Мод

Глава 7

Мод държеше здраво халбата с две ръце и отпи глътка от топлото вино. Не преставаше да оглежда уютната, приветлива стая, само и само да се убеди, че не сънува. Срещу нея, приседнал на ръба на масата, с ръце на хълбоците, стоеше Алън и замислено наблюдаваше красивото й лице, осветено от пламъка на свещите. Въпреки че преживяните премеждия бяха оставили тъмни кръгове под очите й, те само още повече подчертаваха златистите й мигли, бледата кожа и големите очи, очертани на фона на деликатното й овално личице. Върху ризата си тя бе навлякла един от неговите халати, а от косата си бе извадила всички пера, фуркети и фалшиви къдрици, бе я разресала и хванала на опашка с една от неговите панделки. Разкошните й кичури падаха като златист водопад по гърба й и хвърляха червеникави отблясъци от светлината на свещите.

Мод повдигна глава, улови погледа му и свенливо се изчерви.

— Още не мога да повярвам.

— Че успя да избягаш ли?

— Да. И това, че наистина съм тук с теб. Мислиш ли, че тя ще тръгне да ме търси.

— Едва ли. Всеки ден в Лондон пристигат десетки момичета от провинцията, които няма къде да се подслонят. Още преди да е изгряло слънцето, тя ще е оплела поредната жертва в мрежите си. А стане ли това, мадам Елиза едва ли ще си спомни някога за теб.

— Дано се окажеш прав, защото Мин каза, че била отмъстителна.

Той потисна желанието си да се наведе и да докосне огнените й коси.

— Не мисли повече за нея. Животът за теб едва започва.

Мод остави халбата на масата до себе си. Отдолу долиташе приглушеният шум от гостилницата, който не бе дразнещ, а задушевен и успокояващ. Джеръми й бе казал, че Алън възнамерява да я приюти при себе си, и отначало тя изпита известни опасения. Но сега, успокоена, че се намира далеч от вертепа на мисис Финчли, изтощена от последните събития и приятно затоплена от виното, тя бе престанала да се притеснява. Освен това имаше доверие в Алън и знаеше, че той не би допуснал да я нарани.

— Какво смяташ да правиш по-нататък? — попита я той.

— Още не съм съвсем сигурна. Новият живот, за който ми спомена, по-скоро ме плаши. Сега ми се спи, а когато се събудя утре сутринта, смятам да облека някакви прилични дрехи, да намеря дома на лейди Уилшайър и да й представя писмото на лорд Бамбридж. Ако ми провърви, до утре вечер може да се настаня в къщата й.

Алън рязко се изправи и се запъти към камината, за да запали лулата си. Тъй като стоеше с гръб към нея, Мод не можа да разгадае мислите му. Тя го изчака да запали лулата с една съчка и да се настани във фотьойла срещу нея.

— Знаеш ли, не си длъжна да ставаш отново прислужница.

Мод се засмя.

— Честно казано, не мога да върша друга работа. Мисля, че имам късмет, защото все пак има някакво място, където могат да ме ангажират. Едва сега оценявам, че това никак не е малко в град като този.

— Да, съгласен съм, че е добре да си подсигурена, преди да пристигнеш в Лондон. Но не си ли мислила никога да се занимаваш и с нещо друго?

Тя разтвори очи от почуда.

— Какво например? Та аз нищо не умея.

— Ами… — той дръпна от лулата, — какво мислиш за актьорската професия? Не си ли си се представяла на сцената?

Тя го погледна с невярващ поглед.

— Актриса! Но аз нямам никакво понятие от театър! Всички ще ми се смеят.

Алън остави лулата и се втренчи в нея. Тя изглеждаше учудена, че той наистина говори сериозно.

— Нека ти разкажа що за хора са актьорите. Някой са родени с таланта да омайват публиката, да ги пренасят за малко далеч от мизерното им съществуване и да ги изведат към невиждани висини. Това са истинските актьори, каквито са Гарик и Куин. Има и други, на които им харесва да се превъплъщават в различни персонажи, да заучават старателно ролите си и да ги изиграват както трябва. Като тях има стотици. Има и трети, които не са родени с талант, но са толкова красиви, че хората се тълпят само за да им се полюбуват. Мисля, че ти можеш да бъдеш една от тях.

— Но дори и една красива актриса трябва да каже нещо. А аз не мога да кажа нищо прилично.

— Винаги можеш да заучиш репликите си, да се научиш как да се движиш, къде да застанеш, кога да седнеш и кога да се изправиш. За това изобщо не ти е нужен талант. — Той се изправи, отиде до нея, надвеси се и постави ръце на раменете й. — Мисля, че от теб може да излезе истинска звезда, ако ме оставиш аз да се погрижа за това. Помисли си. Хвалебствия, аплодисменти, различни роли всеки ден и, защо не, малко спестени пари? При всички случаи ще печелиш много повече, отколкото като слугиня при някой благородник.

Мод извърна лице от настоятелния му поглед.

— Това звучи абсурдно.

— Добре — каза Алън, вдигна ръцете си и се отдели от нея. — Щом предпочиташ да останеш слугиня, няма да ти се меся. Утре ще те заведа в дома Уилшайър и ще те оставя там.

— Защо се ядосваш?

— Не се ядосвам, само съм разочарован.

Тя плахо се изправи и се приближи към него.

— Затова ли ми помогна да избягам от вертепа? За да ме вземеш в трупата си?

Той я погледна и чаровно се усмихна.

— Не. Помогнах ти, понеже ти наистина се нуждаеше от помощ, и наистина ми е неприятно да ти се меся в живота. Трябва да правиш това, което считаш за най-правилно.

Мод се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това, че ме спаси. Остави ме да помисля малко. Сега съм твърде уморена, за да взема някакво решение. Утре, когато се събудя, ще обмисля всичко на трезва глава.

Той прокара пръсти по гладката й буза и отново отбеляза колко бе съблазнителна. Яркият му халат й бе твърде широк и небрежно бе оголил едното й рамо, откривайки млечнобялата й кожа. Сенките от свещниците подчертаваха изящния овал на лицето й и подсилваха тъмната синева на очите й. Тя бе преметнала косите си през рамо и буйните къдри предизвикателно падаха върху напъпилата й гърда. Алън затаи дъх и извика на помощ цялото си самообладание, за да си наложи да се извърне.

— Тази вечер ще спя в стаята на Джеръми. Пожелавам ти приятни сънища! Ще се видим утре сутринта.

В очите й проблесна облекчение.

— Да, до утре сутринта.

Когато се събуди, светлината струеше през прозореца и от годините, прекарани във фермата, тя реши, че утрото отдавна бе превалило. Мод наплиска лицето си с вода от каната и видя роклята, преметната върху близкия стол. Беше от обикновен тъмносин габардин с бродиран корсаж и фуста към нея, и по всичко личеше, че беше носена. Сигурно бе част от реквизита на трупата, помисли си тя, докато я нахлузваше през глава. Роклята й бе по мярка и тя бе доволна и на това. Умираше от глад и не можеше да си представи как би слязла долу само по риза.

Няколко минути по-късно тя влезе в гостилницата и замря от възхищение. Почернелите от времето дървени стени, ниският таван и грапавият под говореха за вековна история. През малките витражи струеше мека светлина, която приглушено осветяваше картините на Хогарт, окачени по стените. Мод любопитно пристъпи напред и когато с облекчение видя, че помещението бе полупразно, се запита дали можеше да закуси за сметка на Алън Дезмънд. Веднага след това забеляза Джеръми.

Той седеше на една маса в ъгъла, с халба в ръката. Когато я видя да влиза, се изправи и я покани да седне при него.

— Вече бях започнал да мисля, че ще проспиш целия ден.

— Толкова се радвам, че си тук. Умирам от глад, а нямам пукната пара, за да си платя закуската.

— Имаш късмет — каза той и се настани срещу нея. — Алън ми нареди да чакам тук, докато слезеш. Отвори му се работа в града и не можа да те изчака. Но знаеше, че ще бъдеш много гладна, когато се събудиш, защото си истинско здраво провинциално момиче.

— Той е помислил за всичко. Тази рокля…

— Това е един от многото ни костюми. Хей, момиче! — помаха той към една от сервитьорките. — Донеси на младата дама същото, каквото и на мен. Само без бирата. Тя ще поръча… какво ще желае мис Мод? Чай? Кафе?

— Аз също пия бира — поясни Мод, — но сега бих предпочела кафе, ако обичаш.

— Тук нямаме обичай да поднасяме кафе, мис, но ще видя какво мога да направя.

Когато тя се отдалечи, Мод се надвеси над масата и попита Джеръми:

— Какво ще ни донесат?

— Овесена каша, хляб и парче шунка. Истинска английска закуска.

— Звучи доста апетитно. Само да не забравя да ги попитам колко струва, за да върна по-нататък парите на мистър Дезмънд. Мога да заделя нещичко от първата си заплата.

— Значи си твърдо решена да продължиш работата си като прислужница, така ли? Надявах се, че мистър Дезмънд те е разколебал.

— Да не имаш предвид абсурдното му предложение?

— Аз го подсетих за това, но така или иначе и той щеше да се досети. Ти си извънредно красива, знаеш ли?

Мод усети как бузите й пламнаха.

— Благодаря. Но моля те, как си ме представяш на сцената! Умът ми не го побира.

Джеръми се засмя и се облегна назад.

— Това е така, защото никога не си общувала с актрисите. Ако ги познаваше, щеше да разбереш, че те не са нещо изключително. И те са хора като теб и мен.

Мод вдигна глава и го изгледа. Топчестото му, вечно усмихнато лице непреодолимо я караше и тя да му се усмихва. Извитите му вежди му придаваха постоянно учудено изражение, въпреки че сивите очи излъчваха непозната за нея енергия и постоянно любопитство.

— Не мисля, че си обикновен човек, Джеръми. Напротив, ти си доста забележителен. Никога досега не съм срещала човек, надарен с талант като твоя.

— Ами, само няколко изтъркани трика, както им казваме. Благодаря все пак за комплимента.

Сервитьорката донесе закуската и през следващите десет минути тя бе заета с нея. Когато приключи, се облегна назад и едва се сдържа да не поотпусне малко връзките на корсажа си.

— За първи път виждам някого, който така да се нахвърля върху храна — каза Джеръми. — Искаш ли да се поразходим малко на чист въздух?

— Да. Една от ужасните страни на дома на мисис Финчли бе лошата храна. Тази тук е като истинско угощение, дарено от боговете. — Тя замълча за миг, за да се наслади на спокойствието и свободата си, придобита при толкова приятни обстоятелства. — Джеръми… — Той я погледна и я подкани да продължи. — Според теб дали от мен би могло да стане актриса?

— Мисля, че да. Можеш да четеш, изразяваш се твърде добре, въпреки че и досега не мога да разбера как си се научила на всичко това в Торнууд. Имаш приятен глас и красиво лице. Походката ти не е лоша и маниерите ти са твърде естествени.

— О, Боже! Караш ме да се чувствам като истински диамант.

— Не, само изредих качествата, които наистина притежаваш. Всичко останало може да се научи.

— Но, Джеръми, винаги са ми казвали, че актрисите не водят твърде… почтен живот.

— Като момичетата на мисис Финчли, нали? И ти за малко да станеш една от тях. Освен това повечето прислужници, които познавам, не обръщат много внимание на почтеността.

— Така е. Но за мен това винаги е било от значение. Родителите ми твърде много държаха на нея.

— Защо тогава са ти позволили да тръгнеш за Лондон?

— Те починаха. И двамата умряха от чума, когато бях още дете.

— О, съжалявам. — Изведнъж той наведе глава и влезе в ролята на говорещото птиче: — Чик… дръж си езика зад зъбите, Джеръми Оукс… чик…

Мод се засмя.

— Както и да е. Всичко това са празни приказки. Родих се прислужница и такава ще си остана. Всичко останало са залъгалки за малки. Мистър Дезмънд оставял ли е и други съобщения за мен?

Джеръми бръкна в джоба си и извади монета от половин лира.

— Каза, че ако решиш да се представиш на онази лейди, трябва да вземеш тези пари и да наемеш файтон. Когато се настаниш, може да занесеш обратно роклята в театър „Челси“ и ако настояваш, да му върнеш парите по-късно. Закуската бе от него, така че за това не бива да се притесняваш.

Мод помръкна.

— Той… той няма ли да се върне?

— Ще закъснее. Каза, че щом не желаеш да работиш при него, си напълно свободна да отидеш и да се установиш на новото си място. Но… ако ми позволиш, бих желал да те придружа. Обърканите улици на Лондон са истинско изпитание за всеки провинциалист.

Тя се поколеба само за миг.

— Не, сама ще се оправя. Моля те, предай на мистър Дезмънд моята голяма благодарност за всичко, което направи за мен. Нека не се притеснява, ще му върна и роклята, и парите. Обещавам. — Тя се изправи, но сега приповдигнатото й настроени от преди малко бе заменено с дълбоко разочарование. Той също стана и тя хвана ръката му. — Довиждане, Джеръми. Благодаря ти за всичко от сърце.

Бляскавите очи на Джеръми помръкнаха.

— Надявам се да се срещнем отново, някой ден, мис Мод.

— И аз, но е малко вероятно. Трябва да се кача горе и да събера багажа си.

Когато се озова в стаята си, Мод се опита да сдържи сълзите си. Не можеше да си позволи този лукс. Тя си каза, че Алън бе постъпил много подло, след като я изостави само защото тя не пожела да приеме предложението му, но щом бе такъв, толкова по-зле за него. Той й бе направил огромна услуга и сега бе време да поеме нещата в свои ръце. Мод реши да задържи носната му кърпа, в която уви брошката и писмото, и внимателно я прибра във вътрешния джоб на полата си. После хвърли последен поглед на уютната стая и излезе навън, готова да се понесе по шумните, мръсни и претъпкани улици на Лондон.

Тя се лута в продължение на близо два часа, разпитвайки случайните минувачи. Лондон представляваше една объркана плетеница от шумни улици и когато Мод попадна в лабиринта им, тя тръгна, без да има дори и най-малката представа в коя част на града се намира Гросвенър Стрийт. След поредица от грешки и успешни ходове най-сетне попадна в новозастроената част на Мейфеър, където покрай тучни ливади се издигаха красиви и импозантни постройки.

Улицата беше много красива, а от двете й страни се редяха нови, впечатляващи с великолепието си къщи. Тази на номер З15 не правеше изключение от другите с мраморната си фасада, широкото стълбище, водещо до входната врата, чиято полирана медна дръжка хвърляше отблясъци чак до мястото, откъдето гледаше Мод. Кръглото прозорче, украсено с красиви витражи, приятелски подканяше посетителите да влязат. През полуотворените прозорци на горния етаж лениво се поклащаха дантелени завеси, а излъсканите до блясък стъкла отразяваха зелените корони на дърветата, обграждащи широката парадна алея.

Това бе една красива и удобна къща, една къща, в която работата щеше да е истинско удоволствие. Мод опипа твърдите ръбчета на писмото на лорд Бамбридж в джоба си и се постара да успокои разтуптяното си от вълнение сърце. Вече нямаше от какво да се страхува. И все пак приемът, който й бе оказал Лондон, си казваше думата. С писмото и спретната си рокля, взета на заем от Алън, тя нямаше да има никакви проблеми да убеди лейди Уилшайър, че наистина пристига тук по поръка на баща й.

Точно когато си пое дълбоко дъх и понечи да прекоси улицата, вратата се отвори и портиерът пристъпи навън. Мод разпозна бяло-зелената ливрея и самодоволното, угодническо изражение, характерно за слугите на лорд Бамбридж в Денкът Хил. Той се отмести встрани и задържа вратата пред един друг мъж, който бързо излезе навън и го заговори. Мод замръзна на мястото си. Другият мъж бе нисък на ръст, с безвкусно облекло, злобен поглед и позната стойка. После той взе шапката си, обърна се и заслиза надолу по стълбите, а Мод панически изтича и се скри зад едно от дърветата на улицата.

Адвокатът Рамзи! Нямаше как да не разпознае намусената му физиономия. Но какво, за Бога, търсеше тук той, в Лондон, при това в дома на лейди Уилшайър?

Отговорът, който не закъсня, я накара да потрепери от ужас. Тя задържа дъха си, облегна се на дървото и се загледа надолу по улицата. Разбира се. Бе пристигнал, за да търси брошката на лейди Джулия и да отведе Мод в затвора Нюгейт за кражба! Напълно естествено бе първо да я потърси в дома на лейди Синтия.

Мод направо спря да диша, защото очакваше всеки миг Рамзи да се появи зад дървото и да я повлече към затвора. Почака малко, преди да надзърне към улицата, и го видя да изчезва надолу по посока към Джордж Стрийт. Изчака да завие зад ъгъла и бързо се затича с всички сили в противоположна посока, избирайки напосоки улици и алеи, само и само да се отдалечи колкото се може повече от ужасната фигура на адвоката. Когато най-накрая гръдният й кош започна да я стяга, тя спря, облегна се на близката ограда и се замисли какво да предприеме по-нататък.

Не трябваше да позволява да я сломи страхът. Най-добре щеше да бъде да прецени нещата в своя полза, преди да реши какво да прави. Можеше да се върне обратно при лейди Уилшайър, да й каже истината и да разчита на милосърдието й. Ако беше наследила характера на баща си…

Ами ако приличаше на сестра си? Мод прекрасно знаеше как бившата й господарка би посрещнала подобно признание и какво щеше да последва. А дори и да ги убедеше, че брошката й е била подхвърлена, те надали щяха да й повярват, след като тя все пак се намираше у нея?

Не, не можеше да се върне повече там. За щастие разполагаше и с резервен вариант, който в този момент изведнъж й се стори твърде привлекателен.

Обратният път до странноприемницата „Агнето и флагът“ бе изминат доста по-бързо. Тя не видя Джеръми и се уплаши, че двамата с Алън бяха тръгнали за театъра. Когато попита съдържателя дали Алън Дезмънд щеше да се върне по-късно тази вечер, той сухо й отвърна, че мистър Дезмънд е горе в стаята си и сигурно работи върху сценария на поредното представление.

Мод не обърна внимание на саркастичния поглед, с който той я проследи, докато излизаше от гостилницата. Качи се по стълбите и потропа на вратата на Алън.

— Кой е там? — дочу тя приглушения му глас.

Мод не отговори. Вместо това хвана дръжката, отвори вратата и нерешително пристъпи навътре.

— Аз съм. Мод Мелингам — промълви тя и уморено се облегна на рамката. — Върнах се.

Алън седеше в един от фотьойлите, а в ръцете си държеше малка книжка с кожена подвързия. Когато я видя, трепна и се изправи, но бързо се овладя, седна и я загледа изпитателно.

— Какво стана? Да не би онази дама да не пожела да те наеме?

— Изобщо не стигнах до нея. Аз… реших да стана актриса.

— О! Какво прибързано и необмислено решение!

— Да. — Тя пристъпи навътре в стаята. — Всъщност, не. О, Боже, трябва да ти кажа истината. Тъкмо се канех да вляза в двора на къщата, когато видях мистър Рамзи, адвоката от Торнууд, да излиза от входната врата. Нима не разбираш? Той е дошъл да ме арестува и да ме обвини в кражба на брошката на господарката. Не мога да се представя пред лейди Уилшайър. Никога няма да го направя!

— Каква брошка? Онази, която откри при вещите на Елиза Финчли ли?

— Да. Сигурна съм, че лейди Джулия я е пуснала в чантичката ми, преди да напусна Торнууд, за да ме обвини след това в кражба. Типично в неин стил. Тогава дори ми каза, че още не била казала последната си дума.

Мод се строполи във фотьойла срещу него и отчаяно закърши ръце. Алън, който бе решил да се покаже безразличен и неотстъпчив, се развълнува от покрусения й вид. Ако момичето заплачеше, щеше напълно да се предаде.

— Всичко това може да е на добро. Няма да скрия, че предпочитах да дойдеш при нас с повече желание, но и без него ще се постарая да те направя известна и една от най-важните фигури в трупата ми. Държа да ти напомня, че те чака много работа.

Мод засия.

— Това не ме плаши. Обещавам да положа всички усилия. Но нали скоро заминавате извън Лондон? Аз ще дойда ли с вас?

Алън се надвеси над нея, вдигна брадичката й и заразглежда лицето й, сякаш я виждаше за първи път.

— Вдругиден заминаваме за графство Кембридж. Дотогава е по-добре да останеш тук и да не се показваш навън. Ти си красиво момиче. Ще е нужен съвсем малко грим. Колкото по-естествена изглеждаш, толкова по-добре. Чакай да помисля. Първата ти роля ще бъде тази на Порция… не тя е твърде трудна. А защо не в някоя от моите пиеси. „Странстващият рицар“, например. Да, ролята на Лидия е точно за теб. Ще стоиш тук и ще учиш репликите.

Мод търпеливо му позволи да върти и оглежда лицето й на всички страни, сякаш бе добитък за продан. Усещането, че тук се намираше в безопасност, я правеше безразлична към всичко останало. Можеше пък да й хареса да бъде актриса. Ако приятното усещане, породено от допира на пръстите му върху кожата й бе някакъв знак, то тя наистина щеше да се чувства прекрасно.

Алън все повече се въодушевяваше.

— Прекрасно, наистина прекрасно! — нашепваше той и едва се сдържаше да не целуне топлите, чувствени устни. — Изправи се! Разходи се напред-назад! Ммм! Това трябва да се отработи. Походката ти прилича на тази на доячка на крави. Я да чуем гласа! Застани там и кажи нещо, все едно че си на сцената!

Мод изведнъж се смути.

— Какво да кажа?

Алън застана от другата страна на стаята.

— Опитай с това: „Стойността на признанието не е загубена. То пада като ситни капчици дъжд върху благословеното място.“

Мод измърмори:

— Стойността на признанието…

— Не, не, с повече патос. „Стойността на признанието…“ — каза той и извиси гласа си така, сякаш искаше да разбуди всички наоколо. — А с ръката прави това…

Тя си пое дълбоко дъх, опъна напред ръката си и повтори репликите с глас, с който викаше по кравите.

— Ужасно. По всичко личи, че ни чака много работа, но когато свършим, ще бъде истински триумф. Усещам го.

Мод свенливо се усмихна.

— Наистина ли мислиш така?

Той се приближи към нея, прегърна я през кръста и я притисна до гърдите си.

— Когато приключим обучението, ще се превърнеш в най-голямата перла на театъра. Имай ми доверие. Чака те бляскаво бъдеще. И двама ни.

Устните им се сляха и по тялото й премина сладостна тръпка. Той я стисна още по-здраво и тя се отпусна в прегръдките му едновременно уплашена и жадуваща за повече близост. Когато разлялата се топлина достигна заплашителни размери, тя се отскубна.

Алън я остави. И той с мъка превъзмогваше възбудата от това да я притиска толкова близо до себе си. Въпреки че имаше значителен опит в прелъстяването на млади актриси, нещо в нея го възпираше да постъпи така и с Мод. Още в Торнууд бе забелязал двете страни на характера й: невинността и сирената, обединени в съвършената жена. Обожаваше обезоръжаващата й невинност, но при мисълта за разбудената сирена кръвта му започваше да кипи. И все пак той усещаше, че тя още не бе напълно готова, защото държеше да улучи подходящия момент.

От друга страна, колкото повече я изучаваше, толкова повече се убеждаваше, че хвалебствените му слова не бяха напразни. Тя наистина можеше да има бляскаво бъдеще в трупата му! Младостта и красотата й щяха да бъдат огромен залог, ако се подчертаеха както трябва. Освен това можеше да се окаже полезна и за други дела.

— Да — каза той, като скръсти ръце и окуражаващо й се усмихна. — Лидия ще бъде първата ти роля. А след това може да опитаме с Белинда. Ще изчакаме, докато напреднеш, а после ще разлепим плакати по всички градове, в които ще рекламираме блестящото ново попълнение в трупата. Мод… как беше другото ти име?

— Мелингам.

— Мод Мелингам! Не, това не върви. Звучи твърде провинциално и не е достатъчно възбуждащо. Мисля, че…

Той се запъти към фотьойла и пое разтворената книга, оставена на седалката.

— Когато влезе, четях един разказ за Едуард II. Събитията в него са ужасни, но такъв е бил животът. Ето, тук е. Една бележка, датирана от 1298, с която се доказва, че са били изплатени два шилинга на Мод Мейкджой, която танцувала пред младия Едуард в Кингс Хол, в Ипсуич. Какъв ли танц е бил този, щом разходът е бил отразен в архивите? Сигурно е засрамила Саломея. Това е името. Мод Мейкджой! Хората ще прииждат на тълпи само за да видят кой стои зад него.

— Но то не звучи много… благоприлично — възпротиви се Мод.

— Благоприличие! — Той захвърли книгата, сграбчи я отново в прегръдките си и преди да я целуне, промълви: — Забрави за благоприличието, Мод! Сега си актриса. А в театъра няма място за благоприличие.