Мод

Глава 1

— Мод ела бързо! Колата с актьорите пристига.

Мод Мелингам вдигна глава и видя засмяното лице на приятелката си Хети, която надничаше през отворената горна половина на вратата на склада, а голямото й бяло боне се тресеше от възбуда на главата й.

Застанала на колене, Мод напрегна слух, за да долови трополенето на фургона по пътя и шумните крясъци на хората, които сипеха закачки и се тълпяха от двете му страни. Обзета от трескава възбуда, тя приклекна, но после се поколеба.

— Ами лейди Джулия?

Хети вдигна резето и открехна долната половина на вратата.

— Голяма работа! Освен това току-що я видях да влиза в къщата. Хайде, ела! Ако стигнем първи до портата, ще можем да ги видим, докато минават покрай нас.

Мод нямаше нужда от повече увещания. Тя захвърли парцала и скочи на крака, без да губи време за оправяне на измокрената си пола. Хети вече се намираше в средата на двора и Мод трябваше да се затича, за да я достигне, когато тя вече се залавяше за дървената ограда. Там момичетата стъпиха върху долната напречна греда, провряха ръце през горните летви и впериха очи към пътя. Двете бяха много различни: на фона на Хети, слабичка и чернокоса, с изпито, тясно и преждевременно състарено лице, Мод изпъкваше с добре развитото за своите седемнадесет години тяло, искрящите от трескава възбуда огромни сини очи и непослушните златисточервеникави кичури коса, които закачливо надничаха изпод бонето й.

Фургонът с веселите му пътници почти стигна до входа на имението на сър Бексли. Конете нервно поклащаха украсените си с разноцветни пера глави, превъзбудени от високите радостните възгласи на тълпата от чираци, полски работници, прислужници и рояк деца, които тичаха около екипажа.

— Много е вълнуващо, нали, Хети? Да дойдат тук, в Торнууд! Ще изнесат представление в обора.

Когато шареният фургон минаваше покрай тях, очите на Мод се разшириха от учудване. И преди това бе виждала пътуващи трупи, които на път за Лондон отсядаха в „Рънинг Мен Ил“, но това тук беше самото великолепие. Бялата и златистата боя по фургона й напомняха за циганските катуни. Отгоре имаше една истинска малка къщичка, чийто покрив бе нагизден с множество кутии, сандъци и кошове. Над багажа седяха и самите актьори: жени с безочлив поглед, които се смееха и подмятаха шеги към чираците, и неколцина слаби мъже в изтъркани дрехи, които изглеждаха чужди на суетата около тях. Кочияшът беше слаб човек с прихлупена над носа черна шапка, съсредоточил цялото си внимание върху конете. До него седеше един привлекателен мъж с кадифено наметало, който развяваше украсената си с пера шапка и се усмихваше на тълпата. Когато, преди да завие към двора, шествието намали ход, очите му се спряха върху Мод и за миг застинаха изумени. После той широко се усмихна и направи дълбок реверанс, който без съмнение бе предназначен единствено за нея.

Мод се изчерви и притеснено наклони глава. Веднага след това обаче в сините й очи блесна палава искра и тя скочи, за да се присъедини към тълпата. Следваше фургона, докато той завиваше по алеята, водеща към двора на имението. Хети също слезе от оградата и се озова до нея.

— О, ето че и лейди Джулия излезе навън. Хайде да изчезваме, преди да ни е видяла!

— Но тя може да ни накара да помогнем.

— Хайде де, сякаш не я познаваш. Докато не приключиш с пода на склада няма да ти разреши нищо друго. Ела! Малко по-късно ще се опитаме да се прокраднем до обора и да поразгледаме.

Колкото и да не й се искаше, Мод трябваше да признае, че Хети бе права. Ако сър Бексли си беше вкъщи, за да посрещне актьорите, нещата щяха да стоят по-иначе. Той не беше лош човек и от време на време поотпускаше прислугата, но когато намусената му съпруга бе наоколо, това бе немислимо.

— Като измия пода, трябва да почистя и рафтовете, но веднага щом свърша, ще дойда да те повикам — каза Мод и тръгна към плевнята, откъдето по задната алея щеше да стигне до склада, без да я забележат.

— Аз ще бъда в кухнята — извика Хети.

Точно по това време лейди Джулия пристъпваше през тълпата, за да се запознае с младежа с шапката с пера и Мод, необезпокоявана от никого, притича през задния двор и се върна към обичайните си задължения. Когато отново коленичи и плисна водата по каменните плочи, мислите й замечтано се върнаха към възхитителната карета и прекрасните хора, пристигнали с нея. Тя неведнъж бе чувала пренебрежителните приказки на Кук и останалите прислужници по отношение на актьорите, които според техните думи не бяха цвете за мирисане. В нейните очи обаче те бяха обвити с вълшебен ореол. Какво по-вълнуващо от това да се обличаш в различни дрехи и да се вживяваш в характера на други лица. Да изричаш поетични слова и да караш хората да плачат от вълнение. А върхът на всичко бе да пътуваш с този страхотен фургон и да посещаваш непознати градове. Нима не беше прекрасно точно по този начин да опознаеш света в цялата му прелест!

От известно време Мод се бе научила да не издава мислите си. „Не разбирам какво те прихваща — сърдито казваше Кук в отговор на желанието й да пътува. — От петдесет години живея в това село, четиридесет от тях съм прекарала в кухнята на господаря. Никога не съм ходила по-далече от «Рънинг Мен Ил», нито пък съм искала да ходя.“

Мод бе потресена от лекотата, с която Кук правеше самопризнанията си, защото за нея това примирение бе почти равносилно на това да знаеш, че си осъден на смърт. Прекрасно съзнаваше, че повечето от ратаите и слугите на сър Бексли не бяха ходили по-далеч от околните поля. Всички намираха за съвсем нормално положението, че и тя не можеше да отиде по-далеч.

Мислите й се върнаха към втората половина от съветите на Кук и тя престана за миг да търка пода: „Момиче, омъжи се за младия Роби и си създай семейство! Това е съдбата, която Господ е определил на една хубава девойка като тебе. И стой по-далеч от господаря! Той може и да е добър човек, но има най-палавите ръце в цяла Англия.“

Мод клечейки, започна бавно да се придвижва назад минавайки целия останал под до вратата, където пусна мръсния парцал в кофата с вода и я вдигна за дръжката. Навън зачервените и захабени от сапуна ръце пламнаха от лъчите на силното слънце. Тя отиде до кладенеца, за да ги изплакне, облегна се за малко на каменната стена и впери замечтано поглед към двора пред обора, където бе спрял фургонът. Около него се суетяха хора, които сваляха и пренасяха кошове и сандъци.

Работата беше там, че господарят винаги се бе отнасял добре с нея, мило й се усмихваше, когато я срещаше по двора, закачливо я щипваше по бузата през коледните празници, а когато издигаха великденското дърво, й даваше половин ден почивка, за да се разходи до панаира в селото. Какво разлика между него и вечно киселата му съпруга, която само се разхождаше наоколо с дебнещ поглед и непрекъснато гълчеше прислугата. Веднъж дори бе заповядала да набият Хети с пръчки. Много горда беше тази лейди Джулия. Хети й бе обяснила, че е дъщеря на лорд Бамбридж, собственик на съседния Денкът Хол — много по-голямо и по-красиво имение от това в Торнууд. Лейди Джулия наистина имаше с какво да се гордее.

— Е, млада лейди, радвате се на хубавия ден, а?

Тя бе толкова потънала в мисли, че изобщо не чу равномерния тропот на конски копита, преди мъжът да я заговори. Мод бързо вдигна глава и видя усмихнатото лице на лорд Бамбридж. Говорим за вълка, а той в кошарата!

— О! Добро утро, сър — каза тя и смутено започна да бърше ръце в престилката си. Бузите й се обагриха с издайническа червенина.

— Ти си Мод Мелингам, нали? — любезно я попита негова светлост. — Как си, моето момиче? Господарят вкъщи ли е?

Лорд Бамбридж яздеше с лекота белия си кон. Раздвоените поли на опасания със златни ширити син редингот падаха от двете страни на седлото, а едната му ръка, обсипана с пръстени, небрежно стоеше на кръста му. Под яркото слънце бялата му перука искреше като разтопено сребро. От цялата му стойка се излъчваше непринудено благородство, което в очите на една кухненска прислужница бе направо главозамайващо.

— Мисля, че го няма, сър, но лейди Джулия е вътре. Да отида ли да й кажа, че сте пристигнали?

— Не, не. Върши си работата. Сам ще й се представя. Ти и без това си достатъчно заета, нали не греша? — Очите му се насочиха към суетнята пред обора. — Днес тук стават чудесни неща. Предполагам, че ще дойдеш на представлението довечера?

— О, да, сър. Сър Бексли разреши на всички ни да отидем. Очакваме го с голямо нетърпение.

— Рамзи! — извика Бамбридж на мъжа, който яздеше зад него. Мод се обърна и разпозна бледата и издължена физиономия на адвоката Семюъл Рамзи, който също често посещаваше господаря й тук, в имението. Тясното му лице, свитите устни, неизменният черен костюм и прошарената перука му придаваха твърде комичен вид, но хората променяха мнението си, щом научеха професията му. Погледът му беше занесен и той винаги я гледаше така, сякаш тя не съществуваше, но това можеше да се обясни с факта, че бе постоянно настинал. Дори и сега не преставаше да поднася една голяма батистена кърпа към носа си.

— Чу ли какво каза това момиче? — продължи Бамбридж. — Изразява се прекалено добре за една слугиня, не мислиш ли? Браво на родителите, които са те възпитали така добре, Мод!

— Да, сър, вярно е. Те бяха добри хора, но умряха по време на чумната епидемия преди десет години. Тогава дойдох тук, в Торнууд.

— Да, спомням си. Е, Мод, надявам се, че довечера ще се позабавляваш добре, защото скоро няма да ти се отвори друга такава възможност. В тази част на страната много рядко пристигат пътуващи артисти. Хайде, Рамзи!

Бамбридж тръгна към сградата, яздейки големия си бял кон, следван от адвоката, който несръчно се превиваше на гърба на своята хилава кафява кобила. Мод се загледа зад тях, чудейки се дали да не изтича до хамбара, за да хвърли един поглед. „Не още“ — реши тя. По-разумно ще бъде да изчака, докато нещата малко се поуспокоят.

Лорд Бамбридж откри дъщеря си в летния салон, седнала колкото се може по-далеч от светлината, която струеше през широкия дванадесетокрилен прозорец. Една млада прислужница усърдно лъскаше сребърния сервиз за чай, докато Джулия, настръхнала като някой хищник, дебнеше момичето за най-малкото погрешно движение. Това бе една от чертите й, които той ненавиждаше.

— Добро утро, дъще — каза той и остави шапката си на близкия стол. — В двора цари голямо оживление. Половината околност кипи от трескава възбуда в очакване на тазвечерното представление.

Джулия неохотно прекъсна надзирателските си функции, за да целуне вяло бащината си буза.

— Добро утро, татко. Не смятах, че и ти ще се заразиш от тази суматоха. И всичко заради някакви треторазредни актьори!

— Всъщност целта на посещението ми бе да се видя със съпруга ти, но разбрах, че го няма. И не бързай да съдиш хората. Животът им и без това е доста труден.

Джулия приседна вдървено на един плетен стол с висока облегалка.

— Както винаги си прекалено добър, татко. Никога не съм виждала по-окаяна група скитници от тези така наречени артисти. Ако имах думата, досега да са изчезнали яко дим. Но сър Бексли няма нищо против да използват обора и дома ни, и половината околия ще дойде да ги гледа. Направо отвратително!

Лорд Бамбридж поклати глава. Отдавна се бе примирил с факта, че най-голямата му дъщеря бе наследила студенината и сприхавия нрав на покойната му съпруга и не притежаваше поне малка част от неговия благ характер. Той повдигна полите на редингота си и се настани в креслото срещу Джулия.

— Мъжът ти винаги е харесвал веселието и не бива да го осъждаш за това. Ще го почакам малко. Кога ще се прибере според теб?

Джулия извърна лице и се опита да прикрие разочарованието, което предизвикаха думите му. Както винаги, с типичната си безочливост баща й бе пристигнал ненадейно и сега сигурно цели два часа щеше да седи тук и да й пречи да контролира как слугите изпълняват всекидневните си задължения.

— До един час трябва да се прибере — намусено отвърна тя. — Искаш ли да ти донесат нещо, докато чакаш? Чай, или може би бира?

— Няма да се откажа от чаша портвайн. Рамзи, подай ми документите и седни. Кажи да донесат чаша и за Рамзи, Джулия.

— Хети, донеси портвайн и две чаши за баща ми! Размърдай се де, мързеливо момиче!

— Но, мис Джулия, сребърният…

— Занеси го в килера и продължи там! И внимавай как работиш, да не се налага да те карам да повториш. — Тя ядовито изгледа Хети, която учтиво се поклони, вдигна натоварения поднос и излезе от стаята. — Слуги! Трябва неотклонно да стоиш над главите им и дори тогава те свършват едва половината от работата. Това е най-голямото ми наказание. — Джулия заби остроносото си лице в баща си. — Животът им съвсем не е труден. За тях се полагат възможно най-добрите грижи: хранят ги, обличат ги, имат покрив над главата си. В замяна на това обаче получавам немарлива работа и непристойно отношение, и с всяка година става все по-лошо. Но ти изобщо не можеш да разбереш. В Денкът Хол мама беше тази, която се грижеше за тези неща. И само защото тя ги държеше строго, ти можеше да си позволиш да бъдеш по-отстъпчив с прислугата.

Лорд Бамбридж взе една глинена лула от близката масичка и погали дългата й дръжка.

— Скъпа Джулия, винаги намираш удобен случай да ме поучаваш. Но погледни колко е хубаво времето навън. Не ме разстройвай точно сега. По-добре ми разкажи последните клюки. Винаги си била добре осведомена. Кой с кого се е срещал? Каква сума загуби мъжът ти на последните конни надбягвания? Кога ще ходите в Лондон?

— Ама, татко — презрително изсумтя Джулия, — ти наистина се интересуваш само от глупости.

Половин час по-късно сър Бексли влезе в двора на имението си, възседнал любимата си кобила. Той бе яздил, без да спира, от рано сутринта и всичките мускули и сухожилия го боляха. Изпъшка и се смъкна от седлото точно когато Мод се показа зад ъгъла на склада, мъкнеща ведро, пълно с мокри парцали.

— Ей, момиче! — извика той. — Къде е Джоди, конярят? Той трябва да ме чака, за да отведе коня ми.

Мод остави ведрото на пътеката и избърса челото си с ръкав.

— Сигурно е в обора, където артистите разтоварват багажа си. Ако желаете, и аз мога да се погрижа за коня ви?

Сър Бексли закопча редингота си и се помъчи да си прибере корема. Въпреки че бе на средна възраст, пълнотата и влечението към пиенето го караха да изглежда почти на възрастта на тъста си.

— Ти пък какво разбираш от коне? Не те ли е страх? Повечето момичета не смеят да ги доближат.

— О не, сър — усмихна се Мод и хвана юздите. — Израсла съм сред коне. Разбира се, повечето от тях бяха за полска работа и не ставаха за езда. Но аз доста често виждам вашата кобила в обора и тя ми позволява да я галя. — Тя нежно потърка муцуната на коня. — Виждате ли, сър? Ние двете сме приятелки.

Сър Бексли направи крачка назад и погледна как конят му доверчиво душеше ръката на момичето.

— Тя наистина изглежда повече привързана към теб, отколкото към мен самия — шеговито каза той. — Чакай малко, ти не беше ли… Мод? Не греша, нали?

Мод мило му се усмихна.

— Точно така, сър. Мод Мелингам.

— Но последния път, когато те видях, ти беше още дете. Къде съм гледал, та не съм забелязал кога си пораснала?

— От десет години живея в Торнууд, сър. Родителите ми умряха по време на чумната епидемия.

— О, да. Сега си спомних. — Сър Бексли пъхна дебелия си пръст под брадичката на Мод и повдигна лицето й. Езикът му внезапно пресъхна и той навлажни устните си. — Но, моето момиче, защо са те изпратили да търкаш пода? Твоето място е вътре в къщата. Ти си вече достатъчно голяма и… доста добре сложена. — „Изключително добре сложена“, добави той наум. Тя представляваше апетитно парче, твърдите й гърди се надигаха под тънката ризка, а широките фусти не успяваха да прикрият видимата приятна закръгленост на ханша. Свежата й кожа беше бяла като бита сметана и на фона й се открояваха големите сини очи и деликатно извитите устни. Под периферията на широкото й боне се подаваха кичурчета златисто червеникави коси и падаха в безпорядък върху запотеното й чело. Господарят почувства как в долната половина на тялото му се надига добре позната възбуда. — Да, да. Веднага ще говоря със съпругата си. Ти наистина трябва да работиш в къщата ни, моето момиче.

Мод се почувства неудобно. Сър Бексли никога не се караше или ругаеше слугите си, нито пък вдигаше ръка да ги удари. Доскоро той винаги се отнасяше към нея хладно и високомерно, сякаш тя не съществуваше. А сега втренченият му поглед и блесналите очи бяха достатъчни, за да й припомнят позабравените наставления на старата Кук.

— Ще заведа коня в обора — каза тя и хвана поводите.

— Добре — каза Бексли и се загледа в момичето, което тръгна надолу към пристройките зад къщата. Трябваше да измисли някакъв план, реши той. Джулия подозираше слабостта му към младите прислужници и нямаше да бъде много лесно да намери място на Мод, без да предизвика подозренията на жена си. По всяка вероятност момичето бе убягнало и от нейното внимание, така както и той не го бе забелязал досега, но не можеше да отрече, че някогашното заплеснато, хилаво момиченце се бе превърнало в заоблена, сладострастна, прекрасна девойка. Той се зарече рано или късно да я притежава. По дяволите Джулия, той винаги постигаше целите си.

Конете бяха изведени на паша, за да освободят място на актьорите за сценичните декори и останалия багаж. Докато Мод отвеждаше коня на господаря си към конюшните, тя видя как актьорите един по един се изнизаха от обора и влязоха в къщата, където Кук щеше да им поднесе закуски в кухнята. Конярчето Джоди се намираше в тълпата от зяпачи, която вървеше по петите им, но когато видя Мод и кобилата, изтича към тях и грабна юздите от ръката й.

— О, божичко! — извика той. — Не видях кога се е върнал господарят. Ако господарката разбере, ще заповяда да ми нашарят гърба. Дай да я отведа на долната ливада.

Мод бе разочарована, защото се надяваше да има повод да влезе в обора.

— Да ти помогна ли в свалянето на седлото?

— Не. Аз ще приготвя яслите. Благодаря ти, Мод, че ми я доведе.

Той хвана юздите и поведе животното към съседната на обора постройка, където бяха яслите. Мод продължаваше да се оглежда и забеляза, че всички коняри бяха отишли да зяпат актьорите. Знаеше, че трябва да се върне обратно в горния двор, но оборът беше толкова близо, че тя едва издържаше на изкушението. Продължи да стои като закована, докато Джоди махна седлото от коня и го поведе към пасището. Мод хвърли бърз поглед наоколо и като се убеди, че около нея няма жива душа, се затича към широко отворените врати.

Вътре беше тъмно и тя постоя за известно време неподвижна, докато очите й свикнат с мрака. Когато се огледа, с изненада откри, че вътрешността на обора бе преобразена като с магическа пръчица. Мод пристъпи напред и се озова сред безразборно нахвърляните предмети от багажа на актьорите. Върху сандъците и кутиите се мъдреха купища бляскави и чудновати одежди. Между фустите и ризите се търкаляха шлемове, украсени с пера, щитове, шпори и други такъми. Тя лекичко извика от почуда, когато пред очите й попадна истинска колесница, или подобие на колесница, защото, когато се доближи, видя, че това беше само един дървен макет. В отделенията за конете бяха складирани още по-чудновати предмети: опашка на русалка, огромни позлатени криле и рисувани макети на дървета и антични колони. В дъното актьорите бяха опънали въжета, на които бяха окачили измачканите от пътуването дрехи, за да се поизпънат. А горе, между гредите, се подаваше озъбената глава на един дракон, заобиколена от изрязани от картон бели облаци.

Мод зяпаше към дракона с отворена уста и усети как очите и главата й се замаяха от толкова много вълшебство. Никога досега не бе виждала нещо по-прекрасно и по-вълнуващо от декорите около себе си. После чу и чуруликането на птичето.

То се разнасяше съвсем наблизо. Мод се огледа и видя малкото пъстро създание, което пърхаше в една висока телена клетка, поставена на земята.

— Какво сладко птиченце — извика Мод и се приближи до клетката. Тъкмо се канеше да приклекне и да пъхне пръст между решетките, за да го погали по перушините, когато силното му писукане изведнъж я направи неспособна да промълви каквото и да било.

— Чик-чирик… добро утро, мис, чик-чирик…

Мод си пое дълбоко дъх и отстъпи крачка назад, без да откъсва очи от пърхащото птиче в клетката. Когато чуруликането се засили и оживи, тя си помисли, че започнаха да й се причуват цели думи.

— Чик-чирик… и ти си много красива, чик-чирик… Изведнъж вълшебството изчезна и оборът се превърна в мрачно и заплашително място.

Мод се обърна и хукна към вратата.

— Чик-чирик, не си отивай, красива госпожице. Няма да ти сторя нищо лошо…

Мод усети как косата й настръхна от ужас. Любопитството й обаче надделя и без да се отдалечава от вратата, тя се обърна.

— Но що за птичка си ти?

— Чик-чирик… аз съм един човек, който кара птичето да пее и да говори. Моля те, чик-чирик, ела да си поговорим!

— Никога през живота си не съм виждала птичка, която да говори — каза тя и направи няколко стъпки към клетката. Малкото птиче продължаваше да подскача, но Мод се успокои, защото видя, че то беше твърде малко, за да представлява някаква заплаха за нея. А освен това беше прекрасно, че можеше да говори. Тя се наведе към него.

— Чик-чирик… как се казваш, чик?

— Мод. Мод Мелингам — отвърна тя и се наведе още по-напред към клетката.

— Чик, чик, Мод. Хубаво име, хубаво име, чик, чик. Аз се казвам Евърейд, чик… чи…

Мод надникна в клетката и очите й се разшириха от почуда.

— Но ти не си истинско птиче — извика тя. — Ти си само една нарисувана играчка. Какво е това?

— О, Боже! Открихте ме — каза един мъжки глас зад гърба й. Тя скочи на крака, обърна се и видя силуета на висок мъж, който се измъкваше от потъналата в мрак страна и излезе на светлото. — И все пак признайте, че за известно време успях да ви заблудя.

Мод неволно пристъпи назад, без да изпуска от очи мъжа, в когото тя веднага разпозна човека с шапката с пера от каретата. Сега, когато се намираше само на няколко крачки от нея, той изглеждаше още по-красив: висок, широкоплещест, с плавни маниери, тъмна, стигаща до раменете му коса, усмихнати зелени очи, които грееха върху издълженото му деликатно лице, здрава челюст и голяма, добре оформена уста, колкото волева, толкова и подканваща.

— Вие… вие ли говорехте преди малко? — приглушено попита тя.

Мъжът се засмя.

— Позволете ми да се представя — каза той и грациозно се поклони. — Алън Дезмънд, госпожице, на вашите услуги. И уви, не аз бях този, който сътвори тези вълшебни звуци, а онзи красив младеж ей там, зад колесницата на Аполон. Бих могъл само да мечтая за дарбата му, която кара птичето да говори, но все още не съм усвоил това изкуство. Въпреки това — весело добави той — съм усвоил много други.

Мод се обърна, за да види и другия мъж, който се показа от сянката зад клетката. Той бе по-нисък на ръст и по-слаб от Алън Дезмънд, а на главата си носеше перука с опашка. Ръцете му бяха малки и нежни като на жена и той плавно ги разтвори встрани, докато се покланяше. Когато отново вдигна глава, тя видя как в сивите му очи проблесна закачливо пламъче.

— Джеръми Оукс, госпожице. Ваш покорен слуга.

— Вие и двамата ми се подиграхте — каза тя и се помъчи да изглежда сърдита, докато в същото време се чувстваше успокоена и радостно възбудена. — Това не е достойно за джентълмени като вас.

— Напротив — каза Алън Дезмънд и приседна на един от близките варели, — ние по-скоро ви подготвихме за чудесата, които ви предстои да видите довечера. Ще дойдете, нали? Нали ще гледате представлението?

— О, да. Всички имаме разрешение да присъстваме. Но как го направихте? Каква е тайната?

— О, ние никога не издаваме тайните си — каза Алън, като продължаваше да гледа Мод. — Нали, Джеръми?

По-дребният мъж се засмя.

— Е, да кажем, че един фокусник може да имитира песента на птиците с малко повече талант и ципа от лук.

— Джеръми е един от най-талантливите имитатори в цяла Англия.

Джеръми направи благодарствен поклон към Дезмънд.

— Много съм ви признателен, сър.

— Точно така. И за да ми го докажеш, моля те, остави ни сами с госпожица Мод и иди в къщата да закусиш! Сигурен съм, че всеки, който като Мод харесва театралните декори, гори от желание да научи как се използват. А аз имам намерение да й го обясня.

Джеръми премести очи от Мод към Алън и отново към Мод. После вдигна рамене.

— Добре, мистър Алън. Но не забравяйте, че скоро трябва да вдигаме сцената.

— Знам.

Джеръми се измъкна през отворената врата, а Мод, без да престава да се озърта, пристъпи напред сред натрупания багаж.

— Какви са тези чудновати предмети? — попита тя и посочи към два дълги метални цилиндъра, с ръчки от двете страни, които стояха облегнати на стената.

— Това са уреди, с които караме морето да се пени и вълнува — отвърна Алън и имитира с ръка движението на вълните. — Става почти като истинско.

— Ами това? — попита тя и посочи към колесницата.

— Това е летящият впряг на Купидон. Отпред е вълшебният му кон, а отзад драконът с облаците. Сега, като го гледаш отблизо, не е много впечатляващо, но откъм залата е потресаващо. Я си сложи това!

Той сложи върху бонето й един шлем, украсен с червени пера. Мод мило му се усмихна и го нахлупи до челото си.

— Как изглеждам?

— Възхитително — прехласна се той.

— Едва ли приличам на някой римски центурион?

— Не. Приличаш на красиво младо момиче. Много си хубава, знаеш ли. Някога мислила ли си да работиш в театъра?

Мод усети как бузите й пламнаха и вдигна ръце, за да свали шлема, който се оказа по-лек, отколкото предполагаше.

— Разбира се, че не. Актрисите са жени с леко поведение и порочна репутация. О — извика тя и се изчерви още повече, — не исках да ви обидя?

За нейно учудване обаче той тръсна глава и се засмя.

— Личи си, че си слушала много наставления, момичето ми. Но същото се говори и за прислужниците.

— Това не бяха наставления. Просто Кук ме предупреждаваше.

Алън се наклони към нея и провря пръста си през една от къдриците й, паднали върху гърдите й.

— Ах, да, Кук. Обзалагам се, че това е някоя бабичка, която изобщо не е виждала мъж през последните петдесет години.

Мод запази самообладание, сведе очи и пристъпи към него.

— Може и да е така. Но тя е много мъдра и винаги ми е давала полезни съвети.

После отиде до близкия сандък и седна отгоре му. Алън остана на мястото си. Бе разбрал, че момичето е много по-младо и наивно от първото му впечатление, когато я бе видял да виси на вратата. Но колко бе красива! Лицето й бе с идеален овал, кожата — нежна и гладка като порцелан, а от големите сапфирени очи струеше детинско очарование. Какво ли можеше да излезе от нея, мислеше си той? Младостта и красотата й биха радвали всички сцени в кралството. Като продължаваше да се държи на разстояние, той се наведе над купчината музикални инструменти и сложи ръце на кръста. После със задоволство забеляза, че Мод започваше да се отпуска.

— Вие сигурно сте посетили много красиви места по време на пътуванията си — срамежливо каза тя.

— О, да. Всички големи градове. Йорк, Бристол, Лондон…

— Лондон! Каква прелест! — извика тя и очите й заблестяха. — Разкажете ми за него. Как изглежда?

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Наистина ли улиците там са позлатени? Има ли много дворци, и всички ли са толкова големи и красиви както разправят? Всички ли жени носят прекрасни рокли? Перуките им наистина ли са високи колкото гюма, в който бием маслото?

Алън се засмя на наивния й ентусиазъм.

— Не, улиците в никакъв случай не са покрити със злато. Те са калдъръмени и прашни като дворовете тук, в Торнууд. Но дворците наистина са най-големите и най-красивите от всички останали по света. От красотата на дамите и техните тоалети може да ти секне дъхът, а някои от перуките им са дори по-високи от гюма за масло.

— По-високи!

— Да. Толкова високи, колкото тези два барабана, поставени един върху друг.

— Но как ги поддържат да не паднат?

— За това се изискват специални умения, още повече, че обувките им са с високи дървени токчета, които те обожават. Но, разбира се, повечето от тях не се мъчат да ходят — тях ги носят.

— Носят ли ги? Как? В ръцете на някой мъж ли?

— Не. Пътуват в специални носилки със стол, чиито краища се носят от двама яки мъже. Така улиците доста се задръстват.

— Но защо? Никога не съм си представяла по-глупаво нещо. Защо не яздят, щом като не искат да ходят?

Алън се засмя.

— Това би било доста трудно, като имаме предвид големите обръчи, на които се крепят роклите им. Всъщност мисля, че това е направо невъзможно. Но в Лондон има и други хубави неща, знаеш ли? Има един парк, в който всички се разхождат привечер, заобиколени от мраморни статуи и оркестри, които свирят тиха музика, а покрай алеите има малки беседки, където хората могат да седнат на чаша чай. През нощта се правят великолепни илюминации, за които вие тук, в Торнууд, може само да мечтаете. Там има и опера, където всички реплики се пеят, и огромни катедрали, в сравнение, с които вашата изглежда като джудже. И още толкова много неща. Някой ден трябва да дойдеш в Лондон и да видиш всичко с очите си.

— О, това е най-голямото ми желание! — Лицето й внезапно помръкна, защото си спомни, че слугите твърде рядко имаха случай да заминат някъде извън селото. — Но не виждам как би могло да стане. Никой от прислугата на господаря не напуска Торнууд.

Алън погледна навън през отворената врата, откъдето се чуваха смеховете и разговорите на актьорите, които излизаха от къщата и вървяха по пътеката към обора. Той хвана ръката на Мод и понечи да я смъкне от сандъка, като я подхвана над кръста. Тя отвори очи от учудване. Близостта й с този красив мъж я караше да се чувства неудобно, но в същото време по тялото й се разля сладостна топлина, която беше толкова непозната, колкото и приятна. Лицето му бе толкова близо до нейното, че тя отчетливо виждаше гъстите му мигли и леките бръчици, които честите усмивки бяха изрязали в ъгълчетата на очите.

Алън се наведе още по-надолу. Тя усети как топлият му дъх погали бузата й.

— Трябва да се връщам в къщата — каза тя и се помъчи да избегне погледа му.

Леката тръпка, която пробяга по тялото й, окуражи Алън и той попита:

— Нали ще дойдеш довечера на представлението?

— Но, разбира се. За нищо на света не бих го пропуснала.

— А на увеселението след това?

Мод направи опит да се измъкне, но ръцете му продължаваха здраво да я държат.

— Да. Господарят ни разреши.

— Чудесно. — Той се наведе и целуна чувствените й устни, които бяха меки и сладки като бонбон. — Довечера ще имаме повече време да поговорим. Имам още много да ти разказвам за прелестите на Лондон.

Пръстите му лекичко се плъзнаха нагоре по стегнатия корсаж и нежно докоснаха гърдите й. Тялото й потръпна, а под тънката материя на ризата твърдите им връхчета започнаха да набъбват. Имаше чувството, че се изчервява чак до ушите.

— Наистина ли има още много неща?

— О, толкова са много! — Ръцете му отслабиха хватката, тя се измъкна и изтича през вратата точно когато през нея влязоха няколко души. Забеляза, че групичката се състоеше от две жени, облечени в евтини рокли, и трима мъже, които вървяха след тях. Едната от жените спря и втренчи поглед първо в нея, а после в Алън. Когато отново погледна към Мод, в тъмните й студени очи се таеше явна неприязън.

По-смутена от всякога, Мод изхвръкна от обора, профуча покрай къщата и не спря да тича, докато не влезе в сигурното убежище на склада. Затвори и двете половини на вратата и се строполи върху напукания под.

Въпреки че едва си поемаше дъх от лудешкия бяг, сърцето й ликуваше от неочаквано преживяното приключение. Ти бе въведена в тайнството на задкулисната магия и бе чула прелестния разказ за огромния Лондон. Но върхът на всичко бе целувката, получена от най-красивия мъж, когото някога бе срещала.

Пред нея наистина се очертаваше един прекрасен ден!