Много гот

Глава 18

— Хенри не е смрадлив. Искам да облека Хенри… аааа!

— Облече Хенри вчера и сега трябва да го изперем, Роби — каза Ив. Мили Боже. Ето че пак трябваше да се пазарят и убеждават пред пералнята, докато Роби се опитваше да изкопчи от ръцете й малките червени панталонки.

— Не е смрадлив! — Сега вече бликнаха истерични сълзи от ярост.

Тя почака няколко минути, след това поднесе панталонките под носа си, подуши ги и се намръщи с престорено отвращение.

— Ау! Хенри, трябва да те изперем!

Я, че това бе почти усмивка.

— Гнус! — Тя отново се намръщи. — Хенри, та ти вониш. Искаш ли да пробваш и ти, Роби?

Той забоде нос в панталонките.

— Гнус — съгласи се и се изкиска.

— Така, защо не пробваш ти да ги пъхнеш в пералнята?

Той взе панталонките, поколеба се за частица от секундата, сякаш обмисляше дали е разумно да ги пъхне вътре и дали не е по-добре да ги грабне и да хукне обратно към стаята си с любимата дреха, но пък май беше за предпочитане да се остави да бъде убеден и да ги остави за пране.

Сложи ги в машината.

— Добре, а сега може ли да продължим да се обличаме? — Момченцето кимна. Ив го последва в стаята, където Ана седеше на бюрото и довършваше домашното си.

След малко и тримата бяха на вратата, облечени, закопчани и готови да потеглят. Ив се наведе над децата си, за да ги гушне и да ги целуне.

— Обичам ви, сладурчета — каза им и Роби се загърчи от удоволствие, дори Ана не успя да скрие радостта си.

— И аз те обичам, мамо.

— Днес е петък! — напомни им тя. — Утре ще правим каквото кажете, а, за малко да забравя, следобед Том и Дийпа ше ви изведат, но какво ще правите, ще остане изненада.

Том бе настоял:

— Ние ще ги вземем, имаме нужда от малко упражнения. Така и ти ще си свободна. Излез, позабавлявай се. Недей да висиш в тази градина по цял ден.

Нямаше смисъл да му казва какво точно й се искаше да направи. Гореше от желание да нахлузи ръкавиците, да се справи с бръшляна, който се виеше по стените и бе избуял накъдето му бе най-удобно. А пък бурените! Нищо друго нямаше да порасне тази година, ако не побързаше да оплеви, а бе крайно време да насади доматите до слънчевата стена, а искаше да посади още билки…

Когато Том и Дийпа пристигнаха в събота, те й се сториха много по-спокойни и щастливи, отколкото Ив бе очаквала.

— Сядайте, ще направя чай и първо ще си побъбрим, иначе никакви деца — уведоми ги Ив.

— Така. — Тя започна да вади чаши, чайници, мляко и от онези божествени палачинки, които само тя умееше да направи. — Как го правите? И двамата изглеждате чудесно.

— Оправихме нещата — каза Том и натъпка цяла палачинка в устата си. — Que sera sera… Дзен, карма, нали знаеш — говореше той и се опитваше да не троши по масата.

Дийпа, облечена в черна ластична блуза и панталони, се изкиска и го погали по ръката. Каза, че сутрешните неразположения и изтощението започват да преминават и бременността не е чак толкова лоша.

— А и чичо Рани мина да ни види — добави тя. — Той е готин тип. Дойде да ни види, а след това се е отбил вкъщи и е поставил нашите на място.

— Страшно ще си паднеш по него, мамо, честно — обади се Том. — Олеле, май това не трябваше да го казвам.

И двамата се разкискаха.

— Каквото и да е направил с вас, се е получило — успокои ги Ив.

— Да знаеш, мамо, наистина е страхотен. „Всички родители са ученици на неизбродната човечност.“ Точно така го каза. Страхотен е, направо ме уби. — Том посегна за нова палачинка.

— А какво е станало със семейството ти? — попита Ив.

— Те се кротнаха малко, но леле, толкова шум вдигат заради тази сватба — призна Дийпа. Том изви очи към тавана и се опита да се пошегува.

— Сега вече ми е ясно защо хората гледат да не го правят повече от веднъж.

— Ще се оправят ли нещата? — попита Ив, а когато и двамата измрънкаха някакъв отговор, прецени, че е най-добре да не човърка повече този въпрос.

— Май ще бъде традиционна сватба — вметна Том. Дийпа не каза нищо, но Ив забеляза, че кръстосва ръце и стиска устни.

— Кажете ми сега, кой е чичо Рани? — смени темата тя.

— Черната овца на семейството — обясни Дийпа. — И татко, и останалите му братя учили медицина и станали лекари, а чичо Рани, най-младият, е психолог. Много е добър обаче. Изнася лекции… занимава се със семейна терапия.

— Аха — кимна Ив. След това много театрално прошепна: — Да не вземете да кажете на Ана.

— Какво да не ми казват? — Ана се бе появила в кухнята точно когато не трябваше.

— Ти не одобряваш работата на психолозите, нали?

— Не и ако са завършили медицина — обясни тя. — Психиатрите първо учат медицина, а след това се посвещават на проучване на психиката.

— Предполагам, че Рани ще те обори, като ти каже, че е изучавал психиката цели седем години и не си е губил времето с органи, които изобщо не го интересуват — й каза Дийпа.

Ив стисна зъби, защото очакваше Ана да надигне възмутено глас, но дъщеря й се държа кротко.

— Хм. — След това посегна да си вземе палачинка. — Роби! — провикна се тя. — Мама е оставила бисквити в кухнята.

А Роби ги разсмя, защото изтопурка в кухнята с отворена уста и заподскача.

— Ам, ам, ам. Има ли вътре стафиди? — попита той и спря до стола на Ив.

— Няма, но ако искаш, ще ти сипя в чинията, за да си похапнеш.

— Добре.

— А сега… — поде Ив. — Има нещо, за което исках да поговоря с вас. — Погледна Дийпа и Том. — Сватбеният ви подарък. Пари в брой — при това колкото е възможно по-скоро, за да можете да ги използвате за сватбата, за апартамент, за количка… за каквото решите. Изобщо за каквото искате. Доставете си удоволствие.

Двамата я погледнаха, изпълнени с неудобство. Безкрайно щедрите парични подаръци на Ив винаги изненадваха всички. Тя бе дала на Дени и Том доста хубави суми, когато завършиха училище, плати депозита за апартамента им, а Том си спомни, когато бе купила на Джозеф зашеметяващо скъпо палто, по случай постъпването му на първата постоянна работа. А това бе жена, която нито веднъж не бе отишла на почивка, смяташе домашната супа с хляб за чудесна вечеря и караше едно старо пежо цели десет години.

— Може ли да ви изпратя чек? — попита тя, защото бе преценила, че така ще бъде най-лесно и няма да се налага да чува протестите им.

Ив винаги спестяваше за нещо, включително и за мечтаното бъдеще, когато след пенсионирането смяташе да се оттегли в провинцията в някоя бяла спокойна къщичка и да си има отделен шкаф и за обувки, и за чорапи. Щеше да отглежда бонзаи, да живее на градински чай и на оризови рула и през повечето време щеше да подравнява чакъла по алеите и да се грижи за градината.

Когато Роби поемеше по своя път, тя щеще да е майка цели трийсет години, затова спокойствието и редът щяха да й се отразят добре. Но пък й се искаше децата да живеят някъде наблизо, защото не мислеше, че ще издържи дълго без тях.

Дали трябваше да остава сама, чудеше се тя. Нямаше ли във фантазията й някой облечен в кимоно бог, който да я чака в пълната вана?

— Аквариумът, мамо? Ехо? — Том й говореше нещо. — Ще ходим до аквариума, а после може и на кино, ако дават нещо хубаво. След това ще ги нахраним и ще ти ги върнем, за да ги сложиш да спят.

— Сигурни ли сте? — Тя погледна Ана и Роби, щастливо ухилени. Очевидно те горяха от нетърпение да излязат. Роби се бе настанил на коляното на Дийпа.

— Трябва да понатрупаме опит — напомни й Том и се усмихна на Дийпа. Да, бяха много сладки, влюбени, въпреки всички терзания.

— А ти какво смяташ да правиш?

— Ще пооправя малко градината… — Всички изпъшкаха. — Но на мен ми е приятно! Честно! След това може да поизляза… Не знам… или пък ще полегна да почета. Вие за мен не се притеснявайте. Ще си прекарам много добре.

На вратата целуна всички, след това затвори и остана сама в апартамента. Страхотно.

Сега щеше да пропилее безценното време в чистене, но се налагаше да поразтреби. А после щеше да насади растенията. Вече бе станало май! А тя така и не намираше време да набоде луковиците. Дени й бе подарил огромен пакет с луковици от гладиоли за Коледа. Гладиоли! Той се бе заклел, че били идеални да се насадят покрай живия плет.

— Те са като ружи, нещо такова — бе опитал да обясни. Щеше да ги насади и да види какво ще излезе. На пакета обещаваха да цъфтят в розово и приятно червено, а тя обичаше тези нюанси. Освен това искаше на прозорците да насади червени циклами и сини виолетки, защото й се струваха по-приятни от мушкатото. Мушкато отглеждаше с много любов от години, от най-бледорозово до наситеночервено. Но стига вече. Сега цветето й се струваше досадно, отегчително и бабешко. Докато цикламите… наскоро бе полудяла по наситенорозовите циклами, а прозрачните искрящи цветчета й приличаха на крилца на пеперуда.

— Напълно съм се смахнала — каза си Ив и взе лъскава вилица и лопатка от шкафа под стълбите. — В главата ми е само как да направя растенията по-разнообразни… Май грижите за градината наистина заместват секса.

Да не би наистина да имаше истина в това? Страстта към отглеждането на цветя не се бе появила в Сьри, където всяка една от къщите, в които се местеха, бе с готова поляна отпред, с цветни лехи, дори оранжерии, за тях се грижеха градинари, които идваха при нужда, а когато се нанесе в първия си апартамент в Хакни, започна със стайни растения и сандъчета на прозорците, след това помоли хората на партера да й позволят да окоси полянката отпред и да я украси с няколко саксии. Изведнъж у нея се появи страстно желание да отглежда растения, да бъде заобиколена от зеленина, цветя и красота — не беше ли това копнеж да превърне потискащата обстановка, от която нямаше шанс скоро да се измъкнат, в по-красива и естествена? — както и да е, скоро вече саксиите и сандъчетата не й бяха достатъчни.

Най-сетне се строполи на канапето с книга в ръка, след като се бе накиснала във ваната, без да бърза, нещо, което напоследък много рядко й се случваше. Косата й бе мокра, обилно намазана с балсам, завита в тюрбан, а на лицето си бе сложила маска. Бе напълно изтощена, след като цял следобед бе шетала из къщата и бе оправяла градината. Както си режеше, вече прочела половината параграф, телефонът звънна.

В първия момент й се прииска да се престори, че не го чува. След това в ума й се прокрадна притеснение, че може да звъни Том, че може да се е случило нещо с някое от децата, затова не устоя и се обади.

— Ало, Ивлин. — Беше баща й.

— Здравей, татко. — Двамата се чуваха от време на време, а понякога тя взимаше някои от децата и отиваше да го види. Отношенията им бяха приятелски, нито прекалено близки, нито прекалено отчуждени — точно както той предпочиташе.

Телефонът бе на полицата в хола, близо до един от сгъваемите столове от зебло, затова тя седна, доволна, че ще си поприказват, и се отпусна както беше с халата, тюрбана и маската. Минаха от въпросите „как си“ на децата и на проблемите с градините им, което бе един от малкото им общи интереси. Много бе важно да има неутрална тема за разговор с човек като баща си. Двамата не се чувстваха достатъчно близки, за да споделят мненията и чувствата си… затова разговорът трябваше да се върти около нещо конкретно. Най-сетне, след две неловко дълги паузи, истината излезе наяве:

— Тази седмица, Ивлин, научих доста неприятни неща и прецених, че трябва да ти кажа…

— О, не — отвърна автоматично тя и се зачуди какво следва.

— Имам тумор в стомаха и нещата не изглеждат много обнадеждаващи… — Новината й бе съобщена по неговия типичен, стегнат военен маниер.

— Господи, татко!

— Да, доста е стряскащо. — Той говореше толкова спокойно, сякаш ставаше въпрос за друг човек.

— Господи — повтори тя. Сякаш все още не бе приела новината. — Как разбра? — попита, ужасена, че дори не бе предположила, че може да има нещо лошо.

— Напоследък нещо не се чувствах във форма. Все си мислех, че е от възрастта или съм пипнал някоя настинка и тя все не минава… накрая отидох на лекар, той ме изпрати на пълни изследвания и така.

И така. Мили Боже!

Баща й беше на седемдесет и две и все още не се бе пенсионирал окончателно. Никак не му се искаше да си остави работата. Беше му приятно да си има свой офис, да се среща с колеги по няколко пъти в седмицата, защото нямаше много приятели, нито пък хоби. Ив често се бе чудила как ще успее да си запълва дните, когато най-сетне се оттеглеше. А сега изведнъж бе обхваната от паника, че може да умре.

— След около месец, месец и нещо ще ми направят операция, но не по-рано, за да са сигурни, че е преминал ефектът от лекарствата. След това ще знаят повече. Гадните доктори — добави баща й.

— А ти как се чувстваш? — попита тя.

— Не мога да кажа, че ми е особено добре. Нямам апетит, нещо не съм съвсем наред.

Това звучеше странно. Тя така и не можа да си спомни случай, когато баща й е бил болен. Та него не го хващаха дори настинки.

— О, татко — успя да промълви. — Много съжалявам. Ще дойдем да те видим веднага щом можем.

— Добре. — Думата прозвуча толкова спокойно. — Джейни ще бъде тук утре и ще остане няколко дни — съобщи й той. — Ела, докато и тя е тук, ако искаш, или ако ти е удобно. — Не искаше да настоява. Въпреки че бе сериозно болен, не желаеше да я принуждава.

— Ще си взема отпуска. Утре ще дойдем — каза Ив. — И не се притеснявай. Ние ще се оправим с храната и леглата, и каквото там трябва. Джейни ще доведе ли децата?

— Не — отвърна баща й.

Уточниха се, поговориха за пътуването, за времето, когато тя ще пристигне, опитаха се дори да си разкажат някои интересни случки.

— Добре… ами тогава… до скоро — каза най-сетне той. Винаги му бе трудно да постави край на разговора. Не бе от хората, които като нея биха казали на децата си: „Обичам те… липсваш ми… да се пазиш, миличко… много се радвам, че се чухме.“ Въпреки че наистина му липсваха. — Е, хайде, всичко хубаво — каза най-сетне той, доста сковано. Скован — точно това бе думата, която му пасваше най-точно.

— Да се пазиш, татко. — Ето, тя също не успяваше да му каже, че го обича, и то защото баща й поставяше нещата така. Щом забележеше, че някой се кани да разкрие чувствата си, той се опитваше да избяга и да се скрие. — Ще се видим утре — добави.

— Чао.

— Чао.

Ив бавно затвори и остана загледана в слушалката, докато тя се раздвои от рукналите сълзи.

Още щом видя майка си, Том разбра, че нещо не е наред. Очите й бяха зачервени и тя се насилваше да се усмихва.

— Здрасти — поздрави. — Всичко наред ли е, мамо?

Тя махна с ръка.

— Прекарахте ли добре? Дийпа? Да не си посмяла да го носиш! — Бе забелязала, че Дийпа се клатушка зад сина й, покачила Роби на раменете си. — Нещастният ти гръб.

Роби бе прехвърлен на Ив и успя да притисне Дийпа в прегръдките си, преди да отиде при майка си. Ана бе във възторг от прекрасно прекарания вълшебен ден.

— Ще поостанете ли малко? — Постара се да не ги моли, но тази вечер много й се искаше Том да я утеши.

— Разбира се.

И така, Том, Дийпа и Ана седнаха в хола, за да пийнат по нещо да похапнат чипс и да побъбрят, докато Ив обличаше пижамата на Роби и го завиваше.

Едва след като изслушаха Ана, след като тя се изкъпа, изми си зъбите и също бе завита в леглото, Ив се върна в хола и се отпусна тежко.

— С татко има проблем — призна тя пред Том и не успя да сдържи повече сълзите. — Има тумор в стомаха. Налага се да го отворят, за да вземат проби за изследване.

Забеляза изненадата по лицето на Том.

— Господи — успя да каже единствено младежът.

— Джейни отива, а аз ще взема Ана и Роби и ще ги заведа с мен, защото смятам да поостана някой и друг ден — обясни.

Предполагаше, че на Джейни, която бе много по-близка с баща им, щеше да й бъде още по-трудно. Сестра й щеше да успява да отскача набързо, но нямаше да има как да остава за по-дълго, за да се чувства спокойна. Двамата с баща й много си приличаха, защото и двамата прикриваха чувствата си и не ги показваха пред другите.

— Много трудно ще бъде — продължи тя. — Ще се наложи често да се пътува. Той има нужда от нас. — Усети ръката на Том на рамото си.

— Съжалявам, мамо — каза синът й, защото не знаеше какво друго да каже.