Много гот

Глава 4

Ана се събуди още щом първите лъчи надникнаха през прозрачните пердета на втората й спалня, спалнята, която си беше само нейна и не се налагаше да я дели с малкия си брат.

Погледна шумния часовник за подводно плуване, с който не се разделяше дори в леглото, и забеляза, че е седем без петнайсет. Много добре. Баща й и Мишел нямаше да станат в следващите два часа, така че целият апартамент беше на нейно разположение. Можеше да се отдаде на тайната си страст, докато всички спяха.

Уви се в синия халат, измъкна се тихо от спалнята и влезе в хола, за да пусне телевизора, след това потърси в шкафа видеокасетата, която знаеше, че е скрита най-отзад, където сама я остави миналия път.

Пъхна я във видеото и преди да натисне копчето, отиде до кухнята, за да си сипе в купичка корнфлейкс — от онези лепкаво сладките, които само баща й позволяваше да яде — „Коко Попс“, „Крънчи нът Корнфлейкс“ — и ги заля с чаша мляко. След това се върна в хола и пусна касетата.

Имаше намерени да изгледа целия деветдесетминутен запис. Ето я майка й, докато я кърмеше, а баща й снимаше и й казваше колко е красива и че бебето Ана е истинско съвършенство. Ето го и него, протяга ръка, за да ги погали и двете, сякаш не можеше да повярва, че това не е сън.

Моментът, който винаги разплакваше Ана, бе малко по-нататък. Майка й седеше на шезлонг в градината. Ана пълзеше в краката й и ровеше сред детски кубчета, пръснати по тревата, образът подскачаше, защото Джозеф сигурно пристъпваше, докато снимаше.

— Ехо, здрасти. — Ив се стресна и вдигна ръка, за да си заслони очите от слънцето.

— Здрасти. — Камерата затрептя, когато Джозеф се наведе, за да я целуне.

— Какво има? — попита през смях Ив. — Изглеждаш такъв един потаен.

— Добре, време е за шоуто.

— Добре… чакам. — Ив се опитваше да звучи напълно искрено. След това камерата бе поставена на масата в градината и нагласена така, че да хваща Ив и шезлонга.

— Много искам да снимам реакцията ти — обясни Джозеф.

— Ясно. Какво е това, филм на ужасите ли?

— Може би.

След това той свали китарата от рамото, вдигна крак на стола й и удари първата струна.

— Това е домашен номер.

— Много мило. — Тя се настани удобно, но след това не се сдържа. — Дали да не запуша ушите на бебето?

— Ха-ха-ха… едно, две, три, четири… — След това задрънчаха най-ужасните и нехармонични звуци, а Джозеф запя също толкова неумело:

Ив се превиваше от смях на шезлонга, но серенадата продължаваше.

— Може и да не ме бива да пея… — След тези думи Джозеф бръкна в джоба си, измъкна малка кутийка и й я подаде.

— Но искам винаги да носиш моя пръстен.

Това бе моментът, когато в гърлото на Ана се надигаше буца, защото баща й бе съвсем искрен и напълно сериозен. А майка й изглеждаше удивена, пое кутийката и я отвори, без да каже и дума. Вдигна поглед към него, слисана, в очаквано на някакво обяснение.

— Ив, не мога да повярвам…

— Господи, престани с тази песен. Какво очакваш да кажа? — попита го Ив.

— Ама сега идва най-хубавото…

Той се отказа от китарата и добави тихо и напевно:

— Ив, искаш ли да се оженим? Или просто аз ще те направя щастлива…

Тя отново избухна в смях и покри ушите на Ана.

— Джо!

— Вместо… Канех се да изпея вместо. Но мога да направя и още нещо.

Той се наведе да я целуне и в този момент Ана видя усмивката — потайна, закачлива, сексапилна, която никога друг път не бе съзирала на лицето на майка си.

— Това е самото съвършенство — каза тя и погледна пръстена, а след това го извади от кутийката, за да му се порадва. — Можем ли да си го позволим?

— Може и да се наложи да започна да пиратствам.

И двамата се заляха от смях.

Той го взе от ръката й и го постави на безименния й пръст.

— Кога ще се съгласиш да се омъжиш за мен? — попита.

— Обичам те — каза тя и двамата започнаха да се целуват, а той издаваше мелодраматични звуци.

— Тогава, омъжи се за мен — настоя баща й.

— Не знам, Джозеф… Не знам дали искам отново да го направя.

— За мен, Ив, не просто да го направиш, омъжи се за мен. Не ме ли искаш?

— Няма ли да спреш тази камера? — попита тя и погледна право в обектива, сякаш току-що си бе спомнила, че съществува.

Щрак и тъмнина. Тук клипът свършваше.

След края Ана започваше да хлипа в тоалетната хартия, предварителна натъпкана в джобовете на халата, защото знаеше, че този момент ще настъпи. Как е възможно двама души да се обичат толкова много, да са толкова щастливи заедно, а нещата да се объркат така? Как бе възможно баща й да бъде в Манчестър с тази тъпа глупачка Мишел, а майка й да си живее сама?

Как бяха могли родителите й да допуснат това да се случи?

Бе задавала този въпрос и на двамата стотици пъти и беше решила, че отговорите им са пълна боза.

— Ана, баща ти те обича много, но просто ние двамата вече не се обичаме.

— Защо да не се обичате? Защо сте спрели да се обичате? — Това означаваше ли, че един ден ще спрат да обичат и нея?

— Просто не се разбирахме… сложно е, Ана.

— Направили сте Роби заедно, нали? — вилнееше Ана. — Как се е случило, тогава?

— Как наистина — чудеше се Ив. — Ана, съжалявам. Наистина много съжалявам, че двамата с баща ти вече не сме заедно. Съжалявам, че се чувстваш така, мъничката ми. — И я прегръщаше.

— Ами Роби? — продължаваше да ридае Ана. — Той си няма баща. Какво ще стане с него?

— Може би ще бъде същият като Дени и Том, много приятен — опитваше се да я успокои Ив и я галеше по косата. — А и когато Роби порасне, той ще може да ходи на гости при татко си заедно с теб. Просто в момента още е прекалено малък, за да прекарва уикендите си далече от къщи. И той си има баща, също като теб.

Само че понякога тези думи не успяваха да успокоят Ана. Просто нещата не се оправяха. Баща й й липсваше. Искаше той да се върне да живее при тях. Нямаше никакво желание да свиква да живее без него и да го вижда през един уикенд. Дълбоко в себе си, колкото и да обичаше родителите си, тя си мислеше, че и двамата са егоисти, щом могат да причинят подобно нещо на нея и Роби. Егоисти, пълни егоисти, съвършени егоисти. Тъкмо затова бе решила да стане психиатър. Искаше да накара всички да се чувстват по-добре. Искаше да сложи край на подобни неща и да не им позволява да се случват. Освен това бе решила, че ще направи всичко по силите си, за да се опита да събере родителите си.

Чу да се отваря врата и бързо спря видеото с дистанционното.

На вратата застана Мишел, току-що взела душ, омотана в бял хавлиен халат, косата й бе увита в кърпа. Миришеше прекалено цветно за вкуса на Ана.

— Здрасти — поздрави я Мишел.

— Здравей. — Ана не гореше от ентусиазъм да си приказва с нея.

— Телевизия ли гледаш?

— Гледах. Вече ми омръзна.

— Какво искаш да правиш днес, Ана? — Лъчезарна усмивка.

— Не знам. Ти какво ще правиш? — Момичето се намръщи.

— Щях да ходя в града. Може би вие с Джозеф ще дойдете с мен. — Мишел наистина се стараеше. — Може би ще си харесаш нещо ново. Рокля, обувки, нещо друго.

— Амиии… Не, благодаря. Защо не отидеш на пазар, така че ние с татко да можем да правим нещо интересно. — След тези думи Ана взе дистанционното, пусна отново телевизора и се престори, че японските бойци от анимационния филм са безкрайно интересни.

Мишел излезе от стаята, без да каже каквото и да е друго, за да отиде и да шушука гневно, както обикновено ставаше, с Джозеф.

— Каквото и да правя, тя просто не ме харесва — оплакваше се Мишел. — Дори не се опитва да ме хареса.

— Успокой се — мъчеше се да оправи нещата той. — Това за нея е от огромно значение. Баща й да е с друга. Просто й дай пъзможност.

— Но тя е толкова дръпната с мен. Честно, трябва да й кажеш да не се държи толкова грубо.

— Мишел, успокой се. — Джозеф сложи ръце на раменете й и я целуна леко по устните. — Тя е на девет, а ти… — За съжаление не можеше да си спомни.

— На двайсет и седем — изсъска му тя.

— Извинявай. — Погали я по рамото, за да я успокои, и отиде да види дъщеря си.

— Добро утро, слънчице — поздрави я той щом влезе при нея.

— Добро утро. — Получи една от редките пленителни усмивки на Ана.

Седна на канапето до нея и я притисна до себе си. След това забеляза, че видеото свети, взе дистанционното от ръката й и включи касетката. Ив се смееше и държеше все още непроходилата Ана.

— Просто си спомнях какво е било — опита се да обясни небрежно Ана.

Джозеф се засмя на малката смешна деветгодишна госпожица, която бе измислила подобни думи.

— Ти беше страхотно бебе — каза. — А сега си страхотно момиче.

— Тате?

— Да?

— Защо двамата с мама не се държите по-добре един с друг?

— А ти защо не се държиш по-мило с Мишел? — засече я той, но бе истина, че двамата с Ив бяха навлезли в доста труден момент от отношенията си.

Ана прецени, че е най-добре да не обръща внимание на забележката за Мишел, и продължи.

— Толкова е… детинско — обясни му тя. — Ти си толкова добър с мен, мама също. Защо се държите като глупаци, когато сте заедно? Да знаеш само колко ме натъжавате.

— Извинявай — каза Джозеф и я гушна още по-близо до себе си. — Ще се държа по-мило с майка ти.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Добре, значи си имаше първа стъпка във всяко сдобряване, а тук се оказа прекалено лесно. Сега идваше ред на втора стъпка.

— И всъщност Мишел не ми харесва особено — призна тя. — Намирам я за досадна.

В гласа му се прокрадна раздразнение.

— Би ли опитала да си по-мила заради мен? Моля те, миличка, защото на мен тя много ми харесва.

— Хм. — Налагаше се да действа бързо, преди баща й да е решил, че обича Мишел или нещо не по-малко противно.

— А вие с мама как се запознахте? — попита тя, очевидно решила, че щастливите мигове в миналото са много важна част от възстановяването на една връзка. Имаше дори книга по въпроса — „Направете брака си по-щастлив“, която купи за петдесет пенса от една сергия за книги втора ръка на пазара.

— Не си още малка за това? — бе попитал продавачът.

— За една приятелка е — отвърна спокойно и подаде петдесетте пенса, а след това скри книгата в чантата, за да не я види майка й, застанала на сергията за зеленчуци с Роби. Освен това бе обсъдила въпроса надълго и нашироко с приятеля на майка си, на когото доверяваше много неща, фризьора Хари.

— Как според теб мога да събера отново родителите си? — го бе попитала тя, докато той разресваше дългите й мокри къдри.

— Ха! — беше се засмял той, а след това сви рамене. — Amore! Ти питаш мен за amore? — Защото макар и да бе роден и израсъл наблизо до Майл Енд Роуд, той обичаше да подчертава „италианското у мен“, наследено от отдавна починал дядо.

— Според мен тя все още го обича — отбеляза Ана, докато наблюдаваше как гребенът се изплъзва в края на косата й.

— За нея вратата е все още отворена. Още не си е намерила друг, може би просто защото не иска да си намери друг. — Сви рамене. — Но той? Не съм сигурен, че може да излезе нещо.

— Той си има приятелка — разказа Ана на Хари. — Тя обаче е ужасна. Млада и тъпа — добави и думите й прозвучаха съвсем като в едно от дискусионните предавания в сряда, а той едва се сдържа да не се изсмее.

— Кажи ми какво мога да направя? Нали разбираш, за да ги събера заедно — бе попитала отново Ана.

— Нищо — предупреди я Хари. — Ако това е истинска любов, единствената и неповторимата в живота, която възпламенява хората, те ще се осъзнаят някой ден и сами ще разберат грешката си.

— Ами ако само единият се осъзнае? — бе попитала тя.

— Значи не е било писано да стане. — Кръц, кръц. — Двама са били влюбени, а после всичко между тях се разпада, нали така?

— А няма ли начин аз да им напомня, че все още се обичат?

— А ти откъде си сигурна?

— Аз съм им дъщеря. Разбирам ги тези работи. — Бе скръстила ръце, а след това ритна с крак стената.

Затова сега се опитваше да напомни на баща си за нощта, когато за пръв път бе срещнал Ив.

— Как се запознахме ли? — повтори той въпроса й, — Но ти знаеш как, нали? Както и да е, това беше много отдавна.

За момент Ана си помисли, че той ще стане, че шансът ще отлети. Затова побърза да добави:

— Знам първите думи, които си й казал — опита се да го подтикне.

— Знаеш ли ги наистина?

— Да, тя ми ги каза, отдавна. „Вярваш ли в любовта от пръв поглед, или да мина покрай теб отново?“

Ана се разсмя и Джозеф усети как се изчервява.

Отчасти защото се почувства неловко от тези си думи, отчасти защото отново се върна в претъпкания тесен джаз клуб… преди десет години… когато за пръв път зърна Ив, и съживи момента, в който отиде да поговори с нея, гърлото му необяснимо защо пресъхнало, а коленете трепереха толкова силно, че усещаше как се удрят.

Тя се бе облегнала на бара, малкото й дупе бе щръкнало, и навиваше на пръст дългата си руса коса, а той бе успял да види само едната страна от лицето й, но изражението бе възпламеняваща смес от замечтано спокойствие и готовност за лудории.

Докато я доближаваше, разбра, че тя е поне десет години по-възрастна, отколкото изглежда отдалече, и това го уплаши още повече, но в същото време го възбуди. Никога не бе изпитвал подобно чувство. Докато се приготвяше да каже намисленото, иронично, разбира се, бе убеден, че това е coup de foudre ((фр.) — любов от пръв поглед, — Б. пр.) (по това време бе студент по френска литература и философия). Поне от негова страна това бе любов от пръв поглед.