Мод

Глава 10

Театър „Челси“ се намираше по средата на Кетрин Стрийт, една от многото тесни улички, които тръгваха като спици от кръглия площад на Ковънт Гардън. Фасадата му изглеждаше стара и износена, но Мод скоро се убеди, че пространството зад сцената е доста по-голямо от това на провинциалните театри, в които Мод бе направила първите си стъпки в това поприще. В него имаше истинска гримьорна с прикрепени към стените свещници и позлатени кресла, голяма гардеробна, сложна система за смяна на декорите, рисувани тавани и гипсови барелефи, които я караха да гледа с широко отворени очи.

Първата й изява трябваше да бъде в новата комедия на Алън. За съжаление и в тази роля тя трябваше повече да присъства на сцената и по-малко да говори, но Джеръми, който играеше нейния възрастен ухажор, облечен в подпълнен с вата костюм и изглеждащ двойно по-дебел, бе до нея през повечето време и й вдъхваше някаква сигурност. По време на премиерата тя бе толкова нервна, че той почти насила трябваше да я избута през кулисите, за да излезе на сцената. Залата беше препълнена, но публиката, която бе значително по-преситена и не за първи път присъстваше на премиера, бе по-скоро хладна и равнодушна. По едно време Мод започна да си мисли, че е почти враждебна.

Представленията през първата седмица продължаваха да бъдат приемани по-скоро вяло и Мод с огорчение си спомни за мечтите си да види Лондон в краката си.

— Не е чак толкова лесно, нали, скъпа? — злорадо се усмихваше Франсис. — Лондончани, които от години са почитатели на мисис Причард и Сюзън Сайбър, искат да видят нещо повече от едно красиво личице.

Въпреки че Мод не желаеше да се впуска в излишни разправии с мисис Макоули, тя искрено бе започнала да си притеснява, че нямаше да може да надмине по майсторство дългогодишните актриси на трупата.

Когато и втората седмица премина по същия начин, Алън, специално за нея, написа един епилог, който постави между края на пиесата и музикалното изпълнение, което следваше. Стиховете бяха духовити и закачливи, и тя ги изпълни с толкова много ентусиазъм и чар, че за първи път усети как публиката изведнъж стана съпричастна. На следващата вечер мъжете тропаха с крака и бурно ръкопляскаха, а след третото представление тя бе на път да постигне успеха, за който бе мечтала. Името на Мод Мейкджой скоро стана едно от най-популярните сред театралните среди. След представленията в гримьорната й се изсипваха тълпи от почитатели, които я заливаха с комплименти и подаръци, и в един момент тя се озова с толкова много обожатели, колкото не можеше да си представи.

Каква бе изненадата й, когато след третата седмица на успешни представления Алън нае, специално за нея, една малка къща недалеч от Лейчестър Скуеър. Тя беше скромна, но кокетна, с красиво кръгло прозорче над входната врата и вестибюл, който водеше към трапезарията и салона на първия етаж. Стените бяха с фини китайски тапети, а самите помещения — обзаведени с красиви мебели от полирано черешово дърво.

— Колко е красиво! — възкликна Мод и започна да влиза от стая от стая, а възхитените й очи обхождаха сребърните фруктиери и свещници, кристалните висулки на полилея, гипсовите отливки, лъскавата пъстра дамаска на креслата и турските килими. — Никога не съм влизала в по-прекрасен дом от този!

Той обгърна раменете й я притисна към себе си.

— Ти го заслужаваш. Малката ни трупа никога не е била по-печеливша, нито пък е била изправена пред толкова блестящи перспективи като сега.

Тя вдигна искрящото си от задоволство лице към устните му.

— О, Алън, никога не съм мислила, че някога ще притежавам собствена къща, и то толкова красива!

— Е, не бих казал, че ще си съвсем сама, защото възнамерявам да прекарвам немалко време тук. На долния етаж има малка стая, която смятам да превърна в свой кабинет.

Сърцето й радостно трепна. Никога не си бе представяла, че ще има толкова хубава къща, която да дели с Алън. Тя нежно погали бузата му, обходи извивката на устните и се спря на малката трапчинка на брадичката.

— Напиши ми още един такъв епилог и скоро ще можеш да наемеш още една къща. Обещавам ти!

Въпреки че Алън наистина живееше при нея в къщата на Лейчестър Скуеър, Мод скоро си даде сметка, че през повечето време не можеше да общува с него. Бързо свикна със среднощните му посещения в леглото й, когато трескавите му милувки я изтръгваха от дълбокия сън, а ловките му пръсти възбуждаха сетивата й до такава степен, че всеки сантиметър от тялото й започваше страстно да го желае. Когато най-накрая, задоволена, тя отново заспиваше в обятията му, никак не се учудваше, ако откриеше на следващата сутрин, че мястото до нея вече е празно.

По време на следобедните репетиции и вечерните представления Алън се отнасяше към нея със същата сдържана, но възпитана учтивост, както към Кити и Франсис и много скоро това започна да я кара да се чувства объркана и притеснена. Тя упорито търпеше странното поведение и отклоняваше обожателите си, които с всеки изминат ден ставаха все по-настойчиви, докато в един момент усети, че вече не издържа. Една сутрин връхлетя в кабинета му, изтръгна перото от ръцете му и ядосано го помоли да й отдели няколко минути.

— Не разбирам какво те притеснява — каза Алън, когато учудването му премина. — Притежаваш тази къща, на път си да се превърнеш в една от най-големите лондонски знаменитости, а аз прекарвам при теб минимум по две нощи на седмица. Какво повече искаш?

— Аз изобщо не мога да те видя — горчиво отвърна Мод.

— Виждаш ме през цялото време.

— Да, но това е само професионално. Какво представлявам аз за теб? Нещо като тайна любовница ли? Кой ли може да го разбере, освен ако не те видят как се промъкваш нощем в леглото ми? Със сигурност не съм твоя съпруга. Изглежда, че съм просто, твоето… каук беше думата… — протеже.

— Ти си всичко, което ми изреди, с изключение на съпруга, а аз нямам намерение да се женя за никого, никога. Всички знаят, че живеем заедно. Естествено е да си мислят, че сме и любовници.

— Но ние не живеем заедно. Ти никога не си тук.

Алън се намръщи.

— Мод, държа да научиш, че освен театъра имам и някои други интереси. Те поглъщат известна част от времето ми и аз нямам намерение да ги изоставям.

Мод се втурна към прозореца.

— Други жени, предполагам.

Алън седна обратно на стола, скръсти ръце и се усмихна при вида на разгневеното й лице.

— Как можеш да мислиш, че имам сили и за други жени, след като знаеш колко много получаваш от мен?

Той гледаше намусеното й лице, което дори и така, огряно от светлината, изглеждаше красиво.

— Мисля, че може би е време да променим начина си на живот. Какво ще кажеш, ако си освободим една вечер и пообиколим малко Лондон? Ще те заведа във Воксхол Гардънс. Нали не си ходила там?

Мод го изгледа изпитателно, като си мислеше, че се шегува. От плещите й падна огромна тежест.

— Не, но толкова съм слушала за това място. Разправят, че там било чудесно.

Алън отиде до нея и я прегърна през раменете.

— Вярно е. Всеки човек трябва да отиде там поне веднъж в живота си. Какво ще кажеш за утре вечер?

— О, Алън! Това ще бъде чудесно! — Тя обви врата му и го целуна. — Как ли ще издържа дотогава?

Той нежно я насочи към вратата.

— Утре вечер. Обещавам. Но сега трябва да ме оставиш да приключа с работата си.

Тя го остави и хукна нагоре по стълбите значително по-спокойна от преди малко. Сега й стана ясно, че нещастието й произлизаше от факта, че той никога не се бе появявал с нея на публични места, афиширайки пред света, че между тях имаше специална връзка. Естествено, че тя изобщо не се надяваше на брак. Нито пък се притесняваше от факта, че хората щяха да говорят за тях като за любовници. Откакто бяха станали любовници, тя държеше светът да разбере, че това наистина беше така. Искаше да я виждат с него на публични места и всички да знаят, че й принадлежи. Без да си дава реална сметка за това, Алън бе налучкал вярното решение на проблема.

Воксхол Гардънс въплъщаваше всичко, което Мод бе очаквала да види, но и много повече. От мига, в който тя и Алън прекрачиха вратата в каменната ограда, до времето, когато шест часа по-късно си тръгнаха с гондола надолу по Темза, тя не преставаше да се възхищава. Отдавна бе чувала за градините, защото те съществуваха още от времето преди нейното раждане. Всъщност те се намираха във владенията на стария крал Чарлз. Оттогава до днешно време, през всяко поредно десетилетие, площта им е била непрекъснато увеличавана и съобразявана с вкуса на различните епохи. Сега човек можеше да мине под триумфалните арки, да се разходи из потъналите в зеленина алеи, покрай зейналите отвори на гръцки пещери или да послуша музиката на някой оркестър (в който много често имаше и орган) в някоя от многобройните ротонди в готически стил. Покрай Рюръл Даунс оркестрите на музикантите бяха разположени в неголеми, издълбани в хълмовете ниши и човек имаше чувството, че музиката извира от някакви магически „свирещи храсти“. Посетителите се разхождаха покрай украсените с барелефи стени, спираха да разгледат статуите на митологичните богове и богини или заемаха места в някой от амфитеатрите, за да послушат гласовете на едни от най-добрите лондонски певци. Сгушени под гъстата зелена растителност се криеха павилион — ресторанти, готови да посрещнат някоя весела компания. Когато навън притъмня, небето се освети от илюминации. По алеите човек можеше да срещне както каймака на лондонското общество: благородници, членове на парламента, представители на духовенството, така и неговите по-низши представители, включително и немалко елитни лондонски проститутки, придружени от сводниците си. В очите на Мод всичко около нея изглеждаше прекрасно, а да се намира тук с Алън бе повече от вълнуващо.

Те току-що се бяха възхитили на фреските, с които бе украсен един малък храм, когато Алън внезапно я повлече напред.

— Каква чудесна случайност! Ела да те запозная с едно лице!

Той я хвана за ръката и двамата си запробиваха път през тълпата към една двойка, която седеше малко по-надолу край една арка. Жената бе забележителна, на средна възраст, но с белезите на някогашна главозамайваща красота. Беше облечена в бродирана пурпурна рокля, под която се подаваше изпъстрена с цветя фуста, а във високата й прическа се полюшваха няколко пера. Красивите й очи бяха скрити зад едно обшито с пайети домино, което тя веднага отстрани, щом забеляза, че Алън идва към нея.

Ръката й бе положена върху тази на придружителя й — висок и едър мъж във военна униформа, с перука на бригаден генерал, наметнат с червена пелерина, изпод която се подаваха широки маншети. На врата си носеше огромно сребърно колие, което блестеше на светлината на лампите.

— Алън Дезмънд! — извика жената и ослепително се усмихна. — Нахалнико, защо не ме предупреди, че си се завърнал в Лондон? Толкова се радвам да те видя отново!

Алън поднесе ръката й към устните си.

— Трупата е в града от близо четири седмици. Луиз, при всяка наша среща изглеждаш все по-млада.

— Лъжец! Романтичен както винаги. Защо чак сега се сети за мен? — смеейки се, отвърна тя и престорено сърдито го перна през ръката.

Алън придърпа Мод до себе си.

— Позволете да ви представя Мод Мейкджой, най-новото откритие на сезона. Мод, това е мадам Луиз дьо ла Трембрие.

Жените сдържано кимнаха една на друга.

— Позволете и на мен да ви представя генерал Емброуз Уилкс — каза Луиз и посочи придружителя си. — Алън Дезмънд, генерален директор, драматург и актьор от трупата на граф Стенбъри, „Стенбъри Плейърс“.

Малките очи на генерала бегло огледаха Алън и се заковаха върху Мод. Той хвана ръката й я потупа с огромната си длан.

— Очарован съм, мис Мейкджой. Наблюдавал съм играта ви. Смея да твърдя, че извън театъра вие сте дори още по-красива.

Мод се почувства поласкана и хвърли един поглед към Алън, надявайки се, че и той бе чул комплимента. Малко по-късно обаче задоволството й прерасна в учудване, когато Алън закрачи редом до Луиз и я остави в компанията на генерала, който побърза да я хване за ръката.

— Тъкмо мислехме да похапнем — подхвърли Луиз през рамо. — Надявам се, че ще се присъедините към нас?

— Ами… не знам — заекна Мод.

— Но, разбира се — продължи бързо Луиз. — Не желая да слушам никакви извинения. Толкова рядко ми се удава да срещна стария си приятел — добави тя и се притисна към ръката на Алън.

Уилкс се наклони към Мод и зашепна поверително:

— Знаете ли от колко време мечтая да се запозная с вас, мис Мейкджой? Ще ми позволите ли да ви наричам Мод? — Приковала очи върху двете фигури пред себе си, Мод разсеяно кимна. — Бих могъл да ви посетя в гримьорната, разбира се — продължи Уилкс, — но, да си призная, ненавиждам да се смесвам с цялата онази паплач от надути контета. Надявах се да дойде ден като този. Какво радостно стечение на обстоятелствата, че това се случи точно тази вечер!

— Моля? О, да. Наистина.

Той умишлено остави другите малко да се поотдалечат.

— Луиз е моя много добра приятелка, но работата е там, че докато от време на време съм тук, в Лондон, в очакване на нови нареждания, аз често изпитвам огромната нужда от… ъ-ъ някое ново запознанство. Вие сте едно прелестно създание и…

— Нареждания ли? Значи наистина командвате цяла армия?

Той високо се изсмя.

— Скъпа моя, всички генерали разполагат с армии, иначе защо им е да са генерали? Освен ако не са излезли в пенсия, разбира се, но засега аз съм твърде далеч от тази мисъл. В момента армията ми е разквартирувана край Бристол в очакване на заповеди.

— Но срещу кого се биете?

Малките му очи се разшириха от учудване.

— Но, Мод, скъпа, нима не сте се интересували какво става по света, преди да постъпите в театъра? Срещу французите, разбира се. Тези жабари постоянно ни създават проблеми. Сега ни заплашват, че ще ни отнемат американските колонии, и което е по-опасно, Западна Индия, откъдето доставяме захар. Тези нахалници трябва да получат добър урок.

— И вие сте идеалният човек за тази работа — отвърна Мод, като се постара да не прихне. Мисълта, че този дебел, надут човек живее с героичните помисли, че може да отърве Англия от френската заплаха, бе направо комична.

Уилкс горделиво изпъчи гърди.

— Предполагам, че е така. И кралят мисли същото.

Усмивката на Мод се стопи, когато тя видя как Алън и Луиз бяха склонили глави един към друг и тихо разговаряха, докато се разхождаха. Тя се постара да насочи вниманието си към генерал Уилкс, чийто вроден егоизъм, придружен от ненужно високото самочувствие, само го караше да изглежда още по-смешен. Той беше висок, едър мъж, с широка челюст, пълни устни и гъсти вежди, който почти скриваха малките му, неестествено разположени близо едно до друго очи. Сигурно смяташе, че престижът и общественото му положение бяха достатъчни, за да прикриват останалите му недостатъци, и по всичко личеше, че се стараеше да я впечатли. „Защо пък да не се поддам на играта му — помисли си тя. — Може би един лек флирт би напомнил на Алън, че не само на него е позволено да си разрешава волности.“

Когато двете двойки се изкачиха по ниските стъпала и влязоха в един павилион с драпирани в червено кадифе стени, сгушен под гъстите корони на дърветата, тя бе успяла да развесели генерала с разказите за първите си опити на сцената като актриса. Звънливият й глас и гръмкият му смях бяха в явен контраст с тихото шепнене на другата двойка. В павилиона бяха подредени маси, покрити с ленени покривки, и когато си намериха места, Луиз цялата засия. Сякаш изпод земята около тях изникна ято сервитьори, които отрупаха масата със сирена, плодове, хляб, студени закуски и им наляха вино от три големи кани. Храната и алкохолът повишиха градуса на настроението им и много скоро четиримата започнаха чудесно да се забавляват. Малко по-късно празненството стана още по-оживено, защото покрай павилиона минаха няколко приятели на Луиз и тя ги покани да се присъединят към тях.

Всички явно добре се познаваха помежду си, като изключим Мод, която седеше и мълчаливо наблюдаваше новодошлите. Групичката включваше брат и сестра, Емлин и Фредерик Люистоун: тя — дребничка и красива, той — нисък, с малко коремче, но изпълнен с важност от скорошното си избиране за член на парламента. Високият джентълмен в разточително избродиран редингот се оказа пер, като в същото време бе и граф. Той през цялото време ухажваше мис Люистоун, която се забавляваше чудесно. Имаше и още един младеж, Джъстин, лорд Хенсъм, чиито натруфени дрехи конкурираха одеждите и на най-скандалните контета, посещаващи представленията на театъра им. Съвсем скоро обаче Мод откри, че най-интересната личност сред новодошлите бе един французин, рицарят Иполит дьо ла Превалоа. Среден на ръст, но добре сложен, мосьо дьо ла Превалоа имаше издължено и мургаво привлекателно лице, чиито искрящи черни очи сякаш я разсъбличаха с поглед. Английският му бе безупречен, а маниерите му, като изключим дръзките му очи, бяха едни от най-приятните.

— Простете, мосьо Превалоа — тихо каза Мод, докато другите бяха потънали в оживен разговор за явната неприязън на краля към починалия му по-голям син, принц Фредерик. — Нямам претенциите да разбирам от политика, но преди малко генерал Уилкс ми спомена, че вашата страна се намира във война с нашата.

— И вие се питате какво правя тук, в тази, така да се каже, чужда за мен територия? — отвърна французинът и се усмихна. — Да, за съжаление нашите две страни наистина са във война. Но, мадмоазел, пред вас стои човек, за когото печалбата е много по-важна от политиката. Вие, англичаните, се увличате извънредно много от нея, но ако ми позволят да се занимавам с търговията си, аз никога не бих се ангажирал в подобни пререкания.

— А с какво търгувате?

— Внасям френски вина, мадмоазел Мейкджой. Тъй като кралят и синът му са големи почитатели на хубавото вино, аз имам разрешението да продължа търговията си. Опитвам се да не го афиширам, защото официално търговията между нашите две страни е забранена.

Мод въздъхна.

— Не мога да разбера защо Негово величество толкова много мрази сина си. Струва ми се неестествено.

— Mon Dieu, за някое красиво и непорочно създание като вас това би изглеждало наистина неестествено — каза той и протегна ръка, за да погали една от дългите й къдрици. — Но принцовете не се подчиняват на същите стандарти като нас, обикновените смъртни, както, предполагам, знаете. Кралят е прекомерно привързан към внука си. Сигурен съм, че би предпочел като свой наследник младия Джордж.

— И ние сме на същото мнение — намеси се графът, доловил последните думи на Превалоа. — Георг II винаги ще си остане германец по душа, докато внукът му има всички изгледи да стане първият наистина английски монарх от времето на старата кралица Ан.

Дискусията бързо бе подета на висок глас от останалата част на компанията. По средата на вечерта, за голямо учудване и задоволство на Мод, Алън смени мястото си и дойде да седне до нея, заемайки мястото на генерал Уилкс и избутвайки мосьо дьо ла Превалоа на значително разстояние. Групичката бе толкова приятна, всички твърдо решени да се забавляват, че тя скоро започна да се чувства една от тях и с удоволствие се смееше, говореше и наслаждаваше на храната.

Когато часът удари два след полунощ, те наеха една лодка, която да ги върне обратно в града. Мод се облегна на големите възглавници и полегна в прегръдките на Алън докато корабчето умело се запромъква покрай останалите плавателни съдове, чиито тъмни очертания се люшкаха върху посребрените вълни.

— Генерал Уилкс ме покани да пояздя с него в парка утре следобед — каза Мод след една дълга и страстна целувка.

— Ще отидеш ли? — попита Алън и леко се отмести. Гласът му прозвуча безразлично — прекалено безразлично помисли си Мод.

— Не. Казах му, че имам репетиция. Въпреки това той продължи да настоява и откри, че имам един свободен следобед. После настоя да го резервирам за него.

— Мисля, че трябва да го направиш.

Тя не очакваше да чуе от него точно това.

— Защо? Той е забавен, но не разбирам защо трябва да го поощрявам?

— Скъпа моя, половината от успеха на актрисите зависи от хората, с които общуват. Генералът е в състояние да отвори пред теб много врати. Важни врати.

Мод се облегна на лакътя си и се вгледа в него.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да му стана любовница? — пошушна тя и доближи устни до бузата му.

Ръцете на Алън здраво се заключиха около кръста й и я събориха върху него.

— Ако направиш това, ще трябва да убия и двама ви.

В спалнята гореше слаб огън, за да постопли малко хладния въздух. Алън запали една свещ, дръпна завесите, бавно се върна към леглото, където го чакаше Мод, и без да бърза, започна да притиска, целува и милва разголените части на тялото й, докато цялото й същество бе обхванато от толкова силно желание, че тя едва си поемаше дъх. После той я вдигна и я понесе към високото пухено легло.

Тя лениво се протегна, изпълнена с дива радост, че така силно я желаеше. До преди малко се бе опасявала, че след прекрасната вечер той отново можеше да реши да я изостави и да изчезне в потайните си дела. Но още щом краката им стъпиха на твърда земя Алън бързо я повлече към дома им, измина на бегом стълбите и нетърпеливо отвори вратата на спалнята й. Продължителното и бавно сваляне на дрехите й и настойчивите милувки целяха да я докарат до точката на кипене, както и да разгорят още повече страстното му желание да я обладае. Ръцете му бяха нетърпеливи да докоснат всеки сантиметър от нея, тънкия гъвкав кръст, дългата извивка на ханша, нежната белота на бедрата и влажната долинка помежду им, която той леко притисна. Гъвкавото й тяло лежеше върху завивките, а червеникаворусите й коси бяха разпилени на раменете й. Докато той се бореше с дрехите си, Мод се изправи на колене и го загледа. Сенките от свещта играеха по вдлъбнатините на тялото му, това гъвкаво и силно тяло, което тя боготвореше. Изпитваше истинска наслада да го наблюдава: широки рамене, мускулести ръце, дълъг стегнат и здрав торс, плосък корем, прибран ханш, изваяни бедра и пулсираща, набъбнала мъжественост, която трескаво жадуваше да намери покой в нея.

Алън захвърли дрехите си, хвана раменете й и я блъсна да легне на леглото. Тя го привлече върху себе си, постави ръце над гърдите му и леко се плъзна нагоре, за да изравни гърдите си с устните му, докато той й нашепваше гальовни слова. Тя сладостно се размърда, докато желанието му за нея стана почти толкова силно, колкото и нейното за него. Той продължаваше да изчаква и наблюдаваше как тръпките от любовната им игра постепенно достигнаха точката на кипене.

Като продължаваше да я държи през рамене, той я намести до себе си и нежно я сгуши в прегръдките си. Пръстите му настойчиво потърсиха топлото убежище между кадифените й бедра и я принудиха да ги разтвори. Тялото й запламтя под напора на умелата игра на ръката му. Той се надигна и се вряза в нея. Телата им се залюляха в нестихващ ритъм, който ги отведе до висините на чистото и неподправено удоволствие, докато светът около тях не се пръсна на хиляди малки парченца, чиито лъскави отблясъци заслепиха очите им.

Мод доволно се сви до рамото му.

— Наистина ли ще ми се разсърдиш, ако генерал Уилкс ми стане любовник?

— Как можеш точно сега да ме питаш за това?

— А какво ще кажеш за Превалоа? Той не изглеждаше безразличен и освен всичко друго е французин. Чувала, че те са факири в любовта.

— Предполагам, че е по-зле дори от Уилкс. Освен това аз не забелязах никакви слабости в изпълнението си. Какво повече може да ти даде един французин?

Мод нежно го погъделичка.

— Нямам никакви оплаквания.

Той я прегърна с едната си ръка и се отпусна по гръб, наслаждавайки се на допира на топлото й тяло до своето.

— Не, любов моя, мисля, че трябва да поощряваш генерала. Води го за носа, приемай подаръците му, излизай с него, раздразвай го както си искаш! Но запази това очарователно и привлекателно тяло за мен. Единствено и само за мен!

Тихият смях на Мод бе заглушен от настойчивите му устни.

Към обяд на другата сутрин те бяха събудени от едно настойчиво почукване по вратата на спалнята. Когато най-накрая Мод успя да се откопчи от прегръдката на Морфей и стана да отвори, тя видя прислужницата, която я чакаше отвън.

— Извинете, милейди, но долу чакат двама господа, които искат да говорят с мистър Дезмънд. Доста са настоятелни.

— О, добре. Сигурно вече е доста късно. Въведи ги в салона и им предложи нещо за пиене! О, Бети, донеси ми и една чаша какао. Умирам от глад.

Когато момичето се върна с димящата чаша, Алън се бе облякъл и веднага слезе долу. Мод не се притесни особено от посетителите, докато не седна на малката масичка до прозореца и не видя двамата войника, които чакаха пред вратата на къщата. Тя не беше достатъчно веща в разпознаването на различните видове униформи, но знаеше, че ако пред някоя врата стояха въоръжени мъже, това не бе добър знак.

— Бети, онези войници долу с посетителите ли пристигнаха? — попита тя, като се постара да не издава притеснението си.

— Да, мадам. Дойдоха заедно, но чух как единият от господата им нареди да почакат отвън. Да си призная, аз също се поуплаших.

— Най-добре е веднага да разберем какво става — обяви внезапното си решение Мод. — Помогни ми да се облека!

Тя слезе на първия етаж и видя, че трапезарията и салонът бяха празни. Беглият поглед през прозореца й показа, че войниците продължаваха да чакат. Слезе още по-надолу и се запъти към кабинета на Алън, уж че искаше да им предложи нещо освежително. Когато приближи, видя, че вратата беше открехната. Гласовете откъм стаята бяха тихи, но доста ясни и Мод, която не смяташе да подслушва, усети, че не можеше да си тръгне обратно. Тя притихна и се заслуша.

Не можеше да разпознае гласа на мъжа, който говореше, но ясно долавяше, че той бе доста разгневен и ядосан.

— Най-добре ще е да се вслушате в думите ни, Дезмънд. Познавам хора, които са отишли в затвора и за по-дребни неща.

— Хайде, господа — каза Алън и в гласа му прозвуча шеговита нотка. — Та това са само няколко комични роли. Кой би могъл да се почувства засегнат?

— Лицата, които те олицетворяват, се идентифицират твърде лесно. Предполагам, че лорд Стенбъри няма дори и най-малката представа с какво се занимавате?

— Много добре знаете, че лорд Стенбъри от една година не живее в Англия.

— Да, и също така знаем колко е снизходителен към хората си, особено когато те вършат глупости и не дотам почтени неща. Едва ли ще му стане приятно, ако един ден го призоват да отговаря за това.

В гласът на Алън се появиха ледени нотки.

— Аз сам решавам какво да правя. Негова светлост ми е дал пълното право да пиша каквото си искам.

Сега заговори вторият мъж и пронизителният му глас се извиси в стаята.

— Да не би да ви е дал и правото да бъдете хвърлен в Тауър?

— Всичко това е твърде пресилено, господа. Вие постоянно виждате заплахи там, където те не съществуват.

Един от мъжете се доближи до вратата и Мод се отдръпна. Тя обаче успя да го чуе да казва:

— Короната не харесва това, Дезмънд. А когато короната не харесва нещо, има прекрасни начини да се отървем от досадника. Запомнете думите ми!

Когато вратата на кабинета се отвори, тя бе вече на стълбите. След чутото изобщо не искаше да се среща с тези мъже, затова изтича до спалнята си и хлопна вратата зад гърба си. Въпреки че не можа да разбере обърканите им намеци за Тауър и короната, тя осъзнаваше напълно, че приятно очертаващият се ден бе засенчен от тъмен облак. Мод никога не се бе интересувала от политика, дори и когато отблясъците от някои събития достигаха до затънтения Торнууд. Все пак си спомняше как през четиридесет и седма година последният от шотландските бунтовници бе публично обезглавен на Тауър Хил., А обесванията на Тайбърн Хил продължаваха да бъдат масово зрелище. Само мисълта, че подобни нещо заплашваха да станат част от нейния живот и този на Алън, бе достатъчна, за да я накара да потрепери.

По-късно, когато попита Алън какво бяха искали посетителите, той измънка някакъв неопределен отговор и излезе навън. По всичко личеше, че нямаше намерение да й обяснява и да споделя тревогите си с нея.

— Много добре, не ми казвай нищо тогава — каза си тя, докато го наблюдаваше от прозореца как си проправя път покрай носилките и каруците, които изпълваха улицата. — Ще попитам Джеръми!

Слугата, облечен в лилава ливрея, отвори вратата и подозрително изгледа Алън, сякаш от улицата долиташе някаква неприятна миризма.

— Мадам още не приема посетители — безизразно каза той.

„Сигурно е нов“ — помисли си Алън.

— Мадам ще ме приеме — сряза го той и връхлетя покрай него в покрития с мрамор вестибюл. — Кажете й, че Алън Дезмънд е тук и, че става дума за нещо важно. Ще почакам в дневната — добави той, за да покаже на портиера, че къщата му бе позната. Малкият будоар бе облян от слънчева светлина. Алън си наля една чаша и седна в едно от широките кресла. На масата лежеше последното издание на вестника, но той бе прекалено зает с мислите си и не му обърна внимание. Десет минути по-късно вратата се отвори и Луиз дьо ла Трембрие влезе в стаята. Без обичайния грим лицето й изглеждаше бледо. Косата и бе прибрана под дълъг копринен шал, а над нощницата си бе наметнала един брокатен халат.

— Още е толкова рано, Алън! Вдигна ме от най-сладкия сън.

— Вече е почти следобед, Луиз. Време е да ставаш.

Луиз седна в едно от креслата, а една камериерка донесе поднос с две чаши какао. Остави ги на масичката и побърза да излезе, като внимателно затвори вратата след себе си.

— Нали знаеш, че никога не се будя преди два. Какво толкова се е случило, че се видя принуден да ме измъкваш от леглото?

— Тази сутрин ме посетиха две лица от Адмиралтейството.

Луиз мълчаливо го изгледа.

— Пийни една чаша какао — каза най-накрая тя и пое едната чаша.

— Не, благодаря. Вече си налях от чудесната ти мадейра. В момента тя повече ми харесва.

— Какво искаха от теб?

— Предупредиха ме, че малките ми безобидни пиеси били твърде многозначителни и, че трябвало да се откажа да ги поставям на сцена. Бяха много прочувствени. Засега нямат основания за по-сериозни подозрения, с изключения на явните ми предпочитания, които личат от творбите ми. Поне засега в Англия това не е достатъчно, за да ме обвинят в предателство.

Луиз внимателно го наблюдаваше над чашата си с какао.

— Наистина ли мислиш, че това е всичко?

— Да, защото в противен случай едва ли биха си правили труда да ме предупреждават. Но каквото и да е, това означава, че вероятно ме наблюдават и по всяка вероятност за в бъдеще няма да мога със същия успех да играя ролята на куриер.

— Да, така е. Няма да е зле за известно време да намерим друг за тази работа.

Алън внезапно се изправи, отиде до прозореца, дръпна дантелената завеса и се загледа в оживената улица.

— Често казано, вече започвам да се питам дали всички тези усилия имат някакъв смисъл. С всяка измината година фамилията от Хановер укрепва все по-здраво позициите си и завръщането на Стюартите изглежда все по-малко вероятно. Когато кралят се оттегли, на престола ще седне внукът му, а той е много повече англичанин от двамата Джордж. Не виждам голяма възможност за промени особено сега, когато Пит стана министър-председател. Войната, в която ни въвлече, ще укрепи още повече консервативните позиции сред обществото. Никой няма да приветства радикални политически промени, когато страната се намира под заплаха отвън.

— Но, моля те, каква ти заплаха! Тази война има за цел единствено изземането на богатите колонии от Франция. — Тя върна чашата на масата и въздъхна. — Страхувам се, че ще се окажа принудена да се върна във Франция, ако хората се настроят прекалено враждебно към французите. Всичко вървеше толкова добре. А сега нещата се влошиха. Тези събития поне принудиха генерал Уилкс да се върне обратно в Англия.

Алън пусна пердето, отиде до студената камина и се подпря на перваза.

— Да, вярно е.

— Подозирам, че истинските ти интереси са насочени към него. Предупреждението май дойде тъкмо навреме. Така ще можеш за известно време да оставиш нашата обща цел и да се съсредоточиш върху личното отмъщение.

Алън се усмихна.

— Не отричам. Видя ли го в какъв шут се е превърнал? Наблюдавах го снощи и едва разпознах в него човека, който причини всички тези злини на семейството ми. С годините той се е превърнал в един дебел и самодоволен развратник.

— Въпреки всичко той продължава да бъде опасен. Само ако можеше да разбере кой си в действителност…

— О, надявам се един ден да го разбере.

Луиз се загледа в Алън, който небрежно се подпираше до камината. С високото си стройно тяло, обиграната походка, семплия редингот и дългата пъстра жилетка той повече имаше вид на човек, който с охота би разисквал последните модни тенденции. Но това впечатление оставаше само докато някой се взреше по-подробно в издълженото му, привлекателно лице с широка уста и тъмнозелени, искрящи очи. Над челото му падаше един тъмен кичур, останалата част от косата му бе опъната назад и вързана на опашка. Елегантната му вратовръзка се спускаше небрежно над редингота, който стоеше като излят върху мускулестото му тяло. Дългите му пръсти и грациозните му ръце се движеха непринудено, но издаваха спотаена сила. Същата сила прозираше и под простите, изпънати панталони, които прикриваха силните му бедра и прасци. Ако беше малко по-млада…

— Затова ли му подхвърли твоята красива малка актриса? И тя ли е част от плана ти за отмъщение?

Алън бързо се огледа.

— Тя може да се окаже полезна.

Луиз се засмя и оправи ръкава на халата си.

— Тя може да се окаже твърде полезна. Доста е красива и никак не е глупава. Освен това си пада и малко упорита. Нищо чудно и тя да има някои идеи по въпроса.

Алън отново седна в креслото и кръстоса крак върху крак.

— Мод ще направи това, което й кажа. Тя ми е много благодарна за това, че й помогнах да успее на сцената.

— Трябва по-често да излизате сред обществото. Тя все още е твърде плаха, но с малко повече опит и уместни забележки много скоро градът ще падне в краката й. Генералът може много да й помогне за това.

— Не ми се иска да става точно по този начин — рязко отвърна Алън. — Тя няма да се обвързва интимно с него. Нейното предназначение ще бъде да го примами, докато не дойде време да се намеся аз.

— О, мосьо Дезмънд! — смеейки се, каза Луиз. — Толкова си проницателен за някои нещо и толкова сляп за други. Не може да си представиш колко силно си хлътнал по тази Мод. Права ли съм?

— Разбира се, че съм привързан към нея — отвърна Алън, като отбягваше погледа й.

— Но доста повече, отколкото си представяш.

— Не съм дошъл тук, за да говорим за това.

Работата беше там, че не можеше да обсъжда с Луиз чувствата си към Мод, защото и той самият не ги разбираше напълно. Би предпочел по-скоро да умре, отколкото да я въвлече в опасното начинание, на което се бе посветил, и въпреки всичко бе готов да я използва като примамка за генерал Уилкс. Но без това да я застраши по някакъв начин, каза си той. Тя му трябваше, за да му помогне да притисне генерала, преди да свърши с него. Мисълта, че Мод можеше да се озове в леглото му, бе абсолютно неприемлива. Не биваше да стига до там. Но как щеше да избегне появилото се у нея подозрение и противоречиви мисли? Той поклати глава. По никакъв начин не биваше да позволява на една жена, на която и да е жена, да се меси в далечните му цели.

— За съжаление Мод видя мъжете тази сутрин. Тя започна да ме разпитва защо понякога изчезвам така внезапно и защо често отсъствам от дома.

— Кажи й, че това не я засяга.

— Така и направих.

Луиз взе чашата му, за да я напълни, като направи същото и със своята.

— Това е много по-разумно. Трябва да измислиш някаква основателна причина, за да притъпиш съмненията й.

— Какво например?

— Това ти трябва да решиш, не си глупав. Сигурна съм, че все ще измислиш нещо. Нека да вдигнем наздравицата, а след това заедно да съчиним някаква историйка за твоята малка Мод.

— Няма да е необходимо — каза Алън и взе чашата си. — Бих искал да остана тук през следващите няколко дни. Трябва да завърша поредната си пиеса и мисля, че е по-добре да не се срещам с хората от Адмиралтейството.

— А твоята актриса? Какво ще си помисли тя?

Той вдигна рамене.

— Ще се опитам да измисля нещо. Тя е свикнала с изчезванията ми.

— Домът ми остава на твое разположение толкова време, колкото пожелаеш — каза Луиз. — Може би няма да е лошо да ми погостуваш известно време. Тъкмо ще ми помогнеш да изработим най-добрия план за това как да разпратим последната пратка писма.

Тя се наведе, махна дантелената покривка, с която бе покрит подносът, и откри боядисаната в ярък цвят окръжност в средата на потъмнялото дърво. Когато вдигна чашата си и погледна през размътеното стъкло, светлото петно придоби очертанията на един младеж с бяла перука, голяма яка — жабо и син ешарп, опасан около кръста.

— За краля отвъд морето и неговия красив принц Чарлз! — вдигна наздравица тя.

Алън също вдигна своята.

— За краля и принца!