Мод

Глава 18

След, като остави малка част във Форт Лаймън, основната войска се отправи към развалините на Форт Уилям Хенри на брега на езерото Джордж. Движеха се бавно. Въпреки че армията бе сведена до най-същественото, все още имаше толкова много мъже, оръдия и снаряжения, че им отне няколко дни, докато се съберат. Мод бе една от последните. Пътуването бе ужасно поради неравностите по пътя, но тя забрави всичко, щом гората се разтвори и разкри едно от най-живописните езера, които бе виждала. Синята езерна вода проблясваше на следобедното слънце, сякаш по повърхността бяха разпръснати скъпоценни камъни. От всяка страна хълмове, обрасли с бор и клен, заобикаляха блещукащото езеро, притискайки го откъм северния край в тясно поточе.

Трябваше много да се свърши, преди войската да се спусне надолу по езерото на следващата сутрин, така че Мод, която внимаваше да не се показва, подозираше, че едва ли ще види Алън, преди той да замине. Той успя да се измъкне и да отиде при нея едва късно вечерта. Тези, които имаха възможност, използваха времето да си починат преди важните събития на следващия ден.

— Шшт! — прошепна той, докосвайки рамото й, както тя лежеше спокойно на походното си легло. — Ела навън!

Като се движеше предпазливо, за да не събуди Моли, Мод метна един шал върху нощницата си и последва Алън навън. Той я отведе далеч от палатките към по-безлюдна част от езерото, където двамата седнаха в сенките.

— Надявах се да дойдеш — обади се тихо Мод. — Не исках утре да заминеш, без да…

— Без последно сбогом? Не се тревожи, моя любов. Не съм човек, който ще си рискува главата за едната чест и смелост. Ще се пазя. Искам само да ми обещаеш, че няма да идваш по-нататък. Просто трябва да почакаш тук, докато всичко свърши. Така или иначе ще дойда да те взема.

— Вече бях решила да остана тук. Честно казано, не виждам как мога да дойда с теб по-нататък, без да ме забележат, а от това, което ми каза за лорд Хау, предполагам, че ще ме хвърли в езерото и ще ме остави да се удавя.

Алън се усмихна.

— Може и така да стане. Знаеш ли, наистина се радвам, че имах възможността да се запозная с бригаден генерал Огюстъс Хау. Това донякъде намали омразата и презрението ми към британските офицери.

— Имаш предвид генерал Уилкс, нали? Но защо, Алън? Защо го мразиш толкова? Така и не можах да разбера това.

Внезапно Алън се изправи, отиде до брега на езерото и се загледа в осветената от луната вода, без да отговори. Мод почака известно време, след което стана и се доближи до него, обвивайки ръце около кръста му.

— Не говори за това, щом не искаш — каза тя меко. — Няма да го споменавам повече.

Той хвана ръцете й.

— Не, може би вече е време да проговоря. Толкова дълго го таих в себе си. — Той я прегърна през раменете и тръгна с нея по брега. — Много отдавна, в Шотландия, семейството ми взе участие във въстанието на принц Чарлз Стюарт срещу кралската власт.

Тя го погледна с изненада.

— Ти си шотландец? Но ти не приличаш на такъв!

— Отне ми много време, докато загубя акцента си. Освен това рано научих, че ако искаш да успееш на сцената, трябва да приличаш на англичанин. — Той млъкна, вдигна едно камъче и го запрати във водата, то образува малки вълнички по повърхността. — Уилкс оглавяваше един от военните отряди, изпратени от херцог Къмбърлаид да накажат шотландците след битката при Калъдон Мур. Тогава бе майор, и за един тлъст, глупав, апатичен мъж изпълняваше заповедите с поразителна жестокост. Той нахлу в дома ни, запали къщата, плевника, постройките, задигна добитъка и разпръсна обитателите.

Алън млъкна, загледан във водата. Колкото и да жадуваше да сподели това с Мод, думите излизаха по-мъчително, отколкото си бе представял. Образите, с цялата им болезнена мощ, свиваха гърлото му.

— Майка ми, брат ми Нийл и аз трябваше да наблюдаваме всичко това. Тогава бях момче, а Нийл бе с две години по-голям. Имаше костелива фигура, бе хубав, умен и смел. Възхищавах му се повече от всичко на света. Искахме да последваме баща си и да служим на принца, но баща ни не искаше и да чуе за това. Накара ни да обещаем, че ще се грижим за майка ни и за дома, както и за домовете на нашите хора. Това бе тържествено обещание и за нас то беше повече от свято. Един фермер, който бе заминал с баща ни, донесе вестта за поражението при Калъдон Мур. Каза ни, че татко е загинал. Предупреди ни, че херцогът е изпратил войници да ни накажат, като опустошават околността, и ни умоляваше да се скрием. Разбира се, Нийл не искаше да слуша. Сега той бе стопанин и възнамеряваше да се грижи за всичко така, както татко се бе грижил.

Гласът на Алън потрепери. Мод го наблюдаваше и усещаше колко му е тежко да говори за семейството и за миналото. Искаше й се да го прегърне и да му каже колко е поласкана, че той споделя тази част от себе си с нея. Все пак нещо й подсказваше да запази това малко разстояние помежду им.

— Дойдоха след един месец — продължи той. — Цял взвод войници, начело с един дебел, високомерен и нагъл офицер, който почти с досада гледаше как изпълняват заповедите му. Изкараха ни навън. Когато майка ми разбра, че смятат да запалят къщата, тя грабна няколко неща от гостната — една кутия с писма, сребърна купа и подобни дреболии. Един войник се опита да изтръгне тези неща от нея, но Нийл се намеси да я защити. Той събори мъжа на земята и посегна да извади камата си. Офицерът излая някаква заповед и петима сграбчиха Нийл за ръцете. Преди да разберем какво става, един от тях опря байонет в гърдите му. Войникът се поколеба за миг, погледна към офицера, който кимна в знак на разрешение, и тогава той заби ножа в сърцето на брат ми.

— О, Алън — прошепна Мод и сложи ръка върху ръката му. За първи път, откакто заговори, той погледна към нея и постави другата си ръка върху нейната, успокоен от допира й.

— Нараниха ли те? — запита тя.

— Не физически. Исках да се хвърля върху тях, за да ме убият заедно с Нийл, но мама ми извика да не го правя. Заради нея се дръпнах назад, наблюдавайки гнусното самодоволство на майор Уилкс, и се заклех, че някой ден ще го накарам да заплати за смъртта на брат ми. Така живяхме още една година в порутената къща, когато майка ми почина. Ако хората наистина умират от разбити сърца, случаят с нея бе точно такъв.

Той обви с ръка раменете на Мод и я притегли към себе си. Облегнала глава на рамото му, тя обгърна кръста му, надявайки се, че цялата любов, която преливаше от нея щеше да облекчи болката от ужасните му спомени.

— Никога не съм предполагала, че генералът е толкова жесток — каза тя тихо.

— Да, трудно е да повярваш, че нещастният глупак, какъвто е сега, е отговорен за толкова зло в миналото. Но е така и аз ще го накарам да съжалява за това. Не го изпусках от око през всичките тези години и само чаках удобния момент. Ако бе заминал за Индия, щях да го последвам и там. Колониите сякаш бяха Божи дар.

Лицето му на сребристата светлина бе сковано и сурово. Мод го прегърна по-здраво.

— Но ти винаги си можел да го убиеш в Лондон. Защо сега? След толкова години?

— Никога не съм мислил колко време ще ми отнеме. Имал съм безброй възможности. Но не искам да ме обесят за убийство, а и държа да си спомни кой съм. Едва сега усещам, че ми се предоставя такава възможност.

Тя заби пръсти в мундира му.

— Но как така никога не те е познал? Защо не е направил нищо, за да се предпази?

— Защото никога не е знаел истинското ми име. — Той сведе поглед към нея и повдигна брадичката й. — Това е едната причина, поради която исках да ти го кажа. Ако ме убият утре, искам да се напише истинското ми име. Алън Рендал Дезмънд Синклер. Обещай ми да го направиш.

— Алън, не смяташ да използваш тази битка като средство да убиеш генерал Уилкс, нали? Кажи, че няма да го направиш!

Той сви рамене.

— Сигурно няма да се наложи. Всичко може да се случи в боя, дори и когато тринадесет хиляди англичани се изправят срещу три хиляди французи. Но този не се очертава да бъде твърде суров. Обещаваш ли ми?

Мод се хвърли на врата му и силно го притисна.

— О, Алън, не говори, че ще те убият, или че ти ще убиваш. Само се върни при мен. Обичам те и не искам да те изгубя. Ако умреш, ще умре и част от мен.

Думите й го развълнуваха както никога. Може би защото знаеше, че скоро ще се изправи лице в лице със смъртта. Отдавна бе решил, че щом веднъж си разчисти сметките с Уилкс, останалата част от живота му няма да е толкова важна.

Въпреки това сега внезапно откри, че много иска да живее. Тя стоеше в ръцете му така жива, очите й бяха пълни с толкова любов и грижа за него, лицето й, окъпано в лунна светлина бе така красиво; за първи път в живота си, след онзи ужасен ден преди много години, Алън осъзна колко ценен може да е живота.

Той се наведе да я целуне и двамата се вкопчиха един в друг, този път не в изблик на страст, а в отчаян опит да се притиснат здраво, преди да е станало твърде късно. Чудно облекчение го обзе. Фактът, че сподели тайната си с Мод, свали част от товара на омразата и отмъщението, които толкова отдавна изпълваха тъмните кътчета на душата му. Започна да разбира, че маската на веселие и безгрижна радост от живота, която толкова внимателно бе изграждал, е дълбоко вкоренена част от истинската му същност. Обичта му към Мод, и нейната утешителна и целебна любов към него му позволиха да се превърне в мъжа, който трябваше да бъде. Бе изпълнен с благодарност и обич към нея.

— Омъжи се за мен, Мод — прошепна той, заровил устни в косите й. — Тази нощ, преди утре да замина и да те оставя.

Тя ахна и се отскубна от ръцете му.

— Да се омъжа?

— Да, мога да събудя лорд Хау. Знам, че той може да ни венчае. Обичам те, Мод. Знам, че и ти ме обичаш.

Мод се извърна от него, опитвайки се да преодолее смущението, което думите му извикаха в нея.

— Не мога да се омъжа за теб, Алън. Не тази нощ. — Никога, добави тя наум.

— Защо? — извика той и я последва, желаейки да я прегърне. — Не искам да те оставя тук незащитена. Искам да ти дам всичко, докато още мога.

Тя устоя на любовните му думи и на целувките по врата.

— А мислиш ли, че ще бъда по-добре защитена като твоя вдовица, отколкото като твоя опечалена любовница? Не, ти вече си ми дал всичко, което искам от живота.

Тя се извърна и положи глава на гърдите му, щастлива от допира на силното тяло. Не можеше да въплъти в думи чувствата си. Не можеше да се омъжи за него сега. Тя бе краварка, обикновена прислужница, а той — заможен шотландски аристократ. Нуждаеше се от богата и изискана съпруга, която да му помогне да възвърне своя дом, състоянието и положението в обществото. Ако се омъжи за нея, щеше да затъне.

Тя затвори очи, за да възпре парещите сълзи. Бе толкова благодарна, че той сподели миналото си с нея. Сега разбираше защо никога не е била на първо място в живота му, защо явно никога не чувстваше нужда от пари, защо я бе тласнал към Уилкс, без да иска тя да изпитва нещо към него. Сърцето й копнееше да каже: „Да, с радост ще се омъжа за теб“, да го хване за ръка и да отидат при лорд Хау. Но нямаше да стори това. Нямаше да провали бъдещето му заради няколко благословени мига и един пръстен на ръката си.

Алън повдигна лицето й и то отрази блясъка на луната.

— Обичам те, Мод. И искам да бъдеш моя жена.

— И аз те обичам. Но не смятам, че решения за женитба се обмислят най-добре в навечерието на битка. Обещай ми, че ще се върнеш при мен. Това е всичко, което искам и от което се нуждая.

— Добре. Сега ще се подчиня на желанието ти. Но после…

— Алън!

Потайният шепот на Джеръми долетя откъм тъмните сенки на дърветата.

— Алън, хайде, трябва да се връщаме.

— Джеръми! — извика Мод. Тя се отскубна от Алън и се спусна към Джеръми, който излизаше иззад дърветата. — О, Джеръми, толкова се радвам, че дойде — каза тя и го стисна здраво. — Толкова се радвам, че не тръгна, без да ми кажеш довиждане.

Джеръми неловко я прегърна.

— О, престани — отвърна той, опитвайки се да се засмее. — Едва ли ще бъдем в голяма опасност. Твърде много сме.

Мод сграбчи ръцете му.

— Обещай ми, че никой от вас няма да поема безумни рискове. И не позволявай на Алън да се приближава до генерал Уилкс.

Той хвърли поглед към Алън.

— Ти си й казал?

— Да, сметнах, че трябва да знае.

Алън се наведе да я целуне, после двамата с Джеръми навлязоха в сенките и се изгубиха. За миг тя остана неподвижна, загледана в тях, като се питаше как ще издържи следващите два дни, след което бавно се отправи към лагера.

Никога не е имало такава гледка при езерото Джордж. Цялата сутрин Мод прекара на брега с другите жени, наблюдавайки как флотата, с натоварената на нея войска на Ейбъркромби, бавно потегли по езерото. Тя се проточи на разстояние от цели шест мили; хиляда лодки, натоварени с хора и провизии, оръдия и амуниции, отправяйки се към стеснението покрай Форт Корийон и езерото Чамплейн.

Мод се опита да не изпуска от поглед лодката, в която седяха Джеръми и Алън, но много скоро тя бе закрита от следващите. Войската се движеше на три дивизии, редовните бяха по средата, а континенталните части — от двата фланга. Разноцветните униформи, полковите флагове, които плющяха на слабия вятър, музиката от военните оркестри на всяка част придаваха на цялата процесия празнична атмосфера. Първата група бе на кралските войски под командването на Томас Гейдж, придружени от майор Роджърс и неговите рейнджъри. Следваха ги моряците и редовните под командването на лорд Хау, общо седем легиона, начело с четиридесет и втори шотландски полк. Вдясно и вляво от тях бяха провинциалните полкове от Масачузетс, Роуд Айлънд, Кънектикът, Ню Йорк и Ню Джърси. Накрая бяха плоскодънните артилерийски лодки, към които бяха привързани оръдия, гаубици и мортири. Най-отзад бяха гвардейците от колониите.

Четиристотин ирокези, убедени от сър Уилям Джонсън да подкрепят тази силна армия срещу вечните си противници — французите, пристигнаха твърде късно, за да влязат в лодките, и вместо това поеха през горите, заобикалящи езерото, надявайки се да не пристигнат твърде късно, когато укреплението вече ще е паднало под властта на англичаните.

Величавата гледка никак не успокои Мод, която мислеше единствено за надвисналата опасност. Смяташе, че добре се прикрива, докато Моли не се приближи и сложи ръка на рамото й.

— Не се коси, скъпа. Той ще се оправи. През всички тези години, докато следвах Бен във войните, не съм виждала по-мощна армия. Ами че французите — ако имат малко разум в главите си — ще се втурнат да бягат чак до Монреал, като ни видят, че идваме.

Развеселена от мисълта, въпреки че не й вярваше, Мод се усмихна и изтри предателската сълза, появила се в ъгълчето на окото й. Моли не изглеждаше толкова загрижена и знаеше много повече какво може да се очаква, отколкото Мод. Това бе утешителна мисъл.

Алън седна в лодката, притиснат здраво от двете страни от Джеръми и един редник от Корнуол, и се опита да насочи вниманието си към красотата на хълмовете отвъд езерото. В претъпканата лодка цареше необичайно мълчание и плясъкът на веслата в спокойната вода бе странно тих. Толкова тих, че той се стресна, когато Джеръми се наведе до ухото му и прошепна.

— Хрумвало ли ти е, че това, което се каним да направим, може да се окаже мъничко опасно?

Алън сви рамене и намести мускета, поставен между краката му.

— Каквото има да става, ще стане.

Той знаеше, че едва ли има човек в лодката, който да не очаква с известна тревога това, което щеше да се случи. Дори той, при цялото си безразличие, бе разкрил на Мод истинското си име предната нощ.

Джеръми продължи.

— Затова ли позволи на лорд Хау да те убеди да се включиш в един от разузнавателните отряди?

— Но той ме направи ефрейтор, нали? — възрази Алън, посочвайки белите пагони върху раменете си. — Освен това, ако искам да оцелея в тази битка, по-добре да стоя близо до лорд Хау.

— Не знам. Според мен на него това прекалено много му харесва. Гледай само да стреляш по французи, а не по англичани.

Алън го погледна остро.

— Полкът на Уилкс е поне две мили зад нас.

— Просто те предупреждавам. Слушай, не знаем какво ни чака, затова нека си кажем каквото имаме сега. Благодаря ти, че дойде при мен.

За първи път Джеръми показваше колко цени това, че приятелят му го бе придружил в армията, а Алън осъзна, че това го е развълнувало. Той стисна рамото на Джеръми.

— Ще се пазя. Ти прави същото.

Джеръми кимна, а Алън продължи да изучава хълмовете, които ставаха сякаш по-високи със стесняването на езерото. Тъй като бе избран в разузнавателния отряд на лорд Хау, той бе разучил местността пред тях. Оставаше да узнае още малко. Без разузнавателните действия на индианците би било невъзможно да проучат разположението на укреплението в проходите между езерата Джордж и Чамплейн. Знаеха, че там в реката има опасни водовъртежи и корабоплаването е невъзможна. Имаха усещането, че продължават право на север и после свиват на изток покрай ивицата земя, на която се намираше фортът. Някъде на източния бряг имаше дъскорезница, построена от французите, а също и път за коли. И двете се използваха усилено от френските военни части, така че лорд Хау бе решил да нападне откъм западния бряг, образувайки широк кръг, който в крайна сметка да ги доведе до самия форт.

Планът изглеждаше разумен и все пак на Алън му се искаше да бяха проучили местността по-добре. Французите бяха пет пъти по-малко от армията на Ейбъркромби, но ги командваше много способен генерал на име Монкалм, който всеки момент очакваше солидни подкрепления от Монреал Алън погледна през рамо към огромната флотилия от лодки, покриващи почти цялата повърхност на езерото и възвърна увереността си. Вероятно когато Монкалм разбере размера на вражеската войска, щеше да се предаде без продължителна съпротива. Надяваше се това да не е само химера.

Отне им почти цял ден, докато армията се събере на западния бряг на теснината. Хвърлиха котва в мястото, наречено Сабат Дей Пойнт, двадесет и пет мили надолу по езерото, и там изчакаха провизиите, артилерията и ариергарда. Потеглиха отново по тъмно, към единадесет часа и на разсъмване навлязоха в теснините. Алън и Джеръми спаха непробудно, натъпкани с още тридесет души в неудобна лодка. До пладне цялата армия бе слязла, но западния бряг и първата част от плана за нападение можеше да започне.

Не пристигнаха незабелязани. Монкалм бе изтеглил войската си във Форт Корийон, но бе изпратил авангард от триста и петдесет души, които наблюдаваха пристигането от една висока скала. Когато френският отряд тръгна назад, за да съобщи на генерал Монкалм, дърветата незабавно го погълнаха.

Бригадният генерал Хау набързо обясни плана за нападение. Тъй като французите държаха дъскорезницата и пътя на източния бряг на теснината, бе решено войската да се раздели на четири колони — предхождани от отделение под командването на майор Роджърс, — да заобиколи планините, обграждащи западния бряг на теснината, и да излезе пред самия форт, за да атакува по суша. Обширните открити поля пред бастионите даваха чудесна възможност за действията на голяма, добре екипирана войска.

Роджърс потегли напред с два от колониалните полкове. Лорд Хау и майор Изи Патнъм, офицер от континенталните сили, го последваха с двеста рейнджъри. Зад тях тръгнаха още три колони от авангарда.

Алън трябваше да потегли с малка група редовни войници, придружаващи лорд Хау, и по този начин тръгна преди Джеръми. Той вдигна мускета и се усмихна за раздяла на приятеля си, след което последва колоната по тясната пътека и скоро бе погълнат от гъстите дървета. Ала те се оказаха само началото на трудностите. Когато навлязоха по-дълбоко в гората, Алън започна да се съмнява в разумността на плана на лорд Хау.

Никога не бе виждал такива гори! Толкова гъсти, че не пропускаха нито един слънчев лъч, и ставаха все по-мрачни и тайнствени с всяка измината миля. Ботушите му затъваха в едва проходима тревиста растителност или тинест килим от мокри листа. Шумът бе оглушителен: зловещи викове, грак на птици и цвъртене на насекоми, разтревожени от тропота на хора, проправящи си път през стени от лиани и храсти. Тръни деряха дрехите и лицето му. Хищните пръсти на увивните растения сграбчваха шапката и дългата цев на мускета му. Неравният скалист терен правеше маршировката невъзможна, веднъж той се подхлъзна и едва не навехна глезена си в старанието си да не изостава от другите.

За половин час напълно бе загубил ориентация и единствената му надежда бе другите да са на прав път. Тази надежда се изгуби, когато часове наред се въртяха без никаква посока, вярвайки, че се движат на изток.

Чувстваше, че следобедът преваля, без всъщност ясно да вижда светлината. Вероятно скоро лорд Хау щеше да даде заповед да спрат и да разпънат палатките, като не проумяваше. Как щеше да стане това в тези невероятни гори.

Той спря, щом чу трясък пред себе си. В тази тъма не виждаше нищо, дори собствените си офицери, но бе ясно, че нещо ставаше.

Един глас извика.

— Qui vive?

Господи! Френски патрул.

— Francais!

Разпозна гласа на майор Патнъм, опитващ се да ги заблуди, че са попаднали на друг френски отряд. В един напрегнат момент на мълчание за малко да си помисли, че са се хванали.

След това изведнъж французите откриха огън.

Той започна с няколко пукота, след което незабавно последва оглушителен взрив. На мястото, където стоеше Алън, гората бе толкова гъста и мрачна, че той не виждаше нищо. Хвърли се на земята и запълзя по корем сред мокрите листа, като се питаше дали ги напада цялата армия на генерал Монкалм. Огнените струи и димът, който се стелеше като мъгла сред дърветата, създаваха впечатление на истински ад. Стигна до малка полянка, където видя група английски войници, някои проснати на земята, други притаени зад храстите, да стрелят към дърветата. Зад себе си чуваше виковете на рейнджърите, които се опитваха да успокоят изпадналите в паника редовни войници. Надигайки се, той запълзя на четири крака към хората от другата страна.

В кръга от войници лежаха няколко трупа, окървавени и неподвижни. Със свито сърце Алън позна униформата на бригадния генерал лорд Хау.

— О, не… — простена той и посегна да обърне генерала по гръб. Безжизнените очи се взираха нагоре към обвитите с дим дървета.

— Бе убит с първия откос — със свито гърло се обади един от близките войници. Лицето му бе засегнато, въпреки че продължаваше да зарежда мускета си и да стреля. Алън се огледа. Всички бяха ранени.

В изблик на безумен гняв той се изправи и стреля по посока на дърветата, без да вижда врага, но надявайки се да е улучил някого. Един от рейнджърите на майор Роджърс го хвана за ръката и го свали на земята.

— Не стреляй — нареди му той. — Няма ги вече. Освен това бяха само патрул.

— Проклятие! Защо?

— Не трябваше да идва тук. Трябваше да остане в лагера.

Един от младите войници плачеше. Шокът от смъртта на лорд Хау още не бе отстъпил място на ужасната тъга, която Алън знаеше, че ще дойде. Той я сдържаше, като се занимаваше с друго.

— Трябва да го отнесем обратно. Хайде, помогнете да му свалим колана.

Когато стрелбата утихна и военните части зад тях се събраха, групичката около тялото на генерал Хау свали колана му и го завърза за една носилка, направена от сплетени клони. С чувство на неверие и изумление мъжете се приготвиха да прекарат нощта. На зазоряване, носейки тялото, те се отправиха по обратния път към мястото, където бяха спуснали котва, като този път пътеката бе ясно очертана и отъпкана от техните нозе.

Алън бе сигурен, че през целия си живот никога няма да забрави изражението на генерал Ейбъркромби, когато отнесоха тялото на лорд Хау в лагера. Не бе тъга, не бе и съжаление, нито пък неверие. Бе страх. Чист, неприкрит страх от огромната, нежелана отговорност, която падаше на плещите му. На всички бе известно, че той с готовност преотстъпваше командването на лорд Хау, докато самият заемаше поста на главнокомандващ генерал — пост, извоюван с многогодишна, упорита служба на Краля и отечеството. Той не искаше да поведе тази войска срещу страховития противник. Нито пък бе готов да го стори. Сега, когато насила му бе натрапено това водачество, цялата идея му се струваше ужасяваща.

Трябваше да му се признае обаче, че старецът свика офицерите и се опита да измисли най-добрия начин за действие. Тази сутрин станаха ясни няколко неща. Френската засада, на която се бяха натъкнали, бе само малък отряд от Форт Корийон, който се опитваше да стигне до форта по същия западен маршрут, както и английската армия. Двете сили се бяха сблъскали случайно в гъстите гори и в последвалата схватка един изстрел бе попаднал в сърцето на лорд Хау и го бе убил незабавно. Чувайки изстрелите, майор Роджърс се бе върнал да помогне на генерала и бе уловил французите в капан. Те се бяха промъкнали обратно с ужасни загуби. Само петдесет бяха успели да се измъкнат. Сто петдесет и двама бяха убити в схватката или се бяха удавили, опитвайки се да прекосят водовъртежите. Сто четиридесет и осем бяха взети в плен.

Можеше да се смята за победа, ако загубата не бе толкова ценна, че никой не се радваше.

Тъй като теренът по западния бряг бе непроходим, генерал Ейбъркромби насочи вниманието си към източната страна и изпрати един отряд да завземе пътя и дъскорезницата, изоставени от французите. Бързо решиха, че Монкалм се е оттеглил във форта, след като е изгорил моста между опасните теснини.

Генералът нареди на армията да потегля и късно следобед всички, освен артилерията и тила, бяха достигнали лагера. Ейбъркромби превърна дъскорезницата в щаб, където непрестанно долитаха сведения относно броя на французите, укрепили се във форта, и начина на тяхната защита.

Алън бе включен в състава на един от патрулите, разузнаващи защитата на форта. По-късно застана до масата на генерала и докладва наблюденията си.

— Широка равнина обгражда от три страни форта, езерото е от четвъртата. Самият форт е снабден с бастиони от четирите краища и два полумесеца от север и запад.

Генералът направи гримаса и се хвана за стомаха, който сега го тормозеше повече от всякога.

— Това е обичайното разположение.

— Да, сър. Но маркизът го е направил непревземаем, като е сложил огради навсякъде откъм равнината. Сигурно са отсекли всички дървета в съседство и са ги натрупали, за да се получи стена от дънери, висока осем или девет фута. Изглежда много яка, въпреки че не вярвам да издържи продължителен обстрел с оръдия. Освен това над нея има сплетени дървета и клони, които правят достъпа още по-труден. А точно пред оградата са поставени остри колове.

— Добре се е потрудил Монкалм. — Генералът потри широката си брадичка. — Много добре, ефрейтор, благодаря ви.

През нощта пристигнаха още два отряда подкрепления за французите във форта. Така общият брой на защитниците ставаше три хиляди и шестстотин, плюс четиристотин ирокези със сър Уилям Джонсън, заели позиция на един висок връх, откъдето можеха да наблюдават битката и да се намесят, когато се наложи. Сега английската армия наброяваше петнадесет хиляди души. Нима можеха да изгубят? Това бе единствената успокоителна мисъл за Алън.

Двамата с Джеръми дълго седяха на брега на езерото, обсъждайки кой план ще избере генералът на следващата сутрин.

— Мисля, че с помощта на оръдията ще взриви стената и така цялата равнина ще се освободи.

— Не съм съгласен — каза замислено Алън. — Скъпо ще ни струват стените на този форт. Аз предлагам да се блокира пътят, по който им идват провизиите, да се поставят няколко оръдия, където трябва, и да ги уморим от глад. Те не могат да издържат дълго без храна, така че накрая ще се предадат. И така няма да изгубим един човек.

Съпругът на Моли, Бен, който мълчаливо слушаше разговора им, се наведе и хвърли една съчка в огъня.

— Мисля, че и двамата грешите. Обикновено изпращат част от полковете срещу оградата, а останалите се движат по фланга, за да завземат форта от ниското и да спипат кабарите по средата. Виждал съм го преди и бас държа, че ще го използва. Старият Наби прекалено дълго е бил в армията, за да опита нещо различно.

— Сигурно тук си прав — промърмори Алън, спомняйки си студения труп на лорд Хау, оставен на брега. — Само ако Хау беше жив!

— Трябвало е да умре — отбеляза сухо Бен. Бе видял твърде много смърт, за да се развълнува от тази.

Джеръми се облегна с лакти на влажната земя.

— Това е добър начин да се гледа на нещата. Ако знам, че ми е писано да живея или да умра, нямаше да се тревожа толкова за утрешния ден. Ако знаеш, че си отговорен за всяка своя стъпка, тогава щеше да се побъркаш от безпокойство.

Алън счупи на две една съчка и я хвърли в огъня.

— Бих искал да мисля, че всичко това има някакъв смисъл, иначе нямаше да сме тук.

— Ти си бил дълго в армията, Бен — каза Джеръми. — Какво си мислиш в нощта преди боя?

Бен се изправи, обгърна с ръце коленете си и се загледа в огъня.

— Е, старая се да не мисля много за това. Не се тревожа особено, че ще умра. Живях добре. Това, което ме безпокои, е, че смъртта ми ще донесе много скръб на моята женичка! Тя бе добър войник през всичките тези години и никак не ми се иска да я оставя сам-самичка. Но мисля, че това е риск, който тя поема заедно с мен.

Джеръми се прозя и сковано се изправи на крака.

— Вижте, ако не престанем да размишляваме и не си починем, утре няма да сме годни за стрелба. Аз отивам да спя.

— И аз — подкрепи го Бен и също стана. Алън ги погледна.

— Аз ще остана още малко. Не ми се спи още.

Той видя как тъмата отвъд огъня ги поглъща. Истината бе, че умът му бе прекалено възбуден, за да заспи. Думите на Бен за жена му извикаха живия образ на Мод пред него. Ако го убиеха в боя, нямаше да е живял достатъчно, за да постигне всичко, за което е копнял. Трябваше да й разкаже за Джоузеф Менсис, да й даде някакъв адрес. Вероятно самият той трябваше да напише писмо до Менсис, като го помоли Мод да получи достатъчно от имота, за да може да се издържа.

Нетърпелива ритна огъня. Сега не бе време да мисли за такива неща. Лагерът бе тих и повечето мъже спяха. Нарочно чакаше тази тъмна тишина и сега, когато бе настъпила, трябваше да действа, не да седи и да се притеснява. Изправяйки се, той стъпка огъня, наметна тъмна пелерина върху аления си мундир, нахлупи ниско шапката си и се изгуби в мрака.

Едва след половин час стигна палатката на генерал Уилкс. Някои от офицерите наоколо още не бяха заспали, от време на време се чуваха гласове. От звука се долавяше, че прекарват нощта преди битката в забавления и веселие явно в игри на карти. Надяваше се само Уилкс да не се е присъединил към тях.

Сънливият часовой пред палатката доказваше, че той си е вътре, а светлината, проникваща през брезента, означаваше, че е още буден. Алън застана наблизо, скрит сред дърветата, и зачака часовоят да се разсее. Случи се по-бързо отколкото очакваше. Един от дежурните часовои пред шумната офицерска палатка го извика. Алън изчака, за да се увери, че мястото пред палатката е празно, после тихо се промъкна през отвора.

Една-единствена свещ хвърляше в малък кръг мъждива светлина. Генерал Уилкс седеше на масата и клюмаше над куп хартии. Перото бе паднало от ръката му и лежеше небрежно върху мастилница и попивателна. Алън се поколеба само колкото да се запознае с това, което още имаше в палатката, след това крадешком се запромъква покрай стените. Заставяйки бързо зад генерала, той го сграбчи с една ръка през врата в задушаваща хватка, а с другата опря ножа си в незащитената му шия.

Уилкс издаде изненадан звук през свитото си гърло. Очите му се облещиха от изумление.

— Ни гък, ако не искаш да те разпоря от ухо до ухо — изсъска Алън. Изви главата му още по-назад и усети как тялото му се скова. Гласът му се бе превърнал в напрегнат шепот. Въпреки че не виждаше лицето му, той знаеше, че малките като точки очички се въртят отчаяно, и допря ножа още по-здраво. — Нямам намерение да те убивам още сега и ако седиш мирен, няма да го направя — прошепна той в ухото на генерала. — Искам само да чуеш това, което ще ти кажа.

Той усили хватката си и от гърлото на Уилкс излезе гъргорещ звук.

— Помниш ме, нали, Уилкс? Алън Дезмънд. Само че истинското ми име не е Алън Дезмънд, а Алън Синклер, от Донамур. Спомняш ли си Донамур, генерале? Би трябвало. Или си подпалил толкова домове в Шотландия и разорил толкова хора, че всичко се е смесило в паметта ти.

Сега Уилкс слушаше внимателно и Алън усети как тялото му се отпуска леко.

— Искам да си спомниш Донамур, генерале. Тогава беше само майор и искаше да си извоюваш по-висок чин, като дадеш на шотландците да разберат. Пристигна с малката си група кръвожадни мъже и унищожи моя дом.

Уилкс издаде още няколко гъргорещи звука, които Алън прекрати с по-силен натиск на ножа. Той го обърна леко, така че да одраска врата на генерала.

— Само изпълняваше заповеди, нали? Така се оправдават всички като теб. Но нямаше заповед да убиеш брат ми, този юноша, който само се опита да защити майка си и своя дом. Помниш ли, Уилкс? Ти даде заповед на войника да прониже сърцето на брат ми. Ти го уби не по друга причина, а защото така ти се прииска. Следих те от години, генерале, за да ти припомня това, което направи в Донамур. Искам справедливост, искам отмъщение и смятам да ги получа. О, не тук, в палатката, където мога лесно да ти прережа гърлото. Но утре, по време на битката с французите, внимавай за тила и фланговете си, майоре. Ще бъда там. Няма да ме видиш, но знай, че няма да те изпускам от поглед и по някое време, когато се отдаде сгоден случай, ще отмъстя за кръвта на брат си, Нийл Синклер.

Шепотът се засили, Алън се наклони още по-близо, дъхът му пареше лицето на генерала.

— Спомни си за мен утре, майор Уилкс!

С рязко движение той заби ножа в плътта на Уилкс, така че на шията остана тънка червена резка. После духна свещта, събори генерала на земята и се втурна навън. Спирайки само да се убеди, че часовоят не се е върнал, той излезе през вратата и се изгуби в тъмната гора, преди генералът да се е изправил на крака.

Изчака скрит, за да види какво ще стане. Както и очакваше, Уилкс излезе бързо след него, като отхвърли брезентовите платнища, застана на входа с кърпичка, опряна на гърлото, и заоглежда околните дървета. Часовоят дотича като се извини за отсъствието и попита дали не се е случило нещо. Алън предполагаше, че ще се вдигне тревога и ще изпратят отряд да го търси, въпреки че предвид огромния брои хора и обширното пространство на лагера той не се боеше особено, че ще го открият.

Изненада се, като видя, че Уилкс стои неподвижно на входа, притискайки кърпичката към шията си, и оглежда черната пелена на дърветата. Чу как попита часовоя дали не е видял някои да притичва от палатката му към гората и го скастри, че не си стои на поста. Но не вдигна тревога и не повика отряд.

През целия обратен път Алън си питаше защо. Вероятно Уилкс разбираше колко е трудно да се намери един човек сред многохилядна армия, вероятно гордостта не му позволяваше да признае, че му е била устроена засада в собствената палатка. А може и да срещаше трудност в отделянето на случая Донамур от останалите си злодейства.

Когато стигна своя лагер, огънят бе почти изгаснал, догаряха само няколко въглена. Той се уви в наметката и е изтегна на земята, за да почине преди разсъмване. Лека усмивка заигра по устните му, когато се запита дали генерал Уилкс изобщо ще мигне тази нощ.