, за да целунат и прегърнат присъстващите, като се опитаха да не се предават на вълнението. Беше напълно безнадеждно и Ив заплака високо, прегърнала от едната страна Джейни, а от другата Дени.

Дийпа бе казала на майка си и на сестрите си какво става и новината бавно се разпространяваше. Изпращането се превръщаше в истерия от вълнение и загриженост.

— Дийпа, да се пазиш!

— Обичаме те!

— Бог да те благослови!

Около тях се разнасяха викове, докато се качваха в колата — лъскав бял фолксваген костенурка с шофьор — и обясняваха на шофьора за промяната в плановете.

— Ти ще останеш ли още малко? — обърна се Джозеф към Ив, когато колата се скри от погледите, а роднините отдъхваха от блъсканицата при последните си опити да целунат булката и да пожелаят всичко най-добро на младоженците.

— Не! — обясни Ив. — Раждането й е започнало и те тръгнаха към болницата. Ще чакат на първата отбивка на пътя, за да кача Джен при тях. Това е в случай, че…

— Господи! Тръгвай тогава. Вие двете с Джен защо още сте тук? Аз ще дойда с Роби и Ана. Може да се окаже, че имате нужда от още една кола… или още някой да помогне.

— Ами… — Забеляза колко е развълнуван, не можеше да му откаже. — Аз ще взема Роби, защото седалката му е в моята кола, но ти можеш да закараш Ана у дома и да чакате новините, става ли? — И му подаде ключовете от къщи.

Малкото пежо бръмчеше и подскачаше по магистрала М23 към Лондон. Отдавна бе изгубила фолксвагена от поглед, но бе решена да пристигне навреме в болницата. Непрекъснато се озърташе, да не би да изпусне бялата кола, в случай че първото й внуче решеше да се появи по-рано. Те бяха с Джен, повтаряше си, значи всичко ще бъде наред.

Погледна малкото си момченце, заспало дълбоко, отпуснато на задната седалка, и си спомни как Джен го изроди пищящ и ритащ. Не бе позволила на Джозеф да присъства в родилното. Беше й се сторило прекалено необичайно, при положение че двамата бяха разделени, а той вече се виждаше с друга. Тогава Джозеф се втурна вътре, в същата болница, в която сега откарваха Дийпа. Ив го бе пуснала да види сина си, след като и двамата бяха изкъпани и готови за посетители.

Той бе подържал бебето в скута си и бе погалил мократа копринена коса, прекалено развълнуван, за да каже и дума.

Съвършеният родител. Кофти съпруга. Думите на Денис все още звучаха в ушите й. Беше я заболяло много, защото до известна степен бяха истина. В живота й нямаше място за партньор, защото тя не бе искала да има. Беше си казала, че не може да понесе загубата на още една любов.

Натисна газта по-силно, бръмммм, пътят беше празен, но колата не можеше да вдигне повече от сто и петдесет. Ако полицията я спреше сега, нямаше много да й се зарадват.

Когато стигна в чакалнята пред родилното, след като бе тичала по дългите коридори със заспалото дете на ръце, Дийпа и Том вече бяха заедно с Джен в родилната зала.

— Всичко върви добре — успокои я сестрата на рецепцията. — Първата фаза е доста бавна при нея, но се справя добре. Сега само трябва да се чака.

Ив бе изпила половината чаша от отвратителния чай на болницата, когато с удивление забеляза Джозеф и много бледата Ана, все още в розовото сари, стиснала го за ръка.

Тъкмо се опитваше да обясни на сестрата защо е тук, когато Ив се приближи да ги посрещне.

— А, здрасти. — Той изпита облекчение, когато я видя. — Ана настоя. Категорично заяви, че няма да се прибере вкъщи, след като всички останали са тук. И аз… ами… разбирам я.

— Бебето роди ли се вече? — Ана бе толкова възбудена, че сигурно нямаше да може да заспи цялата нощ. А вече бе един и половина сутринта.

— Не, Но Дийпа е добре. Ще трябва да се върнете с мен и да пиете чай. Ако сестра Лиан няма нищо против.

Сестра Лиан обясни, че е по-добре да отидат в кафенето, и ги успокои, че ще изпрати някой да им съобщи новините, когато се случи нещо.

Пред тях имаше четири чашки от стиропор, защото Роби също се събуди, ококори се и му се играеше. Най-сетне, малко преди четири им съобщиха новината.

Джен се появи в кафенето поруменяла, косата й бе разрошена, по врата й бяха избили червени петна, точно на местата, където найлоновата престилка, сложена върху официалните дрехи, я бе прежулила.

— Честито. — Тя прегърна Ив, а гласът й трептеще от сълзи на вълнение, защото току-що бе изродила внука на най-добрата си приятелка и имаше чувството, че й поднася подарък. — Вече си баба. Стана баба. Те си имат красиво момченце, три килограма, шестстотин четирийсет и пет грама. Да знаеш, Ив, съвършен е. Просто е съвършен.

Всички скочиха на крака.

— Тя как е? — успя да попита Ив. — Може ли да отидем да я видим?

— Разбира се! Много е добре… уморена е. Чакайте само да ги видите, веднага ще се влюбите.